напред назад Обратно към: [Даниела Добрева][СЛОВОТО]



Locus minoris resistentiae


Стоеше вцепенена до прозореца и гледаше панорамата към Витоша — мрачна, забулена в облаци. Погледът й пробягваше по вълните на дърветата, по ъглестите силуети на блоковете, улови полета на една птица и унило кацна на отсрещната стара, олющена сграда.

Раздвижи се в унес, потръпна леко и едва доловимо, притвори очи. Чувстваше се като малко червейче в туловището на лъскавия хотел.

„И защо трябваше да стене и да шепти „обичам те“ със затворени очи, докато се извиваше в дъга и поемаше на нежни вълни ласките му. Сигурно се е досетил, че това „обичам те“ не е за него. От самото начало бяха наясно, че не искат любов един от друг. И той непрекъснато го показваше — с известна сдържаност, лаконичност в жестовете и репликите... Няма значение, дори и да го е разбрал, сигурно не се сърди. Той самият не влагаше чувства, но... все пак — докато шепнеше задъхано: „Боби, хубаво ми е...“ и предвкусваше мига на екстаза и пълното отдаване, не трябваше да шепне и това „обичам те“, най-малкото, защото не бе истина... Този, за когото бе това „обичам те“, го нямаше и едва ли някога щеше да се появи. Тя искаше да му го казва непрекъснато, а той не искаше повече да го чуе. Тя искаше да произнася „обичам те“ всяка минута, защото това бе единствената завладяваща истина, която бе променила живота й. Той никога повече не искаше да чуе това „обичам те“, защото разбра, че това е единствената истина, която би променила живота му...“

... Тя се отдръпна от прозореца, хвърли замъглен поглед на луксозната обстановка, чуваше шума от шуртящия душ в банята, натрапчивият музикален клип от телевизора я подтисна още повече, бе примитивен и нагъл. Девойките в него така нeистово махаха с ръце, така тресяха бедра и кълчеха ханш, че вместо да предизвикат трепет или сласт, внушаваха пошлост и униние... Лъскавината й бе чужда и не й пасваше, както много скъпо кожено палто, не по размер, чиито рамена стърчат, а полите се влачат в прахта и ти е студено, и отвсякъде духа... Така ли живеят елитните проститутки, в толкова блясък, метал и стъкло, в ето такива огромни пухени легла, пухест мокет, в който потъваш до глезените, прозрачни масички, вградени дискретни лампи, които се чудиш откъде да включиш... „Те поне получават пари, а аз... — забоде жилото в себе си с горчива самоирония — е, аз получавам спомени... Проститутките имат ли спомени?“...

След такъв секс всяко мускулче я болеше, чувстваше влагалището си натъртено и болезнено, усещаше таза си разглобен, а сега и дупето й прокърви и щеше да я боли дни наред... Но беше хубаво, любеха се за първи път, а все едно че го правеха отдавна, ненаситни, задъхани, алчни. „Следващия път в Шератън — подхвърли той на шега, докато укротяваха дишането си.“ „И така — всички хотели — поде с готовност шегата му тя.“... Бяха се срещали и преди, но само за малко, дори по едно кафе не бяха успели да изпият заедно, все нещо бяха заети и все нещо не се получаваше. „Долу на рецепцията тъкмо се канех да казвам, че съм от семинара по ендокринология и те ме попитаха „Вие от форума за култура ли сте? Моля, заповядайте, ето оттук, ако обичате“ — смееше се тя и гальовно извиваше коса по рамото му, докато си почиваха.“... Не й даваше да вика докато се любеха, казваше, че имало много „радиостанции“ и се усмихваше по детски — невинно-закачливо. Но докато и двамата бяха съгласни, че съоръжението за дъжд при пожар е на тавана, то за едно друго приспособление отстрани на стената, под самия таван, не можаха да стигнат до единодушие. „Да знаеш, че това е скрита камера и сега те гледат долу, във фоайето.“ „Нека гледат, нека се учат — нацупи се тя, защото той не криеше, че спекулира с наивността й.“...

Шума от течащата вода в банята спря и след малко той се появи по бял хавлиен халат и кърпа преметната през главата. Погледна се в огледалата, в които допреди малко гледаше с премрежен поглед как члена прониква през устните й, как езичето се плъзга бавно по ствола и играе с главичката... Не искаше да покаже, че бърза и че е притеснен — трябваше да освободи стаята по-скоро. Тя протегна ръка и го погали по корема през хавлията. Искаше да го целуне по бузата, но не посмя и с едно едва изречено „Ей сега, няма да се бавя много“ влезе в банята.

В стъклената душ-кабина водата нежно обливаше изнуреното, изтръпнало тяло. Тя поглеждаше със съжаление към огромната вана и й се прииска да бяха пробвали в нея, а мислите й се завъртяха като водата, която изтичаше през сифона. „Докато галеше коремчето му през хавлията си припомни, че той няма още тридесет години, но на колко всъщност беше, и с колко години бе по-млад от нея — седем или осем? Бе забравила. Как е възможно... за първи път се любеше с толкова по-млад... На всичко отгоре не си спомняше фамилията му... ужас. Чатеха си повече от година, не бе регистриран по фамилия в кю-то. Сигурно й бе казвал, но е било някога, в началото, когато разговорите им бяха много по-наситени, интензивни, емоционални... Сега вече бяха наясно един с друг, разговаряха рядко и само за най-важните неща. Дори, когато й звънна вчера, не позна гласа му, а от месец и повече не си бяха разменяли дори съобщения... Странно е... и безобразие — как може да не си спомня фамилията... “

Тя излезе от банята, с разплетена коса и увита небрежно в хавлията. Усмихна му се, а той не успя да скрие учудването си „Господи, каква коса!“ Не беше я виждал така — косата я покриваше цялата, като наметало, стигаше до дупето, гъста и буйна все още... „Ей, няма да ме снимаш!“ — почти извика тя, защото видя в ръцете му дигиталното фотоапаратче. „Спокойно бе, нали ти казах, че няма да го направя. Исках да снимам панорамата — разкошна е, и стаята също.“ Преди малко, в леглото, докато си почиваха и се наслаждаваха на голотата на телата си, пак бе споменал да я снима, но тя се възмути и той й обясни, че си прави шега. Сега се разхождаше, вече облечен, с малкото апаратче в ръка, искаше да си направи анимация за спомен. Имаше нещо нежно-детско в гласа му, докато си играеше с новата си играчка. Обичаше, когато у мъжете се появяваше нежно-детското, те си оставаха деца цял живот. Тя започна да се облича и да разресва косата си. Той я наблюдаваше скришом в огледалото, в което допреди малко гледаше как прониква члена в разтворените бузки на дупето...

... Когато лежаха преплетени, в изнемога... „Защо ми казваш да не викам?“ „Ще чуят колегите — отговори той с учуден поглед.“ „Ами ти ще се прославиш така — целуна го тя, както го бе обгърнала с бедрата си. — Нали мъжете сте голяма работа, а жените сме мръсници, когато се чукаме.“ „Ти остави тая... Ако разбере жена ми...“ Тя знаеше, че са само сгодени, но още не се женеха и не бързаха. За къде ли да бързат?! А и кой ли се жени сега? Струваше й се, че бракът става антикварна рядкост и настъпва матриархат на свръх-развитото общество. Тя, с нейния петнадесет годишен брак, вече минаваше в групата на полезните изкопаеми, разред традиционалисти, под-клас — наивници... Поне така си мислеше...

Когато преди малко в леглото му сподели за петте си аборта (за интерупциото спести) той се удиви „Ама, спонтанни ли? — и докторът в него заговори.— „Не, не спонтанни.“ „И само от мъжа ти ли?“ „Да, след като родих и само от мъжа ми, не се решихме да имаме второ дете.“ „А бе, пазете се бе, хора“ „Пазим се — просто не се любим толкова често вече... — добави с горчива усмивка тя.“ „Скоро ме викаха в гинекологията, за особен случай, една жена — след аборт — гной, всичко вън — това яйчници, това матка — всичко изрязаха... Locus minoris resistentiae.“ „Какво е това?“ „Е, трябва да знаеш, нали им преподаваш на твоите.“ „Нищо, преведи ми го.“ „Ами матката се превръща в място с понижена устойчивост и заболява.“ „Пепел ти на устата — натъжи се тя.“

Обичаше доктора в него, лекарите ставаха по своему цинични, професията ги правеше такива. Но и много земни, истински. Спомни си, че веднъж й разказа, как е издъхнал пациент в ръцете му... „Нали знаеш, как най-добре да се пазиш?— погали я той и отмести един разплетен кичур от рамото й, още се гушкаха.“ „Знам, с термометър, сутрин, преди да съм станала, заради овулацията... Аз това и на ученичките го преподавам.“ „Ти на това ли ги учиш ученичките? И какво им казваш — термометърче в дупето...“ Не довърши, защото това ги разнежи и двамата и телата им отново се сплетоха... Отказа да се изпразни в нея, макар да бе най хубавият безопасен период, каква щастлива случайност — да я потърси точно сега... Но я изкъпа цялата с топли капчици... Толкова дълго се сдържаше, умееше го, изчакваше я...

... Тя довърши тоалета си, огледа се за последно, взе си чантата. Неловко го доближи, погали го само, прихвана го за ръцете само за малко... Не вървеше да се разделят като влюбени, не бяха. „След две седмици може би пак ще дойда, сега ще пътувам по-често.“ „Ах, да! Ти пишеш доктората... радвам ти се.“ „Ще ти се обадя пак.“ „Добре. А сега нали аз излизам първа.“ Тя се обърна и отвори несигурно вратата... Заради отражението й в огледалото й се стори, че друга жена, а не тя излиза от стаята... В един паралелен свят...

... Остави се да я погълне тишината на коридора, стъкленият асансьор, бляскавото фоайе, погледите на администраторите, пиколото, навалицата, влажният въздух... Ръмеше толкова ситно, сякаш мъничките капки се появяваха отдолу нагоре или внезапно от пространството... Тя гледаше право пред себе си, не смееше да отклони поглед... Знаеше, че това я прави странна, но не можеше да се освободи от тягостното очакване, че някой ще й извика... Стигна някак до автобусната спирка, зачака заедно с другите. Всички гледаха умърлушени, намръщени, с обърнати навътре в себе си очи и много приличаха на гълъбите, накацали по мокрите клони... Не понасяше есенните дъждове. Дърветата над нея бяха обагрени в особена лилаво-червено-розова шарка на листата. От тях въздухът добиваше печално-опияняващия цвят на вино-розе...

Защо и докога — не можеше или не искаше да си отговори... Сладката болка по едно непостижимо съвършенство я опиваше, както сиянието от дърветата покрай нея и това й стигаше...

 


напред горе назад Обратно към: [Даниела Добрева][СЛОВОТО]

 

© Даниела Добрева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух