напред назад Обратно към: [Димитър Атанасов][СЛОВОТО]



Чакалото


На Стефан Попов

 

В петък, по малките следобедни часове, телефонът заквича като ранено прасе.

- Ей, артиста! Навит ли си да те заведем на авджийство? - Нямаше как да сбърка сипкавия, безпардонен глас на Топузлиеца от Хисар.

Стефан отдавна искаше да го вземат с дружинката на лов. Поне веднъж. Колкото пъти отвореше дума за това, Топузлиеца все му отказваше. И ето, сега най-неочаквано го канеше да отиде с тях. Можеше ли да откаже?

Меракът да стане ловец сякаш избуя на раменете му.

Сложи в сака набързо по-дебели дрехи, нещо за ядене и запали фолксвагена.

Хисарските авджии ловуваха всяка събота и неделя, а през някои сезони - всеки ден. Царството им се простираше от Тополница до Стрямската долина. Често прескачаха и в Сърнена гора. Носеше им се славата на най-добрите в Средногорието. Особено на Топузлиеца - бръмбар да му бръмне той ще го застреля и одере. Ами Панко? Съвсем друг човек. Аз по сърничка, вика, не стрелям. По бременно животно не стрелям. Никога! Докато Топузлиеца, ако ще три пъти да му е забранявано, ще го изтряска. Без да му трепне окото. Рангата също.

Пристигна около пет следобед. Разтопеното сребро на слънцето вече изстиваше.

Заведоха го в стопанския двор.

- Ето ти пушка - каза Топузлиеца и му пъхна ижовката в ръцете. - Дай да видим как стреляш.

В двора разпиляно зърно колкото щеш - царевица, жито, леща... Бъка от врабци и гугутки. Вдигат се на облаци или падат като градушка. Щъпукат по земята и кълват ли, кълват. Живото им гугукане и цвъртеж развеселяваше иначе неприветливите, прашни постройки.

- Я опитай да убиеш ей оная гугутка - сочи с пръст Топузлиеца сивия орляк по покрива на някакъв склад.

Стефан имаше око на добър стрелец. Като студент във ВИТИЗ известно време бе тренирал спортна стрелба. И не беше слаб състезател. С отмерено движение прикладва пушката в гънката на рамото, обра мекото на спусъка и без да се бави стреля.

Паднаха четири-пет гугутки.

Тогава разбра: те просто го будалкаха. Сачмите хвърчат на букет, а не като куршум.

Дулото още димеше, а от потръпващите им тела се вдигна фонтан от кървави пръски. Видя тая картина и нещо се преобърна в него.

- Вземете си пушката, аз авджия няма да стана.

- А, не - възрази Топузлиеца. - Авджия ти може да не станеш, но сега ще отидеш да прибереш пърхащите гугутки. Щото ти го направи това.

По гласа му усети, че е засегнат. Размекна се и го изложи пред Панко и Рангата.

- Остави човека. Деликатна душа е - застъпи се Панко.

- Какво като е артист? - намеси се Рангата. - Хайде, няма да ги събираме ние.

Отиде. Как да хване пърхаща гугутка? Животът още трепери в нея. Кръвта тече. Сърчицето й тупка...

- Откъсни й глата и те правя авджия - викна към него Топузлиеца.

- Откъсни й главата! - насърчи го Рангата.

- Никога няма да го направя! - изрепчи се Стефан.

Прекалено го обичаха, за да му се разсърдят. Искаха от него да стане животно, за да го направят ловджия. Тогава щеше да е достоен.

Докато прибираше гугутките ръцете му се изцапаха с кръв. И в този момент почувства нещо, което го изненада.

Прииска му се да стреля!

Не им откъсна главите. Събра убитите птици в една престилка. И им ги даде.

На сутринта още по тъмно дружинката излезе на лов. Навлязоха в планината и се отправиха на запад, към Орлов камък. Ниските, бодливи драки и храсталакът от келяв габър постепенно премина в гъста и тъмна букова гора. Вървяха около час, час и нещо. Спряха до голямо дърво, почти на самата пътека. Стволът му не можеше да се обгърне с ръце. По него бяха наковани стъпала. В дрезгавината пред тях се откриваше поляна.

- Качвай се горе. Ще те оставим тука на чакалото - зашепна в ухото му Топузлиеца.

- Няма да пушиш. няма да мърдаш, само ще си въртиш главата наляво и надясно - инструктира го Панко.

- Излезе ли животно, ей ти тринайсет нули за голямо, ей ти две нули за дребнаш - все тъй тихо продължи Топузлиеца, като му показваше патроните. - Пушката е двуцевка, единият чакмак е за едър дивеч.

- Но ти забраняваме да пушиш - не пропусна да му напомни Рангата.

И се пръснаха из гората, всеки нанякъде.

Стефан се изкачи горе.

Добро е за него чакалото. По-добро, отколкото ако е на пусия. Така каза снощи Топузлиеца. Щото ако е на пусия и не улучи или само рани някое прасе, то ще го разпори. Не дай си боже шипочанския нерез да му излезе, за него легенди се носят из Средногорието. Затова дружинката взема мерки за такива лаици като Стефан. Да бъде горе, на дървото. Там, между два клона, бе направен чардак. Трябваше само да седи. И да се озърта.

Довечера сигурно щеше да го боли врата. И да има мускулна треска от това, че цял ден се е озъртал.

Птиците пропяха изведнъж, половин час преди изгрева. Обхвана ги някаква неистова радост. Изпаднаха в еуфория от предчувствието за първите лъчи на слънцето. Току що събудили се, посрещайки деня, пернатите се съешаваха. Правят го сутрин и вечер, преди да стихнат и заспят. Тогава е любовният им час. Но тази сутрин бе нещо неописуемо.

Беше божествен, многогласен хор. Беше прекрасно. Къде в града ще чуе такова нещо!

Той запали цигара. Много важно.

Така се бе захласнап в песента на птиците, че изобщо не му пукаше. Ако ще и шипочанския нерез да излезе, не го интересуваше.

Това им трябва на ония зевзеци - да им разкаже за птиците. Гледай го, ние го качихме на чакалото да дебне за прасета и сърни, той птиците слушал, щеше да го бъзикне Топузлиеца. Рангата, какъвто е веселяк, и той щеше да го вземе на подбив: Не авджия, гончия не става от тебе! Само Панко сигурно заговорнически щеше да му смигне.

Напуши го такъв смях, че за малко да падне от чакалото.

Точно тогава на пътеката излезе заек. Ами сега?

Само на теб ти е разрешено да стреляш по зайци. Сега са в размножителен период, има бременни, спомни си той думите на Топузлиеца снощи. И ето че излиза заек баш на неговата пътека. Ама тя една хубава пътека... И него вече ръцете го сърбят. Обира леко спусъка и... Ей сега ще го дръпне.

- Пшшшт! - изшътка той през зъби.

Заекът изчезна.

Чак тогава сърцето му се успокои. Отпусна пушката в скута си и се излегна доволен. Искаше този морален момент да го задържи по-дълго в себе си.

И тогава видя, че заекът се връща.

Спря на пътеката и започна да се чеше зад ухото. Чеше се, ближе се, мие се пред него. А той се чуди какво да прави.

Не му се искаше на глупак да изглежда. Един път вече го изгони, даде му шанс. Беше сигурен, че е същия заек.

Вдигна пушката и...

Глупости. Той просто сънува. Унесъл се е... Да не е луд тоя заек пак да дойде на мушката...

Тази бяла, тръпнеща от боязън топка там долу не е никакъв заек. А неговият вътрешен въпрос: Да убие или да не убие?

Първия път съвестта го загложди. Затова го пропъди.

Всъщност, да си признае, той направо се уплаши. Искаше му се този заек да се пръждоса по дяволите, да изчезне. Защото с появата му в него забушуваха две сили: да пощади живота или да го отнеме. Мисълта, че авджиите очакват от него да прояви мъжество, го сковаваше.

И сега втори път се връща заекът при него. Втори път го подлага на изпитание.

Чувстваше, че тоя път вече надделява нещо друго, много по-силно. Свободата да избира. Изборът да бъде животно. Или да бъде бог. И той щеше да избере да е животно. Тоест човек. Щеше да покаже човешкото си, социално достойнство. А кое е то? Законът за оцеляването: убий или ще бъдеш убит. Защото ако не убие заека, той, Стефан, ще бъде убит от ловците. Тяхната ирония и присмех ще го убият.

Така или иначе този изпит той трябва да го вземе. Изпитът за мъжественост.

Ако не си ловец ще бъдеш жертва.

Ала не се ли обръщат понякога нещата? Не изпадаме ли и ние в ролята на жертви, които някой причаква там горе на чакалото и дебне с ръка на спусъка? Не идва ли момент, когато този някой казва: Рано ти е още да бъдеш отстрелян. Но ние с цялото си нахалство и невежество се връщаме втори път. Отново отиваме там, на същата пътеката и на същото място, и заставаме пак в окуляра на пушката, пред спусъка. Сякаш изгаряни от желанието да станем причина пред бога за изпитанието на ловеца.

Защо е по-силен от нас Господ? Защо е нашият стремеж да се докоснем до Него? Стремежът да вървим, да превземаме различните нива, да се изкачваме, за да се издигнем до Него? Стремежът да бъдем богоравни?

Защото Той е стигнал до прозрението, че си най-голям, когато си агнец. Саможертвата, която обръща ловеца. Когато искаш да му въздействаш, да го откажеш от насилието. Да изтръгнеш, да излекуваш онази древна рана в душата му - желанието да убива, да унищожава. Да направиш от ловеца създател, а не унищожител. Да го преобърнеш.

Една буболечка пролази по лицето на Стефан. Той посегна да я отмахне с ръка. И изтърва пушката.

Изведнъж се разсъни.

Пушката падна на земята и... Бум! Изтрещя с тринайсет нули.

Тогава видя заека на пътеката. Изстрелът му отнесе главата.

В тоя момент се чуха виковете на авджиите:

- Стефан уби прасе-е-е... Стефан уби прасе-е-е...

Те по гърмежа знаеха, че е стрелял с тринайсет нули. И хукнаха от три страни към чакалото.

Дойдоха. И видяха какво беше направил.

- А бе тъпанар! Как може за един заек да хабиш джепането!

- Това са тринайсет нули бе, абдал!

- Ти си го направил на решето!

- Не е вярно! Заекът е убит професионално! - неочаквано го защити Топузлиеца.

- Само главата му я няма. Нито една сачма по тялото! - не вярваше на очите си Рангата.

- Не може да бъде! - чудеше се и Панко.

- Айде сега - реагира Рангата. - Това не го оправдава!

- Че е виновен - виновен е. Отвсякъде. - съгласи се Топузлиеца.

- Ние мислим, че прасе си убил, а пък ти... - прочете снизхождение в очите на Панко.

Чак сега си даде сметка колко се беше изложил пред тях.

- Друго е да разделиш едно прасе на четири. Един заек на четири можеш ли да го делиш? - не мирясваше Рангата.

Миришеше на прясно убито животно.

Одра го Топузлиеца още там. Оказа се мъжки.

Слава богу, отдъхна си Стефан. Ако беше бременна зайка... Никога повече нямаше да помисли за...

Меракът му за авджийство се беше изпарил

 


напред горе назад Обратно към: [Димитър Атанасов][СЛОВОТО]

 

© Димитър Атанасов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух