напред назад Обратно към: [Актрисата и поетът][Славимир Генчев][СЛОВОТО]



3


Третото писмо е доста обемисто, за да го доутежнявам с коментари. И все пак: след водопада от любовни излияния, който понякога дори създава впечатление за книжност и приповдигнатост (това не означава, че се съмнявам в искреността на чувствата), в писмото – а така е и в други писма – тонът внезапно се сменя. Сякаш сепната в любовния си унес, Дора преминава в прозаичното всекидневие с кратки характеристики за свои колеги, за театралните нрави и взаимоотношения, които красноречиво говорят за атмосферата на онова време. Ако се поддадем на достоверността, ще ни обземе неприятно чувство: сякаш българските творци са живели в обстановка на пълна нетърпимост, взаимна неприязън и лично съперничество. Уви, такъв е животът. Д. Дебелянов например пише на приятели си Николай Лилиев още през 1911 г.: „Но мен ме утешава, едва ли не – радва, че тя (великата пустота – Сл. Г.) е отражение на една друга, която се шири във всяка улица на нашия, на българския живот - и в литературната, и в политическата, и във всички други…”

На българските литератори, чели писма между наши видни (често пъти доста късно признавани за значителни), е правило впечатление това общо недоволство от равнището на нашия културен живот. А днес ние с благоговение споменаваме техните имена и отчитаме големия им принос в историята на българската култура и изкуство. Явно ограничени в собственото си време, участниците в тогавашния културен живот не са се виждали и възприемали – поне не винаги – в такава светлина. И това е обяснимо.

Що се отнася до заплатите, дневните, бедността и т. н., - тази информация разкрива житието-битието на българските актьори и е поучителна с оглед на днешното време, когато чуваме и виждаме да се леят доста творчески сълзи, понякога и крокодилски. Та кой софийски театър като изключим военния, си е показвал носа извън улица „Раковски”?

Заради споменаването в писмото на „твоя мил портрет” предлагам пълния текст на стихотворението на Д. Дюстабанова. То се публикува за първи път. Заслужава си да прочетем „поетичната” биография на едно наскоро зародило се любовно чувство. Видно е доброто познаване от Дора на поетическото творчество на Теодор Траянов и вплитането на негови образи и алегории в иначе самостоятелното, макар и повлияно от поетиката на символизма стихотворение. Траянов е поощрявал Дора в нейните поетични опити, върху много от стихотворенията й личат негови лични поправки. Поетичните й творби се съхраняват в архива на актрисата.

 

Пред един портрет

на Борис Георгиев

 

В мечтите си някога исках да видя

Очите на моя поет непознат,

И би ли прочела у погледа свиден

Привет на другар и усмивка на брат.

 

Пред мене изваен от бронз на ефира

Стоеше ликът на поет вдъхновен,

Аз слушах възторга на пламенна лира

И звездния тътен на „новия ден”.

 

Аз слушах в чертога на „мъртви царкини”

Небесните песни на нейния паж,

И виждах, че бди от стотици години

На вечната обич най-верният страж.

 

Изтръпнала слушах и страшни балади

За мрачната гибел на славна земя,

Видях и пророка на войнство младо –

И бързата Струма в нощта прошумя.

 

Уплашена слушах и думи синовни,

Отправени с гордост към вечен баща,

Но радостна чух и молбите вековни,

С които към Бога лети любовта.

 

И кротко в мечтите над мене се спряха

Очите на моя поет непознат –

И слънцето светна под моята стряха

С привет на другар и усмивка на брат.

 

     Д. Янтрина, май, 1924 г.

 


 

10 юни 1932

Варна – вечерта

 

Мило мое, единствено дете!

Съвсем съм сама. Времето от вчера е ужасно лошо. Вали непрестанно дъжд. И такива ужасни ветрове, че просто не може човек да се движи по улиците. Настояща зима. Благодарение че имам със себе си дебелото палто и червения вълнен джемпър! Иначе какво бих правила, както съм зиморничава, не знам! А ако ме видиш в настоящия момент как съм облечена, би се ужасно смял. Слушай. Най-напред, всичките ми долни дрехи стоят на мен, след това – пи(д)жама, над нея бархетен халат, над него палтото, гърлото ми обвито с вълнен шал (защото, но не се тревожи, малко ме боли) и краката ми обвити с една дебела нощница! […..] така ти пиша писмо. А вънка вятър вие, страхувам се, че е декември […..]

Но нищо. Твоето мило второ писмо е при мене, държа го в ръка и ми се струва, че държа твоята топла, любяща ръка. В днескашния мрачен и студен ден, затворена в хотела, то дойде като някакъв слънчев лъч, който затопли измръзналите ми крайници.

С такава радост и благоговение отварям всяко писмо, че ако някой би ме гледал, сигурно би си помислил, че съм съвсем млада, отскорошна годеница, която съвсем неочаквано се е разделила със своя годеник. А като помисли човек, че ний сме с теб цели девет години заедно! А ми се струват само девет дена! И вярно, Тодоре, аз имам чувството, че съм съвсем млада годеница, че никога не съм била твоя и че наскоро ще се оженим и аз ще бъда твоя жена. Тази малка раздяла пречиства и закалява духа и тялото ми. И когато ще се срещнем, любовта и страстта ми към теб ще бъдат още по-страшни.

Твоят мил портрет е пред мен. Гледам го и искам да си спомня всичко за теб. Как приказваш, как се смееш, ходиш, как ми разправяш нещо хубаво, как ми се сърдиш, как ме целуваш. Тодоре, да, миличко, как ме целуваш. Всичко, всичко искам да си спомня.

Защото, знаеш ли, копнежът ми сега, в момента, към теб, към Тодора – моя, е толкова силен и страшен, че само споменът за една твоя милувка изгаря тялото ми. Струва ми се, че никога не съм те обичала толкова страшно и при това така хармонично, както сега, че никога духът ми и тялото ми не са се стремили така жадно към теб, както сега. Благодаря на Бога, благодаря на всички земни и небесни сили, които ни срещнаха. И в този момент, в който ти ще напуснеш тази земя, бездруго трябва да те последвам и аз. Ни повече, ни по-малко – това е така!

Но защо ти пиша всичко това. Ето на, аз плача и никой не е в състояние да ме успокои. Но нищо, не се тревожи, това са глупости и просто на просто слабост от моя страна.

Аз на големите, тежки изпитания в нашия живот съм силна, а за разни дреболии се размеквам и заприличвам на малко бебе.

Но какво да правя, толкова много те обичам, че като мисля за теб или съм много весела, или пък ставам много тъжна.

Слушай, моето дете, аз от твоите писма не съм много доволна. Аз искам да ми пишеш дълги, дълги писма. Да ми разправяш как прекарваш деня. Къде ходиш, какво ядеш, как спиш. Нали аз съм далеч от теб и сега няма кой да се грижи за твоето болничко сърце. Ти, миличко, много да не се преуморяваш, да не ходиш и най-важното – да не пушиш много, чуваш ли, да не пушиш много. Ако малко ме обичаше, ти би послушал това, което ти казвам.

Миличко, аз забравих в миналото писмо да ти благодаря за „морските наставления”. Ти, душичко моя, за всичко се грижиш за мен, като за някое малко дете, та даже и за това. Струва ми се, аз ти писах, че аз вече направих една слънчева и топла баня. Аз сигурно имам някакви връзки в миналия живот с морето, че така безгранично го обичам. Не можеш да си представиш как ме влече към себе си, разбира се, аз не влизам във водата. А така хубаво се почувствах на плажа. Разбира се, миличко, да не помислиш, че съм била на смесения плаж! Пък и този прочут смесен плаж засега се състои само от няколко дебели чешки семейства, а на чисто женския плаж бяхме само десетина жени. След слънчевата баня взех една топла, но, разбира се, веднага се появи неразположението и повече бани не можах да направя. Дай Боже здраве и времето да се оправи, пак ще почна да ги правя.

Аз ходя без шапка и в лицето вече съм много почерняла. Чувствам се много добре. Да не беше това неразположение и това лошо време! Но няма какво да роптая – и двете са „природни работи”.

Колкото до театъра и колегите ми, нищо особено не мога да ти пиша. Хр. Цанков* се шири, слага си своите пиеси и нищо друго. Цяла седмица играем само „Хъшове” и „Наполеон 931”. Артистите много протестират. Дневните не стигат. Стаматов** едва вчера пристигна, а кога ще дойде […..] е неизвестно. Докато вестникарите пишеха против нашето идване във Варна, Хрисан ги подкупи с няколко гратиса и сега ни вдигат до небесата. Всеки ден този човек ми става все по-противен и страшен. Аз съм много доволна, че още не играя. Така си отпочивам. Тодоре, моля те, срещни със Злата Недева*** и с Трифон Кунев**** и виж за моята заплата. От всички разбирам, че всеки се е подредил. Особено важно е на Трифон да кажеш. От него всичко зависи. Разбрах го от Милка***** – те са близки. Говори и на Златка. Той нея я много слушал. Друг начин няма. Иначе ще стоя с тая мизерна заплата. Говори и на Гаврийски. Да каже на В.****** Той ще свърши всичко. Тодоре, моля ти се, обади се вкъщи по телефона и ги питай защо не ми пишат. Почнах да се тревожа. Две писма им писах, а от тях – нищо. Да не би някой да е болен. Миличко, а ти направи със заема това, което мислиш за добре и така, както искаш. На мен ми изпрати само малко пари, защото право да ти кажа, с голяма сметка живея. Благодарение че тръгнах с 1000 лева, та си помагам на дневните. Иначе щях да бъда зле. Ти ако ти стигат пари, купи си още една синя риза. Имаш нужда. Аз живея много скромно, но добре. Има артисти, които едвам свързват двата края. Плащам 30 лева за легло в хотела. Днес си платих за осем дена. Така е по-добре. Иначе ще се насъберат много пари.

Сега, миличко, очичките ми се затварят. [……] Сега те целувам, целувам –

твоята вярна Дора.

 

 


* Хр. Цанков (Хрисан) – български режисьор. Род. В Оряхово през 1890 г. От 1923 до 1934 г. е режисьор в Народния театър – София.

** Стаматов – Георги Стаматов (1893-1965 г.) Бележит артист, режисьор и педагог. Съпруг на актрисата Петя Герганова. Един от основателите на ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). Най-известните му роли са: крал Лир в едноименната пиеса на Шекспир, Вурн в „Коварство и любов” от Шилер, Робърт в „Идеалния мъж” от Оскар Уайлд, княз Метерних в „Орлето” от Едмон Ростан (автора на „Сирано дьо Бержерак”). Превежда пиеси, които са поставяни в Народния театър.

Злата Недева*** - Златина Недева (1878-1941 г.) Учи драматическо изкуство в Загреб. Играе в Народния театър от 1904 до 1941 г. с няколко прекъсвания поради недоволство от атмосферата в театъра и от репертоарната му политика. Впечатляващи са ролите й в комедиите на Ст.Л. Костов „Скакалци”, Големанов”, „Златна мина”, „Вражалец”.

Трифон Кунев**** (1880-1954 г.) Поет, публицист, общественик, чието дело и творчество комунистическият режим опита да изличи почти изцяло. През споменатия период е бил началник на културното отделение при Министерството на просвещението и е имал отношение към проблемите на Народния театър. Директор на НР е бил Константин Сагаев, сменил на този пост литературния критик и редактор на сп. „Златорогъ” Владимир Василев.

Милка***** - Милка Ламбрева (1893-1943 г.) Учи сценично изкуство в Париж. От 1911 до 1942 г. играе в Народния театър. Роли: Бианка в „Укротяване на опърничавата”, Джесика във „ Венецианския търговец” и Офелия в „Хамлет” от Шекспир, Мария и Елмира в „Тартюф” от Молиер, баронеса Шрал в „Маскарад” от Ю.М. Лермонтов.

Да каже на В.****** - вероятно става дума за Вичо Иванов (1901-1979 г.) Писател, литературен и художествен критик, сътрудник на сп. „Хиперион”. От 1934 г. е главен библиотекар на Народната библиотека в Пловдив.

 


напред горе назад Обратно към: [Актрисата и поетът][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух