напред назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]



Момински тайни


Стефка беше голяма любовчийка. Така казваше майка ми. От всичките й разкази за моминството им във Варна си спомнях една романтична подробност – как двете си пишели бележчици всеки ден и ги пращали по слуги-ните, между едната и другата къща. Съвсем в духа на времето, нали е нямало телефони и епистоларната словесност е процъфтявала с пълна сила. Какво са си пишели ли? Не е трудно да се досетим, след като в Девичес-ката гимназия не само не припарвал мъжки крак, но и собствените им нозе били обути в плътни черни памучни чорапи, за да не просветне някому каква бяло-розова прелест-на кожа се спотайва под тях. Налагало се да прилагат всякакви хитринки. Вместо пригладе-ните около темето коси, стегнати в изрядни плитки, някоя палава лимба, люшната пред бузата, дантелена якичка върху траурния са-тен на престилките или воалажени чорапи, на-хлузени върху онези бабешките, просто за блясък. Нищо, че госпожицата, дето им препо-давала по литература, се мъчела яростно да укроти хормоните, като още с влизането в клас смръщвала дългия си нос и гнусливо изписк-вала: "Момичета, тук мирише. Мирише!" Втур-вали се да отварят прозорците, не защото не спазвали хигиената, а за да пропъдят невъз-можното да бъде проветрено, наслоено по чиновете, стените, черната дъска и даже катедрата, където се опирал целомъдреният задник на госпожицата, ухание на напращяла от забранени желания млада женска плът. Жизнеността и особено хубостта не били на почит сред педагогическото тяло, съставено почти изключително от стари моми и препа-тили в брака сухарки, скъпоценните мъже се брояли на пръсти, но и те с единия крак в гроба, така че когато красивата ми майка чуру-ликала възбудено в коридора, пак онази цер-берка по литература я срязала пред всички: "Госпожице Димитрова, не знаех, че имате глас на пъдарин!"

На края на срока пък в последния клас, току преди завършването на гимназията, математичката й взела тетрадката, където си рисувала модели за абитуриентска рокля, и не щеш ли, оттам изпаднала една нейна снимка - о, ужас, в компания с индивиди от вражия пол. Фотографията била от някогашните миниа-тюрни формати, на която едва личали лицата, и когато я извикали при директора, две от съ-класничките й, участнички в престъплението, коленопреклонно я заклели да не ги издава.

Директорът, г-н Свраков, който не са-мо поради името си през цялото им ученичест-во държал славата на плашило, я поканил да седне и бащински рекъл: "С кого сте на тази снимка?" "С мой братовчед и негови прия-тели" – невинно пояснила майка ми. "Знаехте ли, че това е нередно?" – осведомил се г-н Свраков. "Не мислех, че вършим нещо недо-стойно" – оперила се кандидатката за матура, а почувствала как и дипломата, и целият й бленуван свободен живот извън оградата на Девическата гимназия се стапят яко дим. "Ще си понесете последствията!" – отсякъл дирек-торът, но от разсеяност или недоглеждане й върнал снимката. И с това се разминало. За да могат все пак да стигнат до дългоочаквания абитуриентски бал, където накипрените деви-ци отпразнували влизането си в обществото с трима, четирима поканени за случая опълчен-ци, които гощавали със сладки и чай.

Завършили гимназията заедно със Стефка, но скоро след това се разделили – мама се омъжила в София, а Стефка си взела варненец. Почнали да си пишат дълги писма, вместо ония бележчици, ала вече не било същото. Тайните им, някога поверявани така безгрижно на домашните помощнички, не мо-жели да пътуват по пощите и си оставали за най-сигурно в душите, вероятно и поради това запазени свежи до старини.

Като говореше за любовчийството на приятелката си обаче майка ми нямаше пред-вид годините след гимназията, а точно онова време на почти казармено феминистко съще-ствуване, за което стана дума по-горе. Защото Стефка, в чиито вени несъмнено имаше капка циганска кръв, изпитвала органическа нена-вист към забраните от най-ранна възраст. И как го е изработила, тя си знае, но още в осми или девети клас се записала в тогавашното модно дружество "Нови стремежи", или както му викали шеговито – “за сватби и годежи”, където се стичали образовани свободомис-лещи госпойци и господа – на танци и флир-тове до зори. Имала си и постоянен обожател, Валери, от белогвардейски произход, който ходел по петите й до завършването на учи-лището. За да загубят следите си за цели петдесет години.

След като погреба мъжа си, а синът й я произведе в свекърва, че и баба, Стефка идваше в София и отсядаше по месеци при братовчедка си Тончето. Тончето беше малко по-млада, но и тя към седемдесетте, грозно-ватичка, с дебели тъмни лещи, закриващи по-ловината й лице, несваляни от времето, кога-то все още долавяше светлини и сенки, преди да загуби напълно зрението си. Ала нито сле-потата, нито това, че бе останала без семей-ство и живееше сам-сама, не успяваше да промени характера й – на темпераментно де-войче, чиято усмивка извираше направо от сърцето. Тя никога не се оплакваше, плетеше и дори шиеше, великодушно предавайки опита си на зрящите как да вдяват по-лесно иглата и да приготвят зимнина, беше си изработила безупречен ред, който Стефка, колкото и да внимаваше, разбутваше тутакси. Тончето съ-що минаваше за любовчийка. И имаше своите истории, които макар и завършили по един и същ начин, я караха да се мисли за неустоима прелъстителка. Когато Стефка започна да я посещава, тя тъкмо изживяваше поредния си флирт с един бояджия, който освен че изма-зал апартаментчето й и стегнал де що има по дограмите, взел да я навестява без нужда, да й носи малки подаръчета и да споделя брач-ните си неволи. Тончето описваше залисията със светнало лице и се кискаше така кокетно и заразително, че и най-големият скептик поч-ваше да се пита дали пък нещата не са такива, каквито ги вижда тя със слепите си очи. Май тъкмо Тончето по някакъв начин от-кри дирите на онзи Валери и двете братов-чедки изработиха перфектен план как да го доведат вкъщи и да възвърнат загубеното, но не и погребано време.

Майка ми, и тя отскоро вдовица, с охота се включи в авантюрата. Стефка си пие-ше кафето при нея, пушеше половинки цигари, заради болките в стомаха, и се тюхкаше, че новата черна боя я е направила като сврака. "Същински г-н Свраков, помниш ли, помниш ли..." Помнеха всичките си съученички, че и с двете им имена, сигурно защото така са им викали преподавателките госпожици, помнеха всякакви дребни случки и все от годините в гимназията, и разбира се, безбройните си обо-жатели, и Валери. "Какво да го почерпя?", безпокоеше се Стефка. "Трябва да обича ра-кийка, разсъждаваше майка ми, нали е поло-вин руснак? Вземи ракия и бисквити". "Как бисквити, бе Милке? Салата! Трябва да напра-вим салата..." Направили салата, взели и ра-кия и двете с Тончето го посрещнали в холче-то, измазано от бояджията сваляч. После Стефка разправяше възбудено, забравила да оставя цигарите изпушени до половина: "Ста-нал е старец, казвам ти, ужасно е западнал. Как го гледа жена му, не знам, ама дойде със смачкана яка на ризата и панталонът му един опърпан, горкият... Обаче целува ръка и очите му още играят!" Майка ми не спираше да задава въпроси, а Стефка уж омаловажаваше преживелицата, но цяла сияеше. Само дето Тончето с нейните мераци изобщо не помръд-нала от хола, даже за миг не ги оставила сами и после все й говорела как Валери задържал дланта й по-дълго, отколкото е редно...

През следващите години Стефка ид-ваше редовно в София. Едва изчакваше зима-та, за да се пресели при братовчедка си. И по неведоми канали осведомяваше Валери за пристигането си. Той ходеше да я види, не много често, но ходеше. За жалост не даваше вид, че си спомня за страстите в някогашните "Нови стремежи", нито за въздишките си по памучните чорапи на гимназистката с цигански очи, но си пийваше от ракийката и в сините му ириси заискряваше мъжкото тщеславие, дори настояваше да се види и с майка ми, чийто портрет, изложен в ония времена на витри-ната в някакво фото, бе ходил да съзерцава с приятели. Стефка малко ревнуваше, нали Милка винаги е била руса хубавица, косеше се, че Валери не забелязва нетактичността на Тончето, че не я отделя от другите, е, може би единствено от жена си... Но вълнението си оставаше. До момента, когато прерасна в лю-бов. Веднъж дълго време не откриха Валери и се разбра, че е влязъл в болница, опериран от простата, сега вече нямаше как да се лавира, Стефка вдигна на крак всички познати лекари, за да й уредят едно посещение извън офи-циалния график. Най-напред изпрати писъмце, а после се промъкна направо в реанимацията с бяла престилка и току-що боядисана катра-нена коса, вмирисана на цигари и с изпепе-ляващ блясък в очите. Това беше и послед-ната им среща. Не той, тя си отиде първа.

Тончето обаче пое щафетата. Обаж-даше се на майка ми и словоохотливо разпра-вяше, че Валери се е даврандисал, че е много по-оперен от преди и че я посещава с голям ищах. Слагала му от онази ракийка и му пра-вела салатка. Говорели си и за Стефчето, но и за други неща. Даже бояджията – дали е усе-тил нещо? – спрял да я навестява... тези мъ-же, ах, тези мъже... Мама се смееше насаме, но навремени казваше: Ами кой знае... После Валери изведнъж се загуби. Тончето го споме-наваше честичко в разговорите по телефона, мама я съветваше: "Защо не се обадиш у тях, да питаш как е?" А тя отвръщаше с момичеш-ки трепет: "Не, не мога да го направя. Какво ще си помисли жена му?"

Десетина години след смъртта на Стефка почина и майка ми. Тончето съвсем осиротя, но не се предаваше. Ако не беше съквартирантката й, която й купуваше едно- друго, щеше да стои гладна. Нямаше кой да я изведе навън целогодишно, казваше, че й е скучно, но все гледа да се занимава с нещо, да си сготви, да почисти, сега, за Бъдни вечер, си приготвила всичко, както му е редът. И си слушала радиото, да чуе кога ще дойде ново-то хилядолетие. Накрая допълваше някак учу-дено: "Приятелките ми все искат да мрат и ме питат мен пък за какво ми се живее. А аз им викам: Ами защото обичам хората, обичам живота... Само дето не мога да видя какво е станало със света, с тия мои пусти очи..."

 


напред горе назад Обратно към: [Лично време][Олга Шурбанова][СЛОВОТО]

 

© Олга Шурбанова. Всички права запазени!

 


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух