напред назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]



Вкус на Моцарт


Всяка сутрин минавах през тази къща. Не защото ми е точно на път, а защото денят ми започваше с прекрасното чувство за пълнота и неописуема свежест. Изкачвах четирите стръмни етажа почти на бегом, на последната площадка загърбвах прозореца, за да не зърна ексхибициониста насреща, който приветстваше неволните зрители с раз-движване на голотиите си, и натисках с все сила звънеца. Не се боях, че ще събудя някого. Във всеки случай не и домакинята. Тя ме посрещаше с кокетната си престилка на райета, под която тоалетът й беше готов за изискан прием, на шията й висеше неиз-менният скъп гердан, червената й късо подстригана коса блестеше като излязла от коафьор, нямаше ден през живота й, в който да е изглеждала другояче, дори когато стана на деветдесет, със ставането от леглото обличаше най-новите си дрехи, слагаше червило и сядаше като кралица на креслото до рояла. За да показва с треперещите си бели ръце на някой току-що тръгнал към музиката малчуган правилата не само на пианизма, но и на живота.

Влизах в кухничката и се смествах на масата, всъщност около тази маса почти не можеше да се разминеш от народ. Достатъчни бяха трите деца – близнаците Тони и Сашо и по-голямата им сестра Ели, но те никога не закусваха сами. В това семейство питомците се рояха като пчели. Току ще намине някоя братовчедка да си излее душата, от таванската стаичка ще слезе гаджето на Сашо, приятелката на Ели, тръгнала на пазар, ще се качи за минутка, никой не се притеснява, че прави калабалък, защото калабалъкът си е част от атмосферата на дома. И докато си пием кафето, майката вече е свалила престилката, първите й ученици звънят на вратата и бодрото дрънчене на рояла оттатък напомня, че е време да се омитаме, всеки по задачите си.

Тони и Сашо са мои връстници. Както казва приятелката ни Люба Кирова – сега известна художничка и галерист в Швейцария, – знаем се от тричетвърти чорапи. В музикал-ната гимназия бяхме в една паралелка. Двете свирехме на пиано, а той – на кларинет. Разправяха, че като се родили, Тони била шишкаво бебе, докато Сашо едва дишал от слабост, демек, тя го подяждала в утробата. Затова пък братчето си го връщаше с лихвите през целия среден курс. Поне аз не познавам човек, който да е разчитал на чара си повече от него. И вкъщи, и навън. Умееше да ти влезе под кожата ей тъй, без да прави нищо. Пусне някой смешка, разкикоти се с ония 32 зъба и хоп, слънцето изгрява. Не помня да е прочел и един ред от някой учебник, това беше грижа на Тони. Тя учеше уроците и после му ги разказваше, дори му носеше реквизита в чантата си и като влезехме в клас – чиновете им бяха в срещуположните ъгли на стаята – през редиците започваха да хвърчат пособия – тетрадки, моливи, какво ли не. Май единствено в кларинета духаше сам, но и там не хабеше излишна енергия.

Завършихме гимназия и на абиту-риентското празненство Сашо носеше лентата “отличник”. По това време бащата, така наричаха родителя си – Бащата, журналист и франкофон, преводач на Зола и на редица съвременни автори, превеждаше биографията на Едит Пиаф от сестра й Симон Барто и ни четеше поредния куриозен абзац, в който Едит се влюбваше отново и отново за най-най-най-първи път и за цял живот. “Като наш Сашо”, споглеждахме се умилени и навивахме бащата да покани Симон Барто да погостува в България, защото я чувствахме страшно близка. Сашо още от детската градина си беше безумно влюбчив. Една сутрин млекар-ката Горана рекла на майката: “Шивачева, това ваше ли е?” И извадила завитите в носна кърпичка обеца и гривна. “Че откъде са по-паднали у вас?” – изумила се майката. “Ами синът ви ги дал на дъщеря ми вчера в забавачката.” Горкичкият, още му падали млечните зъби, не знаел, че трябва да пода-рява по две обеци. Майката го наричаше глухар, нали се сещате, онази птичка, дето не чува нищо наоколо. Но по му подхождаше рибешката слепота. Час по час лапваше въди-цата така, че кукичката се забиваше чак до костта. Мотаеше се като гламав, задигаше последния портокал от къщи, за да го занесе на безсмъртната си любима, настояваше да върши всичко за нея, да я събужда и прис-пива, да я храни и облича, да прави причес-ките й, дори да я гримира, после изведнъж магията изчезваше и се явяваше някоя най и за цял живот. Единствено с Весето беше различно. Момичето, дето слизаше от таван-ската стаичка сутрин. Цели седем години. Тя стана член от семейството и когато си тръгна, нещо от уюта на дома си отиде завинаги.

