напред назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]



Любов


Добрин беше златно момче. Слабо-умието му не пречеше никому, а и той не създаваше никакви затруднения след ония два-три часа, прекарани в селското школо. Баща му гледаше овце и крави и се кълнеше, че няма пукната пара, и той, и майката, и двамата синове живееха скотски, говеждият тор и мръсотия се ширеше и в порутената им къща, и в двора, и лепнеше по дрехите, по телата, че и в душите им. Селяните ги изби-каляха отдалеч със запушени носове: “У-у-у, вони!” Мълвеше се, че са струпали несметно богатство, но къде, никой не знаеше. Големият син Кочо караше трактора и по чудо не се пре-биваше по баирите с вечния си махмурлук, абе какъв ти махмурлук, безпросветен запой. Затова пък пребиваше през вечер пощаджий-ката, която го ползваше от години за всичко – кьопав мъж, ама мъж. Добрин не пиеше капка, не пушеше и като стана на 25 си позволи една едничка волност – купи си лачени обувки. “За-що са ти лачени патъци?”, изуми се родът. “Трябват ми!”, отвърна той. И се върна от София с едни трандафори два номера по-големи. Та кой му е казал, че трябва да ги мери.

Обувките може би нямаха нищо общо с любовта, но по същото време Добрин полудя по Магдалена. И как да не полудееш? Тя ходеше с едни разтворени ризи и връз тях сребърни синджири, че и обеци, и гривни, не ти щем чановете на овцете, е, те това си е звън и песен. Изчакваше я неделя да слезе от рейса и току се изтъпанчи пред портата.

– Искаш ли да ти свърша нещо?

– Ами искам – белваше зъби Магда-лена. – Пренеси ми онези дърва под стряхата.

Боже, как я любеше. И възпълничкото й тяло, и тъмните, пръснати по раменете коси, и очите, същински звезди, като на теленцето, дето се пръкна лятос.

– Що не се вземем? – й каза веднъж, свел поглед към скъсаните си галоши, беше забравил да обуе лачените патъци.

– Добринчо – засмя се Магдалена, – че аз като съм момувала с майка ти, ти не си бил още роден.

– Е, та? – възропта той. – Нали сега съм.

Но си рече, че не бива да е толкова настойчив. Ще я спечели лека-полека, бързата кучка слепи ги ражда.

– Виж к’во – започна Добрин следва-щата неделя. – Ще се оженим, ще си идем горе при кошарите, ти няма да работиш, аз ще те гледам. С овците и кравите ще си живеем царски. А и баща ми има пари, не съм ли ти казал? Скрити пари…

– Не мога да не работя – усмихна се мило Магдалена. – Аз съм режисьор, правя филми.

– Нищо, нищо, ти си прави – успокои я той. – Ако пък толкова искаш да работиш, ще ти купя едно такси и ще го караш в село.

– Че кого ще карам, бе Добрине? Вълчо Смока или баба Пена Кокошкарката? И къде ще ги карам?

– Има къде! – отсече Добрин.

Мина лятото и Магдалена взе да идва все по-рядко. И нали нямат телевизор, не мо-же да види филмите й. Не разбра тя показва ли се там, не се ли... Пък като се разчу, че ста-нала известна, че я наградили нещо, леле, леле, направо се наду като пуяк. Ама не се издава. Пази тайната и току се мирише. Е, може от овцете да е попил туй-онуй, ама сър-цето му е чисто. Тя му каза да се пере и той, мине не мине време, се пере. Идния път ще я посрещне с лачените обувки. Като ония от киното. Тогава може и да склони. И да минат през селото двамцата и брат му да ги качи на трактора. Тъй от високото по ще се види, че и той си е взел жена. Само трябва да преду-преди Кочо да не се запива на този ден. И баба Руска, клисарката, да бие камбаната. А дотогава ще изрови един трап в мазето с лайната. Може и да открие чувалчето с бащи-ните пари. Те няма да й миришат. Ако пък тол-коз иска, и тях ще припере…

 


напред горе назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]

 

© Олга Шурбанова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух