напред назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]



Картината


Ако още веднъж му покажеше същата картина, щеше да почне да вие. Или по-лошо – да го хване за яката и да му навре носа в платното, за да види отблизо творението си и да го нацапа най-сетне с нещо истинско – собствената си кръв. Дори не помнеше кога за първи път се поддаде на това мъчение. Сигурно имаше месеци, ако не и години. Спомняше си единствено гласа по телефона – бодряшки приповдигнат, с теноров тембър и натрапчив провинциален акцент, който насто-яваше за някакво си познанство от миналата ера. Назова неизвестно име и като не про-изведе ефект овладяно додаде: “Ще се рад-вам да се видим. Да поприказваме и да обсъдим някои неща…” Понечи да отвърне, че няма време за губене, но пак онова гадно гуз-но съзнание му скрои номер. Всеки път, когато някой му подвикнеше изневиделица: “Андро”, все едно къде – на улицата, в трамвая, в изложбената зала, той се изпотяваше от връхлитащата го амнезия, лицата му бяха познати, но хората не. Не искаше да се издаде и това му докарваше нови главоболия. Вед-нъж седя два часа в една концертна зала до някакъв чичка с пагони, който му говореше безспир за ученическите времена, за абсо-лютно забравени момчетии и неинтересува-щите им никого съдби. Излезе, че едва ли не са седели на един чин в гимназията, че са делели бележките, закуските и момичетата си, но той така и не разбра кой е този застаряващ чужденец. И най-важното – не чу нищо от то-ва, което ставаше на сцената. Откъде да знае дали сегашният Панайот Гешев, или както там се казваше, не му е бил съсед по койка в ка-зармата например. И дали не го е черпил с кюфтета от домашните колети.

Панайот Гешев пристигна в ателието по обед. Погледна го и, както очакваше, па-метта не му подсказа нищо. Нямаше нужда да се притеснява обаче. Гостът тутакси го осве-доми:

– Ние сме колеги от Академията. Аз учех при бай Дечко, а ти – при Боян Петров. Помня и дипломната ти работа. Фантастична! Такава бушуваща енергия, такъв размах! Фърст клас!

– Хайде, хайде… – прекъсна го с неу-добство Андро.

Оставаше да очакват от него и той да каже някоя подобна дивотия. Всъщност не знаеше какво да каже. Размениха няколко общи фрази за хубавите студентски години, за професорите – лека им пръст, за първенците на курса, които и днес са първенци… Гово-реше най-вече Панайот Гешев, изтежко, с ус-мивка, с някаква всеопрощаваща нега в гласа:

– Ако оценката я давахме ние, можеше да бъде по-иначе…

Мимоходом спомена, че е претрупан с работа.

– Къде си сега? – попита Андро.

– Е, нали знаеш, в момента всеки тър-си начин да оцелее. Като си помисля само как-ви удари съм правил. Не си знаех парите… Социализмът ни даваше хляб, на нас, творци-те, каквото и да приказваме, така си беше. Аз съм за демокрацията, ходил съм и по митин-гите, и по бденията… Плаках от радост, целу-вах ръка на Фори Светулката. Смятах, че ще стане по-добре. Да, ама не! Съсипаха ни земи-цата и ни оставиха да си пеем “Широка моя страна родная”… на английски!

Той се ухили самодоволно. Вероятно се имаше за опасен остроумник.

Андро премълча. С нарастващо на-прежение осъзнаваше, че не може да изрече едничката идваща му наум фраза: “Хайде, изплюй камъчето”. Вместо това наля от вод-ката в две чаши и каза:

– Добре си дошъл…

Панайот Гешев гаврътна питието на екс, но не позволи да му сипе повторно.

– Не пия – съобщи тържествено. – Въобще водя природосъобразен живот. Всяка заран тичам в парка, после си вземам един душ, сапунче и шампоанче, и се залавям за работа. Това ме крепи свеж. А изкуството, как-то знаем, иска бодър дух в здраво тяло!

“Мечката се мие, чисти във потоците сребристи, има ли за тебе пречка да постъп-ваш като мечка”, за малко не изрецитира Ан-дро любимия си социалистически лозунг, мяр-нат нявга по пътищата родни. Насили се да напомни предпазливо:

–Ти май искаше да обсъдим нещо…

–Точно тъй.

Панайот Гешев се надигна. Не беше забелязал в началото колко е дребен. Слаби-чък и хилав, с несъразмерно едра глава, уго-лемена още повече от буйната растителност, която падаше почти до раменете му, над вързаното на фльонга шалче. Той отиде до вратата и сръчно разопакова пакета, който бе оставил при влизането. Естествено, трябваше да предположи, че е картина. Беше аранжи-рана по всички правила, дори прекалено из-кусно. Рамката струваше цяло състояние, с орнаменти и фино златисто покритие, можеше да е варак или някакъв вносен бронз. Но платното… Андро ужасено присви очи. Това бе някаква нелепа карикатура на “Закуска на тревата”. Голата женска фигура, изтипосана в десния фланг на композицията, досущ копи-раше красавиците от клиповете на “Лъки страйк” – дълги, раздухани от невидимия се-шоар коси, полуоткрехнати устни, под които се провиждаше розово езиче, готово да налапа дъвката “Орбит”, и мигли, залепени с надежд-но печатарско лепило. Тази съблазнителка имаше най-удивителните пропорции, които Мане не ще да е ценил, но конкурсите за “Мис свят” в отиващия си XX век биха насърчили – стегнато задниче, километрично бедро и сили-конов бюст, преливащ под пречупената под ъгъл ръка. А мъжът срещу нея – защото в тази “Закуска” двамата си бяха съвсем достатъчни, – мъжът, докаран в дънки и разгърдена риза, представляваше хиперболизирано копие на художника. С една единствена неточност – херкулесовото телосложение.

Андро стоеше вцепенен, а дребното мъжле се лепна до него. Направо легна на рамото му.

– Нали е чудесна! – пропя с бълбукащо гърло. – Виж само перспективата. И тези импресионистични мазки… Забелязваш ли как съм пипнал плодовете? Неръкотворни! Сами по себе си те са един натюрморт!

– Любопитно… - изхъмка Андро. – Откъде ти хрумна да пресъздадеш точно този сюжет?

– Откъде ли? – Панайот Гешев снизхо-дително се засмя. – Темата е вечна. Както Молиер е създал “Отело”…

– Шекспир – уточни Андро безизразно.

– Да, де, Уйлям Шекспир. Да не би ревността да е свършила с него и Офелия?

Андро се отказа. Щеше да идва прия-телката му, но защо не звънеше, по дяволите?

– Та какво искаше да обсъдиш с мен? – напомни нетърпеливо.

– А, виж… – Панайот Гешев отстъпи крачка назад, отметна коси и се загледа в творбата си с детски захлас. – Нека й се полю-буваме малко. Заедно. Затова дойдох. Изкуст-вото има нужда от социализация, нали така ни учеха в академията? Виж, виж само как грее! Специално съм търсил тази космическа свет-лина. Като преминаваща Халеева комета. Ще мине и ще я видим чак след хиляда години. А?!

Той се разсмя гръмко. За физиката си имаше действително херкулесовски смях.

– Знаеш ли, ще ти призная, че правя цял цикъл на тази тема. Искам да видиш и останалите картини. Те са варианти на веч-ното привличане между мъжа и жената. Адам и Ева, Ромео и Жулиета, Страстта и Любовта!

Панайот Гешев изведнъж се просълзи. Намести шалчето на врата си и седна с въздишка.

– Извинявай. Толкова се вълнувам, ко-гато гледам това платно. Вярваш ли ми, че го слагам на статива и стоя с часове пред него като хипнотизиран, разчувстван до краен пре-дел…

– Аз трябва да излизам – каза Андро. – Днес имам много натоварена програма. Ще се чуем пак някой ден…

– Защо някой ден? Направо утре! – възрази Панайот Гешев. – Ще донеса и друго-то платно. Няма как да ги мъкна наведнъж, въпреки че страхотно въздействат заедно. Но за интелектуалец като теб няма проблем да си ги представи в цикъл.

“Ти си в цикъл”, за малко не изрева Андро. Догади му се от любовния унес, с който Панайот Гешев започна да увива картината. Сгъваше крайчетата на хартията и ги приглаж-даше с нокът, след което залепваше тиксо. Дали да не му тегли един шут отзад, та никога повече да не посмее да цъфне тук?

Сбогуваха се в антрето и докато гостът провираше рамката през вратата отново про-ехтя херкулесовският смях:

– Доскоро, приятелю. Прекарахме фан-тастичен следобед, нали?

Оттогава се започна. Андро престана да вдига телефона, наложи се да си купи теле-фонен секретар, изпадаше в паника, щом чуе-ше външния звънец. Спираше колата си през две преки, за да не личи, че е вкъщи. Не беше рисувал от много време. Боеше се да започне нещо ново, да не би на платното да се появи някое голо бедро или разгърдена риза. Прия-телката му го напусна, не успяла да повярва, че криеницата не я засяга лично. Малцината сродни души, с които се виждаше постоянно, лека-полека се оттеглиха. Може би ако ги срещнеше на улицата някой ден, щеше да се чуди откъде се знаят. Остана единствен Пана-йот Гешев. Той устоя на всички блокади и на-мираше начин да се провре с товара си през страхливо открехнатата врата на ателието. Изпиваше една чашка на екс, нетърпелив да разопакова картината и да запълни с нея опразненото от живот пространство. После се заглеждаше в "Закуска на тревата", очите му се насълзяваха и отронваше с пресипнал глас:

– Изкуството, приятелю, е път към Бога. Нека поседнем за малко, преди да продължим.

 


напред горе назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]

 

© Олга Шурбанова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух