напред назад Обратно към: [Книга Псалтир и българската поезия][Сава Сивриев][СЛОВОТО]



Псалом 17 в "Градушка" на Пейо Яворов


За „Градушка“ се знае, че е „най-силното изображение на селото в нашата лирика“ и че „тази поема е първокласна социална поезия“ (Далчев 1984: 32).

Да се оспорва социалността не е нужно, но преувеличението при тълкуването на социалността в ранните лирически произведения на Пейо Яворов ограничава един възможен опит за вглеждане и в по-дълбоките смислови пластове на „Градушка“.

През цялата 1900 година в сп. „Мисъл“ излизат творби на Пейо Яворов, сред които е и „Градушка“. И те са не само „социални“, но и „индивидуалистични“ — според назоваването им по онова време. След редакционни промени „Градушка“ е отпечатана в кн. IX-X (ноември—декември) на 1900 г. От януари—февруари на следващата 1901 г. датират първовариантите на „Нощ“: „Сънища“, „Една нощ“. „Нощ“ е в малко по-друг смисъл социална и заедно с това „несоциална“ творба. Ако изходим из представата, създадена от д-р Кръстев, Владимир Василев и най-вече от Гео Милев, за двуделността на Яворовата лирика (Милев 1965: 170, 347), следва да отбележим, че известният преход — от социална към индивидуалистична лирика, изглежда малко вероятен в границите на един месец. Илюзията за големия обем време, което е минало и което привидно разделя двата класа от текстове, по-вероятно е да произтича от това, че в „Нощ“ и в „Градушка“ с различни знаци се назовава нещо, което е едно и също.

Пейо Яворов се налага като поет, като печата в почти всички книжки на сп. „Мисъл“ през 1900 г. (без кн. II и VII). Последователно излизат „Калиопа“ (кн. I), „Арменци“ и първите варианти на назованите по-късно „Есенни мотиви“ (кн. III, IV), „Минзухар“, „Мечта“ (кн. VI, в която лесно може да бъде видяна идеята за маската и означаването й), „Май“, „Зловещо мръщи се небето“, „Нощ“ (Безмълвна нощ. Кромешен мрак...), „Желание“, „Прости“, „Сонет“, „Епитафия“ (кн. VIII) и „Градушка“ (кн. IX-X).

Страданието като емоционална доминанта обединява разнородността на публикуваните текстове. То се изказва по различен начин чрез знаци, типологично принадлежащи към „социалния“ или „индивидуалистичния“ език, на който говори литературата по онова време. Яворовото назоваване на знаците и подреждането им ги прави единствени и неповторими.

На Гео Милев принадлежи и наблюдението, че още в първите си стихотворения поетът показва дълбоките си връзки с колективната душа (Милев 1965: 166). Тази връзка може да бъде разбрана и като митопоетично мислене. То предполага своя изказ. В „Градушка“ страданието е поради отказаното плодородие, поради отказаната благословия.

И още две съображения.

Назоваването на социалната ситуация в годините след Възраждането — според правилата на литературното мислене — се превръща в метафори, в езиков израз на дълбокото и трагично преживяване на света. Чрез метафората сегашността се превръща в друго, извънсегашно време.

В системата на възрожденското мислене мъченическата участ на етноса се изразява чрез исторически знаци, които след Възраждането остават в отминалата знакова памет на културата. Знакът става история.

Страданието, мъченичеството обаче отново и по друг начин са действителното време и това време в края на XIX век се назовава по друг начин, чрез други знаци в българските художествени текстове. В техните концепти липсва историчността. Те са знаци на етнокултурата. В художествените текстове тогава те се употребяват с различни цели (Коларов 1988: 140-186). Ако назовават страдание, обикновено изобразяват природни бедствия — град, порой, суша. Техните концепти са не само в художествения текст като възможен и условен свят, но и в полето на етнокултурата. Възможността за разбиране на знака се осъществява чрез разбирането на етнокултурните представи. В тази ситуация мощта на словото е и в извеждането на колективистични представи от културното поле, познато на тогавашното мислене.

Превръщането на надеждата в безнадеждност гради сюжетиката в „Градушка“. В творбата част от ключовите знаци са знаци на етнокултурата, а концептите им са етнокултурни представи. Редактирането на текста според етнокултурната знаковост и идентификацията с етнокултурни представи личи още при промените на заглавието.

В първите си варианти текстът е означен като „Град“. Димитър Маринов пише, че „градът, или както народът го нарича с умалителното градушка от страх, се праща от Бога не за друго, а само да накаже човеците за греховете. Града валят (правят) мъртвите на оня свят, и то грешните, и го трупат на купове...“ (Маринов 1994: 67). Градът е преобърнато означаване на водата. Етнокултурната идея за плодородието, за свещения брак между небето и земята, който циклично се осъществява чрез дъжда и ражда новото, е семантизирана преобърнато. Това предполага случващото се в края на текста — надеждата се превръща в безнадеждност.

А страданието изпълва общото време.

Във варианта на „Градушка“ в сп. „Мисъл“ (1900) срещу познатото: „...с лица мъртвешки посивели...“, както е според окончателната редакция на текста, четем: „...глави неволнишки навели...“, и тук епитетът пряко показва намеренията на изказа. Обърнатият свят, деструкцията е присъща още на ранните Яворови текстове.

Светлите облаци, според събрания от Димитър Маринов материал, „се посрещат от народа с голямо почитание, защото се вярва, че Господ или неговите ангели със светлите облаци ходят и из тях говорят“ (Маринов 1994: 62).

Тъмните облаци обаче се свързват в народната вяра с противоположни представи и — според записа на Д. Маринов — те „се посрещат със страх и трепет, защото с тях почти всякога идат големи наводнения, опустошения и градушка. Ето защо тъмният или черният облак се представлява от народната вяра като хала, която лети с вихрушка и причинява опустошения, през дето мине. Такъв черен тъмен облак е на пръчки и тия пръчки са крилата и опашката на халата. Народът познава такъв облак — хала.“ (Маринов 1994: 62)

В „Градушка“ знакът е буквално повторен. Първите варианти на „Градушка“ датират от 29 юли 1900 г. През летните месеци юли и август сп. „Мисъл“ не излиза. В кн. VII (септември) Яворов не печата. В кн. VIII (октомври), във второто стихотворение от цикъла „Лирически звуци“, озаглавено „?“ (Зловещо мръщи се небето...), е употребен същият знак — „хала“ („...беснее хала над морето...“), с тази разлика, че отказаната благословия е отнесена към психическото състояние на лирическия аз. Текстът е образец за психологически паралелизъм. И явно е, че с еднакъв знак се назовава както „социалното“ (ранните текстови варианти на „Градушка“), така и индивидуалистичното в стихотворението от „Лирически звуци“, и че както знакът, така и неговият концепт са част от език на културата, на който се говори в края на XIX — началото на XX век.

И ако връзката между знаците и народните вярвания е единият от начините, чрез които полето на колективното се активизира диалогично, то другият е чрез употребата на знаци, принадлежащи на християнството.

Може де се каже, че началото на „Градушка“ наподобява обща просителна молитва за спасение от наказанието: „да беше мор, да беше чума, / че в гроба гърло не гладува, / ни жадува!“ Наказанието е станало истинското време на вътрешния живот. Към него „те“, или „ние“, както е според текста, постоянно се връщат. Връщат се към това време.

В спомените си сестрата на Яворов Екатерина пише: „В Анхиало (а това е времето, когато поетът пише „Градушка“ — б. м., С. С.) Пейо четеше сериозно Библията. Особено ценеше Давид, когото смяташе за велик поет.“ (Найденова—Стоилова 1986: 123)

Пейо Яворов чете Книга Псалтир, когато пише и преработва творбата. В двата първоварианта на „Градушка“ липсват образи от Псалтира. Но в отпечатания в сп. „Мисъл“ вариант и в окончателната редакция добре личат отпечатъци от знаковостта на 17-и псалом. Подобна образност четем впрочем и в други псалми, т. е. ако Яворов пише, че чете Псалтира, че смята св. цар Давид за велик поет, то е много вероятно образността, която е в употреба в „Градушка“, да е взета не само из 17-и, но и из други псалми1. Но в псалом 17 тя е най-очевидна.

...

Че горе — дим и адски тътен.

Вихрушка, прах... Ей свода мътен,

Продран, запалва се — и блясък —

И още — пак — о, Боже!... Трясък

Оглася планини, полета —

Земя трепери... Град! — парчета —

Яйце и орех...

(„Градушка“)

...

8. Потърси се и се разклати земята, трепнаха и се размърдаха планинските острови, защото се разгневи (Бог);

9. дигна се дим от Неговия гняв, и от устата Му огън пояждащ; разпалени въглени се сипеха от Него.

10. Наведе Той небесата и слезе, — и мрак под нозете Му.

11. И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени крила.

12. И мрака направи Свое покривало, а сянка около Себе Си — водния мрак, въздушните облаци.

13. От блясъка бягаха пред Него облаците Му, град и огнени въглени.

14. Загърмя Господ в небесата, и Всевишният издаде Своя глас: град и огнени въглени.2

Картината на наказанието в „Градушка“ е подобна на картината на наказанието в 17-и псалом. Тя може да бъде тълкувана от две гледни точки: едната — според това, което е в текста на творбата; втората — през псалмите в Книга Псалтир. Псалом 17 има особено място в книгата, заедно с псалом 34, 51, 58, 68, 108. В тях е дума за мъст и проклятие на враговете. Това е пораждало възражения относно каноническото им достойнство (Марковски 1957: 163).

„Градушка“ идва да покаже, че в отделилата се от християнството култура се чуват тоновете на дълбок мистичен трагизъм. Той произтича от осъзнаването, че Божията благодат не е вече с тия, които искат да Я имат („обикна проклятието, — то и ще падне върху него; не пожела благословението, — то и ще се отдалечи от него“ — Пс. 108:17). Някога са Я имали и са живели с Нея. А когато Божията благодат се оттегли, идва всичко останало, което не е помощ, не е закрила и грижа за човека.3

Пейо Яворов предусеща идващия трагизъм. Книга Псалтир му служи за източник на образи, които показват и внушават мистичната трагика, която е отвъд думите.

Има нещо парадоксално в цялата тази ситуация. Яворов е там — в поезията и в културата, в съвършената свирня на „гусли и пищялки“ в художеството, което по природата си не е в състояние да реши нравствените проблеми на човека, да даде нравствено-религиозни истини, което Христовата Църква по природата си върши. Ала поетът провижда и проумява. „Градушка“ е само един вик в начеващата тишина на общото нравствено смълчаване.

 


1 Това са псалом 10, 20 и 139:

Псалом 10

Началнику на хора. Псалом Давидов.

На Господа се уповавам; как тогава казвате на душата ми: „отлети на вашата планина като птица“?

2. Защото ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата, за да стрелят в тъмно върху правите по сърце.

3. Когато са разрушени основите, какво ще стори праведникът?

4. Господ е в светия Свой храм, Господ има престола Си на небесата; очите Му гледат (към бедния); веждите Му изпитват човешките синове.

5. Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника.

6. Върху нечестивците ще излее Той като дъжд разпалени въглени, огън и жупел; и палещ вятър е техният дял от чашата,

7. защото Господ е праведен, — обича правда; лицето Му гледа праведника.

 

Псалом 20

Началнику на хора. Псалом Давидов.

Господи! С Твоята сила царят се весели и за спасението от Тебе безмерно се радва.

3. Ти му даде, каквото му сърце желаеше, и молбата на устата му не отхвърли,

4. защото Ти го срещна с благословии за добро, възложи на главата му венец от злато.

5. Той иска от Тебе живот; Ти му даде дълголетие във век-века.

6. Голяма е славата му в спасението от Тебе; Ти го облече с чест и величие.

7. Ти положи на него благословии навеки, развесели го с радостта на лицето Си,

8. защото Царят се уповава на Господа и по благостта на Всевишния няма да се поклати.

9. Ръката Ти ще намери всички Твои врагове, десницата Ти ще намери (всички), които Те мразят.

10. Във време на гнева Си ще ги направиш като огнена пещ; в гнева Си Господ ще ги погуби, и огън ще ги погълне.

11. Ти ще изтребиш плода им от земята, и семето им — изсред човешките синове,

12. Защото те предприеха против Тебе зло, скроиха заговори, ала не можаха (да ги изпълнят).

13. Ти ще ги поставиш за цел, от Твоите лъкове ще пуснеш стрели в лицето им.

14. Издигни се, Господи, с Твоята сила; ние ще възпяваме и прославяме Твоята мощ.

 

Псалом 139

Началнику на хора. Псалом Давидов.

Избави ме, Господи, от зъл човек, запази ме от потисник:

3. те мислят зло в сърце си, всеки ден се опълчват за бой;

4. изострят езика си като змия; под устата им е аспидна отрова.

5. Запази ме Господи, от ръцете на нечестивеца, запази ме от потисниците, които са намислили да поклатят стъпките ми.

6. Горделивите заложиха клопки за мене и примки, простряха мрежи по пътя, нагласиха клопки за мене.

7. Аз казах Господу: Ти си Бог мой: чуй, Господи, гласа на моите молби.

8. Господи, Господи, Сило на моето спасение! Ти покри главата ми в деня на битката.

9. Не давай, Господи, що нечестивец желае; не давай сполука на лошия му замисъл: той ще се възгордее.

10. Нека върху главата на ония, които ме окръжават, падне злото на техните собствени уста.

11. Да паднат върху тях живи въглени; да бъдат хвърлени в огън, в пропаст, та да не станат.

12. Злоезичният човек няма да се закрепи на земята; злото ще завлече потисника в погибел.

13. Зная, че Господ ще извърши съд за угнетените и правда за бедните.

14. Да, праведните ще славят Твоето име; непорочните ще обитават пред Твоето лице.

 

2 Целият текст на псалом 17 е:

Началнику на хора. Псалом на Давида, раб Господен, който произнесе към Господа думите на тая песен, когато Господ го избави от ръцете на всичките му врагове и от ръката на Саула. И той каза:

Ще те възлюбя, Господи, крепост моя!

3. Господ е моя твърдиня и мое прибежище, мой Избавител, мой Бог, моя скала; Нему се уповавам; Той е мой щит, рог на спасението ми и мое убежище.

4. Ще призова достойния за поклонение Господ и ще се избавя от враговете си.

5. Смъртни мъки са ме обхванали, и потоци от беззакония са ме заплашили,

6. вериги адови са ме стегнали, и мрежите на смъртта са ме оплели.

7. В утеснението си призовах Господа и към моя Бог извиках. И той чу от Своя (свети) чертог гласа ми, и моят вик стигна до Неговия слух.

8. Потърси се и се разклати земята, трепнаха и се размърдаха планинските острови, защото се разгневи (Бог);

9. дигна се дим от Неговия гняв, и от устата Му огън пояждащ; разпалени въглени се сипеха от Него.

10. Наведе Той небесата и слезе, — и мрак под нозете Му.

11. И седна на херувими, полетя и се понесе на ветрени крила.

12. И мрака направи Свое покривало, а сянка около Себе си — водния мрак, въздушните облаци.

13. От блясъка бягаха пред Него облаците Му, град и огнени въглени.

14. Загърмя Господ в небесата, и Всевишният издаде Своя глас: град и огнени въглени. 15. Пусна стрелите Си и ги пръсна, множество мълнии — и ги разсипа.

16. И явиха се водни извори, и се разтвориха основите на вселената от страшния глас Твой, Господи, щом духна духът на Твоя гняв.

17. Той протегна ръка от висинето, и ме взе, е извлече ме из многото води;

18. избави ме от силния ми враг и от онези, които ме мразеха и бяха по-силни от мене.

19. В деня на моето нещастие те се дигнаха против мене, ала Господ беше моя опора.

20. Изведе ме Той на просторно място и ме избави, защото благоволи към мене.

21. Въздаде ми Господ по моята правда, по чистотата на моите ръце ме възнагради,

22. защото аз пазех Господните пътища и не бях нечестив пред моя Бог;

23. защото всички Негови заповеди са пред мене, и от наредбите Му не отстъпвах.

24. Бях непорочен пред Него и се предпазвах да не съгреша;

25. и въздаде ми Господ по моята правда, по чистотата на ръцете ми пред Негови очи.

26. С милостиви Ти постъпваш милостиво, с искрен човек — искрено,

27. с чист — чисто, а с лукав — според неговото лукавство,

28. защото Ти спасяваш угнетените люде, а надменните очи унижаваш.

29. Ти правиш да свети моето светило, Господи; моят Бог просветлява тъмата ми.

30. С Тебе войска разбивам, с моя Бог на стена възлизам.

31. Бог! — Непорочен е Неговият път, чисто е словото на Господа; Той е щит за всички, които се Нему уповават.

32. Защото, кой е бог, освен Господа, и кой е защита, освен нашия Бог?

33. Бог ме препасва със сила и ми приготвя верен път;

34. прави нозете ми като на елен и ме поставя на моите височини;

35. учи ръцете ми на борба, и мишците ми трошат меден лък.

36. Ти си ми дал щита на Твоето спасение, Твоята десница ме поддържа и Твоята милост ме възвеличава.

37. Ти разширяваш крачките ми под мене, и нозете ми се не поклащат.

38. Гоня враговете си и ги настигам, и се не връщам, докле ги не изтребя;

39. поразявам ги, и те не могат да станат, падат под нозете ми,

40. защото Ти ме препаса със сила за война и повали под нозете ми ония, които въстанаха против мене;

41. Ти обърна към мене тила на враговете ми, и аз ще изтребя ония, които ме мразят:

42. те викат, ала няма кой да ги спаси; към Господа викат, — ала Той ги не слуша;

43. разсявам ги като прах пред лицето на вятъра, тъпча ги като улична кал.

44. Ти ме избави от народния бунт, постави ме глава на другородци; народ, който не познавах, ми служи;

45. само по слух за мене ми се покоряват; другородци ми се умилкват;

46. другородци бледнеят и треперят в своите крепости.

47. Жив Господ, и благословен да е моят Защитник! Да бъде превъзнесен Бог на моето спасение,

48. Бог, Който мъсти за мене, Който ми покорява народите

49. и Който ме избавя от враговете ми! Ти ме възвиси над ония, които въстанаха против мене, и ме отърва от жесток човек.

50. Затова ще Те славя между другородците и ще възпявам Твоето име, Господи,

51. Който величествено спасяваш царя и правиш милост на Твоя помазаник Давида и на потомството му навеки.

3 Еврейската история и книгите на Стария Завет преизобилстват с примери за човешкия неуспех. Обикновено той идва тогава, когато човекът реши да върви в свои пътища, а не в пътищата на Бога.

 


напред горе назад Обратно към: [Книга Псалтир и българската поезия][Сава Сивриев][СЛОВОТО]

 

© Сава Сивриев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух