напред назад Обратно към: [Георги Шейтанов][СЛОВОТО]



Интригата


— Дошла е сметката за телефона — каза тя след като затвори външната врата след себе си.

Андрей си мажеше прав филия с маргарин и сирене в кухнята. Беше се върнал току-що и се чувстваше прегладнял. Цял ден беше тичал напред-назад с папките.

— Колко лева е — попита той.

— Тридесет и пет — както обикновено.

Жена му Елена отговаряше за сметките в къщи, но ги плащаше той. Странното беше, че сумата не беше подскочила нагоре, както се очакваше, след новите цени на телефонните разговори от 1 април. Каква шега само!

— Има и списък с телефоните, с които сме говорили — обади се пак жена му — някой от нас е сверявал часовника си по телефона.

Андрей не обърна внимание. Цял ден му бяха пили от времето в полусмислени занимания в офиса. А когато се оказа, че новоназначеното келеме е пропуснало да следи една доставка и тя стои на склад след гратисния период... Сервираха му това към четири и половина. Оправи работата, но телефонната слушалка се отпечата на ухото му, а дясната му ръка изтръпна в лакътя.

— Не ми се говори за телефони и телефончета — тросна се той, докато миеше ножа под чешмата.

— Виж ти, има и часовете на разговора и продължителността — продължи Лена. Беше застанала под лампата в коридора и се беше втренчила в списъка.

— Няма ли да ядем нещо тази вечер — попита той, защото филията беше го заситила само леко.

— Ей сега, само да се преоблека — каза Лена.

Андрей седна пред компютъра и започна да проверява писмата си. Цял ден беше сменял четене от папките с взиране в екрана. Буквите му се мержелееха. Прехвърли няколкото писма, изтри спамовете и видя програмата на телевизията. Поне филмът по един от кабелните канали си струваше. От кухнята замириса на запържени зеленчуци. На вратата се звънна. Чу се дрънченето на ключовете и гласа на по-голямата му дъщеря.

— Мамо, миш-маш ли ще ядем? Обожавам го — каза Яна и остави чантата си с тетрадката за лекции на шкафчето за обувки.

— Ти ли си била в Интернет четиридесет и осем минути? — изстреля майка и, държейки дървената лъжица за бъркане в дясната ръка и компромата с телефоните в лявата.

— Да, защо — попита момичето.

— Не можа ли да направиш това след девет часа вечерта, когато разговорите са евтини.

— Тогава ми потрябва да направя справката.

— И какви са тези справки? — продължи Елена — има и още едно влизане в Интернет същия ден. Над един час.

— Не съм аз — каза дъщерята и отиде в стаята си.

След малко на врата се звънна отново. Беше малката дъщеря Таня.

— Ехе, ето ме и мене — пропя тя. Беше веселото дете в семейството.

— Ехенце — каза Лена — ти ли си била в Интернет на тази дата? И тя посочи с дръжката на лъжицата.

— Не помня — отговори Таня — мамо, ти този лист за подправка ли ще го слагаш в яденето?

— Слушай, внимавай как говориш с майка си — сопна се Лена — и се преоблечи. Да беше помогнала вместо да се глумиш.

Андрей се надигна от стола и отиде да си отвори една бира в кухнята. Жена му съсредоточено разбъркваше яденето на котлона, а листа с телефоните лежеше на микровълновата печка. Тя дръпна тенджерата от огъня и сложи един чайник да обере топлината. И без това вечерта беше гореща. Нареди чиниите и приборите и му каза да нареже хляб. Било мъжка работа. „Ядосана е“ помисли си той, защото тази забележка му се правеше само в такива редки и по своему незабравими моменти. Не може да се живее само в шекер.

— Момичета, на масата — каза високо Елена и започна да разсипва миш-маша.

Вечерята мина на отворени прозорци. Обмениха малко думи за ежедневни неща. Лена беше израснала в семейство, в което на масата се говореше, само ако трябваше някой да подаде солта или ако станеше земетресение. И Андрей ядеше мълчешката. Неговите дядо и баща, казваха, че турците имат този добър навик. Иначе храната не пада на място. Е, сега при две госпожици в къщи говореха повече по време на ядене.

Свършиха вечерята, която се оказа тънка — тъкмо като за лято. Яна стана и избърса масата за десерта. Динята беше дебелокора и Андрей обясни на дъщерите си, че от такива кори се прави хубаво сладко. Те първо не повярваха, а после се наложи да им описва и рачела. Темата приключи със сладкото от портокалови кори. Андрей си помисли с тъга за пропуснатите моменти в живота на тинейджърите. Те масово не можеха да зашият една разпрана дреха, да сложат нова брава, често пъти мислеха стряскащо еднакво.

— Елате за малко всички в хола — каза Елена и намали звука на телевизора.

Когато влязоха един по един в индийска нишка, я видяха на канапето със списъка на масичката пред нея и с молив в ръка.

— Яна, това телефонът на Петър ли е — попита тя и забоде молива на един от редовете.

— Да — каза Яна — защо питаш?

— Защото си говорила два пъти в един ден с него. Разговорите вече са скъпи, а и той би трябвало да ти се обажда повече, отколкото ти на него.

— Мамо — каза меко Таня — любовта не знае сметки, т.е. граници.

— Ти можеш ли да замълчиш и да не се бъркаш в моите работи — я сряза сестра и.

— Че какво толкова казах, аз те защитавам — каза малката и запрелиства едно списание.

— Разговорите са скъпи, трябва да пестим — подзе отново Лена. Сумата е почти същата, но все пак. Трябва да видим дали не са ни надписали разговори. Затова ще отбележа телефоните, които са ми непознати, а вие кажете дали сте говорили с тях.

Не бяха говорили много. Кучето скача според тоягата и след топлинното счетоводство, след електрическият ток, и телефоните станаха обект на икономия. Набързо отметнаха повечето разговори. Всеки получи своя пай. Яна и Таня трябваше да използват Интернет по нощите, а Андрей можеше да се обажда за справки от магазини в събота сутрин, при това само ако се налага. Елена дълго се тюхка защо и е било нужно да говори с една своя много близка колежка през деня. Знаеше се, че тя е много мила и внимателна, но води дълги разговори. И все пак останаха няколко неидентифицирани телефона.

— Кого познаваш в Силистра — попита Лена с тон на прокурор. И погледна към Андрей.

— Мои състуденти, но не сме се чували откогато завършихме — каза той и взе листа в ръце. И другите непознати телефони не му говореха нищо.

— И все пак, кой е говорил със Силистра.

— Аз — каза Таня.

— Ти ли, че какво има да говориш там — попита озадачено майка и.

— Говорих с една фирма за играчки, ще си купувам нова кукла. Може да се къпе, затваря си очите като легне, а като я натиснеш по гърба, казва „мама“.

Всички се втрещиха. Таня беше на петнайсет години и отдавна не си играеше с кукли. Андрей се разсмя.

— Какво се смеете, аз да не би за удоволствие да разяснявам дали ни лъжат в сметката — избухна Елена. Едната говори по сто пъти на ден с приятеля си и разговорите са все едни такива съдържателни, а другата не излиза от Интернет и като капак ми се юди. Ами ти, по-добре кажи какъв е този телефон в Силистра. Не ме интересува на кого е, само кажи, че си говорил с твой познат две минути и тридесет и седем секунди на двадесет и пети миналият месец от десет и осемнадесет вечерта. Било е сряда.

Андрей едва сдържаше смеха си. Щеше да е смешно, ако не започваше да му пищи вече от този разговор. Отново повтори, че не е говорил с никого там, че няма никакви делови връзки с този град в момента, че все пак е човек, а не камила. Накрая всичко завърши с това, че дори и Лена се посмя на случката и закарфичи магическия лист на корковото табло в антрето, където висяха и другите сметки за плащане, както и по-важните известия. „Проскрипция“ — каза си на ум Андрей и леко се усмихна на себе си. После се завъртя в кухнята, където Елена миеше чиниите и надигна недопитата халба с бира.

— По три пъти си му се обаждала на ден — каза силно съседът им отгоре. Прозорците бяха отворени и в тихата нощ се чуваше идеално.

— Не съм Мишо, надписали са ни разговори.

— Мен ли ще лъжеш — извика той отново със малко писклив глас и и каза най-древната обида за жена.

След това се чу звънък шамар, последван от кратък стон. Жената изхлипа и избяга в друга стая, затръшквайки вратата след себе си. Той още известно време си мърмори нещо под нос и после излезе от апартамента. След секунди го видяха на крачи енергично надолу по улицата облечен с лятно яке, в джобовете на което напъхваше кутии с цигари. Отгоре не се чу повече нищо.

Андрей и Елена се спогледаха. Над тях отскоро се настани едно младо семейство, което досега им досаждаше само с някое и друго парти. Бяха заможни хора и живееха бохемски, но кротко. Единствените взаимоотношения с тях се изразяваха в поздрави на стълбището. „Утре ще трябва да си вземе отпуск. Лицето и сигурно е посинено“ — помисли си Лена. „Добре, че няма колежки за съседи“ — каза си на ум Андрей. В службата имаха подобен случай.

— Какво беше това — попита Таня, влизайки бързо в кухнята.

— Не е интересно за тебе — каза голямата дъщеря — ела да ми покажеш снимките от екскурзията.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Шейтанов][СЛОВОТО]

 

© Георги Шейтанов. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух