напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Последният известен адрес


Едва след като отвори вратата, Кънчо установи каква част от входа се бе срутила през нощта. Откъртената почти наполовина стълбищна площадка на горния етаж бе препречила входа на гарсониерата му и сега, отваряйки със замах вратата, той едва не си обели носа в нащърбения бетонов къс, увиснал току над главата му. През пролуките Кънчо мерна мозайката на пода и очуканата кофа на чистачката Добра с димящ като волски език парцал. Въпреки честите срутвания, Добра продължаваше усърдно да почиства стълбището през ден – такъв бе договорът й с домсъвета. И макар че входът бе загубил вече няколко етажа, тя продължаваше да си взема старото възнаграждение, помисли си Кънчо завистливо.

След миг през отломъците долетя и гъгнещият й глас.

– Казвах ти, че нема начин да не падне – обясняваше тя някому със самодоволен тон, сякаш печелеше баса. – Нали Веско вчера изби стената на асансьора, за да си разшири банята? От завист Спиро гътна стената откъм входната си врата (Спиро живееше над Кънчо, та сърцето му се сви при тази вест) и завзе цялата площадка. Сега не ми дава да я почиствам и ме кара да минавам през перилата. Тъй им се пада и на двамата! – додаде Добра след кратка пауза. – Да ги видя сега как ще излизат за работа!

„Вещица! Ами аз как ще излизам?“

Кънчо тръшна вратата – поне нямаше вече нужда да заключва – и така стресна Добра, че тя изтърва метлата и лопатата.

– Чумата да те тръшне, галфон с галфон! – викна тя с неочаквана грубост. – Акъла ми изкара!

– Няма вече да се срещаме, вещице! – не й остана длъжен Кънчо. Той ненавиждаше Добра, защото непрекъснато го засичаше във входа. На тръгване за работа с мазен гласец му пожелаваше всичко хубаво и сетне на Кънчо цял ден не му вървеше. А пък вечер като му изфъфлеше „Лека нощ!“, горкият не мигваше до сутринта.

Кънчо предпазливо надникна през прозореца и установи с радост, че няма да му е много трудно да слезе. Гарсониерата му беше на третия етаж; не беше съвсем безопасно, но друг избор нямаше. Не можеше в тия времена да си позволи да закъснее за работа!

Той се посуети малко, тъй като обмисляше с кой крак да прекрачи перваза, и това колебание му спаси живота: в същия миг покрай главата му профучаха като снаряд огромен парапет с панелни платна и част от балкон и с грохот се сгромолясаха върху пътечката до основите на блока. Кънчо замря, ослушвайки се, и едва след минута надникна. Оттук не можеше да се разбере чий балкон е рухнал този път, но изводът му беше обезкуражаващ – за едно денонощие станаха две срутвания, вместо едно седмично, каквато традиция се бе установила напоследък.

Тон бе дал преди година и нещо Вълчо Месарчето от осмия етаж. Той пръв изкърти, премахна или премести почти всички стени в апартамента си, монтира двойните прозорци от стаите на балконите, иззида с тухли останалата част и дори монтира там радиаторите. Последва го Делко Дърводелчето; той пък префасонира банята на кухня, кухнята – на дневна, а холът – пак на хол, и на свой ред бастиса две-три стени. Цвятко Бояджийчето от първия етаж, който носеше Ботевска брада и все я поглаждаше с нескрито превъзходство, отвори бакалия в една от стаите си и макар че също разбута доста стени и прозорци, бе единственият, който построи нещо – постави желязна стълба от балкона да земята, за да има откъде да се качват клиентите.

Сякаш епидемия плъзна из входа. Цяла година във всички апартаменти свирепо виеха бургии, гърмяха хилтита, остро пищяха флексове, ечаха мощни удари с чук, а по стълбището или с асансьора капнали от умора навъсени мъжаги изнасяха с кофи парчета бетон и ненужна арматура. Веднъж или дваж дори работи канго. Само каменарски взрив не бяха използвали до този момент...

Най-страшното настана, когато Мариян взе под наем общото мазе с уговорката да плаща разходите на входа за ток, вода и чистачка. Единствено Спиро Опакия беше против: „На мен от това мазе ми се пада един квадратен метър и аз не си го давам – горещеше се той на събранието, свикано от домсъвета. – Ще си застана там, ако ще и на куц крак, и ще трябва да ме заобикаляш отпред и отзад!“

Все пак Мариян сключи договора, но вместо магазинче за дребни промишлени стоки и предмети за бита, той затри договора и отвори кафене. Разбира се, преди това вкара в мазето компресор и с мощно канго за два месеца видя сметката на дебелата цял метър главна носеща стена, която според завистливите експерти минавала по протежението на целия блок. На Мариян и съдружника му Веско (също живущ във входа) не им мигна окото и те продължиха да разбиват бетона от сутрин до вечер, като спираха едва когато започнеха рекламите преди филма.

Скоро се появиха и първите пукнатини, които сетне взеха да се увеличават с неимоверна бързина по диагонала към кафенето. Кънчо вече не помнеше коя част от входа първа се бе срутила – дали панел от калкана, балкон на Вълчови или стена на Делкови. Отпърво пострадавшите викаха майстори и специалисти, но нищо не можеше да се направи. Закърпваха криво ляво с подръчни средства, но, както викаше Спиро, „където се е срутвало, пак ще се срутва“.

Накрая дори един Вълко, който не се спираше пред нищо в грижите за семейството си, се примири и заживя в коридора и кухнята, тъй като покривът над тях се пречупи по средата, изблъска панелите от калкана и полегна на ръба на пода под ъгъл 30 градуса. По такъв начин две от стаите на Вълчо заприличаха на мансарди, но без обичайните кръгли прозорчета, вгледани странично към небето.

Кънчо се спусна за не повече от пет минути, като се залавяше последователно за перилата на балконите под себе си, треперейки да не полети заедно с тях. Слава Богу , поне те се оказаха здрави!

Скокна леко и пъргаво на пътеката и с къс спринт изтърча на двайсетина крачки. Поизтупа си надве-натри панталоните и сакото и като хвърли победоносен поглед към блока, тичешком се отправи към спирката на автобуса.

Късно след обяд обаче Кънчо умря скоропостижно от коварната панелна чума – настигна го проклятието на Добра! – в гаража на строителната фирма, където все още го търпяха. Откриха го едва на другия ден. Човекът от синдиката, който спешно бе изпратен да съобщи на близките му за нещастието на посочения върху визитката на Кънчо адрес, се върна напълно объркан.

– Има такъв блок, но вход „А“ няма! – обясни той на шефовете. – Никой нищо не знаеше, не знаеха и в общината, дори и кметът не знаеше!

Онези се спогледаха многозначително.

– Няма да го правим на въпрос. Ще го погребем на наши разноски – мрачно заяви босът. – На синдикални – добави той.

Останалите въздъхнаха с облекчение.

 

1996 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух