Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

Кабинетът на директора на втория етаж в Дирекция на музеите. Две от стените са с джамлъци, които гледат към площада. Там вече е завършена подготовката за утрешното възпроизвеждане на Априлското въстание. Под прозорците са разположени под ъгъл миндери, покрити са с типичната за региона груботъкана материя – макат. Има висока кахлена печка, две бюра, библиотечни шкафове, кантонерки, абажури. В единия ъгъл са подредени дрехите и вещите от предишната сцена, които бе подреждала чистачката Ненка. В кабинета са директорът, Асен, Ангел, Петровски, Еми, леля Ленче, Кремена, Инженерчето.

АНГЕЛ: Не сме много, ама – качествени!

АСЕН: За пръв път виждам всичките си събратя по перо на куп!

АНГЕЛ: (високо) Имахме ли представяне в общинския вестник на цяла страница? Имахме! Имахме ли представяне в рубриката „Гостуват ни“ в централен литературен вестник? Имахме! Е?

ПЕТРОВСКИ: (с менторски тон) Знам, знам! Литературата е самотно занимание, но по-лесно се пробива колективно. Ние някога пробивахме на поколения! Инак все едно те няма!

АНГЕЛ: Щото нали виждаш: ритни плет – изскача поет...

ДИРЕКТОРЪТ: Да дадем думата на госта.

ПЕТРОВСКИ: (суети се, важничи) Благодаря. Но ми позволете да не ставам – не обичам формалностите, все пак сме творци. Нам езикът е даден не да прикриваме, а да разкриваме мислите си. Искам да поздравя своя другар – поета Ангел Неделкин, задето продължи литературните традиции във вашия град. Ангеле, завиждам ти, приятелю, че не се помами като мнозина други – себе си също включвам в това число – да тръгнеш по пътя на поетичната слава! Това често е съпроводено с компромиси, които превръщат успехите в поражения. А ти, ти пое жребия да живееш, здраво свързан с реалността, за да пренасяш върху белия лист неподправените си впечатления.

АНГЕЛ: (изненадан от тая тирада) Е де, е де! Не сме се сбрали да се хвалим. Добре знаеш, че бях въдворен тук от оная власт, тъй че дойдох по неволя. Какво друго можех да сторя?

ПЕТРОВСКИ: Точно затова го казвам, защото никой не знае кой път е правилният! Заслужаваш поздравление и задето не хукна да си търсиш правата като репресиран, ни да правиш политическа кариера!

ДИРЕКТОРЪТ: Ще си позволя да ви прекъсна. Действително, благодарение на Ангел Неделкин духът на поезията в нашия град е жив.

АНГЕЛ: Е, хайде стига за мен! Предлагам най-новият член на литературния ни кръжок да прочете свое стихотворение. Айде, Асене, не се куми!

АСЕН: Щом ще караме отзад напред и първо от домакините – нищо против.

Прочита стихотворението „Катарзис“.

ПЕТРОВСКИ: Възхитително! Великолепно! Невероятно! Е, то донякъде е критика и срещу такива като мен: от обяд съм тук, а изобщо и не помислих да посетя музея на Дебелянов!

ЕМИ: Какво говориш? При тая приятна среща все едно, че си го посетил...

ПЕТРОВСКИ: (усмихва се криво) В София човек често губи представа за истинските неща от живота. Сетивата... как да кажа... някак се притъпяват. Асфалт, павета и бетон! Ей, хора, само това ли ви е пиенето, а?

Директорът прави знак. Леля Ленче чевръсто скача и отива да донесе пиене и мезета.

Та за стихотворението на... Асен. Написано е с много хъс, но имам една забележка – все пак хората са хора, не можем да ги упрекваме, че обичат да си похапват, да речем, печено пиле, не е демократично, хи-хи-хи! А също и поетите – те не бива да се изживяват като... като литературни герои!

АСЕН: Животът и поезията никога не могат напълно да припокрият. Ама бива ли и нищо общо да няма между тях?

ПЕТРОВСКИ: Прекаленият светец и Богу не е драг!

АСЕН: А прекаленият поет кому е драг?

ЕМИ: Е, и аз мога да направя каламбур, ама не толкова надут: виното е в нас и ние сме във виното! Наздраве!

ПЕТРОВСКИ: Наздраве! (пауза) То и на мен ми се е искало да умра млад и зелен, да ида на война, подвиг да извърша! Кой на младини не се е борил с вятърни мелници? Едно време баща ми казваше: „Учи, сине, учи, и ще ходиш по жълти павета!“ Тръгнал съм от бедно селско момче, а стигнах до една национална литература! И докато съм жив, в рубриката „Днес да почерпят“ ще ми пишат името – колко книги съм издал, на колко езика са ме превеждали и прочия! (Асен и Ангел се споглеждат) Това е тя мойта лична еволюцийка...

АСЕН: (на Ангел) Плод на една революцийка (високо) Има два вида еволюция – активна и пасивна. Активна е например, когато по време на ледниковия период животните остават там, дето са си били, но козината им става по-гъста и дълга. Пасивна е, когато просто бягат нанякъде, където е по-топло...

ПЕТРОВСКИ: Забележително! И кой от двата вида е по-прогресивен, тъй да се каже?

АСЕН: За животните не знам – те просто са оцелявали. Но човекът? Дали ако остане на място, му пониква козина? И ако избяга, дали всъщност му поникват криле? Или люспи, за да се плъзга по-лесно?

ПЕТРОВСКИ: (въздъхва) Жан-Пол Сартр казва, че всеки човешки живот в края на краищата е поражение. Може би няма разлика? Когато печелиш – губиш, когато губиш – печелиш. Вероятно затова у всеки човек живее някаква неудовлетвореност...

АСЕН: (прекъсва го) Едно е да си неудовлетворен от досада, а друго – от жажда.

ЕМИ: Сутрин поне половин народ умира от жажда! (всички се засмиват)

АСЕН: Казват, че човек трябва да е такъв, какъвто е. Не е ли по-вярно да се каже: трябва да бъде такъв, какъвто може да бъде.

ПЕТРОВСКИ: (с насмешка) Ех, ако знаеше, сигурно щеше и да стане! Това са ония вечни екзистенциални въпроси, чиито отговори цял живот търсим. Събитията правят хората, събитията! Като Априлското въстание, за да стъпим на местна почва, тъй да се каже!

АСЕН: (също с насмешка) Събития, господин Петровски, стават рядко. Нима, ако липсват големи събития, няма никога да можем да бъдем себе си?

ПЕТРОВСКИ: (поглежда към Емилия, която не сваля очи от Асен) Е, много взехме да философстваме. Не може ли да чуем още стихотворения? (поглежда към Кремена)

КРЕМЕНА: С удоволствие ще ви прочета няколко миниатюри.

Чете, но публиката не чува. През това време звучи приглушена музика.

ПЕТРОВСКИ: За Бога, чудесни стихове, честен кръст! Признавам откровено, че съм объркан и възхитен. Във вашия кръжок има много, много хляб!

АНГЕЛ: Ето, не пасем трева! Не сме кръжок, а клуб!

АСЕН: Направо сме... хлебарница!

ПЕТРОВСКИ: (към Инженерчето) А вие какво ще ни прочетете?

ИНЖЕНЕРЧЕТО: Аз ли? О, аз... Ами по причина, че пиша разкази, макар и къси, предпочитам да не...

ПЕТРОВСКИ: Какво искате да кажете с това „да не“?

ИНЖЕНЕРЧЕТО: Искам да кажа – да не чета.

ПЕТРОВСКИ: А! Разбирам! Ами ти, Ангеле, дърто магаре, какво си писал напоследък?

АНГЕЛ: Сакън! В мойте паласки (потупва се по корема) отдавна не нося стихове! Изгърмял съм ги на младини, а за такива работи възпроизвеждания няма, това не ви е Априлското въстание!

ДИРЕКТОРЪТ: Е, тогава да благодарим на нашия гост... на нашите гости, че ни почетоха със своето присъствие и провокираха тази чудесна вечер. Подобни срещи имат значение и за литературния живот, и за самочувствието на провинциалните творци, които са някак откъснати от големите културни центрове.

ПЕТРОВСКИ: Напротив, приятели! Аз трябва да ви благодаря за срещата! Тя наистина ме обогати с нови впечатления и идеи. Непременно се обадете, когато дойдете в София. Ще ви оставя телефоните си – звънете, не ме щадете!

АНГЕЛ: Постъпило е предложение от синдиката на свободно еволюиралите на място творци: да идем да си допием в Стариградското кафене!

ПЕТРОВСКИ: Е, това ми прозвуча благовестно – като пукота на първата пушка! Приемам!

ДИРЕКТОРЪТ: Ами! Просто трябва да напуснем сградата, понеже след 8 часа полицията ще включи алармената инсталация.

ПЕТРОВСКИ: И могат да дойдат да ни приберат, а?

АСЕН: (на Еми) А от това каква поема може да стане само!

Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!