Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

Дирекцията на музеите. Голямо помещение на първия етаж. Вляво е входната врата. Вдясно има друга, леко открехната врата. До нея се вижда част от стълба, водеща към горния етаж. В помещението има голяма печка за дърва, шкафове, етажерки, бюра. Върху тях са нахвърляни различни вещи и дрехи. Асен е сам. Разглежда вещите. От вътрешната стая долитат приглушени гласове, които той слуша разсеяно. От време на време отива до прозореца и поглежда навън. През прозореца се вижда площадът, където работници сковават дървено гърбаво мостче и бутафорно кафене с фенери от двете страни на фасадата. После Асен пак се връща към вещите и дрехите и без особен интерес ги разглежда.

Женски глас: (авторитетно и напевно)

– Капак глинен, кръгъл. Написа ли?

Глас на момиче:

– Да, како Ленче!

Женски глас:

– От долната страна по цялото му протежение на 4 мм от края – коничен ръб, служащ да задържа капака върху захлупвания с него съд. Написа ли?

Глас на момиче:

– Да, како Ленче! А съдът?

Женски глас:

– Съдът липсва. То ако всичко беше наред, какво щяхме да правим, а? Така-а-а-а. От горната страна капакът е гланциран. В центъра му има сферично топче с големина на орех... момент, Стефче, да измеря, мойто момиче... пиши – 10 мм – ...служещо за дръжка.

АСЕН: (смее се) А може би има форма на четириъгълен триъгълник? Или на пресечена пирамида с конусообразен връх!

Въздъхва отегчено, поглежда си часовника, приближава до масичка със старинна изработка, върху която са натрупани безредно разни вещи. Разглежда ги. Взема последователно някои от тях и зрителите виждат: лула, албум с кожена подвързия, бронзов дивит (мастилница), дамски обувки, комплект вилици и лъжици, пристегнати на снопче с ластик, бастун, библия, аптекарски везни. Пуска отегчено върху масичката един кръст... После отива към купчина дрехи, нахвърляни пред библиотечния шкаф. Там безредно стърчат ръкави, крачоли, яки, фесове, елеци, аби и т.н. Асен измъква от купа изящна рокля от фин плат. Поглежда към масичката към обувките.

Външната врата се отваря с трясък. Влиза Тодор Карадимов.

КАРАДИМОВ: Чест и почитания!

АСЕН: Е? (завърта се леко с роклята в ръка) Де я пустата делегация?

КАРАДИМОВ: Отде да я знам! Да не съм аз екскурзоводът тука!

Асен се намръщва.

КАРАДИМОВ: Е де, е де! На мен ли се сърдиш? Досега бях в Стариградското кафене. (пауза) Чакай, чакай! Сещам се, че в сепарето киснеха някакви, едни такива изтупани. Но хич и не попитах що за птици са!

АСЕН: Че бива ли, дошли-недошли в града-музей, да се пъхнат право в кръчмата?

КАРАДИМОВ: Е що пък не? Такива за никъде не бързат. Ще пийнат, ще попушат – и ще ти цъфнат точно в пет. И има да ги развеждаш до мръкнало из целия град! Какво ги интересува работното ти време?

АСЕН: Да има да вземат! Вися от 10 сутринта, а сега е обед!

КАРАДИМОВ: Нищо спешно, от което светът да пропадне, няма, мойто момче. От толкова Европа не хлопа! А бе, кви са тия вехтории ?!

АСЕН: (предвзето) Ценни предмети от различни епохи с голяма историческа и етнографска стойност...

КАРАДИМОВ: ...свидетелство за материалното и духовното равнище...

В ЕДИН ГЛАС: ...на населението от нашия буден възрожденски край!

Смеят се гръмогласно. От вътрешната стая долита ропот. Карадимов бързо отива до вратата към другото помещение и тихо я затваря. Слага театрално пръст на устните си.

КАРАТА: Шът! Да не вземат нещо да объркат, че после ще ни разнасят из целия град.

Външната врата се отваря. Влиза Ненка – чистачка, със синя манта и наплашена физиономия.

КАРАДИМОВ: Какво ма, Нене? Да не затваряте вече, байовото?

НЕНКА: (подозрително) Ми че то е още рано, бай Тодоре! Директорът се обади, че имало нещо за подреждане. Ще ида да попитам...

Отива към вътрешната врата, чука и влиза.

КАРАДИМОВ: (взема албума) Ей на това му се вика майсторлък! Де сега такъв албум, такава подвързия, такъв мерак!

Ненка се връща с решителен вид.

НЕНКА: Трябвало да подредя тия парцали и да ги кача в кабинета на директора, та да не изчезне нещо.

АСЕН: (пояснява) Понеже следобед ще докарат тук дрехите на въстаниците...

КАРАДИМОВ: (великодушно) Нагъвай колкото ти душа иска – и без това не са гладени от половин век!

НЕНКА: (изсмива се така, сякаш кудкудяка) Ама и ти си един!

АСЕН: (на Тошо) Какво си се вторачил в албума?

КАРАДИМОВ: (сериозно) Знаеш ли ти, брайно, чия е тая бивша вещ? Дето утре леля ти Ленче ще да я опише най-безобразно в дебелата инвентарна книга, тъй че никой да не я познае по описанието й? И дето сетне ще потъне в нафталинените складове на бай ти Георги, та никога в никоя експозиция и в никой музей да не види бял свят, щото пари за нови тематико-експозиционни планове няма и няма и да има. Знаеш ли?

АСЕН: (с отегчение) Не запомних името на притежателя.

КАРАДИМОВ: (престорено строго) Няма как да го запомниш, щото не е написано никъде! Туй, байовото, е – както сега е модерно да му викат – нещо като лексикон. Споменник, демек. С цитати от видни люде, крилати фрази, пожелания от приятелки, снимки, повечето от които изгубени или извадени за други случаи. И прочия! (Вдига пръст и чете тържествено): „Часовете, Евлампия, се нижат мъчително бавно, ала годините летят...„ Какво ще кажеш, млади поете? Ех, едно време хората са живели с неподправени страсти – като в романите. Затуй са казвали за ония, които са имали връзка – те имат роман! А сега какви романи, братле? И повест, и новела, и разказ даже не е! Дори, да ти кажа правичката, и фейлетон не е! Ама Европа и от това не хлопа! Нене, я стига хлопа с тия сахани!

НЕНКА: (стреснато) Ма аз нали да подредя тук, че ще докарат скоро дрехите на въстаниците... (изпуска някаква дреха и се вдига прах).

КАРАДИМОВ: Подреждай, ама без да вдигаш прах! (Гръмко се разсмива)

НЕНКА: (въздъхва с облекчение и изкудкудяква) Ама и ти си един!

КАРАДИМОВ: Та тоя лексикон, байовото, е принадлежал на кака ти Евлампия Попхристоскова. (Тонът му става дидактичен и назидателен) А тя е била, млади приятелю жаркий, фатална жена, както сега му викат ...

АСЕН: (без особен интерес, поглежда си и часовника) Какво пък толкоз е сторила? Дуели ли е имало зарад нея?

КАРАДИМОВ: (сякаш на себе си) Какво ли, питаш? А бе дълга и широка е за разправяне. (поглежда съжалително към Асен) Хвърлила е камък в блатото. Чаткаш ли? И до днес я одумват. (Кимва към Ненка) Била е много образована за времето си, еманципирана, одухотворена личност. Зер може ли прост чиляк да извърши таквиз неща? Нали ма, Нене?

НЕНКА: А?

КАРАДИМОВ: (с апломб) За Евлампия му разправям на туй младото! Наследниците й донесли партакешите. Откога се канеха, завалиите. А тя нищо не им завеща.

НЕНКА: (туря ръце на кръста) Чунким е имала нещо и тя! Нали третият й мъж й завлякъл бижутата!

КАРАДИМОВ: (тихо) Сега не можеш я изключи и от контакта!

Асен взема албума и го разлиства. Ненка продължава да бъбри, като думите й нарочно не се разбират.

НЕНКА: (поемайки си дъх) ...хубавичко си е поживяла тя!

КАРАДИМОВ: Тъй, тъй. Ни дяца гледала, ни къща въртяла! (Обръща се към Асен) В архива горе има нейни писма до първия й мъж – завършил е „Робърт колеж“ в Цариград, с бая заслуги към образованието и църковните борби. Ще ти ги покажа някой път – да видиш каква тънка чувствителност, каква наблюдателност, какъв стил!

НЕНКА: По-добре гроба й да иде да види. Че и без туй няма кой да го погледне... Що ли е искала тука да я погребат? Чудна жена!

АСЕН: Кой знае и с нашите как ще се отнасят...

НЕНКА: То всеки се прави на светена вода ненапита (поглежда изпод вежди Карадимов), ама и тя е била едно цвете...

АСЕН: Млада ли е умряла?

КАРАДИМОВ: Че как инак? Такива люде не стигат до пенция!

НЕНКА: (изкудкудяква) Ама и ти си един!

КАРАДИМОВ: Шът! Внимавай как ще й сгънеш роклята, че...

НЕНКА: (хваща роклята с два пръста с гнусливо изражение) Тая ли е?

АСЕН: Я, как я позна! По миризмата ли?

НЕНКА: (философски) Всички миришат на прах. А ние сме, дето бършем прахта...

КАРАДИМОВ: Мда-а-а! Такива ми ти работи. Прах. Скука. И пак прах. Само че тоя прах няма кой да го избърше... Някой ден ще ти разкажа за Евлампия като дипломиран екскурзовод – къде, кога, какво. Защо – умно момче си, няма и да ме питаш.

АСЕН: Гроба й няма ли да ми покажеш?

КАРАДИМОВ: Гроба, казваш. (пауза) Гроба. Едни все за него мислят – как по-праведно да живеят, добро име да оставят. Има такива – колкото за цяр. Други като че ще векуват: трупат, смятат, мамят. Трети са като Евлампия – карат я ларж. Накрая всички лягаме там! (пауза) Завиждали са й просто, това ще ти река аз. Да не мислиш, че на Харитина сега не й завиждат? Не гледай, че я одумват, дето развалила две семейства: от все сърце й завиждат, ама не им стиска. (Взема албума и сочи с него към вътрешната врата) Леля ти Ленче ще го опише, а оценителната комисия ще го оцени поне колкото една голяма водка! А бе я да идем в Стариградското кафене да промием праха от гърлата!

Външната врата се отваря и влиза Ангел.

АНГЕЛ: Добър ви ден!

КАРАДИМОВ: Как са пчелите, наборе?! Ще има ли мед, или ще е както обикновено?

АНГЕЛ: Какво приказваш? Все по-зле става. Нали виждаш – всичко бръмчи, а мед няма. (Към Асен) Къде ходиш бе, момко? Дирих те в музея. Зарязал си горе чистачката, а тук моабет въртиш!

АСЕН: Чакам някаква делегация от министерството, та да им покажа града и музеите. Град – люлка на възраждането и на национално– освободителните борби...

АНГЕЛ: Я кво ме занася! Ама ето че ще ти река – знам я тази делегация. Ей сегичка бяха при мен в гимназията.

КАРАДИМОВ: Е, братлета поети и въстаници, аз се оттеглям. Повдига ми се от официални лица.

Карадимов излиза.

НЕНКА: (изкудкукяква след Карадимов) Ама и ти си един! (Излиза)

АНГЕЛ: Та ето за какво те диря...

АСЕН: (прекъсва го) Бай Ангеле, кви са тия хора? Ще благоволят ли изобщо да дойдат до тука?

АНГЕЛ: (прави гримаса) Отидоха преди малко да се настаняват в хотела. После сигурно ще си починат и надвечер ще излязат да се поразходят, а след това...

АСЕН: Значи няма да дойдат? Още по-добре. Отивам тогава в музея, какво да вися тука. А ти, бай Ангеле, ела с мене, ще ми разправяш по пътя...

Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!