напред назад Обратно към: [Георги Шейтанов][СЛОВОТО]



Шах на живо


Дуплексът пак е заел телефонната линия. Там има две мацета ученички, които се редуват на Интернета и упорито си търсят университет в чужбина за след две-три години. Честите звънения на вратата с упрека „пак нямаме телефон от един час“, са една епопея. Момичетата си търсят бъдеще надалеч и го гонят бит по бит в секунда. Да, но защо аз да не мога да си проверя пощата, дявол да го вземе? И те това правят, но не се ли научиха да си съставят писмото off line и после само да изберат copy и paste на текста? Както и да е, вече сме в обтегнати отношения, така че няма да ги просвещавам. Скачам в дънките, надявам фланелката, нови чорапи, стари маратонки и два лева в джоба. Пак ще се дават пари за Интернет клуб, но кучето скача според тоягата. Добре, че навън е хубаво време. По пътя си мисля, за това че, може би няма да има места в залата за непушачи, че трябва да си взема един Kit Kat и че отдавна не съм играл шах с някой от другия край на земята. Последния път беше един австралиец на име Джим. Много злорад тип, все ми пишеше съобщения със заяждания, за да ме дразни. Съгласихме се на реми. Веднъж играх и бридж с трима други. Партньорът беше от Нова Зеландия, а противниците — от Щатите и от Китай.

Пред клуба е обичайното сборище. Такива като мене, но с оръфан вид, подпират стените, пушат и си говорят за игри, за филми или за простотии.

— Има ли места при непушачите? — питам мрежовия администратор, който гледа по ъглите на стаята и се прозява.

— Чакай да проверя — казва провлачено той — не, няма.

— Тогава при другите — казвам аз и подавам петдесет стотинки.

— Двадесет и първо място — казва той, включва ме към мрежата и започва да дръгне с нокти крака си в чорапа.

Вътре е лисичарник. В полумрака святкат само екраните и цигарите. Има някаква вентилация, но тя не се справя. Все пак не мирише чак толкова лошо. Някои пушат долни цигари и само това дразни носа. По уредбата гърми рап, а в един ъгъл някакви дечковци играят една от лесните игри. Те са хвърлили чантите се на пода до тях и гризат кроасани. Едното от тях е настинало и подсмърча. Има и една група ученички в тесни панталони и широки блузи, които разглеждат електронни картички с цветя е със смърфове. Те тихо обсъждат коя да пратят. Доста хора пускат e-mail и също така пишат on line. Тези къде са се учили на компютър? Карай, нали не ми бъркат работата, скоростта е достатъчно висока. Ето я и тумбата на чичковците и лелките. Те бавно дърпат от цигарите „Бик-тор-и“ или „Смърдец“, правят справки в Google или също пишат писма. Изглеждат като динозаври между нас.

Доста от сърфиращите слушат музика или гледат филми. Тук има най-нови филми, които се гледат срещу лев за час , а третия час е безплатен, ако си платил за два. Сещам се, че трябва да гледам „Ямакаши“, но ще е нататък. Засега нямам писма и си пускам Offspring, за да слушам нещо, докато си намеря противник за шах. Ето го и него — американец от Чикаго, на когото не му се спи. Казва се Дейв. Като разбира, че съм студент и той ми разказва накратко за себе си. Завършвал медицина и сега искал „to have some fun before sleeping“. Започва с познат вариант. Накъде ли ще продължи после? Коефициентът му е добър, но съм играл и с по-силни шахматисти.

— Удари го бе, дембел, какво чакаш — вика внезапно някой отляво.

— Не ми крекай, глист, ти го изпусна преди малко — се чува един продран глас зад мене.

Обръщам се и ги виждам. Това са двама маниаци, които играят в отбор срещу други двама.

— Казах ти, че са леваци — процежда един от противниците.

— Смотаняци — казва другия — дай една цигара.

— Да бе, вече ми изпуши половината кутия.

— Когато ме черпиш, ги биеме, като маче у дирек.

— После бирата е от тебе.

— Загорка.

— Не, „Гролш“

— Амстел.

— Добре де, Амстел.

Две момичета се приближават зад този, който ще трябва да купува бира. По-високата се заглежда в подскачащите фигури на екрана и пита:

— Искаш ли пица. Аз и Анелия отиваме да обядваме.

— Разкарай се сега, не виждаш ли, че тъкмо ги започнахме — каза той — падна ли ми, ще те сплескам!

Последните думи се отнасяха за някаква машина, която боецът току-що взриви с една граната.

— Все пак не искаш ли пица — попита пак тя — има със шунка и с пушено пиле.

— Не, не искам — сопна се той и пак се изгуби в играта — къде идваш насам, тука те чакам с големия топ.

Двете приятелки си казват за нещо весело и излизат навън. Тогава някой каза зад мене:

— Този играе посредствен шах.

Обръщам се и виждам юнакът, който продава пици пред клуба. Със синия си анцуг и паласката за пари на кръста има вид на продавач на пици.

— Този сайт е нов. Откакто закриха сайта на Каспаров, пуснаха този, но играчите в него са слаби. Искаш ли да изиграем една партия отвън? — пита той.

— Защо не, и без това няма какво да правя повече тука — казвам аз.

— Казах ли ти да си мърдаш бързо левките — се провиква губещият геймър — пак ни биха.

— Смотаняци — прозява се човекът с изпразнената цигарена кутия.

Излизам навън. Противникът вече е наредил шаха върху един кашон, но все пак има два пластмасови стола, на които да седнем. Той подава две пици на момичета, които бяха до преди малко в клуба. След тях са се наредили няколко деца от долните класове. Най-после започваме играта и бързо разбирам, че човекът отсреща е на високо ниво. Виждам го, защото губя. Продължаваме със следваща партия. Междувременно той става, дава пици на огладнелите ученици и студенти. Служещите от околните бюра и магазини редят триъгълните тарелки на няколко етажа и ги отнасят, след като са ги полели с кетчуп или майонеза. Замирисва на чили сос. Много се купуват и вегетарианските пици, които са със сирене. На две крачки е инсталиран автомат, който дава малки порции с пържени картофи, но цените са му високи. Обяд е и улицата е оживена, колите преминават покрай интернет клуба, а в съседния ресторант гръцки студенти са заели две маси и говорят оживено. Продавачът на пици сяда, мести черния офицер и казва:

— Този ход е на Тал. Знаеш ли кой е Михаил Тал?

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Шейтанов][СЛОВОТО]

 

© Георги Шейтанов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух