напред назад Обратно към: [Иван Методиев][СЛОВОТО]



Брод


Твоите сетива са откровение,

твоите чувства са природните закони...

О, разкажи ми...

 

Косите ти се спускат като сенките при залез

по хълма каменист.

Разлива се нощта, тече реката,

към корена тече.

По-нежна си дори от драскотините в мъглата,

оставени за миг

от стръкчето трева.

В друг свят ми се прииска да живея.

 

Бедрата ти са хлъзгави като речните камъни.

Кожата ти е прохладна като върбите.

От Млечния път е по-протяжно

твоето стенание, любима...

 

Тялото ти се извива

като ручей, прекосяван от змия,

като див планински път, като съзвездие над хълма,

като юлските треви

под буен дъжд.

 

Ти жажда на човека, извор на звездите,

единствено във теб се отразяват

истинските ни лица...

Аз нямам вече тяло, всичко имам аз...

Аз целият съм мирис, слух и осезание...

Баща съм аз.

 

Стихии на природата,

стихии на душата ми сте вие...

Препускай нощ! Летете светове!

От мрак и от звезди

е тялото на моята любима.

 

О, нека се разлива пенестият мрак,

на тъмния прибой любима си сега...

Косите ти са сладки,

миглите солени...

 

Кого зовеш сред тази непосилна пустота?

Мъжът! Сеячът! Скитникът! Безумецът! Пророкът!

Тъй както е дошъл,

така ще си отиде...

 

О, нека се разлива пенестият мрак,

препускайте, препускайте ездачи на звездите...

Кой може да догони

ездача на нощта?

 

Разкрий ми ти надеждите, разкрий ми началата на света

и тайните на девата – разкрий ми светлината,

мигът на сливането е това.

 

Отидеш ли си,

този свят ще се превърне

в мъртво знание.

 

Нима не съм прозрял скръбта на мъдреците?

Или сиротността на разума не съм прозрял?

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

 

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

Животът е живот сега! – след миг

трева ще бъда аз и плахо ще се питам:

Къде е онова, с което се гордеех?

 

Човек забравя всеки миг и си измисля нова памет,

и облаци сме ние, а животът е дъжда...

И кой е проповядвал нашите съдби?

И кой ги е измерил с истинското време?

И кой от всички сънища ще бъде

нашето пробуждане?

 

При старците се спрях,

за да потърся отговор на вечните въпроси...

Но колко струват думите, родени в самота?

Прочетох много книги – много ли разбрах?

И колко от това, което съм живял,

наистина съм го живял?

 

О, всичките велики формули са само прах,

а думите на мъдреците – само плач сиротен...

А истината е ветрец – отлита тя

и само ехото я произнася...

И истината е в надеждите,

а не в събитията...

 

Движение на морските вълни и на прашинките,

едва сега разбирам смисъла ви аз...

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

 

Светът е съвършен –

защо да го рушим със своите въпроси?

 

Разпръснати са нашите съдби, като тревите

и срещат се съдбите ни, и пак се разминават,

като частиците на дим...

 

Разпръснати са нашите съдби, като тревите

и срещат се душа с душа и тяло с тяло, о, игра

на сенките-души и сенките-тела

в единството, наречено забрава...

 

Нещата застиват за миг,

с надеждата, че са вечни...

Уви, човек съзира само спрелите неща.

Да, както прилепът се лута в мрака,

така човек се лута в светлината...

И както броди есенният вятър

сред мъртвите листа,

така човек се скита по земята,

така се скита и скимти в душата си,

с надеждата да бъде споделен...

 

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

Обичай ме – това е всичко за света!

Каквото изгревът посее, залезът го жъне.

Каквото търсим на земята, ще го търсим и отвъд.

Обичай ме, защото всичко е страдание

сред тази самота, наречена човечество,

сред тази тишина,

наречена вселена...

 

До изгрева те чаках аз, до залеза те чаках,

до новата луна...

Тишината на вселената отеква

в тишината на вика ми...

Устните ми бродят,

ноздрите ми търсят всички миризми.

Мисълта ми е самотна, като ранено животно...

 

За миг поне,

да бях те срещнал пак сред пропилените години,

походката ти плавна, като облачна луна,

смехът ти, като речните звезди между тръстиките.

 

Да бях разсякъл възела, да бях разплел кълбото,

да бях разплел невидимите нишки на съзвездията,

да бях се полюлял на тях едва-едва,

за миг да можех в истинския свят да се завърна!

 

О, бяхме ние рибата първична и морето,

в мига, когато нямаше ни риба, ни море...

И бог видяхме как се раждаше преди това

от мисълта стихийна на звездите...

Ала в началото не беше нито словото, ни бог,

нито звездите.

 


напред горе назад Обратно към: [Иван Методиев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух