напред назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]



Сватбен марш


Той стоеше там като сладкиш, който са поръчали и забравили да вземат. На ревера му се мъдреше бяло изкуствено цветче и то единствено издаваше принадлежността му към групата шумни сватбари, които говореха в един глас, естествено на български, и реша-ваха програмата, а също и съдбата му. От пет-найсет минути се опитваше да срещне очите на Катя, пристигнаха в десет и половина, а сега е десет и четирийсет и пет, но тя изглеж-даше толкова недостъпна, колкото и остана-лите. Вече не негова. Една красива, облечена в булчинска рокля чужденка. Обзе го първичен страх. Ами ако никога повече не му преведеше и дума, ако тези нейни хора я обсебят дотам, че никога да не може да остане насаме с душата й, ако… Катя му се усмихна. Най-сет-не. Камъкът леко се хлъзна от гърлото му и намери процеп в стомаха. Би изпил една ра-кия, гроздова, както й викаха нежно у Катини: “грозданка”. Но имаше поне час до трапезата. И този час щеше да промени живота му из дъно. Хората наоколо се засуетиха. “Шатци! – викна Катя. – След малко сме ние”. Сега трябваше наистина да дойде при него и да го улови за ръка. Беше зажаднял за ръката й като астронавтът за твърда земя. Но някакъв мъжага с вид на неандерталец я бе прегърнал и я мляскаше по двете бузи, майн Гот, тук се целуваха неспирно, срещнат някого на пътя и току му се метнат на врата. Не помнеше майка му да го е целувала дори на рождените му дни. А с братята си само се здрависваха. “Ще свикнеш – казваше Катя, – ние сме темпе-раментен народ. Знаеш ли, немците тук ги смятат за импотентни.” “Защо?” – беше попи-тал глупаво. “Ами нали сте северняци, значи студенокръвни…” Сигурен бе, че тя не го мис-ли за студенокръвен, но знаеше ли какво мис-лят останалите. И дали не им се ще да ком-пенсират липсите.

Влязоха в залата. Той крачеше до кума-та, а Катя до кума. И чак като стигнаха подиу-ма, увенчан с импозантно дърворезбено пано, булката най-после му бе предоставена, може-ше да докосва рамото й, да вижда върховете на обувките й и да усеща гъделичкащото ухо-то му було. Жената отсреща им говореше нещо и ги гледаше опрощаващо. Катя го беше подготвила, че ще го настъпи, когато трябва да каже “Да”. Токчето й се заби в глезена му и “да”-то излезе като изохкване. Наоколо се за-смяха. Ще изтърпи. Няма как, ще изтърпи всичко. Жената им връчи пръстените. Този на Катя влезе лесно, но неговият се запъна, знае-ше си, че е кутсузлия. “До дъно”, прошушна му булката и той гаврътна шампанското. “Целув-ка”, допълни тя. Целунаха се, дори не усети устните й. Държеше я за ръката. Това поне бе-ше сигурно. И подписите им в книгата, които ги обричаха навеки, в здраве и болест, в радост и мъка, докато смъртта ги раздели. Гръмна Сватбеният марш. И се нареди цяла опашка, сред която освен родителите на Катя нямаше нито един познат. Но тези хора държаха да ги опознае. Стискаха му ръката, говореха му един през друг, дори го прегръщаха и тупаха по гърба. Той кимаше притеснен: “Я, я, данке, данке зер”… И се оглеждаше за Катя, отново отвлечена встрани. Като отидат в Германия, първата му работа ще е да започне да учи български. Защото от само себе си се разбра – ще идват тук всяко лято. И поне с “майка Донка” и с “татко Кирил” трябва да си общуват някак. За да са наясно по въпроса с раз-личията. Един колега, който се ожени за японка, беше изпратил видео-касета на роди-телите й с подробен запис на къщата, отвън и отвътре, кухнята, банята, спалнята, дори приземното помещение, да имат представа къде ще живее дъщеря им, а те изпаднали в шок – при тях само императорът обитавал такава площ, няма ли да се губят из стаите?… Не се губеха. Когато веднъж им отиде на гости, в грамадния хол нямаше никакви мебели, японката им сервира върху миниа-тюрна масичка, висока най-много двайсет сантиметра, и ядоха седнали на пода, есте-ствено с пръчици, прословутото суши и водо-расли.

“Огладня ли?”, попита го жена му. “Дайне фрау, дайне фрау…” Дали да не я отмъкне още сега и да запрашат някъде само двамата? Група цигани разруши това въжде-ление – дивата им свирня с оглушителното думкане на тъпана предполагаше едно един-ствено бягство – общото. Катя го дръпна за ръката към тяхната кола, шофьорът даде газ и пришпори кортежа към ресторанта, клаксоните завиха радостно, нещо се отпуши в гърдите му, някаква непозната дотогава свобода, без-грижие, оставяне на течението. Пренесе бул-ката по стълбите в ресторанта и когато заста-наха редом върху постланата кърпа с пръс-натия отгоре й здравец, а майка Донка про-сълзена им поднесе питка със сол и мед, първо на него и после на нея, си каза, че е голям късметлия. Беше готов да се обзаложи, че не пада по-долу от темпераментните бал-канци. И не изчака да му преведат сладост-ния възглас: “Горчиво”.

 


напред горе назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]

 

© Олга Шурбанова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух