напред назад Обратно към: [Георги Шейтанов][СЛОВОТО]



Херцогинята


Автобусът за Брюксел и Амстердам тръгва от Централна гара в 10ч. сутринта. Аз и дъщеря ми щяхме да пътуваме до Белгия, а както изглеждаше там отиваха и повечето хора в рейса. Вече бяхме влезли, вратите се затвориха и тогава някой пусна новината, че роумингът е станал безплатен и трябва само да се продиктуват някакви цифри от известието за плащане. Всички, които нямаха тази услуга започнаха да говорят с близките си и да обясняват какво точно е нужно. После потеглихме бавно, махнахме за довиждане и вперихме поглед напред. Бързо излязохме от града и тогава един по един зазвъняха GSM-те. Получихме SMS-и, че сме включени към роуминга. Това някак помогна да се запознаем или поне да разменим няколко думи. Един млад арменец консултираше търпеливо желаещите, защото имаше магазин за продажба и сервиз на мобилни телефони. Другите си говореха нещо, коментираха климатичната инсталация и горещината или забодоха очи във вестниците. И така пристигнахме на Калотина. Предадохме документите си и се въоръжихме с търпение. По-опитните слязоха и си купиха цигари и уиски от свободния магазин на границата, но повечето останахме вътре. Изведнъж на вратата се появи един плешивеещ митничар и попита:

— Кой е Станко Кънев?

— Аз съм — обади се едър мъж на средна възраст.

— Слезте долу за проверка.

Човекът слезе и от нашата страна се видя как сваля голяма пътна чанта от багажника и я отваря. Вътре лъснаха много стекове с новоизлязла марка цигари, а разрешават само по един на човек. Друг митничар с навъсен поглед се качи в автобуса и каза да слизаме всички. Всеки си взе багажа и го сложи пред себе си. Започна лудо ровене в саковете, пълни с храна и дрехи. Заваляха въпроси и тогава я видях. Тя беше облечена в син дънков гащеризон и имаше нови розови маратонки. Блузата и с къс ръкав също беше в светъл цвят. Момичето беше на около двадесет и четири години и се отличаваше рязко от другите — беше висока и много слаба. Тя запали цигара и зачака видимо спокойна проверката на багажа си. За щастие не се намери нищо в повече при другите пътници и ние преминахме в Сърбия.

Слънцето печеше жестоко за началото на юни. Автобусът спираше на около всеки четири часа до някоя бензостанция или ресторант за отмора, за една цигара и за посещение на тоалетна. В останалото време не оставаше друго, освен да гледаме природата през прозорците, да си разменяме вестници или просто да дремем. Каюткомпанията в рейса беше пъстра — българи, турци, цигани и един арменец. Повечето от хората бяха от Северозападна България, така че се познаваха помежду си. Станко обясняваше с недоволен вид на своите хора, че му е пропаднала добра сделка, но не беше особено притеснен. Той бързо се включи в едно каре за карти и потъна в играта. Явно имаше отработени навици по този маршрут. Не можеш да очакваш, че в кръчма ще се говори за житиетата на светците, а в църква — за гулай. Така и аз научих, че кутия от конфискуваните цигари струва един лев у нас и шест марки в Холандия. Човекът беше олекнал с около две хиляди марки сигурна печалба. Всеки беше с някаква цел в този рейс. Турците и циганите отиваха да работят на черно, българите — за търговия и за да купят кола. А аз и дъщеря ми отивахме при приятели на посещение.

Природата на Сърбия е красива и доста разнообразна. Правят впечатление чистите бели къщи и добре поддържаните шосета. Често ни спираха техните пътни полицаи. След кратък разговор с тримата шофьори и със стюардесата, те се усмихваха и продължавахме. От дума на дума бързо се разбра, че има една група хора, за които това пътешествие е може би ежемесечно. Това личеше по вида им на претръпнали от досадата. Новаците явно брояха вече двата дни и двете нощи до крайната спирка. Още от началото се чувстваше теснотата и си помислих, че ще ми е трудно ще се свия на ер-голям през нощта.

Първият ден все пак минаваше някак си. При една от спирките ни казаха, че ще зареждат гориво и имаме един час за почивка на бензостанцията. Излязохме двамата с дъщеря ми навън и се обърнахме към късното следобедно слънце, което вече грееше по-жалостиво. Ана се приближи към нас, представихме се взаимно и попита за къде пътуваме.

— За Брюксел — отговорих аз — а ти?

Нещо ми подсказа, че мога да изоставя официалностите в разговора си с нея. Не беше само ваканционното настроение, което стапяше дистанцията. Има хора, които само с изражението си ти казват, че можеш да минеш на „ти“ с тях в даден момент.

— И аз съм за там. Отивам при приятели. Добре че не ми взеха трите бутилки стралджанска ракия, които им нося. Не знаех, какво да им купя, а и те не поискаха нищо друго.

— И ние отиваме при приятели — каза дъщеря ми — татко ги познава добре, а аз за пръв път пътувам в чужбина. Те имат дъщеря, която е малко по-голяма от мене.

После разговорът се наклони към това, което работим и новата ни позната каза, че имала много хубава професия. Тя била фризьорка и не искала да си сменя работата, заради живот в чужбина. На въпроса дали иска да учи, тя отговори, че не иска. Нейният приятел и предлагал да я запише в някой от свободните университети, но тя нямала желание за висше образование. Загледах се в нея. Тя говореше не само леко, откровено и правилно. Лицето и имаше открит израз, който по особен начин не се връзваше с нежеланието и да учи. Темата беше изчерпана и затова се заинтересувах за хората, при които отива.

— Моите приятели са българи и са там от пет години — усмихна се леко Ана — поканиха ме у тях, но аз отивам и за изследвания. Уговорили са ми ги вече.

Има хора, с които можеш заговориш и за болестите им, други не ги питай колко е часът.

— Нали не нещо сериозно — попитах аз с възможно най-неутралния глас.

— Сериозно е.

Защо ли ми трябваше да питам? Глупак.

— Остават ми няколко години живот — каза тя и пак се усмихна.

Портретите на аристократките от епохата на барока. Сега се сетих къде съм виждал тази бледнина. Млада херцогиня в дънкови дрехи и одухотворено лице.

Заговорихме за роуминга. Тя носеше своя GSM със себе си, но не се беше включила за международни разговори. Най-вероятно щеше да си купи временна карта в Белгия. Каза, че разговорите и у нас, както и апарата били подарък от нейния приятел, но не искала да го вкарва в допълнителни разходи. Причината била, че скоро се били разделили. Какво пък, човек попитал за болест, може да се заинтересува и за нещо, свързано с живота.

— Можеш да започнеш отново с него, много хора го правят — казах, загледан далече зад нея.

— Не, не мога.

Тогава ми просветна.

— На колко години е той — попитах, без да мисля за списъка на забранените въпроси. На мен самия ми искаха вече CV при всяка възможност за сътрудничество, а там на Запад това са първите данни.

— На четиридесет и няколко — каза тя — и е женен. Богат човек е.

Отново се загледах към хоризонта и с края на очите си видях, че и дъщеря ми гледа настрани. Ние бяхме хора от друга планета. Ана изтръска цигарата си и продължи да говори кротко:

— Той ми показа хубавия живот. Ходили сме в най-модните ресторанти, били сме заедно на екскурзии в чужбина. Особено добре прекарахме в Италия. Той беше там заради бизнеса си, а аз го придружавах и имах много време да разглеждам сградите и музеите. Никъде другаде не съм се чувствала така хубаво на чаша кафе в кафене на улицата. Сега повече не можем да бъдем заедно. И аз самата не искам.

Исках да и кажа, че никой не може да я посъветва за такова нещо, но се въздържах. Попитах я дали има по-топло яке. Тя малко се учуди, защото беше горещо. Другите от рейса вече се качваха, побързахме и ние. На следващия ден и до пристигането си повече не говорих с Ана. Виждах я да пуши в компанията на другите, да се усмихва спокойно на шегите и да гледа пейзажите през голямото предно стъкло на автобуса. Околните я приемаха добре, но се държаха на разстояние от нея. Времето ставаше все по-дъждовно и небето падна ниско. Аутобанът в Германия се извиваше между мокрите широколистни дървета от двете страни. Привечер преминахме покрай Нюренберг. Рано сутринта на третия пристигнахме на Gare de Nord в Брюксел. Приятелите на Ана бяха една млада двойка, която я чакаше. Те поеха сака й, докато тя зъзнеше от влажния и студен въздух в късото си лятно яке от изкуствена кожа. После тримата се изгубиха покрай паркираните нагъсто коли и кьосковете за вестници, цигари и всевъзможни малки подаръци. Отдалече се виждаше само късата и права коса, която личеше, въпреки многото хора по улицата. Работливият град работеше от рано. Работеше и за една чуждестранна херцогиня.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Шейтанов][СЛОВОТО]

 

© Георги Шейтанов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух