напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Предколедна Будапеща


Да бъдеш по стечение на обстоятелствата в Будапеща непосредствено преди Коледа си е чист късмет. Със сигурност посещение в унгарската столица си заслужава по всяко време на годината (с уговорката, че при всички случаи би било най-добре и най-хубаво в топло време!), защото наред с Виена Будапеща е сред най-красивите градове в Европа и най-вече сред онези от тях, които могат да се нарекат „дунавски“.

Понеже бях подочул нещо за „вечното съперничество“ между Виена и Будапеща - кой от двата града заслужавал повече титлата „Перлата на Дунав“, нямаше как да не се сетя за Радичковата повест-притча „Ние, врабчетата“ и ироничните размисли на сладкодумеца за съперническите отношения между народите-съседи (ако се абстрахираме поне за миг от историческия факт, че ние сме от малкото народи, които граничат със себе си). Служейки си с примери от балканската действителност и своеобразните прозвища и определения, с които се обрисуват помежду си балканските народи, Радичков остроумно забелязва: „Добре, че от петата си страна сме оградени от Черно море!“ А по повод сравненията на един град с друг - в случая на Букурещ с Париж - едно от врабчетата на Радичков изчуруликва: „Наричат Букурещ „Малкия Париж“, но не съм чуло някой да казва на Париж „Големия Букурещ“....“

Авторът на моста „Маргит“
Авторът на моста „Маргит“

 

В продължение на три дни по четири-пет часа препусках до каталясване по двата бряга на Дунав - и особено из Пеща, където са съсредоточени по-голямата част от „туристическите обекти“. Разбира се, не подценявам Буда (опазил ме Бог!), но просто времето не ми стигна, за да посетя забележителностите и в този район. Много от тях обаче се виждаха и с просто око. Удаде ли ми се все пак случай отново да посетя Будапеща, със сигурност ще обърна повече внимание на Буда.

Времето през тези три дни бе, както се казва, „подходящо“ за есенно-зимния сезон (първата десетдневка на декември): студено, влажно и ветровито, което не позволява човек да се застоява дълго на едно място, а го пришпорва да върви нататък и по-нататък. Но какво друго трябва да бъде туристът, освен любопитен и любознателен пешеходец с фотоапарат в ръка?

Въпреки че по-горе изразих отношението си към сравняването между хора, народи и градове през ироничния поглед на Йордан Радичков, при моите разходки из Пеща често ме връхлитаха сравнения от различен порядък и естествено те бяха със София, България и българите. Впечатленията ми от Будапеща определено са антисофийски. София, разбира се, също е град с древна история (даже по-древна от будапещенската); в столицата ни също има уникални забележителни и множество исторически паметници, красиви сгради, градини и паркове, улици и булеварди; има го, разбира се, и онова прословуто близко съседство с планина, което липсва на почти всички европейски столици...

Но на София й липсва нещо, което е присъщо на всички големи и красиви градове, независимо дали са столици или не (това понякога е въпрос на политически избор, така че не е от голямо значение) – Голямата река. Кой каквото ще да говори, но голям град без голяма река не може да бъде достатъчно атрактивен (в най-лошия случай) и тази голяма липса не може да се компенсира с нищо друго, колкото и да е голямо...

Дунав

 

Според Фьодор Достоевски има два вида градове – естествени и изкуствени (изкуствен град се явява например Санкт Петербург); явно Будапеща и София са исторически градове, възникнали еволюционно, естествено и, бих казал, автентично през вековете, минали през исторически превратности, превземания, опожарявания и възкресения, за да бъдат това, което са днес.

Но сравненията не могат да бъдат само географски, архитектурни, исторически, ландшафтни, материални и т.н., а и политически: не можем като българи да не си даваме например сметка, че Унгария стана член на ЕС две години преди България и че това не е останало без положителни последствия за нея. Същевременно сегашната финансова криза явно бе засегнала доста сериозно страната поради по-голямата й обвързаност с европейската и световната финансова система.

Не може да не си помисли човек и за прехода на двете страни от комунизъм към демокрация и пазарна икономика и съответно за спецификите на ортодоксалния просъветски български комунизъм и на унгарския комунизъм след разгрома на кратката унгарска революция от 1956 г. (на адрес http://www.mediatimesreview.com/february07/michnik-budapest.php наскоро прочетох проникновена статия от Адам Михник, посветена на това събитие)...

Впрочем, още при пристигането си в Будапеща научих за стачката на служителите от сигурността и наземния контрол на будапещенското летище „Ферехед“. Говореше се, че летището било препълнено с пътници, тъй като работел само един терминал. Ние в България на стачки сме се нагледали и наслушали, така че това не можеше да ме учуди, но дали имаше някаква връзка с кризата, нямаше как да се научи...

Като спомена и факта, че през цялото време на престоя ми в Будапеща по въжетата на моста Сечени и на пилоните пред държавните институции на Унгария се вееше македонското знаме (по повод посещението на правителствена делегация от западната ни съседка), ще стане ясно защо бях провокиран и към множество други сравнения с балкански привкус...

В крайна сметка градът и хората, които го обитават, са неразривно свързани. В това отношение Будапеща безспорно е европейски град с цивилизовани жители, което изобщо не може да се каже за София. Всъщност и в двата града жителите са повече от 2 милиона, но Будапеща има други мащаби и дори да е пренаселена, не й личи толкова.

С просто око се вижда, че унгарските шофьори превъзхождат с „обикновена“ култура българските си „колеги“. Трябваше ми време да свикна да минавам по пешеходните пътеки, без да подтичвам, макар че веднага забелязах, че шофьорите не правят никакви опити да ме „улучат“, а намаляват още щом „мернат“ приближаването на пешеходеца; по маркираните с жълт цвят алеи за велосипеди не върви никой; на някои места видях уникален пътен знак, забраняващ на велосипедистите да развиват скорост, надвишаваща ...10 км в час.

Градът и улиците са несравнимо по-чисти от софийските, макар че фасове се забелязват на много места; хората тук са си пушачи и пушенето на обществени места не е така строго забранено, както очаквах

В Будапеща още от края на 19-и век имат метро (второто в Европа след Лондонското и първото на континента), което може да те заведе до всяка точка на града и което очевидно многократно облекчава трафика и на автомобили, и на хора. Трамваи и автобуси са другите превозни средства от градския транспорт, като нито веднъж не ги видях претъпкани, както и не забелязах стълпотворения от хора по спирките.

По улиците не се щурат онези тълпи от хора, с каквито е характерна провинциална София и каквито може би има и в други, „по-тесни“ европейски градове; но, както се вижда, Будапеща не е от тях – градът има други мащаби и обеми, което със сигурност зависи от начина на градоустройство, защото при една самодейна или корумпирана власт лесно би могъл да бъде презастроен и загрозен, както стана в София.

Из Будапеща са пръснати множество по-малки и по-големи градинки, обширни алеи и тревни площи с разположени сред тях статуи на исторически личности или просто скулптури от различни епохи, включително и съвременни.

Будапеща

Будапеща

 

Впрочем и тук като в нашата „китна столица“ непрекъснато „вървят“ ремонти работи, но без да затрудняват особено хората и града. Привечер има неизбежни задръствания; един шофьор на автобус дори разпери театрално ръце и извинително-подигравателно изрече: „Хмммм.. Будапеща!“ Ех, завалията! Да го бяхме пратили да покара из София, Пловдив или Варна, тогава друга песен би запял...

От двете страни по протежение на Дунава унгарците са построили удобни крайбрежни двупосочни шосета на две и дори три нива плюс пешеходни алеи и булеварди, по които се движат в отделни трасета и трамваи (от страната на Буда, където беше хотелът ни – „Новотел Дунав“, подменяха старите релси и поради тази причина трамваи се движеха само по отсрещния бряг – в Пеща).

Изглед от Пеща към Кралския дворец в Буда

Изглед от Пеща към Кралския дворец в Буда

Изглед от Пеща към Кралския дворец в Буда

Изглед от Пеща към Кралския дворец в Буда

Изглед от Пеща към Кралския дворец в Буда

 

Същевременно видяхме закотвени на вода като плаващи ресторанти и напълно неподвижни (Дунав бе много кротък тези дни) десетки по-малки и по-големи плавателни съдове; по всяко време из реката шареха шлепове, корабчета, катери; във водата се гмуркаха диви патици и чайки, на които милостиви унгарци хвърляха трохи и те ги улавяха с човки още във въздуха.

Чайки

Като общо впечатление Будапеща е величествен град – и като простор, и като строителен размах, и като архитектурна среда. Започвайки от кралския дворец, Рибарските кули, парламента (построен по образец на английския), хълма Гелерт с Цитаделата, крепостта Буда, Унгарската академия на науките, Националната опера - и стигайки до мостовете Маргит (с остров Маргит и десетките атракции там), Сечени (верижния или въжения мост, уникално съоръжение отпреди 150 години) и Ержбет, Площада на героите, позеленелите бронзови статуи на княза-революционер и патриот Ференц Ракоци (чийто син Йожеф починал на 38-годишна възраст през есента на 1738 г. в русенското село Червена вода и бил погребан там), на Атила Йожеф, Лайош Кошут, Шандор Петьофи, катедралата „Матияш“, базиликите "Св. Ищван" и "Св. Стефан", атрактивния влак (по-скоро – влек) по стръмнината на хълма Гелерт... (Сигурно пропускам стотици други „обекти“ като музеи, театри, галерии, молове и магазини...)

Будапеща изобилства с архитектурни шедьоври от различни епохи и стилове. Тук са си дали среща Средновековие и Ренесанс, готика и барок, класика и модерност. Прави добро впечатление, че модерните сгради са успешно „адаптирани“ към средата и с нищо не нарушават постигнатата през вековете хармония, която е съчетала историята, съвремието и визията за бъдещето на града. Без да е специалист, всеки може да проумее, че такава има. Което говори красноречиво, че унгарците ценят историята си, защото се уважават като нация.

Понеже по-горе споменах за неизбежно възникващите сравнения, само ще отбележа близостта между унгарци и българи, която произтича от някои общи черти и в нашите исторически съдбини. Всички сме чували за Феликс Каниц - унгарски гравьор, пътешественик, историк, публицист и кралски съветник, посещавал многократно България. През 1882 г. той издава в Лайпциг книгата си "Дунавска България и Балканът", в която описва пътешествията си по българските земи и която е богато илюстрирана с негови собствени рисунки и акварели.

След разгрома на национално-демократическата революция от 1848-1849 г., ръководена от Лайош Кошут и великия поет Шандор Петьофи, около 6000 унгарски офицери и войници, включително и самият Кошут, намират убежище в България, която тогава е част от Османската империя. Австрийският (или всъщност австро-унгарски) кораб „Радецки“, който другият гениален поет и революционер - Христо Ботев, „отвлича“ (и чийто капитан с готовност се съгласява, оценявайки по достойнство каузата на българските въстаници, да преведе четата му до козлодуйския бряг), носи името на фелдмаршал Йозеф Венцеслав Радецки, по произход словак.

Но спирам дотук с историческите съпоставки, защото „това го знае всяко хлапе“. Само мимоходом ще отбележа, че е доста различно, меко казано, да си се борил за свобода срещу австрийските Хабсбурги и в един период да основеш (1867 г.) дуалистичната Австро-Унгария, а съвсем друго – да си пъшкал под друговерското първобитно-феодално турско иго...

Лицата на хората не изглеждаха особено угрижени, за разлика от нашите тук; е, не изглеждаха и много развеселени и ухилени, но може би унгарците са малко по-възпитани и културни. Нито веднъж не се сблъскахме с разюздани групи тинейджъри, излизащи от училище – обичайна гледка за София, когато учениците се надпреварват да впечатлят околните и целия свят с крясъци и „разговори“ на висок тон; рядко се срещаха и хора със залепнала за ухото слушалка на мобилен телефон – сигурен знак, че унгарците са надживели (или че въобще не са боледували) от синдрома на психологически изостаналия спрямо техническия прогрес човек, който повече парадира с техническото постижение, отколкото го ползва, каквото е положението у нас въпреки напъните да се изкараме „нация техническа“ още по социалистическо време.

Макар и не толкова често, колкото в София, и тук можете да срещнете по пътя си просяци и клошари.

Най-голямо стълпотворение от жители и гости на Будапеща видях по наскоро откритите коледни базари, каквито имаше на десетки места из града. Разположени върху многобройните по-големи или по-малки площади, те бяха оформени по горе-долу еднакъв начин: с високи и богато украсени коледни елхи, дървени арки, отрупани с елхови клонки (нещо като официален вход към базара), с открити сцени за изпълнения на живо, с така характерната за католиците скулптурна композиция, представяща Младенеца в пещерата с тримата влъхви и, разбира се, с неизбежните сергии и павилиони.

А по тях и в тях – голямата коледна шарения с изобилие от стоки, наливна бира, греяно вино (с черен пипер и канела), месни и тестени произведения, много от които типично унгарски специалитети, керамика, сребърни украшения, стъкларски изделия, сувенири – от ключодържатели и пощенски картички до гигантски моливи (и то „работещи“, с графит, дълги по метър и половина; наистина на рамо да ги носиш!)... и още - играчки за деца и украшения за елха, дрехи и обувки, шапки и ръкавици, колани и портмонета, фолклорни атрибути, изобщо всякакви изделия на кинкалерията, галантерията и пасмантерията, както и книги.

Будапеща пред Коледа

Будапеща пред Коледа

(отзад е сградата на парламента)

 

Будапеща пред Коледа

Будапеща пред Коледа

Будапеща пред Коледа

Будапеща пред Коледа

 

Будапеща, разбира се, кипи и от богат културен живот – многобройни афиши ви приканват да посетите нови театрални постановки, оперни представления, концерти, художествени изложби...

А десетки заведения – кафенета, ресторанти, клубове и бирарии - ще ви примамят с вкусни национални гозби, силни унгарски вина (не само токайско вино, макар че то си остава емблематично за Унгария) и много пивка унгарска бира.

Човек едва ли може да разполага с пари за всички удоволствия, които предлага Будапеща – и през деня, и през нощта. Защото Будапеща е скъп град за българи с една заплата.

Но може би затова първо... трябва да ги настигнем унгарците...

 

католическа църква в Буда

католическа църква в Буда

 

изглед към парламента откъм Буда с крайбрежния булевард, шосе и атракционни корабчета

изглед към парламента откъм Буда с крайбрежния булевард, шосе и атракционни корабчета

 

причудлива скулптура от дърво на крайбрежния булевард в Буда
причудлива скулптура от дърво на крайбрежния булевард в Буда

 

изглед към Кралския дворец
изглед към Кралския дворец

 

Верижният мост с Кралския дворец в дъното
Верижният мост, или „Сечени“, с Кралския дворец в дъното

 

Унгарската академия на науките откъм моста „Сечени“
Унгарската академия на науките откъм моста „Сечени“

 

Катедралата „Христос Спасител“
Катедралата „Христос Спасител“

 

Паметна плоча за революцията от 1956 г.
Паметна плоча за революцията от 1956 г.

 

типична улица в Пеща
типична улица в Пеща

 

Авторът пред паметника на Ференц Ракоци

Пред паметника на Ференц Ракоци

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

Текст и снимки © 2008 Славимир Генчев. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух