Обратно към: [Космогонии][Иван Методиев][СЛОВОТО]

Каква е тази жажда да отрича

една след друга всичките си думи?

Очите й са слънчеви, но лунни.

Не ме обича тя, но ме обича.

Просветва с колене, с коси сияе,

безгрижна като стръкче сред полето.

Светът какво е — нищото, в което

тя със смъртта на кукли си играе.

Но в този поглед, уж така нехаен,

защо внезапно почва да прозира

самотността на хаоса безкраен?

И в този мургав смях какво се крие?

Не чух ли как сред мрака на всемира,

едно зверче ранено жално вие?

Обратно към: [Космогонии][Иван Методиев][СЛОВОТО]