напред назад Обратно към: [Даниела Добрева][СЛОВОТО]



Корени към светлината


След като лекарите установиха, че това дато я боли не е болка за умиране, а една най-обикновена бременност...

Тягостното чувство на разочарование и досадата я обзеха. Какво да прави с остатъка от живота си? Как да се примири с предстоящото раждане? В детайли, миг по миг, можеше да си представи поредицата от състояния и изпитания, които я очакваха... Да си представи съчетанието на живота си със съ-битието на един нов живот...

Беше странна бременност — сънлива, с леко прилошаване и леко гадене, с много киселини и газове, с много нови миризми, повечето неприятни, появяващи се от случайни флуктуации на пространството. Но и с едно странно мечтание, спокойствие и сияние — явно душата, която бе избрала да се прероди чрез нея, бе невероятно лъчезарна, добра и благородна. Усещаше го с онова чувство, което само бременните имат...

.........

Лекарят извади топлото, кърваво мехурче с едва оформена глава, две издути пъпчици за ръчички и опашчица с мънички власинки за крачета. Постави го в петриевото стъкло и то заплува в собствената си пихтиеста маса. Сърцето сигурно още тупкаше... Двамата с анестезиолога събраха заговорнически глави над него:

— Девет седмици! — произнесе категорично лекарят.

— Учителката по биология разнасяше един такъв препариран ембрион на два месеца и половина, за да плаши ученичките с него. — проговори „тя“ с чужд глас и се изненада сама от себе си.

— И вашият е същия, бъдете спокойна. — произнесе равнодушно-цинично анестезиолога, без да мисли точно какво казва — Сега се отпуснете, трябва да довършим...

.........

Болката бе задрямала като котка в скута й и както всички спящи котки лекичко помръдваше лапички в желание да покаже нокти. Локалната упойка обаче изчерпваше действието си. Котката се събуди уплашена и започна да дращи, да мяучи пронизително-грозно. Накрая се превърна в тигър и раздра лакомо част от слабините, заръмжа и замляска.

— Още малко, трябва внимателно да почистя. — обясни лекарят — Мислете си за нещо хубаво. След една седмица ще сте чисто нова. Сега включвам вакуума...

... Тигърът отскубна едър къс и се отдръпна настрани да го ръфа. Гологлавият лешояд това и чакаше, впи лакомо клюн в най-мекото, което се изпречи пред погледа му...

...Избухна бяла мълния, болката се взриви и разкъса пространството, погълна целия свят. От взрива тялото й бе изхвърлено някъде дълбоко и далече. Гласовете им чуваше някъде горе или встрани. Всъщност нямаше разлика между долу и горе. Долу бе също толкова безтегловно, колкото и горе, и еднакво неопределено.

.........

Лежеше блажена край ручея, с гръб опрян в топлата земя и поглед забит в небето — там, редом с върховете на боровете. Върховете се стремяха да се съберат в една точка, погледът също се устреми към нея. В една точка — като сърцевината на сфера...

Тогава й хрумна, че клоните са като корени, смучещи светлина от небето. И това, което виждаме от Вселената е вътрешната страна на огромна сфера. И има една сила, точно противоположна на гравитационната, която ни притегля силно към центъра на огромната сфера.

„ — Боже мой, това действително е така. Реката край мен тече надолу, търси най-ниската точка, блъска се от камък в камък, разлива се в морето. Много по-лесно е да се движиш надолу. По силата на ентропията всичко се стреми към разпад, максимално хаотичо, равновесно състояние. Тогава какво кара боровете да се издигат нагоре. Стръкчето трева изгражда клетка по клетка и протяга връхче нагоре... Силата, която ме вдига, е също толкова мощна, като тази, която ме свлича надолу... Силата, която изгражда тялото е също толкова мощна, като тази която го убива... Но кое е горе и кое — долу? Може би силата Нагоре е сила Надолу — към Центъра на Света, към светлината. Кое е горе и кое — долу? Човекът не може да прецени. Остава му само да смуче, като дърветата, светлина от небето...“

.........

Бялата светлина притискаше тежките клепачи. Гласовете се приближаваха:

— Казвах й да бъде с обща упойка! Повече няма да слушам пациентките си!

Цялата бе мокра. Усещаше, че не е от пот. Бяха я мокрили с вода.

— Ни-и-к-и-и! Чуваш ли ме? Стисни ми ръката, ако ме чуваш... Добре...Всичко мина... нормално... Сега полежи... Животът е пред теб... Щом го искаш, все някога ще имаш второ дете...

„Тя“ отвори с мъка очи. Портретите по стените на старото жилище се усмихваха с онази спокойна увереност, с която животът щеше да продължи след „това“...

„Да, животът бе пред нея — там, в медицинското легенче. Дали сърцето още тупкаше?... „Ники!“ — обичаше малкото си име. Можеше да бъде на мъж или на жена. Хермафродитното в нея изпълваше тялото с надежда.“

Сега всичко ще започне по старому. Гърдите няма да са подути и няма да я болят. Гаденето и прилошаването ще изчезнат. Миризмите ще се скрият в своите флуктуиращи пространства... „Тя“ щеше да си остане куха, празна и сигурна в... себе си. Всичко вече й бе познато. Но не знаеше какво да прави с остатъка от живота си. Успокояваше я една мисъл — мъжете никога не узнават какво е да не си кух отвътре. А същата онази сила, която допреди минути, бе изграждала в нея клетка по клетка, сега щеше да я задвижва още известно време — като механична играчка с пружина.

Докато всичко се разпадне в ненужни и безсмислени желания...

 


напред горе назад Обратно към: [Даниела Добрева][СЛОВОТО]

 

© Даниела Добрева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух