Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

1.

Каквото и да ми разправяте, хората си падат по фетишите. Кажи им, че виждат лъжичката, с която поетът си е сърбал чорбата в окопите на Европейската война и че във витрината лежи куфарчето, където са открити последните му стихотворения – стаяват дъх, сякаш са чули тръбите на Второто пришествие. Особено ги впечатлява фактът, че часовникът му продължил да работи няколко часа след смъртта му. Какво странно има тук? Явно преди това е бил старателно навит.

Някои са чели (все не си спомнят къде, но вероятно съществува подобно клюкарско твърдение), че поетът съвсем не бил загинал така, както го описва уредникът на музея, а най-делнично и прозаично – от прост коремен тиф. Аз влизам в ролята на последна инстанция и търпеливо възстановявам историческата истина, граничеща с мит; вече знам колко естествено е за хората да развенчават ореоли. Това дава основание на мнозина да не съзнават собственото си нищожество.

Недалеч от град Долни Дъбник мълчаливо буренясват останките от старите турски калета. Играл съм сред тях като дете. Все още могат да се доловят очертанията на отбранителната линия, при все че окопите са полузатрупани. Тук-там е останал по някой трап, в който след дъжд дълго зеленеят локви и крякат пъпчиви жаби. Сред бурените се стрелкат синьо-зелени гущерчета; съсел, изправен на задните си крака, зорко оглежда околността.

Историята живее в нашата памет, а тя е строго индивидуална. Ето, притварям очи и се напрягам; опитвам се да си представя картината на боя. Може би наистина съзирам руските солдати, които щурмуват калето на нож, и низамите, отчаяно бранещи позициите си. От учебниците е известно, че агаряните са отстъпили и са се укрепили в Плевен, но аз искам да знам как точно е станало всичко, да чуя руското „Ура!”, фанатичното „Аллах!”, хрущенето на ребрата, прободени от щика, белите облачета над цевите... Бих могъл да видя всичко това, но ми трябва нещо съвсем дребно – някоя гилза, парче от щик или копче от мундир.

Хората се вкопчват в някоя вещ, защото им се струва, че чрез нея ще усетят как спира времето. След 10-15 години калетата ще изчезнат съвсем. Само паметникът, който се белее недалеч, ще остане. И небето е същото, и същото слънце ще огрява местността, онези огромни дървета, под които пладнуват стадата, са видели всичко. Паметта не е достатъчна; трябва друга струна, за да разбереш, че всичко си остава същото и само времето е минало. Краткостта на живота внезапно става осезаема; за сметка на това гърдите се изпълват с патриотична гордост.

Не се учудвам на нелепите въпроси, които може да чуе само човек, работил в музей. В началото не можех да разбера защо хората не се опитват истински да вникнат в една или друга драма. Нали историята заедно с всичките си събития и факти, свидетелства, документи, реликви и... фетиши се състои от безброй лични драми? Сигурно защото главните неща в едно събитие се проумяват най-добре чрез досега с някакви дребни, незначителни детайли, в които се таи особеният му смисъл?

2.

Възрастна двойка се бави повече от час на горния етаж. Очевидно са пенсионери – билетите им бяха на половин цена като на войниците и студентите. Няма за къде да бързат, имат достатъчно време, ако е живот и здраве; животът няма друга цел, освен да се живее дълго.

Сигурно разглеждат педантично всеки фотос, всеки надпис, всеки експонат, изчитат всичко докрай (ще забележат и правописните грешки!); погледите им благоговейно пълзят по лавиците, където са наредени съдове и битови предмети от онази епоха. Дали си мислят, че са точно същите, с които са си служили стопаните на къщата? Аз съм уредникът на този музей; знам, че къщата е реставрирана изцяло и че в нея няма и един пирон от онова време, че автентичните предмети се броят на пръсти, че повечето неща са имитация с късна дата.

- Я виж онези миндери – ще каже мъжът, - дали са спали върху тях?

После може и да ме попитат за това. Веднъж дочух подхвърлена с хихикане реплика:

- Ех, как ли са се чукали на тия миндери! Нищо чудно, че са се раждали такива българи...

Когато ме забелязаха, жената престорено сръга мъжа си в ребрата и се изкикоти:

- Стига си дрънкал глупости!

- Е какво? – възрази мъжът. – Човещинка е.

Възрастната двойка влезе в последната зала от експозицията. Подът заскърца току над главата ми. Горе нямаше кой знае какво за разглеждане. В единия край има пейка, наметната с пъстър китеник. Знам, че ще поседнат там да си отпочинат и помълчат, размишлявайки над житейската загадка.

Реших малко да се пораздвижа.

Поетът е загинал, ненавършил 30 години. Често ме питат каква е възрастта на боровете в двора. Отговарям според настроението. Понякога казвам, че са засадени още преди раждането му и виждам как в очите светна пламъче; любопитният изтичва да съобщи сведението на своята компания. Всички се обръщат, вирват бради и разглеждат мълчаливите дървета, сякаш очакват да им проговорят.

Питат ме и дали кладенецът е оттогава и дали работи. Знам, че им се иска лостът да е същият, а също и ръждясалата верига, и кофата, която липсва. Но те не знаят това – капакът е закован. Обикновено отговарям с едно щедро „разбира се”. В противен случай остават разочаровани, искат имитацията да е пълна. Сигурен съм, че чуват как скрипти веригата, как кофата се блъска о зеленясалите стени и как при всеки удар част от водата се излива обратно с хладен плисък, идващ някъде от много дълбоко....

Всичко, което бих искал да си представя, ако не работех тук.

Но кладенецът просто е пресъхнал...

3.

Минах с обичайната бавна стъпка из залите, оглеждайки по навик, без да спирам поглед някъде. Когато влязох в последната зала, двамцата не бяха там. Надзърнах през чардака, но не ги видях и в двора. Кога ли се бяха изнизали? В книгата за впечатления прочетох:”Днес посетихме родната къща на този голям наш възрожденски поет и останахме възхитени!” Ето че и най-важното не бяха разбрали....

Дървената стълба ме спусна с познатото си жалостиво скърцане. По навик надзърнах под стълбището. Вратичката (тук имаше миниатюрно помещение, в което чистачката държеше своите атрибути) зееше отворена. И тук бе надничал някой. Естествено, не му е стигнало предложеното от експозицията – то е сдъвкано, общоизвестно, общодостъпно. Друго си е да надзърнеш нейде отзад, да видиш нещо повече, останало скрито за другите, което осветява чуждата орис – като часовникът, работещ след смъртта ни. Когато са в музей, хората стават неузнаваеми; при допира с вечността няма добри и лоши, виновни и невинни – има смъртни.

Вратата на стаята ми внезапно се отвори. Я ги виж къде били! Докато съм ги търсел горе, те слезли и се намъкнали в стаята на уредника!

Едва не се сблъсках с мъжа. Беше облечен с туристически дрехи, по-право – екипиран; на главата му беше кацнало ловджийско кепе, обсипано със значки. Липсваше му само шарено перце. В ръка стискаше картата със стоте национални обекта.

- Има ли печат при вас?

- Дайте, ще ги подпечатам.

- Извинете – рече жената, - може ли един въпрос?

- Естествено – поканих ги с жест да влязат обратно.

- О, не! – възрази мъжът. - Бързаме за автобуса.

- Тогава изчакайте за момент.

Той провери печатите и грижливо прибра двете карти в найлонов плик, който пъхна в предния джоб на анорака си.

- Тук ли е погребан? – попита жената, сочейки барелефа. Фините черти на поета, осветени от скръбта на неуловима усмивка, допадаха извънредно много на посетителите. Особено когато научеха, че авторът му е сръбски скулптор, живеещ в България. Същевременно барелефът ги заблуждаваше, че и гробът му етук. Това беше един от въпросите, на които отговарях с тенденциозно търпение.

- Не, разбира се! Гробът му е в двора на старата църква. Съвсем наблизо е.

- И на чужда земя е лежал в църковен двор – като че на себе си промълви жената.

- Черквата е била българска, а той е бил офицер.

- Естествено, офицерите не ги погребват заедно с войниците – с някакво необяснимо задоволство отбеляза мъжът.

- Не мога да разбера защо е отишъл доброволно на фронта – каза той след кратка пауза. – Нима не е разбирал какво рискува?

- Щом го е направил, явно не е имал друг избор.

- А тези борове оттогава ли са?

- Засадени са след смъртта му – не ги пощадих аз.

Двамата поклатиха глави в знак на разбиране.

- Хубава професия имате! – ненадейно заключи мъжът и се ухили широко с много зъби.

Заключих след тях външната порта. Наближаваше обед.

Беше много тихо, но не се чуваше дрънчене на верига и не изпитах желание да остана една нощ в музея, както в началото.

Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!