Обратно към: [Прости сетива][Иван Методиев][СЛОВОТО]

Израснах на тавана аз, като врабче в шубрака

и пазех тишина.

Каквото и да исках, чувах - тихо! - а край мен

на пръсти отминаваха играчките замислени,

че нямаха деца хазаите, а болестта

изпълваше стомасите им с нервност, и не можеше

живота ми да се изкупи с наема.

И гледаха те тлъсти котараци, а пък аз

на сянката израствах и оставах хилав,

с проскърцващи гърди и криви стави, а носът -

изпъкнал като корен. И душа плашлива,

очаквах всеки миг да дойде наказанието

за някой вик, за някой смях сподавен,

за всичките човешки престъпления.

Защо от всеки ъгъл ни погеждат

очи, готови да ни прокълнат?

С коя от думите - така невинно празни! -

ще причиним разруха и страдание?

О, как се молех да мълча, да бъда мъртъв!

А грешен бях... Ти, майко на бордеите!

Как ми изплака люспите и перките,

и как с хриле огромни ме издишваше.

Мълчи дете! Мълчи дете! Мълчи дете!

Бях рибка аз

в търбуха на бездетните.

Едрееше лениво тишината, а сред нея бавно

набъбваха ръждивите петна край капандурата

и се разрастваше страхът ми - тук, сред стръмните стени,

сред хаоса в таванското чистилище, аз вниквах

все по-дълбоко във вината си, и дълги дни мълчах,

мълчах с последни сили и напрегнато се вслушвах

в предметите и в сенките,

и в цялото човечество.

И мисля си,

че вече съм изстрадал греховете си.

И мисля си, че всичко е платено предварително.

Да, сигурен съм вече - имам право

сега да блъсна чашата в стената

и с всичките си сили да извикам

пред голата стена.

Обратно към: [Прости сетива][Иван Методиев][СЛОВОТО]