напред назад Обратно към: [Даниела Добрева][СЛОВОТО]



Шега или истина


Котловината се разстилаше плавно пред погледа и в нежна извивка, като хълбок на жена, поемаше нагоре към хълмовете, обрасли с редки дъбови горички. Лека мъглица покриваше блестящата глазура на снега. Размазаното, безформено петно на слънцето хвърляше печална светлина върху всичко наоколо.

Автобусът летеше като стрела по магистралата. Пътниците бяха малко, както бе обичайно за този час на деня, и се бяха разположили колкото се може по-далеч един от друг, сякаш за да не чуват дори мислите си.

Тя седеше вцепенена на седалката и гледаше безизразно през прозореца. Накацалите край пътя ястреби, самотни и вглъбени в себе си, гледаха по същия начин — втренчено и безучастно, безразлични към профучаващите коли. Дори и да се опиташе човек да надникне в очите им, автобусът се движеше така бързо, че бе невъзможно за толкава кратък миг да се проникне в мистичната им вглъбеност. Безстрастните им силуети с прибрани крила напомняха божествена недостъпност и самота.

„Блажена пустота, блажена самота, блажена тишина — превръзка за раните, за невидимите рани... Как, с какви очи, той поиска от нея да стане сводница. Да спечели жалките трохи на вниманието му с услуга за сводничество. През цялото време се бе стремил към Другата. „Защото искам да я притежавам чрез теб.“ — бе заявил нагло, самоуверено, а тя го гледаше вцепенена, без дъх и не можеше да разбере това шега ли е или истина. „Защо, обич моя, защо? Наистина ли искаш това? Защо, защо?... Ако толкова много я желаеш, обичай я, но аз нямам отношение към това.“ — мълвеше и стенеше тя в несвяст по-късно. Защото единственото, което можа да се отрони от треперещите й устни тогава бе: „Сбогом“ — обърна се и си тръгна... и далеч зад вратата дочу стон „Не-е-е-е!“, но не разбра дали този стон бе затова, че губеше нея, или защото губеше надежда да се срещне с Другата.“

Гадеше й се, получи пристъп и за малко да повърне, но някак си го овладя и отново се загледа в мълчаливите самотници, накацали край пътя.

„Защо, обич моя, защо... Като си помислеше само, че от самото им запознаване, той е таил в себе си копнеж по Другата, с какви ли чувства я бе докосвал и целувал? Оставаше й само да се надява, че не е било с отвращение. Не, само това не!“

С унизено тяло и разнищена душа, тя се сви отново на седалката на автобуса в нервен гърч и нов пристъп на гадене. Стюардесата се приближи, наведе се любезно над нея, колието й се отдели от изящно заоблените гърди и остана безтегловно в пространството. Усмихна й се разбиращо и предложи помощта си. Не, нямаше нужда от нищо засега, аеронното хапче така и не подейства.

„Искаше да избяга далече, по-далеч от това, но като в сън, все не успяваше... Болката бе непоносима — внезапна ампутация, осакатеност, пустота... Той беше в нея — образът, погледът, устните, брадичката, изящните му ръце, дългите пръсти още я докосваха... Следобедите им, в онази приглушена стая на последния етаж, полетяла сякаш над околните сгради и дървета, с овехтелите си мебели, с едва прокрадващата се от ъглите музика, с отворения блещукащ лап-топ на масата... Един недовършен текст оставаше дълго време да блести на монитора, замлъкнал в някакво паралелно пространство и време... Стаята цялата се вглеждаше във всевиждащото око на залеза... Следобедите им — откраднати, жалки, потайни, отривисти и кратки. Може би никога не са се случили. Защото любовта е съ-битие... Тези следобеди ставаха сега все по-нереални и измислени, защото се оказаха полу-битие. Преживяла ги бе само тя, но не и той.“

Тя потръпна от хладината проникнала от стъклото на автобуса в тялото й. Сякаш ледена шушулка прониза ребрата и достигна до сърцето със сълзящото си, топящо се връхче. Тя потръпна отново, но остана вцепенена. Гледаше разораната нива край магистралата, нежна корица сняг покриваше само едната страна на браздите. Автобусът се движеше срещу голата им влажна страна и когато ги подминеше, браздите сякаш се усмихваха и окото запленено заиграваше по пъстрата им усмивка.

Така полето имаше две лица. Едното усмихнато, ухилено като на клоун, то се плезеше и кикотеше, а другото — свито, замислено, подтиснато и угрижено. Едното намигаше, а другото скланяше глава. И тя не можеше да прецени към кое от двете тайнствени лица на земята би искала да върви...

„Разбираше го, сега отчаяно ясно го разбираше. Самата тя изпитваше тази устремена безчувственост, това трескаво желание, което те прави едновременно и раним и безчувствен, раним от обекта на любовта и безчувствен към всички останали... Но ако всичко бе само шега, една жестока, демонична шега... „Нямаше нужда да ме нараняваш така, наистина нямаше нужда“ — бе последното съобщение, което му изпрати, преди да заличи номера от списъка на телефона... Не можеше да заличи спомена, не можеше да заличи болката...“

В една дълбока конвулсия на тялото тя се сви на седалката и обърна гръб на прозореца и света. Притвори очи и се остави вцепенението да я отнесе колкото се може по-далеч от „тук и сега“. Пътниците гледаха все така навъсено и апатично зимния ден като омърлушени птици накацали по седалките и се загръщаха в дрехите си, сякаш оправяха перата на невидимите си крила. Окаяни птици, които никога нямаше да полетят...

... След калта и суетенето по площада на автогарата, след мръсните, посивели и шумни улици я погълна познатият аромат на дома, пълният с укор поглед на майка й, защото тя не одобряваше тези нейни пътувания, ироничната усмивка на сина й, защото му бе време да я презира, иначе никога нямаше да постигне свободата си, изпълненото с безкрайна нежност скимуцане на кучето и топлият му нежен език по бузата, сякаш й казваше, че обича само нея, че е чакало само нея да се върне...

„Господи, сигурно там отвъд, отвъд тунела и светлината, отвъд пустошта и реката, край която ни чакат душите на нашите мъртви... сигурно там отвъд ни очаква едно Всемирно, Вселенско Куче да ни посрещне с лай и скимуцане, и да ни прости всички наши грешки, които за смъртните са останали непростими.“

 


напред горе назад Обратно към: [Даниела Добрева][СЛОВОТО]

 

© Даниела Добрева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух