напред назад Обратно към: [Лада Галина][СЛОВОТО]



Жълта пандела обгръща старата магнолия


Защо трябва да разказвам на мисиз Холън за дърветата в нейната градина, когато и без думи те са прекрасни. Столетницата лейди е садила някои от тях, а аз от няколко месеца живея в нейния дом и се сприятелявам с дърветата. Сутрин, щом вдигна щорите, тъмнозелената магнолия сякаш прекрачва в стаята ми. През май големите й цветове, тежки и неподвижни, изглеждаха като направени от восък и само свежият им лимонов мирис някак ги оживяваше. Нежната им белота увяхваше до вечерта.

 

- Мисиз Холън, да преместя ли за малко кресло ви в задния двор или в беседката до азалиите?

Тя не отговаря. Не ме ли чува или лошо се изразих с моя беден английски. Трябва да си милосърден човек, за да приемеш една бездомна чужденка за своя компаньонка. Но аз искам тя да постои малко под дърветата, да вдъхне аромата им и с посинялата си съсухрена длан да долови живота на подкорието, стремителните сокове от корените до върхарите, силното енергийно поле на върбата и магнолията, трептящата им сянка, подвижните палати и катедрали, които вятърът строи в техните корони, неописуемото разнообразие на зеленото, играта на светлосенките.

Старата лейди се е сгушила в удобното си кресло като птичка в гнездо, завесила е прозореца си от дневната светлина и чете поредната книга, по една на ден. После ще решава кръстословици под светлика на масивния дървен лампион до креслото й.

Рижата котка Сида, столетница като господарката си по котешкия календар, дреме на дървената маса пред креслото. Тя е отрупана с прибори за писане и каталози за вече ненужни вещи и дрехи. Неизменно под ръка на мисиз Холън са чековата й книжка, лупата за четене на ситен шрифт, дистанционното управление на телевизора и малък калкулатор, с който тя проверява сметките, които аз или дъщеря й носим от "Сейфуей".

На видно място върху масата са поставени научните списания, които й дава синът й, астрофизик в "Джонс Хопкинс". В някои от тях има негови публикации, които ми са интересни, но мисиз Холън някак ревниво ги пази от мене. Когато слуша музика или се моли, тя затваря очи и отмята назад глава, а аз гледам да не шушна.

Радиото е закотвено на една единствена станция за симфонична музика. Старата лейди ми каза да не търся други предавания, не й се слушали. Няма защо и да го правя, Рихард Вагнер и Густав Малер успешно лекуват носталгията и меланхолията ми. Казват, че ангелите свирят Бах за себе си, а за Бога - Моцарт. Европейската класическа музика се лее от тази станция в щата Минесота в най-добрите си изпълнения. Старата лейди е от чешко-ирландски произход. Родена е в Мичиган. Тя също се е разминала с джаза и рока.

Котката Сида ме поглежда с неодобрение, когато се опитвам да заговоря мисиз Холън. Тя си дреме и мърка, мисиз Холън също подремва, после продължава да чете, само аз нарушавам тишината и хармонията между тях. Първият ми урок по добро поведение като компаньонка, неясна за мен длъжност срещу стая без наем, беше забележката на мисиз Холън да не пресичам пътя на Сида, когато тя ситни от входната врата към кухнята, защото "Сида си е в своята си къща". Невинно напомняне, но ме бодна.

Парите, които спестявам от наема, ги давам на адвокат с италианското име Кристофър ДиДжорджио, мъж с латински маниери, които ми напомнят за Медитеранео. Той щедро обещава да ме снабди поне с "трудовата виза", законно разрешение за работа в САЩ и съответно плащане на данъци.

Всеки месец отивам в Сити Бенк на Чеви Чейз Съркъл и му изпращам паричен запис. Като си помисля, че тези зелени банкноти са парите от хубавата ни вила в Бистрица, някак ми прилошава. Той ме гледа с учтиво подозрение, чужденка от неясните и размирни Балкани, поиска половината от хонорара си в аванс, без оглед на резултата. Скромният ми влог безнадеждно отънява. Добре все пак, че още първия месец успях да си купя портативен компютър, с вградена по лиценз скъпата ми кирилица. Сега по цял ден разгадавам тайните на IBM Think Pad. Изпращам репортажите си до София, отпечатани на принтер, а не писани на ръка, както миналата година. Колко дълго ни е липсвала съвременност.

Тук, в къщата на мисиз Холън на "Аспен стрийт" в Чеви Чейз, пресечка на безкрайната авенида "Кънектикът", намерих заслон от бурите, нетрайно убежище, а това все пак е нещо сред равнодушния свят, който ме заобикаля. Направих още нещо и заложих много на тази карта, явих се на конкурс в българската редакция на "Гласът на Америка". Сега нетърпеливо очаквам резултата. Ако ме вземат на работа, барометърът в живота ми ще показва "слънчево и топло", вместо сегашните "дъждовни дни". Ще намеря пак себе си, професията си, присъствие в обществото, материална осигуреност, за да си плащам наема без оглед пътя на котката Сида, лекар, ако се разболея, достойнство, благоприличие, колеги и приятели, българи, да си говорим на нашия си език и да споделяме радости и скърби...

- Ивайла...

- Да, мисиз Холън...

- Донеси ми от хладилника бутилката "Шери" и една чаша.

Време е за предобедния й аперитив. Сухото ликьорено вино с аромат на дива череша. И една чаша, никога две... За мене е дълбоката скрита глътка, направо от бутилката - реваншът на подчинения, на безпаричния и зависимия.

Покорно унилата ми физиономия не й харесва.

- Ако искаш, разходи се из квартала...

- Благодаря, мисиз Холън, още отида да снимам къщите с декорации за Деня на благодарността. Навсякъде наслагаха едни големи тикви, окачват и разноцветни знамена с различни символи, но не разбирам какво означават?

- Повечето са индиански - на плодородието, на мира, на благодарността за спасения живот. За нас, американците, Денят на благодарността е голям празник.

Такъв е стилът на живота в Чеви Чейз и Бетезда - за всеки празник има подходяща украса, ярка, весела, привличаща вниманието. Библейското название на Бетезда означава "Дом на милосърдието". Ненапразно тук се намират Националният здравен институт, Националният онкологичен център, Болницата на военноморските сили. Влязох навсякъде, за да ги разгледам, никой не ме спря, дори при военните... А Чеви Чейз, "ловните полета" са получили името си от английската балада за битката на англичаните против шотландците през 15 век.

В тези големи райони живеят хора, които са доволни от живота си и не се страхуват за бъдещето. Хората, които управляват страната си и налагат "нов ред" в размирния свят. Къщите, по-малки или по-големи, са една от друга по-красиви и поддържани. Навред скъпи коли, гаражи, чиито врати се отварят с дистанционно управление, улиците, озеленени и чисти, приличат на паркови алеи. Предният двор на всяка къща е цветна градина, в задния има метални или дървени маси и столове с неизменното барбекю, най-често с газова бутилка вместо жарава от въглища. Често оградите са от жив плет.

В две съседски къщи вече имам приятелки, Ракел и Бети.

- Мисиз Холън, мога ли да ви оставя за малко самичка в Деня на благодарността... Ракел и Бети ме поканиха на печена пуйка и пай с тиква.

- Аз също ще бъда на вечеря у сина си, в неговия дом в Роквил. Ти по-добре иди у Ракел, за да се прибереш по-рано...

Ракел живее в съседната бяла къща на "Аспен стрийт". Привечер тя често идва да наглежда мисиз Холън с чаша питие в ръка и една платняна торба с книги от библиотеката в Силвър Спринг, където сутрин работи, а следобед продава недвижими имоти. Движи се много бързо със своята бяла "Мазда", с която често вози и мен. Знам и пътя - от Чеви Чейз по "Ийст Уест хай уей" до Силвър Спринг, после - навред из Вашингтон. Така, работейки на две места, повече печелела. Ех, да имах поне четвърт работно място, но къде без документи, без "Зелена карта" и "Зелена светлина" за неустроения ми живот. Ако ме вземат в "Гласа на Америка", толкова години съм била радиожурналистка... Ами "Гласът на България", сега, след падането на Берлинската стена и мъчителната смяна на системата? Ракел често ме предизвиква за политически разговори. В черните й очи и по смуглото й лице сякаш има отблясък от далечни огньове. Когато критикува порядките в САЩ, тя ми говори на испански. Възгледите й ми са познати - на латиноамериканските левичари и революционери, които сега останаха без работа...

По-добре да отида на вечеря у Бети, милата ми нова приятелка, моето нежно откритие.

- Ивайла - сепва ме острият глас на мисиз Холън, - точно в шест те искам за вечеря.

- Добре, мисиз Холън...

Струва ми се, че обитавам женски манастир с престаряла строга игуменката и аз - петдесетгодишна послушница. Имаме си и черна прислужница, Нолия, която идва два пъти седмично да ни обере паяжините. Чудя се защо мисиз Холън държи да остана при нея. Тя има син и две дъщери - и тримата са по-възрастни от мене, живеят отделно и по цял ден си изпращат съобщения по телефонните секретари или оставят бележки по екраните на компютрите си, чрез електронната поща. Навярно не е заради моята невесела компания, столетницата дама просто се страхува да заспива самичка - ами ако повече не се пробуди?

Вместо у Бети или Ракел отивам пак в задния двор - занемарен и спокоен. Тук съм сама и мисиз Холън не ме следи с притаено изучаващ поглед. С дърветата понякога ми е по-добре, отколкото с хората. Азалиите - бели, розови и пембени са поръбили оградата откъм юга. Западната стена е обвита от тъмнозелен бръшлян, чиито вейки са плъзнали по земята, обхващат и стволовете на дърветата. Две малки декоративни палми в дървени сандъци са цариците на този вечно танцуващ бален салон. Те леко се накланят, сякаш непрекъснато казват: "Позволете... позволете!" Люлея се на хамака и гледам дърветата - серии от ниско и високо окапващ цвят и плод, тревата през пролетта беше изпъстрена с кокичета и виолетки, а сега е порасла - сочнозелена и лъскава.

Котката Сида се тули из нея и изпробва старческите си ловджийски наклонности. Сядам на един позахабен пластмасов шезлонг под върбата. Вейките й стигат до лицето ми. Тя ме прави ту щастлива, ту нещастна, повдига настроението ми и ме кара ясно да видя живота си, моя половинвековен път, стръмен и лъкатушен, от родния ми черноморски бряг до този двор и бялата къща в Чеви Чейз. Имам ли грешка от смяна на реда и посоката, как аз с балканджийския си корен станах космополит и мога да живея навред по света, където има добри хора или ми е интересно? Ала стремглаво се втурнах към къщи от Венецуела - само от един телефонен разговор, че синът ми в София е болен... Достатъчно решителен ли е изборът ми сега - да живея самичка в Съединените щати, защото големият ми син в Бостън, не, не, няма да мисля за него... Не бива с лошо чувство да мисля за него... Имам ли тук някаква самоличност и няма ли да се изгубя в тъга и самота? Меланхоличната върба по особен начин ме променя - застоят става движение, процес, развитие, а това вече лекува. Депресията ми е стигнала до дъното, от нея губя паметта си, вцепенявам се и потъвам в бездействие. Ще се науча ли да овладявам стреса? Нима толкова много боли от измяната на най-близките... Пак ми помага моят творящ дух и воля. Струва ми се, че бавно се оттласквам нагоре и търся нужната промяна, която ще запълни времето ми с труд, обич и прилив на енергия, ще ме освободи от мъчителния размисъл за сина ми в Бостън, от тревогата и тъгата за по-малкия ми син в София, от непривичната за мен зависимост от настроенията на мисиз Холън и неизвестностите за утрешния ми ден.

В България също е есен, юлската зима в Чили ме побъркваше. Зимата в Каракас беше периодът на дъждовете, привечер обличах само един пуловер.

В Северна Америка европеецът и балканецът се чувства по-спокоен, с привичните четири сезона и телесен биоритъм, има и сняг, природата е красива, ала не така екзотична и безпощадна както отвъд Екватора.

Усещам разликата в миризмите, във вкусовете, доматите тук ми са като пластмасови, цветята имат по-слаб аромат, отколкото в България и в Европа изобщо. За тия няколко месеца във Вашингтон - от пролетта до есента, долавям промяната и в моя метаболизъм, косата ми е станала по-твърда, чета без очила и не се чувствам уморена дори след безсънна нощ.

Вземам витамини в големи дози, но и тишината ме лекува, кислородната баня на хлорофила, може би си отспивам за по-кратко време и така удължавам моя буден живот. Понявга безсънните нощи са бреме - тревога и неизвестности, заливат ме топли вълни, отново преживявам мъчителната несреща със сина ми в Бостън, вцепенява ме чувството на унижение и срам. Едно от най-тягостните преживявания е да мислиш, че си изоставен и предаден от най-близктите си, да не разбираш (и да не приемаш) мотивацията на техните постъпки. Коя човешка заповед е по-голяма от Божията: "Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята." Единствената от 10-те Божи заповеди с условие и обещание... Бог ми даде тази благословия - да обичам и да почитам родителите си, да ги възприемам такива, каквито са и сега, когато са на небето, да се моля един ден да бъдем пак заедно в Царството на сенките...

Сега аз съм във възрастта на родителите си, преди да си отидат от този свят. Годините, когато човек е по-близо до Бога и иска да се раздели с децата си и близките си в мир, скръбно примирен с непостигнатото, преоценил житейския си път с изреченото дълбоко в душата: "Разкайвам се..."

Вече не сме нито хубави, нито невинни. Искаме само да сме по-добри, с добро да ни запомнят.

Столетницата мисиз Холън се движи без бастун, но често се опира на мебелите. Тези масивни бюфети, скринове и маси от дъб и черешово дърво са правени в началото на века, но ще надживеят стопанката си. Навярно децата и внуците й ще си ги поделят или ще отидат за гаражна разпродажба. Мисиз Холън се мъчи да се изправи, но борбата й с гравитацията е непосилна за слабите й мускули и отънели кости. Лилава възраст, лилави устни, лилава кожа... Гледам петната по лицето и ръцете на мисиз Холън от спуканите капиляри. Те бавно изчезват, но се появяват нови, не й помагат и трите аспирина, които взема вечер. Разруха на плътта, но духът й е млад. Тя още има апетит за живот и любопитство към света, чийто грохот стига до нея единствено от екрана на телевизора.

И както преди Коледа гадаехме ще има ли война в Персийския залив и дали Саддам Хюсейн ще отстъпи Кувейт, тя избухна. Телевизионните новини започват с надписа: "Америка във война". Президентът каза: "Колкото по-далеч, толкова по-добре." Ние живеем на няколко спирки с метрото от Белия дом, така че ако се поразходя до "Вашингтон-Хилтън" и попадна на пресконференция, мога да видя на живо героите от войната. Също и графитите по стени и огради: "Не кръв за петрол!"

Тревожно ми е, билетът ми за връщане в София с "Ер Франс" изгоря, а това е като изгорял мост назад. Никой не пътува със самолет, на "Орли" има терористи, дори вътрешните линии опустяха.

- Като започнеш да работиш, ще събереш пари за нов билет - успокоява ме мисиз Холън. - Нали очакваш назначение в "Гласът на Америка".

Ами ако се размина с назначението? Докога мога да издържа на това несигурно сиромашко съществуване, визите, които трябва да се променят, таксите и адвокатските хонорари да се плащат без оглед на резултата, ами ако се разболея, досега се крепя само с молитва.

По време на война семействата се събират, вечерят заедно, споделят си новините и страховете, това намалява стреса, а аз съм се уловила за преклонната старост на мисиз Холън и се мъча да се държа на повърхността.

- Шест войни съм видяла през живота си - преброи ги на пръсти старата лейди. - Помня, когато баща ми беше мобилизиран в испано-американската война за колониите, аз се спуснах и го прегърнах: "Не моят татко..."

По дърветата и входните врати на къщите в Чеви Чейз се появиха големи жълти пандели. Първообразът на този символ е изложен в "Смитсониън" - за американските заложници в Иран и жълтите пандели, които съпругите им окачили пред къщите си: "Не сте забравени..."

Мисиз Холън ми отпусна цял един ден, за да чета в Библиотеката на Конгреса. Може би разбра колко ми е необходимо да видя войната не само от Вашингтон, но и от София. Започнах с българските вестници и завърших деня със стихосбирките на Анна Ахматова и Йосиф Бродски на руски и английски. Може ли да се преведе красотата, не е ли като да ближеш мед през стъкло? "Може - отвръща Бродски, - добрият поет се разпознава и в лош превод..."

Още щом слязох от автобуса на "Кънектикът" и кривнах по "Аспен стрийт", забелязах жълтата пандела, обгърнала ствола на магнолията пред бялата двуетажна къща на мисиз Холън. Откъде я взе и как успя да я върже с посинелите си ръце: "Не сте забравени, войници..."

Спрях се да подишам в зелената сянка на магнолията.

 

Александрия, САЩ

 


напред горе назад Обратно към: [Лада Галина][СЛОВОТО]

 

© Лада Галина. Всички права запазени!

 


© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух