Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

Музеят на Димчо Дебелянов. Стаята на уредника. Бюро, библиотечен шкаф, печка, гардероб, покрай прозорците – миндерлък. Към къщата води алея, край която е разположен скулптурата на чакащата майка от проф. Иван Лазаров. В дъното – портата и отворената врата за посетителите. Асен и Ангел.

АСЕН: Бре, какъв духовен кипеж! Същинско възраждане от местно значение! Вечер – литературна среща! Сутрин – възпроизвеждане! Не знам вече кой съм – начинаещ поет, уредник на музей, Найден Попстоянов?...

АНГЕЛ: А бе да знаят, че ни има. Петровски е име. Току-виж до министър стигне някой ден! Поет, ама с късмет! Бил важна клечка в министерството...

АСЕН: Име, казваш. Може, ама в измислената литературна история, от която и помен няма да остане. В голямата поезия твоят Петровски и запетая не е. Да не говорим бадева в музея на Дебелянов, който една книжка приживе не е издал! И на топла службица нивга не е бил. Веднъж не се е промъкнал зад гърба на живота и на всичко отгоре загива на война. А такива като Петровски цяла система ги хрантутеше, за да я възпяват. Издадоха по 15-20 книги със стихоплетства, от които и ред няма да се запомни. Ех, що сълзи проляха по зелените поля на своя роден дом, а ни един не рачи да се върне при козичките от босоногото детство! Кълнат, завалиите, кълнат и проклинат каменния град, ама не мърдат от там.

АНГЕЛ: Е, то времената бяха такива. Нали му викаха обективна действителност!

АСЕН: Обективна, викаш. Не е вярно, бай Ангеле, беше обективирана измишльотина! Я чуй тая историйка, която лично съм преживял. На едно събрание – от тия, откритите партийни, на които канеха и простосмъртните – някакъв си лектор – от дружество за разпространение на научни знания, моля ти се! – шикалкавеше на тема „отрицателни явления“. То всичко отиваше към провала, а ония дуднеха за отрицателни явления! Като свърши лекцията, попитах умника: „Защо, викам му, твърдите, че положителните явления са плод на обективни процеси, а отрицателните се дължели на субективни фактори? Не може ли да се предположи, че и за тях съществуват обективни причини?“ Умникът се вкамени, искаше му се да се пъхне под катедрата. Помълча, помълча, па смотолеви: „Ако разсъждаваме по този начин, ще стигнем до отрицание на октомврийската революция!“ Всички изпопадаха от смях.

АНГЕЛ: Не те ли погнаха?

АСЕН: А, беше дошла перестройката! Е, партийците гледаха на кръв, а останалите ме бъзикаха: „А бе, ти що задаваш провокационни въпроси на горкия човечец, нали и той деца храни!“

АНГЕЛ: (махва с ръка) Бе тая действителност може и да е измислена, ама да ти кажа, си е и бая истинска. Кучето лае, керванът си върви. Нали го знаеш секретаря на съвета, Кръстан? Навремето дядо му е основал тукашната партийна организация, баща му с пистолет в ръка е вкарвал хората в текезесето, а днес той отговаря за връщането на... земята и имотите на бившите собственици! Ирония на съдбата.

АСЕН: Направо пародия на съдбата. Фарс някакъв...

АНГЕЛ: Мнозина ги боли, ама не знаят кой ги бие, туй ще ти кажа аз. То комай всеки иска да подмени действителността. И щом хората го правят, какво остава за партиите?

АСЕН: Духовният учител на Карлос Кастанеда – шаманът дон Хуан Матос, го извел веднъж на излет край родното си село, за да му предаде един от първите си уроци. Преходът бил дълъг и като се уморили, дон Хуан спрял на една живописна полянка. Преди да постеле обаче на земята шареното си индианско наметало, той поразчистил мястото от камъчета и съчки. Кастанеда, ще не ще, сторил същото. Почивали, що почивали, по едно време дон Хуан рекъл, че е време да се връщат. Кастанеда станал, грабнал си наметалото от земята и понечил да тръгне, ала дон Хуан го спрял. Бил много разгневен. „Човече, викнал той, Силата е наредила всичко така, Силата! Кой се ти, че да разместваш както ти скимне?!“ И дон Хуан се навел и внимателно върнал по местата им камъчетата и съчките...

АНГЕЛ: (след кратко мълчание) Да-а-а-а! Аз бях въдворен тука след Девети септември – онези ме бяха изкарали... нали знаеш, че съм от Врачанско, казвал съм ти... та ме бяха изкарали вредител – враг на народа! Също като камъче, като съчка някаква ме изритаха. С всички и всичко така постъпваха. Ала човекът не е просто камъче! Ето, и тук пуснах корен, намерих място под слънцето. Вярно, останах само гимназиален учител, който гледа в свободното си време пчели – да се залисвам и да давам повод да ме одумват зевзеците! (смее се) Или според тебе и аз не съм истински?

АСЕН: Прав си – тази вторична реалност се оказа съвсем, съвсем истинска! И комай – вечна. Както става с лъжата – повтори я хиляди пъти и ще стане бетер истината. Въпросът е дали сам себе си може да излъжеш!

Докато разговарят, в двора влиза Емилия. Отправя се към паметника и поставя цвете.

АНГЕЛ: Както и да е! Ще го изтърпим и Петровски. Пък може и да му понатрием носа – ама елегантно, не с юмруци! Бива ли за щяло и нещяло въстания да се вдигат? Айде със здраве.

Става. Асен тръгва да го изпрати. Стигат до паметника и се изравняват с Емилия.

АНГЕЛ: Виж ти кой бил тук! Приятно ми е да се срещнем отново, госпожо Петровска!

ЕМИ: Е, все още не съм госпожа Петровска, господин...

АНГЕЛ: ...Неделкин.

ЕМИ: ...но това е без значение. Може да стана, може да не стана.

АНГЕЛ: Да ви представя уредника на Дебеляновия музей, Асен.

АСЕН: Приятно ми е, госпожице!

ЕМИ: Емилия, приятно ми е. Придружавам господин Петровски...

АСЕН: Аха!

АНГЕЛ: Е, ще ме извините, но трябва да бягам по задачи. (Поглежда към Асен) До довечера!

Асен и Емилия. Тя пооправя цветята върху паметника.

ЕМИ: Тук вероятно никога не остава без цветя...

АСЕН: Благодарение на посетителите.

ЕМИ: Посетителите?

АСЕН: Почитатели. Или почитателки. За нас, уредниците, са посетители – за статистиката...

ЕМИ: Аха! Честно казано, не бях идвала тук от ученичка. Някога, помня, ни водеха на екскурзии...

АСЕН: Едва ли е било толкова отдавна!

ЕМИ: (засмива се) Е, и това едва ли е комплимент!

АСЕН: Защо господин Петровски не прояви интерес към родната къща на Поета?

ЕМИ: Ами... не си пада по музеите.

АСЕН: А бяха ми казали, че от министерството щяла да дойде делегация. Цяла сутрин чаках ли, чаках!

ЕМИ: Както става в такива случаи, нещата се объркаха. Аз просто... придружавам господин Петровски. Той е ВИП-персоната. Вероятно някоя патка от министерството е пропуснала да ви съобщи, че официалното посещение се отменя. Така че сме тук полуофициално, полуинкогнито...

АСЕН: Изглежда вече никой не си пада по музеите. И по миналото.

ЕМИ: Какви ли въпроси задават... посетителите? (с ирония) Правите ли статистика?

АСЕН: Ами... питат дали боровете са оттогава. Дали вишните... белоцветните вишни – са същите онези, на които Димчо се е възхищавал. Дали кладенецът още работи...

ЕМИ: И какво им отговаряте? Истината – или мамите дооверчивите хорица – посетителите?

АСЕН: Според настроението. Нали съм уредник, много добре знам, че тук няма и един пирон от онова време. Всичко е имитация с късна дата. След фронта от Димчо са останали само куфарче, манерка и лъжичка. И няколко книжки. Плюс една Библия. Ако отвърна, че боровете са засадени след смъртта му, очите им помръкват. Предпочитам да ги излъжа. Народът иска в кладенеца да има вода и от нея да е пил Димчо, това е!

ЕМИ: Е, господин уредник, пил ли е Димчо Дебелянов вода от този кладенец?

АСЕН: (предвзето) Забранявали са му да вади вода с кофата, понеже е бил малък, а кладенецът е дълбок 24 метра!

ЕМИ: Саркастичен сте!

АСЕН: Професионална деформация! Да знаете само какви беседи изнасям: за дечурлига от 4-ти клас до пенсионери от 4-та възраст! Впрочем разбирам, че хората искат времето да е спряло, за да го пипнат с ръка и да потръпнат от досега с вечността. Е, това не им пречи – след толкова обяснения – да напишат някоя глупост в книгата за впечатления...

ЕМИ: Да не би това да е резултат от вашите благородни лъжи?

АСЕН: Моля, моля, не са благородни, а по задължение. Ако илюзията не е пълна, за какво е илюзия тогава?

ЕМИ: С господин Петровски затова дойдохме – да гледаме възпроизвеждането на Априлското въстание. Каква по-голяма имитация със задна дата от него?

АСЕН: Само че възпроизвеждането прави хората... много по-истински. Пренася ги във времето. Стават други. Даже си мисля понякога, че стават... себе си. Нали и техните предци са се появили на сцената изневиделица – ей тъй, от нищото, от робската тишина, от елементарния бит?

ЕМИ: Не ще и дума – невероятни метаморфози! Впрочем, мнозина стават други и различни всеки Божи ден, като се нафиркват до козирката. И това е начин да бъдеш велик. Я кажете, господин уредник, тия борове оттогава ли са ?

АСЕН: Трябва да ги отсечем и да им преброим кръговете.

ЕМИ: Какъв мит ще развенчаем сега?

АСЕН: Да речем – за красотата. Оскар Уайлд твърди, че красивите неща са безполезни. Не мислите ли, че е прав? Боровете са красиви, не ще и дума. Но истината е, че ги оставят да растат само в дворовете на музеите и на необитаемите къщи. Под тях и трева не никне – корените им изпускат отровна киселина. Освен това растат на плитко – дървото може да рухне при първата по-силна буря, особено ако е старо. Та затова ги отсичат – преди да е станала поразия. Инак всичко изглежда много романтично, нали?

ЕМИ: (след пауза) Може ли сега все пак да разгледам музея. Нищо, че всичко е имитация... със задна дата. И да се надяваме, че междувременно няма да се разрази някоя от онези бури...

АСЕН: Заповядайте, госпожице! Беседа ще желаете ли? Или един музикален запис?

Звучи „Сиротна посен“. Затъмнение.

Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!