Щуротиите на Сашо нямаха край. Все измисляше някой номер, като този да ходи с приятелчетата си в ЦУМ, където хората висяха на опашка за дефицитните готварски печки и да се жалва на висок глас как чичо му си купил една преди седмица и тя веднага сдала багажа. Лековерните нещастници, вредили се с триста зора в заветните списъци на чакащите, лека-полека се изнизваха, а нашите герои умираха от кеф. Досещате се, че и онази лента “отличник” беше бутафорна. И в консерваторията, както в училището, Сашо вземаше изпитите от воле. Важно беше препо-давателят да клъвне, но имаше и такива, които не кълвяха. Бащата, чието търпение по отношение на музикалната лудница вкъщи нямаше равно на себе си – жена му даваше уроци на рояла, сестрите атакуваха пианото, а кларинетът виеше за по-удобно в коридора пред тоалетната, – веднъж едва не получи инфаркт от тишина. Както си дремел на кана-пенцето в хола под бравурните звуци на “Апасионата”, секналият внезапно клавирен устрем – Тони пак е тичала за урок – го нака-рал да подскочи и да ревне възмутено: “Абе, вие ще ме уморите! Колко пъти съм ви казал да спирате постепенно, полека-лека, нямате ли милост към здравето ми!” Сприхавостта на бащата не плашеше никого, но тя заплаш-ваше да се разрази в тайфун единствено при пословичните провали на Сашо на полити-ческите дисциплини. Затова и когато по исто-рия на БКП пак върза двойката и го отпратиха за наесен, майка им се реши на една отчаяна постъпка, която сигурно й е струвала мъките адови за месеци наред. Звънна на бащата във вестника и с най-ведрия си тон съобщи: “Ко-льо, Сашо си взе изпита. С три, но го взе!” Отсреща се чу една облекчена въздишка и всички си отдъхнаха. А вечерта главата на семейството се прибра натоварен с кебапчета, поръчани на килограм от клуба на журна-листите, бутилки бира и кутия бонбони, и му удариха страшен гуляй за сметка на прова-леното възпитание. И всичко щеше да се размине тихо-мълком, ако наесен на попра-вителния Сашо не получи четворка. Ха сега показвай бележника на бащата! И пак тряб-ваше да лъжат, че го е загубил, че някой му е взел мерника, че…какво ли не.

Сашо имаше куп приятели, все образи, с които си приличаха в едно – никой не беше амбициозен. Герган, красавецът на класа, сви-реше на ударни и макар че се налагаше катадневно да удря барабаните и чинелите, не би ударил жена и със цвете. А хубостницата, по която лапна някъде преди завършването на музикалното, си заслужаваше нечий бой. Всъ-щност проблемът му беше, че при всичките си успехи сред гимназистките, се повлече след прословутата Месалина на училището, едно фитне с лисиче лице и руси плитки, която го накара да повярва, че е срещнал ангел небе-сен. И как не! Тя лъжеше така изкусно, така сладко, че и най-големите неверници я зяпаха в устата със захлас и едва след като я загу-беха от погледа си, плесваха чело и отрезвя-ваха. Не и мъжката част от слушателите обаче. Герган по едно време я делеше с още двама, но естествено имаше честната й дума, че той е избраникът.

Петко пък още в първи курс минаваше за страхотен мъжкар. Основните му занима-ния в час бяха скритите погледчета и усмив-чици от последния чин, отправени, моля ви се, не към връстничките му, а към учителките и то по-закръглените. Мълвеше се, че ходи с някак-ва туркиня, поне десет години по-възрастна, и хич не го беше еня, че тия момченца на пред-ните редици със зализаните перчеми, дето свиреха с часове и даваха час по час кон-церти, ще получат заслуженото в живота. Неговият живот, заслужен или не, го устрой-ваше, защото избираше сегашното време пред бъдещото.

Джаджо беше най-кроткият. Гласът му се чуваше единствено в среднощните игри на зарове, тогава показваше спортна злоба, и още как, но иначе потегляше готовно, накъде-то го поведат. Тони си другаруваше с тези момчета съвсем по мъжки, забелязали ли сте, че сестрите никога не се вреждат при прия-телите на братята си? За разлика от Сашо, а близнаците уж си приличали, тя не отбеляз-ваше до самия край на гимназията нито побе-ди, нито поражения на любовния фронт. Емо-ционалната й биография беше чиста като сълза. Ако не се трудеше над пианото и не учеше уроци за двама, Тони така се вживя-ваше в семейните перипетии, че ние, трите й приятелки, слушахме всекидневно вълнуващи репортажи, в които събитията просто извираха като от шапката на фокусник и също като магическите номера изглеждаха неправдопо-добни. Най-забавното беше, че тя изобщо не осъзнаваше колко е забавна. Сега си мисля, че при цялата й момичешка притеснителност, при самоналожената й роля на наблюдател, Тони всъщност беше голяма работа! Венча се за виенчанин, колега пианист – първият й и единствен мъж – и приемаше в миниатюрната им къща купища роднини, и неговите, и свои-те, грижеше се за общия им стар професор до смъртта му, произведе лелята, дето гледаше децата, в член от фамилията, посвети се изця-ло на другите и продължи да обръща на смях сериозните неща в живота.

Мъжът й, когото всички наричаха бай Хелмут, можеше да свири по всяко време на денонощието и се съсредоточаваше над ин-струмента така, че нищо не можеше да смути уединението му, най-вече с единомишленици-те Бах и Шуберт. Когато взеха да ремонтират къщата и временно се пренесоха в двустаен апартамент, а цялата покъщина заедно с роя-ла остана на склад, той си купи беззвучна клавиатура и продължи да “музицира” на коляно. Тогава майката им беше на гости и веднъж, излязла от банята и наметната само с пешкир заради горещината, се заслушала в тракането на клавишите зад гърба на зет си. По някое време, съвсем забравила, че е гола, попитала: “Хелмут, какво свириш?” “Бах, пре-люд A-dur”, отвърнал той и, хвърляйки й поглед през рамо, добавил: “Мама, няма нуж-да да ходя в музея да гледам Рубенс…” Това се превърна в хит, но майката наистина има-ше плът на одалиска, пищна и обсипана с розови лунички, цъфтяща до преклонната й възраст. Пак бай Хелмут беше казал, че у тях е като филм на Фелини – отвсякъде влиза и излиза някой, в теснотията не можеш да му уловиш края – един се къпе, друг седи на тоалетната, трети свири, четвърти лази под рояла, на масата са поне десетина, а Тони учудено рекла: “Абе какъв Белини? Той е бил толкова нежен творец, написал е “Каста дива”, ние тук нямаме нищо общо”. “Фелини, не Белини!”, пояснил бай Хелмут и срещнал прек-расната й усмивка ала Норма.

Когато бащата почина и тя дойде да го изпрати, в апартамента на “Цар Асен” загасна токът. Беше годината, в която вечер ни оста-вяха без светлина, по график, но тогава, в този момент, във внезапно настъпилия мрак имаше нещо зловещо. Сякаш някой отне най-ценното в обичния ни дом – лъчезарието. Близките се смълчаха в тъмното и в натегнатата тишина Тони се обади бодро: “А пък веднъж като угас-на токът у нас, във Виена, и вечеряхме на свещи, на децата толкова им хареса, че щом светна лампата и двамата останаха разоча-ровани, казаха: На свещи е много по-роман-тично…” Погледнахме малката свещица на масата, тя беше единствената неизгоряла до-край, защото по онова време и този продукт минаваше за лукс.

Сашо не успя да изпрати бащата. Както не успя да му каже, че най-сетне е отличник и че бележките ги изкарва той, не друг. Като завършихме консерваторията за някой и друг сезон поработи с кларинета в Сатирата, преди да закрият оркестъра към театъра, ожени се и се разведе, постъпи в телевизията, бащата му викаше “Специалиста”, но той действително се специализира във всички технически хватки и стана режисьор в предавания, които и на сън не можехме да си представим, че са по силите му. Като първият репортаж с Индира Ганди в Индия – за времето си геройски акт. Та се на-ложи да повярваме, най-вече в адаптивността на Сашо към всякакви житейски обстоятел-ства. Затова и като акостира в Щатите, бара-бар с жена и дете, без да знае думичка ан-глийски и без да разчита на никого, освен на значително разширените си плещи, му поже-лахме успех и зачакахме резултатите. Сестри-те му се кодошеха, че дължи безболезненото си ашладисване там на своя девствен мозък, в който е имало бол място за наливане на знания. И сигурно така си беше. Ленивецът Сашо ставаше посред нощ, за да разнася вестници, учеше езика на бегом и не след дълго се преквалифицира в една съвсем раз-лична дейност от всичко, което бе правил досега. Стана специалист по “дълбок масаж” и най-важното, заяви, че е намерил призванието си. Всъщност и той, колкото и да изглеждаше повърхностен, носеше благодарния ген на се-мейството – ако ще се предприема нещо, то да е с убеждение. Не се бе връщал години у дома, в очакване на заветната “зелена карта”, майка му старееше, но ни веднъж не изказа гласно среднощните си страхове – ще се ви-дят ли за последно. Видяха се, слава Богу, във Виена, когато едва зърнала сина си, тя получи страшна жлъчна криза и Сашо дори не успя да дочака развоя на събитията, трябваше да вземе самолета обратно.

Ако кажа, че членовете на семейството бяха свързани с жилава пъпна връв, която не можеше да бъде отрязана, едва ли ще изнена-дам някого, същото го имаше и в моя дом, и в редица други близки фамилии. В отношенията им нямаше сантимент. Сантиментален беше само бащата. По-млад от жена си с осем годи-ни, навремето я спечелил с настойчивост, а впоследствие настойчивата излезе тя, за да съумее да го укроти и да го привърже повече от всички други мъже. Двамата се държаха за ръце, дори когато седяха вкъщи на дивана и си приказваха тихо и ненаситно като две гълъбчета. Веднъж, докато майката готвела нещо в кухнята, той надал обичайния си, не-търпящ отлагане боен вик: “Оле, ела, ела вед-нага!” И като дотичала запъхтяна, зарязала манджата пред изгаряне, го сварила да седи на пода и да разглежда някакви снимки. “Виж тук – изрекъл умилен до немай къде. – Виж Тони и Ели. Не са ли най-хубавите дъщери на света?”

Онова обаче, което ги отличаваше от останалите, и което винаги ме е изпълвало с възхита, бе онази родова преданост, застрахо-вана срещу каквито и да е частични издънки. Около тях всички хора бяха добри, заслужа-ващи подкрепа и утеха. Нямаше нито една “черна овца”, а и да се появеше, веднага се погрижваха да я обагрят в бяло. Всяка изгу-бена душа намираше пристан в позанема-рения апартамент, където растенията, а и не само те, избуяваха на воля. Несъщата леля на бащата от Пловдив, по-млада от племенника си с няколко месеца, отсядаше в къщата им със седмици и името й не слизаше от устата им – леля Ветка така, леля Ветка онака, бра-товчедът на майката, известен столичен зъбо-лекар, във времената на войнстващия морал единствено тук можеше да се отпусне, кой го е грижа, че е различен, ами нека. Борето беше сладур, фин, интелигентен, европеец по дух, безумно артистичен, чиито женствени маниери и изтънчени цинизми внасяха допълнителен цвят към цветността на атмосферата. В стар-ческите си дни, изоставен и от последния користен любим, разпродал всичко и останал без пенсия, идваше тук не за да се нахрани, а да получи обичта на обичните си хора, която го съпътстваше до края.

Борето имаше слабост най-вече към Ели. Може би защото тя му уйдисваше на всичките щури приказки. А и като естет оценя-ваше оригиналната й хубост – невинна и съб-лазнителна, излязла сякаш от оная картина на Ботичели – “Раждането на Венера”... Ели не се натягаше много в свиренето. Веднъж два часа преди някаква продукция беше седнала да си учи пасажите. Изчукваше тон по тон местата, дето не й излизаха. Направо ме уби. Друг на нейно място щеше да гълта валериан, да припада, а тя най-спокойно си обу лачените пантофки, огледа отзад и отстрани чорапо-гащника, да не е пуснал бримка, преметна ру-сата си грива през рамо и тръгна – бъдеща артистка, принудена да изпълни наложената й безотрадна роля. Майка й се боеше точно от това – да не прихване театралния вирус. Сама беше играла на младини в “Младежкия теа-тър”, дори се броеше сред основателите му, и си имаше принципи – подиум да, не и сцена. Но дяволът си знае работата. Преди Ели да завърши консерваторията точно ръцете й, с които трябваше да мъчи пианото, я отведоха там, дето й беше мястото – в тогавашния почти сектантски сговор – Театъра на ръцете. Трупата, събрана от художника-режисьор Кос-та Джидров, включваше студенти от вузовете по изкуствата – музиканти, художници и артис-ти, класирани по един единствен принцип – неординерността. Направиха спектакъл, който вървеше на черно, авангард в ония години, ама истински бум. Представленията се на-срочваха в ОФ-клуба на “Раковска”, по-късно, за кратко – и в Театър “199”.

Естетското внушение на оживелите под прожектора длани – чувствителни, чувствени, нежни, жестоки, самотни и споени, създаваше неописуема аура в намагнетизирания мрак. Дали наистина чувахме свистенето на вятъра в клоните на дървото и виждахме отбрулва-нето на последния есенен лист, дали в калей-доскопа от експресивни пластични образи припознавахме себе си, такива каквито бяхме – блажено млади и несъгласни с остарялото време…

Събитието не можеше да бъде отми-нато току така. Събра се дори художествена комисия, призвана да реши съдбините на трупата, и за награда изпратиха артистите вкупом на разпределение в провинцията. На-ред с дипломираните витизчии. Това сложи края на самостойното им дело. Ентусиастите един след друг се разпиляха. Не си струваше да мухлясват в миманс по маргиналните сце-ни. Само Ели и гаджето й Киро – реставратор, съчашник на екзистенциалистите, на всякакви идеолози новатори, видяха в тази си участ знамение. Както се оказа знамение и срещата им в Театъра на ръцете.

По това време Ели и Киро бяха само приятели. Той й кавалерстваше, отнасяше се с нея нежно и грижовно, изпращаше я вечер и я целуваше преди излизане на сцената, съвсем по братски. Една нощ, пак окъснели след представление, Ели го помолила да я пази докато пишка в двора на ОФ-то. Киро готовно застанал на няколко крачки, а тя рекла упла-шено: “Не, не, ела по-близо до мен!” Само дето не го държала за ръка, докато клечала в тъмното. Тогава чул досами ухото си онова “шу-ур” и усетил, че платнените му обувки под-гизват. Каквото и да си мислите, точно в този момент разбрал, че това е жената за него, единствената.

И докато играеха нещо си или съвсем не играеха през отслужваната “вахта” в Русе и Бургас, Ели и Киро подготвиха своя щастлив рейс към Прага и чешкия Марсо – Фиалка. Ле-гендарният Фиалка, който изпълни платната им с попътен вятър. Театърът на ръцете си беше пантомима, но те двамата създадоха първия истински пантомимен театър в Бъл-гария с двата си прочути спектакъла в театър “София” – “Гротески” и “Адам и Ева”. Не знам дали някога и за друго нещо се е стичала тол-кова избрана публика, артистичният елит в София прие предизвикателството с възторг, по кьошета и по компании се питаха: “Ти видя ли ги?”…Това вече беше професионализъм, изкуство – най-чиста проба.

Но пак онзи дявол, дето им пъхна мухата в главите, ги загроби. Никой в назна-чилия ги на щат театър нямаше сметка от мимовете. Нито драматурзите и режисьорите, нито кандидатите за главни роли. Дори орга-низаторът отказа да се хаби нахалос, та кой ти разбира от нямо представление? Взеха да ги подритват оттук-оттам, да им намекват, че перспективата е нулева, докато накрая свали-ха заглавията им от афиша. Ели и Киро мина-ха в “седма глуха”, играеха от дъжд на вятър роли без реплики или там, където се искаше някой клоунски трик. Получаваха мизерни заплати. Бездействаха. Можеха да комерсиа-лизират изкуството си, да тръгнат по варие-тета и барове, но никой от двамата не свали гарда. Гордост? Посветеност? Ами да. Колко от нас са изтърпели на изкушенията? Киро спря да съчинява пластични етюди, но непре-станно твореше нещо по новото им жилище, сам реставрира старинните мебели, сам измисли и нареди керамичните мозайки, сам проектира алафрангите по изрисувания гарде-роб от началото на века, боядисваше, чукаше, ковеше, декорираше… и готвеше страхотно. Така се спасяваше вътрешно. Просто мина в емиграция в своето морално убежище.

Ели беше нещо като муза. Ако някога ръка в мека ръкавица е можела да победи въоръжен до зъби полк, то това трябва да е била нейната, украсена със сребърни пръс-тени ръчица. Подобно на останалите членове в семейството, но и повече от тях, тя прили-чаше на слънце, което никой облак не успя-ваше да засенчи задълго. Кокетка също като майка си, страстна модаджийка, Ели мреше да събира около себе си всякакви шантавели, за да си бъбрят за нови парцалки и да изпробват гардероба й сред ахкания и цигарен дим. Но макар да насърчаваше приятелките си да я последват в избора й, макар никога да не за-пази удоволствието от някоя находка само за себе си, никоя дрешка, обувка или бижу не стоеше така луксозно на друга жена както на нея. Помня, че ме заклеваше да не си проби-вам ушите, защото ще наруша най-важните “точки” на организма. По това време непрес-танно лекуваше болежките ни с натиск ту тук, ту там около ушната мида. И когато я заварих с дълги до раменете обеци, промушени през скъпоценните й акупунктурни зони, дяволито ми смигна: “Не можах да устоя на вика на модата…”

И тогава изневиделица шарената вър-тележка на душата им, казвам душата им, защото тя бе една обща – на Ели и Киро, отново се завъртя. При това на такива оборо-ти, че можеше свят да ти се завие. Младият режисьор Бойко Богданов – бивш певец на протеста, поет, музикант, десидентстващ инте-лигент, пилеещ талантите си по маси и трибуни, лудна да прави авторски театър. Трябваха му актьори-чешити и си избра шестима, между които Ели и Киро. И се зае да постави не друго, а Хармс, абсурдисткия му текст “Елизавета Бам”, който стана и емблема на трупата. Всичко започна толкова шантаво, че ако някога съм съжалявала, че не съм ста-нала актриса, то беше точно в това благо-словено за всички ни време.

През лятото, вместо на курорт, Бойко закара хората си в село Българево, в къщата на селянина-кандидат за слава от Рангел-Въл-чановия филм “А сега накъде?” – Николай Уру-мов. За да репетират. Всъщност да поживеят заедно, да се усетят един-друг и да вкусят идеята, наред с манджите и пиенето. Това си беше чисто измислячество – на Бойко и на четата му. И на прекрасната Вероника, чиято скандалност можеше да съперничи един-ствено на Богдановата. Спомням си как преди да посмея да пиша за спектакъла, тя ме затвори в “драматургичната” си стаичка и ми говори три часа за Хармс и за идеите на постановката. Бях очарована. Никое любовно обяснение не е звучало по-запалено, страст-но, обсебващо. Запомних и края на неудър-жимата й свалка: “Вкопчване в прегръдка и надлюбване между театър и музика”. После щях да я виждам навсякъде, на спектаклите и на разпивките след премиерите, рядка птица дори сред аркашките, с неподражаемия й стил – шапки с воалетки, кожени бричове, забърса-ни от киноцентъра, принадлежали на някой филмов есесовец, романтични блузи с брюк-селска дантела и връз тях мъжки сака, огром-ни брошки, токи, дворянски шалове, ярка, непредсказуема, шеметно забавна. Когато трупата отиде на фестивалите във Франция и Италия, след нея се повлече един тамошен фен и я следваше от град на град, та накрая пристигна и у нас, за да гледа за стотен път “Елизавета Бам”, луд по пиесата, но и по Вероника.

Бойко искаше точно това – да разбуни духовете и успя. В зала “49” на театър “Со-фия”, с 49-те й седящи места, се извършваше невиждано досега тайнство, почти на тъмно, почти съзаклятнически. Шоковото въздейст-вие на “Елизавета Бам” с нейните I и II част, изнасяни в две вечери, не можеше да се сравни с нищо видяно до този момент. Дивях-ме се как е възможно подобно чудо у нас, при цялата ни изолация от световните постиже-ния, при информационния мрак, при подмяна-та на самобитното със самобитуването… На 39-ия спектакъл пред вратата чакаха тройно повече посетители, отколкото можеше да по-бере клаустрофобичното алтернативно про-странство, а във въздуха вече витаеше злото. "Сбогом, моя красавице... – би казал детек-тивът Марлоу с прикрита мъжка тъга. – Поведението ти е твърде дръзко и незави-симо, за да оцелееш…” Ели и Киро може би единствени от всички знаеха цената на тази независимост. Не ги изненада нито уволне-нието на Бойко, нито последвалите чистки на непослушните в театъра – и те, и Вероника Благова, и инспициентката Саша в един миг се озоваха на улицата, а “Елизавета Бам” не получи виза за Лионския фестивал… Този път, за разлика от някогашното погребване на пан-томимата тихо-мълком, имаше истински ръко-пашен бой в пресата, гилдията анатемоса са-моуправците в театър “София”, но “убийство-то” по Хармс се състоя. Досущ като в онзи текст на Елизавета Бам: “Те обезателно ще дойдат, за да ме хванат и затрият от лицето на земята. Да бягам. Трябва да бягам. Но къде да бягам? Тази врата води към стълбата, а на стълбата ще срещна тях.” Това сякаш беше писано за нашенската ситуация в момента. А датата сочи 1927 година, Ленинград. На стъл-бата стояха с томахавки в ръце четирима довчерашни актьори в театъра, самораздали си ролите на главатари, и въдворяваха харм-совия абсурд в реалност. Искам да си пред-ставя как същите тези питекантропуси са нахлули в кабинета на току-що излезлия от болница Вили Цанков и са го принудили да сдаде директорския си пост. Искам и не мога. И защо не? Това се случи в различни времена и с диригентите Димитър Манолов, Васко Ка-занджиев, Емил Табаков… А афишите със следващите представления на "Елизавета Бам" тутакси излязоха от употреба, Бойко Богданов замина за провинцията, за да разту-ши душата си с някоя и друга режисьорска задача, беше пророк навсякъде, освен в своя си театър. Впрочем през следващите две години поработи и с трупата, извади на показ още три спектакъла – “Ний? Де…”, “Антропо- мизантропос”, “Сбогом, Моцарт?”… Караше актьорите да се саморазголват, да пишат и изговарят детските си спомени, а и комплекси, музиката отново беше водеща в режисьор-ската партитура, имаше полети и спадове, но нищо не достигна екстаза на “Елизавета Бам”.

Бойко и Вероника – какъв страхотен тандем! – не успяха да се разберат кой ще командва парада и се разделиха завинаги. Мисля, че толкова силно се обичаха и толкова искаха да властват един над друг, че не може-ха да понесат каквото и да е равноправие. Почти не чувахме за Вероника, постъпваше тук-там на работа, напущаше или я уволня-ваха, живееше сама с майка си, а после без нея, мяркаше се понявга в съзнанието ни – насмешлива, предизвикателна, свободна… Докато не ни порази вестта за смъртта й. Бойко се обади една нощ на Ели, пиян и побъркан, и й нареди да събере трупата, за да изпратят онази, която никога не разкри какви демони са бушували в душата й. И която политна от балкона не към висините на харм-совата прегръдка, а към черната земя. Беше само на 42 години. Ели си сложи крещящата червена шапка от “Елизавета Бам” и седми-ната минаха в гробно мълчание покрай Мавзо-лея, там, където в гладната 1991 спретнаха скандален хепънинг ала Хармс – погребение на комунизма. Тогава Вероника се докара със същата театрална шапка – дали не държеше на нея повече отколкото на всичките си оста-нали? Сега Бойко я взе от главата на Ели и я положи сред цветята в ковчега – вместо прош-ка.

При разпадането на трупата всеки хук-на да се спасява както може. Един-двама на-истина намериха спасителния бряг. Както и самият Бойко, който оглави театър “Сълза и смях” и със същата обзетост, с която твореше спектаклите си, се юрна да става администра-тор. Но това е друга тема.

Ели и Киро затвориха и тази страница. Говорехме си често за щуротиите около елиза-ветинското битие, как веднъж Урумов отказа да излезе на сцената по средата на пред-ставлението и публиката чака петнайсет ми-нути в неведение дали това е по Хармс или не, как пак този неуправляем зевзек, развих-рен в ролята на “малката кибритопродавачка” подпали мантото на колежката ни Наташа, как на премиерата в созополската “Аполония” Бойко взе да прережисира спектакъла в крач-ка, а артистите, забравили дебютния страх пред ужаса от провала, играха на живот и смърт, как на гастрола във Виена от гарде-роба – врата към “Ний? Де…”, посред сцената с панихидата, където персонажите лежат в са-вани на пода, изскочи посланикът ни в Авст-рия, в строго официален костюм и диплома-тическо куфарче, как Вероника се яви в бар-чето на театъра с кожено палто посред лято, как никой от участниците не знаеше до пос-ледно какъв е финалът на “Сбогом, Моцарт?”, как се нижехме в тъмните лабиринти към сцената по лъча на фенерчето, как майката на Ели, почти 90-годишна, идваше на спектаклите и казваше, че “представлението е прекрасно”, а Бойко – “надземен”… как…

После спряхме да си говорим за тези неща. Ели се пенсионира в театъра, първата пенсионерка с минижуп, майтап. И горе-долу тогава почина майка й. Не знам дали нуждата или онова чувство-потребност, което винаги ни спохожда с непоправимо закъснение, да про-дължим стореното от родителя си, да спас-трим нещо от волята му, от живото му при-съствие, както и да го наречем – кръв, дълг, утешение, накара Ели да се захване с педа-гогика. Събра осиротелите майчини ученици и отначало наужким, а после наистина заработи с пълна пара. Особеността й да се съсре-доточава в едно единствено нещо и да оглушава и ослепява за всичко останало промени изцяло предишния домашен режим. Свърши се с блаженото безвремие около кръг-лата масичка. В който й час да й звъннехме, след вдигането на слушалката гръмваха неис-тови звуци, премесени с наставнически реп-лики, после познатото нежно гласче измър-кваше изтощено: “Ало… Имам урок.” Ели не само се изтощаваше докрай в това си ново поприще, ами направо изперколясваше. Също както когато репетираха с Бойко. Как само я разбирах. Сега пиесите ги поставяше тя, а на-ли музиката е пар екселанс драматургия – в нея също има игра, страсти, главни и второ-степенни роли, импровизация, магия… Гри-жеше се за всичко – от извайването на фраза-та до стойката и поклона на сцената. Децата я обожаваха. Никой не се обръщаше към нея с “Госпожо”, всички й викаха “Ели”, но и през ум не им минаваше да фамилиарничат, щом седнеха пред пианото. Лека-полека класът й набъбна, в него имаше бръмбазъци в пред-училищна възраст, пуберитети, че и студенти. Когато започна да прави продукции вкъщи, все едно изнасяше театрални премиери. Холът побираше поне трийсет души, насядали един връз друг, балконът и антрето поемаха право-стоящите, а изпълнителите се тъпчеха зад “кулисите” в спалнята. Картината на Дечко Узунов, личен подарък на обичните му мимо-ве, временно напущаше трегера до рояла и на нейно място цъфваше самодейна художест-вена изложба – артистите, от най-малките до най-големите, се изявяваха и с живописно творчество. Програмата на продукцията също се водеше произведение на изкуството, изпи-сана в няколко авторски екземпляра от баш рисувача на класа. Ели, докарана в “малката си френска рокля”, заставаше пред публиката и обявяваше първия номер. Не си спомням да съм я слушала да свири, но съвсем ясно помнех как на продукциите на леля си, мастита професорка в консерваторията, изли-заше да обявява участниците – източена и въздушна, почти олюляваща се от слабост, с дълга, накъдрена на непокорни фитили коса. Киро нямаше пряка намеса в самото действо. Но достатъчно беше да го видиш как снове в антрето, как пали цигара от цигара и поглажда окуражително някое перчемче, за да ти стане ясно, че нищо не би било такова, каквото е, без наличието на двамата. След музикалната част имаше коктейл. Неизменно гарниран с прочутите банички и соленки на Киро, изпе-чени в индустриални количества за случая. Веселбата продължаваше до среднощ. А Ели току се впущаше да разправя спомени от младите години, най-вече с приятеля им Дечко Узунов.

“Той ни видя за първи път на преми-ерата на “Гротески”. И остана след края, както си му е редът, на танци-манци, ахо-ихо. На сутринта става рано, той е от ранобудните хора, влиза в ателието си и нахвърля нещо под впечатление на спектакъла. Към 9 часа – ние още спим, преуморени, - Олга, жена му, се обажда и казва: “Довечера Дечко ви кани на парти. Вашата групичка”. Доволен от преми-ерата, прави парти в наша чест. И ние отиваме, той ни посреща не с костюм, а артис-тично издокаран – в кимоно, подарък от Япо-ния… прегръдки, целувки, и ми сочи йеро-глифите по дрехата си: “Виж, госпожа Еленке, какво пише тука”. “Ама аз не разбирам япон-ски…” “Ами ето, навсякъде, по цялото кимоно пише: Да живейш, да живейш, да живейш!…” По някое време, в разгара на вечерта, вика: “Да не мислите, че само вие сте пантоми-мисти, и аз имам номера! Сега ще ви изиграя една пантомима”. Излиза в центъра на хола и почва в кръг, като на манеж, да имитира коне-те в цирка. Прави се на кон – тък, тък, тък, – ходи ритмично, след това – оп! – вдига пред-ните “крака”, оп, оп, напред, назад… направил го е като танц… малко галоп, малко тръст и в даден момент (то е отрепетирано предвари-телно) Олга влиза в тоя кръг и с метла и лопатка обира “фъшкиите”… После танцува с кастанети, въобще си има номера човекът! И накрая обяви: “Сега има една изненада”. Качи се по витата стълба горе и слезе с картината, на която сме изрисувани ние с Киро в “Гро-тески”! Каза: “Това ви го подарявам. И допъл-ни с присъщата си скромност: “То не е кар-тина, то е само един… акварел…” Аз се раз-плаках от вълнение. Много хора умеят да говорят, да държат речи, той умееше да се държи. Много обичаше, като има парти, да отидат хубави жени, не търпеше да гледа какво да е… прави комплименти на млади, стари… Обаче никога за сметка на Олга. Ухаж-ва десет жени, държи се галантно, но пак се усеща, че Олга е центърът. Това е майстор-лък. Висока класа… И понеже се весели на-равно с младите, въобще не се държи като възрастен човек, хем имаш респект и уваже-ние към личността и художника, хем общува като че ли е на твоите години… Тогава ние сме били на трийсет, а той гонеше осемдесет. На един рожден ден, както танцува с мен, вика: “Ех, защо не съм на ваште…” и се спря. Щеше да каже: години, но се поправи: “Абе поне десет години по-млад!” Видя му се невъзможно да скочи направо на наште!!!

Ели и Киро с охота си спомняха какви ли не случки с бай Дечко. И аз помня една, дето на някой от последните му рождени дни се чудеха какво да поднесат и решиха да извадят от мазето истинска статуя, докарана от дядото на Ели от Италия в началото на века, заедно с още няколко униката, които красили частната му клиника в София до голямата бомбардировка през 1944. Тогава, след първото покушение върху сградата, майката прибрала това-онова, дожаляло и й за скулптурите, и какъв парадокс – следва-щият удар сринал клиниката из основи, с цялата скъпа апаратура, с болничното оборуд-ване, с всичко. При провеждането на нацио-нализацията за народната власт останала само земята. На улица “Граф Игнатиев”, някъ-де там. Та статуята, малко поохлузена, с отчу-пена дясна китка, но несъмнено прекрасна мраморна муза, след близо половин век на-пусна скривалището си. Превозиха я с камион до дома на Дечко Узунов и в съзаклятие с Олга я криха до сюблимния момент в дъното на хола, завита с чаршаф, а като я видя, рожденикът изпадна в захлас – биваше си ги тия негови артисти!

Бай Дечко отдавна го няма, но статуята стои в градината пред ателието-галерия, казвам на Ели да отидат да я навестят, а тя отлага. Защото нищо там не е същото. Освен картините на майстора, и последната – онзи странен, почти черен аква-рел, останал на работната маса до загасна-лата по средата пура.

Наскоро Сашо си дойде от Щатите за десетина дни и отседна при сестра си и зет си, в предишната стаичка на майката, сега стая за гости. Едва пристигнал, с още замотана от пътя глава, американецът хукна да събира приятелите. Ние тук не се виждаме с години, а той откри всички, и Петко, и Герган, запаметил телефоните им от миналия век. Една вечер отидоха на кръчма по мъжки, петима пооли-сели и побелели момчета, отбягващи кантара и навестяващи все по-често тоалетната, при-помняха си отколешните лудории, смяха се и пиха до безсъзнание, на края взеха да се прегръщат и да се мляскат разчувствани, а на съседните маси ги взеха за застаряващи гейове. Така де, пак номера. Сашо дори успя да ни масажира, просвещаваше ни кои мус-кули са “втрещени” и как трябва да дойдат на себе си, масажът му беше истински подарък, направо ни възроди. Гледахме снимки от едно време, после сегашните, с чичковците на ма-сата, Петко разпитваше за някаква жена с три неуспели брака, искали да го сватосват, само че първо да си оправи зъбите, Джаджо пък имаше внуче на два месеца и му харесваше повече да друса количката, отколкото да се тресе от нерви в операта при задаването на кларинетните сола. Сашо заяви, че догодина ще пристигне с паспорта с орела, тогава ще каже сбогом на визите, а щатските полицаи ще го посрещат със заветното “Welcome home”…

Това май стана разказ без край. Но ако трябва да си пожелая нещо, то е никога да не свършва.Толкова хора около нас си отидоха. Ние самите минахме в полка на възрастните. Всъщност така изглежда отвън. Истината е съвсем друга.

 


напред горе назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]

 

© Олга Шурбанова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух