напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Амигото


Като стане дума за чешити, винаги се сещам за Найден Амигото от планинското градче К., защото беше особняк дори сред чешитите. Всеки си е башка луд, гласи пословицата. В Чепеларе например (дало на България цяла олимпийска шампионка по ски) живеел някой си Иван Келешев, който си въобразявал, че е индиански вожд; до такава степен бил обсебен от индианската тема, че ходел с индиански дрехи с ресни, обикалял из горите наоколо да прави заклинания, дори си построил вигвам насред семейната царевична нива.

И не само това, ами си сменил официално името – нарекъл се, моля ви се, Винету Келешев! На всичко отгоре и на китара подрънквал. Един ден по-големият му брат отишъл на нивата и като чул Винету да мъчи на китарата солото на Джими Хендрикс от „Хей, Джо!“, не издържал, побарал вожда, измъкнал го насила от вигвама и овършал царевичака с него, та наколоко станало само на кукуруз и струни...

Интересно е дали чешитът си е такъв по природа, или просто се прави на интересен. Да се прави човек на интересен е истинска напаст. Колко пъти съм чувал да казват за някоко:

– Бе мани го тоа, прави се интересен!

Често пъти чешитлъкът е обикновена разновидност на звездоманията, но на местно ниво. Той се различава от характерния за нашите ширини бабаитлък не само по степента на оригиналност, а и защото притежава ценностна система и дори философска подплата.

Махленските философи твърдят, че всеки има номер в живота; въпросът бил дали другите ще му се вържат. По-интелигентните ще ви кажат, че човек става такъв, за какъвто го мислят останалите. Но аз се питам дали някой може да се превърне в това, на което се преструва?

Общо-взето всеки би искал да се прочуе. Нали заради това още в дълбока древност Херострат запали цял храм... А в днешно време звездоманията е повсеместна. Желанието да се направи впечатление сякаш е подлудило мнозина – на интересни се правят и звездите от шоубизнеса, и най-обикновените тийнеджъри, помъкнали на гръб огромните си раници и позиращи с мобилните си телефони из претъпканите градски автобуси; кой знае защо те са убедени, че предизвикват всеобщо възхищение и че околните ще ги сметнат за необикновени същества.

През 70-те години на 20-и век, когато се запознах с Амигото, нямаше такова поле за изява. Бабаитите демонстрираха величието си в кварталната кръчма по следния начин:

– Ти знаеш ли кой е Ванчо Зъбчето, а?!

И поредният пиян юнак се разгърдваше театрално, запретвайки ръкави, за да възстанови загубения си, според него, авторитет.

Бая излишна енергия кипеше в тия планински мъжаги! Те често се посбиваха или си изкарваха яда на жените вкъщи; мъчеше ги оная невъзможна за дефиниране безизходица, в основата на която лежеше невидима закрепостеност.

Тогава работех в К. като уредник на Етнографския музей. К. е малко градче. Още на втората седмица бях срещал поне по веднъж повечето от неговите жители. Когато за пръв път видях Амигото, не на шега си помислих, че сънувам: по отсрещния тротоар вървеше жив герой от уестърн – с черни прилепнали джинси, черно дънково яке, широкопола черна шапка, вързана под брадата, островърхи ботуши с декоративни шпори; а като наближи, видях, че е и с няколкодневна брада досущ като каубой от Дивия Запад. Толкова истински беше, че неволно го огледах, но не за да видя дали има и револвер, а просто за да го видя. Е, нямаше, но аз не останах разочарован, защото бях убеден, че има, но тази вечер не си го е взел.

Каубоят, естествено, не ми обърна никакво внимание. И той като мен се бе запътил към Стариградското кафене – едно от двете прилични заведения в К. по това време. Времето, когато се бе провел прословутият пленум на комунистическата партия, посветен на борбата с идеологическата диверсия. Един ден в дирекцията на музеите например се появи цивилен офицер от МВР, за да запознае колектива с коварните похвати на диверсантите, които – баш когато социализмът доказваше по всички линии превъзходството си над капиталистическия начин на живот – използвали политиката на разведряването, за да тровят по вражеските радиостанции умовете и сърцата на трудовите хора, а най-вече на младите, които били още незрели и като нищо могло да се поддадат на манипулацията.

– Като музейни работници и вие сте подложени на риск – обясни невзрачният човек, който се оказа и капитан. – Сред чуждестранните – той наблегна на „странните“, което придаде особен привкус на цялата дума – туристи, наред с обикновените хора от Запад, може да се намери някой, който да ви заприказва, макар и на лош български, да ви поразпита за положението в страната и за настроенията сред народа, да подхвърли (уж че я е забравил) някъде из музеите пропагандна литература или някое и друго лъскаво списание, което може да подведе лековерните, че техните страници представят реалната картина на живота на Запад! Трябва незабавно да реагирате и да ни съобщите!

В такива времена и след всичко това в някакво провинциално градче, известно с възрожденското и революционното си минало, в което властта зорко съблюдава спазването на всички съществуващи партийни заповеди, да се появи герой от американски филм, си беше наистина като на кино.

След време реставраторката Ася Панайотова Хитова (така, така – съвсем истинска праправнучка на войводата си беше и дори ми беше съседка в къщата, където живеех под наем), която от години идваше тук (участваше в реставрацията на старата църква в К.), ме запозна официално с Амигото, който иначе ме подминаваше като пътен знак. Той се оказа горски работник в лесничейството, което е евфемизъм за дървар; но нали и ние казвахме на чистачките в музеите хигиенистки? Тогава беше тръгнала модата да се говори за престижни и непрестижни професии, което подкопаваше устоите на догмата, според която най-важен, естествено, е материалният труд; „народната интелигенция“, към която спадахме и ние, музейните работници-чантаджии и кафепийци (звучеше си аслъ като кръвопийци!), издържана от класата с челичените лапи, стоеше в партийната скала на трето място подир работническата класа и трудовото селячество.

Найден не беше отровен от тая удобна пропаганда; не ме погледна с работническо пренебрежение и не се похвали или оплака колко му е трудна и опасна работата, не се и присмя шеговито на професията ми на уредник. Държеше обаче да ми стане ясно, че добре познава историята на своя град.

Що се отнася до чудноватото му облекло и маниери, работата беше много проста: Амигото бил луд по кънтрито, по Джони Кеш и от там – по всичко американско. Когато след време му ходих на гости (заведе ме Ася, но с негово позволение, защото не бил от гостоприемните; че кой ли непоканен би се залетял да му гостува?!), видях мощният му радиокасетофон и огромната му колекция касетки с кънтримузика, като, естествено, през цялата вечер звучаха песни на Джони Кеш.

– Тежък характер има – казваше ми Ася, – не се сближава лесно, не споделя много-много. Под строг секрет ми сподели, че бил сънувал как спасява от преследване американския посланик!... Но да не се изпуснеш, че съм ти казала – няма да ми проговори, дорде е жив!

– А на нас в музеите ни четоха конско да не се поддаваме на идеологическата диверсия! – рекох през смях. – Пък него никой го закача....

– Много просто – вдигна рамене Ася. – Щото е обикновен трудов човек. От работническата класа. Не говори против режима. Няма за какво да му държат карез...

Прякорът му идваше оттам, че към събеседниците си Найден се обръщаше с „амиго“, което се оказа и паразитна дума в общо-взето бедния му речник; пък и не беше особено словоохотлив.

Всяка събота Амигото се обличаше по тоя начин и пристигаше с естествено достолепие в Стариградското кафене; тогава то се пълнеше с посетители, главно от София и Пловдив, дошли за уикенда. Очевидно го ласкаеше мисълта, че го оглеждат и се посбутват; но славата му на „образ“ така или иначе бе плъзнала, тъй че малцина се впечатляваха видимо.

Помня как веднъж – беше си пийнал порядъчно – купи галон уиски и сам мина по всички маси, за да почерпи, без да споменава има ли, няма ли повод...

Когато се наложи да отсекат в двора на писателката Ана Каменова стотодишния бор, който застрашително бе надвиснал и над нейната къща, и над Дирекцията на музеите, единствено той прие да свърши работата.

Първият вариант беше да вържат дървото с въжета, спуснати от хеликоптер, да го отрежат ниско в основата, а машината да го издърпа нагоре. Борът беше толкова грамаден, че нямаше накъде да го повалят – наоколо все къщи и стопански сгради. Вторият начин беше да се качи някой на върха и да почне да реже бора отгоре надолу парче по парче. Приет бе вторият вариант, а Амигото го приведе в изпълнение, както заяви сам кметът на К.

Ана Каменова, която бе почти връстница на бора и си била играла под сянката му като малка, дори написа разказ и го публикува в някогашното списание „Септември“ – издание на писателския съюз.

В „Жената и борът“ Амигото бе наречен Найден Черния, което му беше другият прякор. Когато една вечер му показах списанието в Стариградското кафене, той прояви съвсем слаб интерес. Видя си името и че наистина става дума за отрязания от него бор, но нищо повече; дори не пожела да вземе книжката, макар че му бях донесъл специално един брой.

След време напуснах К., но когато имах възможност, прескачах дотам да видя бившите си колеги. Говорехме си за едно-друго и кой как я кара, а аз ги питах и за Амигото. „Ами все тъй си е! И още е ерген!“, отвръщаха ми.

След няколко години „кандисал“ и си взел по-млада с 20 години булка. Но пак живеел по същия начин – с каубойската униформа и Джони Кеш – и продължавал да бъхти в горското. А като дошли новите времена, купил си собствена бензинова резачка и станал „частник“ – с ударение на „и“, както го произнасят в тоя край.

Въпреки големия му опит, веднъж по време на сеч в местността Медедере някакъв грамаден бор едва не се стоварил върху Амигото с цялата си тежест. Найден успял да отскочи настрани от ствола, но един от долните клони го затиснал. Цяла нощ копал с ножа каменистата пръст, за да освободи премазания си крак. Сам не помнел как е успял да се измъкне и да допълзи до коларския път, където го намерили на сутринта. Жена му била на гости при майка си с двете им деца (била от съседно на К. село), та нямало и кой да разбере, че не се е прибрал вечерта.

Разказал Амигото надве-натри какво и как е станало и добавил (представих си мрачната му полуусмивка, с каквато гордите хора се шегуват със себе си):

– И да ми докарате резачката, че я зарязах там нейде – нямаше как да я мъкна и нея с тоя крак...

Сетих се за съня, в който Амигото спасявал американския посланик. Сетих се и за оня бор, който така умело наряза на парчета. И си помислих отново за чешитите – истинските и измислените, които са трудно различими, докато не се наложи да се свърши някоя истинска работа. А може би просто истинските чешити не се чешат там, където не ги сърби?

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух