напред назад Обратно към: [Йоан Владимир][СЛОВОТО]



Какавидата


Разказът е носител на І награда
на конкурса „Таласъмия 2002“, Стара Загора

 

1.

Момите пееха с пълно гърло. Седем старици плачеха и удряха гърдите си. Сам селският старейшина креташе начело на хорото и размахваше кърпата си, сякаш да отпъди оса. Поп Добрен беше прежалил червеното платно от амвона в черквата, за да ушият копринено було. Всички негласно се бяха разбрали да й направят истинска сватба, като да измолят от Хуба прошка.

Години Хуба им беше слугувала покорно и мълчаливо, от къща на къща, само за единия хляб. Девойките, които сега деряха гърла, до вчера я отбягваха, смееха се на гърбицата й, на пепелявите й плитчици, на възчерното й лице. Бабичките често я биеха, щипеха я жестоко, костеливите им пръсти чак прокъсваха вълнените парцали, с които се обличаше. Поп Добрен не й позволяваше да припари до сламеника си в преддверието на черквата, преди да е измела до шушка светите подове, оплевила гробището, нацепила дърва за топенето на восъка и изчегъртала гнездата на божиите птички по камбанарията. И не пропускаше да й натяква сутрин и вечер, че е никоя, никаквица, оживяла по негова милост, защото той я намерил ей-там, в шубраците, под къпините. Че родната й майчица я изхвърлила, от уплах заради грозотата й...

Макар и гърбава, Хуба беше едра и със силни ръце. Затова свещеникът и старейшините доста се почудиха дали наистина да я пожертват. Умуваха дълго, докато разберат очевидното — нямаше кой да защити гърбушата. И никой няма да вдигне врява, когато я дадат на змея.

Застанала насред хорището, Хуба както винаги мълчеше. Не беше уплашена. Девойките, които отиваха в пещерите по Еньовден на всеки три години, не се връщаха. Но Хуба помнеше, че змейовете не са людоеди. Боеше се само от това, че живеят дълго. И ако този змей бе достатъчно стар, можеше да я разпознае...

Цялото село изпроводи Хуба досами подножието на Козя брада. Скалистите върхове на хълма се смятаха непристъпни, а и опасни — змеят делеше владението си само с дивите кози и орлите. Девойката пое нагоре, без да се сбогува с никого и без да се обръща назад — такъв беше обичаят. Но когато се скри от погледите им, захвърли и булото, и невестинския венец. Знаеше, че на жениха й няма да му харесат нито червеният плат, нито здравецът. Знаеше го, защото на самата нея причиняваха лека болка. Катереше се по голите камъни бързо и уверено, дишаше учестено, но свободно...

Не беше изминала и половината път до върха, когато скалните птици я усетиха и закръжиха над главата й. Спря за малко да им се порадва. Един стар лешояд разпери криле и затанцува в краката й — молеше я да тръгне с него. Хуба внимателно го отмести от пътя си и продължи. Птиците я съпроводиха почти догоре, до пещерите. С тях девойката се сбогува, дори си поплака, докато гледаше как отлитат. Безпогрешно намери дома на змея — широка пещера с кристални висулки и разхвърлени по пода овчи и кози рога. Седна на един камък пред входа и зачака.

От върха на Козя брада се виждаше надалече. Хуба имаше дълга памет, тежка като проклятието й. Беше се родила с този товар, а светът, който познаваше, бе съвсем мъничък, тесен и душен затвор — селото, скалистият хълм, равното пасище под него, където лете изкарваше биволите, сладкият извор, от който мъкнеше вода за всичките къщи, и горчивият, където тайно се къпеше нощем. А оттук жадният й поглед можеше да се наслади на всичко, за което й бяха разказвали птиците. Реката, дето течеше на изток и се виеше като тъничка сребърна змия, острите върхове на запад, сиво-сини като небето, което докосваха, гористите склонове на юг, все по-ниски и по-зелени, спускащи се чак до солената вода... Там, по плувналите в мъгла и пясък брегове, се бяха излюпили змейовете. Помнеше...

— Още една женска? Знаех си! — изгърмя и я стресна гласът му по залез слънце, когато се прибра и я завари задрямала върху камъка.

Беше огромен. Ако се изправеше, Хуба щеше да стигне едва до лактите му. Кожата му беше грапава като на гущер и наситено синя. Син змей, спомни си Хуба, те са най-дълголетни... Краката, раменете и гърдите му бяха покрити със ситни люспи, по които последните лъчи разпръскаха морави отблясъци. Редките косъмчета по издължената му глава и по муцуната бяха поизбледнели — навярно бе видял повече от хиляда нови слънца. Двете прибрани на гърба му крила бяха светлосини и прозрачни като дълбока вода, а очите му — жълти и приличаха на стръкчета иглика. Лявото му рамо беше жигосано. Роб... По трите черни кръгчета, пронизани от сребриста стрела, Хуба прочете името му, Себул. Беше красив.

— Как смееш да ме гледаш? — изгърмя пак странният му, дрезгав глас и Хуба сведе очи. После се надигна и без да го поглежда, му се поклони дълбоко три пъти.

— Ще пищиш ли, задето съм гол?

Гласът му кипеше от недоволство и девойката побърза да поклати глава. Под носа й тупна удушен овен, а гърмът се разнесе по-отблизо:

— Вечерята ми. Одери го и ми направи препаска. Дотогава да не си посмяла да ме зяпаш и да пищиш!

Говореше гладко човешкия език. Хуба кимна, а змеят се запъти с тежки крачки към пещерата си. Донесе й нож, ръждясала игла и връв, сетне отлетя нанякъде. Когато се върна, девойката вече беше одрала овена и търкаше с пясък и ситни камъчета кожата, за да я изчисти от кръвта. Змеят струпа пред пещерата купчина сухи дърва, долови учудването й и обясни:

— За огън. Да си изпечеш месото.

Хуба едва не се задави — знаеше, че огънят ще го измъчва. Досега никой не беше показвал такава загриженост към сирачето и жестът му я трогна, разтърси я дотам, че без да ще, се изпусна:

— Сполай ти, господарю Себул, ама не беше нужно. Мога да ям месото сурово като тебе...

Усети се и веднага прехапа език, но в жълтите очи, които се надвесиха над нея, нещо потрепна. Себул се наведе ниско и се вторачи в гърбицата й, а гласът му не бе гръм, а съскаща мълния:

— Колко си стара, жено?

— На седемнайсет лета съм, господарю — престори се, че не е разбрала Хуба.

— Не те питам кога си родена, а колко си стара! — настоя той и посегна да пипне подутината на гърба й.

Девойката се сви и изписка, сетне се престраши и се разпищя диво, докато го накара да се дръпне. И за да заглади грешката си, отряза парче овнешко, запали огън и го изпече. Изтърпя храбро болката от вида и топлината на пламъците — все пак беше израсла сред хора...

Преживяха мирно и кротко няколко дни. В най-сухия край на пещерата, досами входа, змеят сам й приготви ложе от дебел мъх — Хуба чак се просълзи от благодарност. По изгрев отлиташе, по залез се връщаше и донасяше козел, овен или сърна за себе си, кокошка или заек за Хуба. Двамата си споделяха кошмара на огъня, после той й позволи да яде месото сурово и това някак си ги сближи.

— Ти не си лош, господарю — призна му Хуба.

— И ти ми харесваш, жено — изповяда й Себул. — Вече не съм млад, видял съм хиляда двеста и три прераждания на слънцето, а не съм срещал добра жена като тебе. Не пищиш, мълчиш, не се търкаляш. Харесваш ми. Чудя се дали да не те задържа.

Хуба се сети, че сега е редно да попита какво е сторил с другите жени. Нищо, отговори, както се очакваше, змеят. Като се укротят и посвикнат с него, като свършат да пищят, да падат и да плачат, отнасял ги някъде, където си пожелаят. Никоя не пощяла да се върне в селото, не разбирал защо. Представа нямал и защо му ги пращат. Не може да спре да им задига овце и телета, нали все с нещо трябва да се храни. Тя иска ли да се върне в селото? Не, веднага отказа Хуба, достатъчно им беше слугувала. Размисли и добави, че всъщност не й се ходи никъде. Добре й е с него.

— Тогава ще останеш! — реши змеят.

— Благодаря, Себул...

От облекчение пропусна да го нарече „господарю“ и в жълтите ивички на очите му за втори път потрепна разум.

— Не помня да съм ти казвал името си...

Усилието да мисли го караше да мисли на глас. Хуба раззина уста и подбели очи — това правеше лицето й особено грозно и глупаво. Справи се. Необичайният за змей проблясък на ум в зениците му угасна и той продължи да разкъсва кротко със зъби и нокти вечерята си. А девойката се зарече да не допуска повече грешки. И още на другия ден не удържа на думата си...

Стана по пладне. Беше й непоносимо горещо, затова Хуба навлезе по-дълбоко в пещерата. Там беше тъмно като в рог и тя можеше да гледа спокойно, без да я парят очите. Поразрита нехайно купчините овчи кости, разкърши снага от приятния хлад и тогава го видя. Не можеше да не го забележи, защото кристалното острие искреше. Не можеше и да го подмине, защото с цялото си сърце закопня да го пипне. Погали го — беше прекрасен! По-студен от лед и по-твърд от елмаз. Обхвана дръжката му — легна в дланта й точно. Завъртя го и затрепери от възторг. По-лек от перце, по-остър от жило, по-чист от сълза. Скъпоценен...

— Мислех, че вече не се раждат черни пеперуди.

Чу зад гърба си познатото дрезгаво съскане и се вцепени от ужас. Съвзе се бързо, извърна се и запелтечи:

— Ам че то, господарю, таквоз... рекох да поразтребя... Пък то блести и лъщи... И аз... нали съм жена...

— Не съм ти господар. И ти не си жена.

Говореше бавно, а очите му бяха бистри и оцъклени — бе впрегнал всичките си сили да разсъждава:

— Цяла сутрин мислих кога съм ти казал името си. И си спомних. Не съм. Обаче ти го знаеш. Значи си го прочела на рамото ми. Значи...

— Никога вече няма да пипам меча ти! Обещавам! — увери го Хуба и в отчаянието си отново сбърка.

— Значи знаеш, че е меч — продължи неумолимо да мисли змеят. — И знаеш, понеже той беше на един като тебе. Един, дето изби много от братята ми, когато дойдохме в планината.

Хуба не издържа и се разплака:

— Недей, господарю Себул. Аз никого не съм убила. И на тебе нищо няма да сторя... Та аз съм само на седемнайсет...

— Плачеш — прошепна Себул. — Значи си добра. Значи си още какавида...

Свършено беше. Хуба видя как очите му потъмняха от свирепа злоба и стисна здраво кристалния меч. Вече знаеше, че той няма да я пощади. Себул изпъна рамене, разпери криле и отметна глава. Напълни гърдите си до болка с горещия въздух и извика високо, яростно, мощно, за да го чуе цялата планина:

— Ти не си човек! Ти си авлия! Ааав... лиии... яяяяя!

Ехото поде вика му и го разнесе, повтори го и го потрети, вдигна рояци ята, заблъска се по върховете, разтърси скалите, пробяга по скатовете, затрептя в клоните на старите ели. Планината го попи до последния тътен, недрата й се разтвориха и избълваха тъмен, зловещ гняв. Гняв и сляпа омраза. Пронизаха Хуба и свиха гнездо в окаменялото й сърце.

Още преди да секне могъщият вик, тя завъртя меча, плавно и сигурно, и отсече главата на Себул. Той беше натрапник. Не усети жал. Не усещаше друго освен страст да убива. Беше я разпознал. Беше я назовал. И сега стражът на планината имаше точно четиридесет дни, за да изпълни дълга си, преди да умре...

 

2.

— Малечък ми се видиш, момче. Как те викат?

— На седемнайсет съм вече — изпъчи се Хуба, за да поизправи гърбицата. — Хубен ми е името!

Страторът прихна, придружен от гръмкия смях на тримата войводи и кикота на цялата набрана войска. После вдигна ръка, огледа се грозно по поляната, за да въдвори ред, и отново впи проницателните си очички в девойката:

— Я, си признай, Хубенчо, кой те изпрати да го заместиш! Бачо ти или тейко ти?

— Бачо — храбро излъга Хуба и запристъпва от крак на крак за достоверност. — Оженихме го тая пролет, та...

Лъжата изтръгна нов пристъп на смях сред войниците. А някои замърмориха: „Така е то. Едни си гледат булките, пък други, дето сме по-прости...“

Колебанието на стратора й вдъхваше едва сдържан бяс, но тя знаеше, че няма право да го убие. Този човек бе роден в планината, не беше натрапник. Трябваше да си го напомня непрекъснато, а губеше търпение. И време. Беше похабила половината, за да се увери, че в планината няма други врагове, освен ония, дето вилнееха на север. Адовите изчадия — тартарите, както бе чула да ги наричат, докато се луташе от село на село. Вярно, на път за войнишкото сборище беше убила двама мъже. Единия заради коня му. Всъщност той сам си пукна, като видя меча й. Затова му взе и ножницата, за да скрие кристалното острие. От другия се сдоби с дълга желязна сабя, кожена ризница, мъжки дрехи и ботуши по мярка. Той беше стар воин и храбрец, опита да се сражава с нея...

— Хубавец си, Хубенчо, няма що! — изсумтя страторът. — И смелчага... Две оръжия си запасал, а си не видиш врабешкото вратле... То не е детска игра, не проумяваш ли? Обаче конят ти е добър... Ей, да не си го откраднал?

— Не съм — докачи се по момчешки Хуба. — Вранчо ми е другар от жребче. Ехее, колко съм го пасъл по моравите...

Можеше да излъже, каквото си иска. Не само птиците, всички животни в планината й бяха другари. Доверяваха й се като на себеподобна. Можеше да пристигне на сборището възседнала вълк или мечка, но едва ли щеше да се хареса на стратора. За жалост, беше й нужно доверието на човеците. Не биваше да се лута повече, трябваше й Водач.

— Вземи го, Благое — предложи единият от войводите. — Какъвто е черен и грозен, съвсем прилича на тартарин. Ще го острижем и ще го пратим за съгледвач...

— Няма да го стрижем! И такъв да го видят, ще се пръснат от смях! — довърши другият и нова вълна на кикот раздвижи поляната:

„Да го намажем със сажди и да му залепим мустаци. Котешки... Направо да го отъркаляме в катран... Гърбав е, ама не е куц. И отде да му дирим рога? А кой ти каза, че тартарите имат рога? Че как бе, брате, нали са от пъклото? Рога, опашка, едно-друго... Не знам за тях, ама тоя е толкова грозен, че може и да има! Чакай, чакай! Ами ако те са го пратили за съгледвач? Я, да проверим!“

Няколко чифта ръце се протегнаха едновременно към Хуба. Толкова бързо, че не й остана време да мисли. Първия, който я докосна, преметна през рамо. Заби коляно в корема на втория и нещастникът се струполи, без да изохка. Третия сграбчи през кръста, завъртя го над главата си и помете с него останалите. После се дръпна от бъркотията, изтегли сабята си и разбра, че е сглупила...

Мъжете се сгъстяваха около нея с оголени оръжия. Заразглежда лицата им — изкривени, ококорени, уплашени. Канеха се да я нападнат не толкова от гняв, колкото от страх. Потисна една въздишка и примижа — трябваше да пощади поне някого. Някой, който да я преведе през горите и проходите на север...

— Аз ще го взема!

Гласът на най-младия от войводите прозвуча неуверено и някак срамежливо — навярно рядко се осмеляваше да говори в присъствието на по-старите. И двамата го отрязаха незабавно:

— Не щем побойници във войската!

— Вади оръжие на своите! И не отбира от шега...

Младият мъж тръсна глава и се обърна към стратора:

— Ще го взема, Благое. Бърз е и силен, нищо че е недъгав... Бойци ми трябват, не шегобийци! А ти сам рече, че войната не е игра.

— Ти ще водиш първия отряд, Яворе, ти решаваш — сви рамене Благой. — И щом искаш да му береш греха, твоя воля...

Хуба веднага хареса този мъж, веднага щом чу, че той трябва да я отведе при врага. Приближи към него и каза високо:

— Води ме, човече... войводо! Води ме по-скоро при тартарите!

Простичката молба, неясно защо, накара мъжете наоколо да се затъркалят в тревата...

 

3.

Първият отряд от петдесет конници пое не на север, а на изток, по течението на реката — така било безопасно. Войводата не я изпускаше от очи. Ръмжеше навъсено, когато някой подвикнеше: „Ей, Врабешко вратле, я помогни да се изуя, че нещо гачели ми убива...“ Или: „Не посягай, Хубенчо, не си дорасъл да ядеш сърнешка плешка!“ Една вечер намери Хуба да се свива накрая на лагера, сграбчи я за рамото и я накара да приближи огньовете и да се включи в устройваните двубои със сабя. А когато девойката, без много усилие, тръшна противника си на пясъка и опря оръжието си в гърлото му, дълго подръпва мустаци и се усмихва загадъчно. Настоя Хуба да легне не при конете отсреща, а до най-буйния огън. Зави я с вълнената си наметка, погали с пръст гладката й буза и прошепна:

— Много си як, Хубене. Пъргав и жилав. Не съм виждал момче като тебе. Такова чисто и спретнато. И така да отмята глава, сякаш доскоро е имало плитки... Откак се спомина майка, сам съм отгледал две сестри. Все ми износваха дрехите, а едната върти сабя досущ като тебе... Знаят ли близките ти къде си?

— Сираче съм, войводо.

— Аха. Има наблизо един женски манастир. На път ни е...

— Няма да ме спреш, човече!

— Така си мислиш! Спи сега, спи...

Хуба не можеше и да мигне. Не й оставаше време да търси друг Водач. Изчака всички да заспят и тихо се изсули.

Повървя доста надолу по брега, докато намери къпинак. Там се съблече, откъсна седем бодила, взе меча си и нагази в реката. Не беше дълбоко — в средата на течението водата обливаше едва хълбоците й. Заби меча в мекото дъно и бавно и отчетливо започна да брои:

— Алем, тутом...

Първия и втория бодил заби в раменете си, докато покапе кръв. Кръвта й бе гъста и жълтеникава като мед... Отдолу се чу глухо клокочене, а около меча се извиха нанизи от мехурчета.

— Читем, твирем...

Третия и четвъртия притисна към петите си. Клокоченето се усили в бучене, водата се отдръпна, запени се и се завихри около тялото й.

— Вечем, шехтем — припя Хуба и набоде жестоко дланите си.

Водовъртежът я обгърна във фуния, реката затътна и потъмня. Девойката нарисува с последното трънче полукръг на челото си, изчака веждите й да се омокрят с кръв и я повика:

— Хош-ава!

Тътенът секна на мига, реката спря, сякаш замръзна, а повърхността й се изглади и заблестя като огледало. Хуба се наведе, за да й покаже по-добре лицето си:

— Аз съм стражът Хубар. Давам ти в жертва кръвта си. Помогни ми, дъще на планината!

Водата се надигна и леко заплиска по нея, за да отмие кехлибарените капчици...

На сутринта войводата мълчаливо пришпори коня си, без да напомни и с поглед за снощното й разобличаване. След час обаче спря и обяви, че те сега с Хубенчо ще свърнат за малко на юг, към манастира, за да осветят хоругвата. А нека останалите продължат по реката и чакат при Разделни мост. Хуба леко поглади драскотината на челото си.

Страшното бе не, че реката придойде посред лято, а че придойде изведнъж. Надигна се, погълна бреговете и понесе по избуялото течение коне и хора, изтръгнати дървета и дребен дивеч. „Благодаря ти, Хош-ава!“, прошепна Хуба, докато извличаше на стръмните северни склонове Водача си. Помогна му да се вкопчи в някакъв храст и заудря гърдите и гърба му, за да се изхрачи.

— Людете ми! — изкрещя той, когато успя да си поеме дъх.

— Не! — отказа Хуба.

Гледаха се свирепо няколко мига, а девойката осъзна, че той няма да продължи без войската си. Изсъска от яд и се хвърли във водата. Първо, разбира се, спаси Вранчо. А после — още трийсет и двама мъже и осемнайсет коня...

Когато се свестиха и проумяха какво бе станало, десетки погледи помътняха и се вторачиха не в разпенената стихия, а в девойката. Нямаше да посмеят повече да й се подиграват, но на Хуба й беше все едно. Важното беше друго — не можеха да вървят нито на изток, нито на юг. Трябваше да тръгнат на север.

— Изгубих много люде и повечето коне. Трябва да се върнем обратно — реши Водачът.

— Няма да се върнем, човече! — потрепери Хуба.

Очите му се оцъклиха като на змея, когато започваше да схваща. Затова Хуба побърза да заяви на останалите:

— С войводата решихме да продължим право на север.

— Не бива, войводо! — започна един и не знаеше към кого от двамата да гледа. — На север оттука е Конджулова клисура...

— Който е влязъл там, не е излязъл — подхвърли друг.

— Ние ще излезем! — сухо обеща девойката.

— И да излезем, сетне е Юдина гора — заинати се трети. — А там, чувал съм, ставали едни работи, дето... Не ти е работа!

Хуба примижа и бавно преброи до десет. После разпери ръце и извика високо, за да чуят всички:

— Видиш ли ги, войводо? Видиш ли си войската? Да бях ги оставил да се издавят... тая шайка страхливи псета!

И за по-сигурно се изкиска.

Запълзяха на север. Напредваха бавно, защото през повечето време не можеха да яздят, а и вече нямаше коне за всички. Не беше лесно, местността ставаше все по-камениста, гъстълаците — все по-мрачни и сплетени, а Хуба бе все по-щастлива, че е случила на Водач. Младият мъж знаеше планината на пръсти. Ловко избягваше сипеите, бързо сечеше храстите, катереше се като коза. Проправяше пътя им и само с поглед пресичаше недоволното мърморене. И за да докаже на девойката, че не е страхливец, нареди да навлязат в опасната клисура привечер.

Хуба го беше предизвикала нарочно, и не възрази, макар да беше разбрала защо никой не е излязъл от клисурата. Още докато разчистваха гъстълака при входа й, тя ги беше надушила. Лепкавата смрад, която витаеше над камънаците, й беше подсказала какво тия мъже наричаха конджул. Скитниците теку. Замалко да се разсмее от облекчение. Сложи ръка на сабята си и първа пристъпи в клисурата.

Вдъхна дълбоко и прецени, че са около десетина. Спомни си, че за разлика от конете, теку са хищници, при това твърде свирепи, за да бъдат обяздени. Налитаха на всичко, което мърда, диша и се страхува. Долавяха страха отдалече, затова Хуба се насили да остане спокойна дори когато спътниците й започнаха да палят огньове и на това отгоре разрушкваха пламъците, за да уплашели дивите зверове. Извади сабята си и предпазливо закръжи около малкия лагер.

Клисурата беше усойна, студена и влажна. Напомняше й благодатното време отпреди Възхода на слънцето, когато планината дремеше под дебелия лед. Защитена от огън и неоплодена от гняв. Безкрайната нишка на спомените й изтъняваше с пропукването на първия ледник. С нашествието на огъня и клетвата на черните пеперуди. Със смъртта на първия страж. Нататък паметта й беше накъсана, безразборна, болезнена. За миг изпита съчувствие към теку. И те като нея бяха създания на мрака и леда. Навярно се криеха тук през топлите месеци, преди да започне краткото им зимно скитничество...

Не духаше вятър, но миризмата на огън бавно се разнасяше. След по-малко от час Хуба чу едва доловим тропот на копита. После единичен хриптящ вой — водачът на теку събираше глутницата. И накрая — зловещ крясък, който подканяше: „Бягай! Викай! Страхувай се!“ Бяха ги открили.

— Не мърдайте! — заповяда на ужасените мъже. — Успокойте се, мълчете и не се пръскайте! Конджулите няма да ви нападнат, докато сте заедно. Никой да не се отделя!

И престъпвайки собствената си заповед, девойката уверено тръгна по посока на крясъците.

Намери ги бързо. Бяха повече, отколкото очакваше. Петнайсет по-дребни, кафяви, женски. Дузина сиви малки. И огромен черен мъжкар. Едноок, но затова пък окото му беше по-ярко червено. Копитата му бяха около педя широки, с дълги закривени шипове. Козината му беше настръхнала, а вълчата му муцуна зееше и се лигавеше право срещу Хуба. Усети я чак когато го доближи, защото тялото й не разпръскаше топлина, а ума си беше изчистила от всякаква мисъл. Нададе вой и се втурна към нея, но преди да я достигне, закова на място и вдигна предните си копита. „Бягай! Бягай!“, отекна в главата й страховитият крясък. Девойката не помръдна. Мъжкият изви дългата си шия, за да я огледа по-добре. Нямаше да я нападне, опасни бяха само женските. Неговата сила бе друга — да заповядва без думи. Хуба затаи дъх и насочи към бясното му съзнание чиста и бърза като острие мисъл: „Махайте се!“ Теку изпръхтя, а окото му просветна от изненада. Подуши въздуха, спря да се зъби и удари копито: „Огън! Топла кръв! Ела с мен, ела!“ Беше я приел в глутницата.

Една след друга женските се запромъкваха през камънаците, водени от миризмата на дим. Хуба захвърли сабята и внимателно издърпа меча си. Забеляза, че само две от женските остават да бранят малките си и мъжкаря. „Спри ги! — нареди му в ума си. — Върни ги!“ „Кръв, кръв! — тропаше нетърпеливо мъжкият. — Има за всички!“

Малките, реши Хуба. Първо тях, за да накара женските да се съберат отново. Затича се срещу мъжкаря. Двете женски се втурнаха да го защитят, но Хуба го подмина, отскочи встрани и ги посече с едно замахване на меча. После достигна скупчените малки и спря, за да даде време на мъжкия да се съвземе и да закрещи. Женските обаче не се върнаха. Хуба завърша сред дребосъците, като внимаваше да не ги доубива веднага, за да могат да пищят. Изкорми всичките, а само половината женски препуснаха към нея — навярно майките им. Справи се лесно с обезумелите женски и се зачуди защо се бавеха другите. Мъжкият беше спрял да крещи и в потискащата тишина девойката долови глухото ръмжене на хищници, намерили плячка.

Прималя й. Останалите шест женски бяха докопали нещо. Или някого. А знаеше, че сред глупавите човеци в отряда им само един бе достатъчно малоумен, за да я последва. Хвърли се назад и на свой ред закрещя от ужас. Свари го жив, но продължи да крещи, вече от яд. Идиотът поне не беше търтил да бяга. Стискаше с две ръце тежкия си меч и го въртеше диво около себе си, за да отблъсква шестте чудовища. А те дори не се опитваха да го нападнат. Обикаляха го и чакаха подло да се умори, да отмалее и да се предаде. Хуба ги връхлетя и ги накълца с истинска наслада. Не спря да ги кълца и да плиска черната слуз доста време след като зверовете рухнаха под меча й. А когато позадуши гнева си, опря острието в гърдите на облещения мъж:

— Две неща, човече! Да ги запомниш от мене... Първо, никога не бягай, нито се защитавай от конджули, защото не можеш! За да оцелееш, трябва да ги нападаш... И второ — не се сдържа и го сграбчи за гърлото, — искам те жив! Трябваш ми жив! Разбра ли?

— Ъхърр — отговори той, а девойката се осъзна и го пусна. После го хвана за ръката и го повлече към мястото, където бе изклала малките теку.

Мъжкият стоеше при тях и скимтеше. Побутваше телата им и ближеше незасъхналата кръв. Но все още изглеждаше страховит и зловещ, затова Хуба го посочи:

— Това е мъжкарят. Истински черен конджул, давам ти го! Ха, да те видя какъв си ми бил храбрец!

Да убие самотен мъжки теку, бе по силите на дете. Войводата запристъпва към него кажи-речи пипнешком и замушка с меча си тъмното. Мъжкарят се обърна, нададе потресаващ вой и удари копита. Подуши приближаващия човек и завъртя пламтящото си око към Хуба:

„Спаси ме!“

Хуба не разбра защо се стегна гърлото й. Може би защото крясъкът не приличаше толкова на заповед, колкото на молба. Молба към сроден. Гледаше ги и не можеше да реши кой от двамата й е по-близък, човекът или чудовището. Взря се в жаркото око, а мислите й запрепускаха в отчаяна неспособност да обясни: „Аз не съм твоя женска. Ти не си ми брат... Този мъж е моята глутница... Моят водач... Моят... Явор!“

Сякаш името й помогна. За пръв път наричаше Водача си по име:

— Нападай, Яворе, нападай! — извика Хуба, а мъжът замахна с меча и като по чудо уцели шията на теку. Олигавената глава се търкулна в камъните, а девойката си отдъхна.

Трябваше да го накара, за да види колко е лесно. Защото беше видял как предрешената гърбуша избива цялата глутница. За жалост беше видял и друго...

— Чуден меч имаш, моме. Откъде е? — попита я, като се върна при нея.

— Намерих го в една пещера — призна девойката и побърза да скрие острието.

— Че и добре си служиш с него, много по-добре отколкото със сабя... Кой те е учил?

Хуба веднага изплете лъжата:

— Тате. Искаше да ме научи, за да се браня, нищо че съм момиче...

— Да се браниш! — натърти Явор. — А не да хукнеш на война с мъжете! Какво да те правя сега? Даже не знам как ти е името...

— Викай ми Хуба... Но за другите съм си Хубенчо!

— Не се безпокой! — наежи се Явор. — Няма да позволя никой да те пипне...

Ако му кажеше, че може с два пръста да счупи врата на всеки грубиян, опитал да я докосне, едва ли щеше да го успокои. Затова кимна и признателно се усмихна. Преметнаха останалите, че техният войвода най-храбро и сам-самичък е изтребил конджулите. Явор се червеше, а те го гледаха с благоговение. И това беше добре, защото на сутринта лъсна още една причина, поради която никой не бе излязъл от Конджулова клисура. Клисурата чисто и просто нямаше изход.

Скалите секваха рязко. Така, както рязко секваше и дъхът на всеки, погледнал в пропастта надолу. Хуба припълза до ръба, за да прецени височината — около стотина крачки до върховете на боровата гора, разстилаща се примамливо на север.

— Ще се спуснем! — предложи Хуба.

— Ще се върнем! — изрева някой.

— Ти си пръв! — прикова страхливеца Водачът й и никой повече не посмя да спори.

Събраха всички въжета, юзди, пояси и камшици. Навързаха ги и направиха примка. И както бе заповядал войводата, завързаха първо ревящия мъж. Десетина се наредиха по въжето и полекичка заспускаха другаря си. Човекът ревеше неистово, сетне притихна, накрая отдолу избликна възторженият му вик — беше стигнал земята. Издърпаха въжето и завързаха следващия...

Не беше чак толкова трудно, дори когато хората, придържащи въжето, намаляха. Трудно стана едва след като в клисурата горе останаха само Явор и Хуба.

— Сега си ти — нареди той.

— Не — сухо възрази Хуба. — Сега са конете. Дори да яздим по двама на кон, ще напредваме по-бързо, отколкото ако вървим пеш. А аз наистина бързам, Яворе.

— Ама как я мислиш, моме? Че то е добитък! Ще се дърпа, ще се мята... Само ще ги осакатим. И можем ли двамата да удържим кон?

— Не двамата, Яворе, аз ще ги спускам. А ти ще се преструваш, че ми помагаш.

Подсилиха въжето с още няколко кожени пояса. А девойката реши, че е редно да опита със собствения си кон. Помами Вранчо почти до ръба. Жребецът настръхна и затрепери.

— Моля те, Яворе — прошепна Хуба, — заповядай на ония долу да мируват. Нужна ми е тишина.

Той се надвеси над пропастта и извика на хората си, а Хуба започна нежно да гали жребеца. Сплете пръсти в гривата му и тихо запя на ухото му:

— На-ни на-ну, и-мен-ше-гор...

Конят спря да трепери, клепачите му се притвориха и след малко спеше дълбоко. Хуба го завърза за единия край на въжето, останалата част намота около кръста си. Вдигна Вранчо на ръце, вкопа нозе точно на ръба и полекичка, педя по педя, го заспуска надолу. В подножието на скалите бе гробна тишина. Не толкова заради заповедта на Явор, колкото от вцепеняващо изумление.

— Какво се блещите, бре! — подвикна им Хуба. — Събудете го и го развържете! И да не съм чула гък!

Не беше нужно да им се заканва — мъжете бяха изгубили дар-слово. Поеха и развързаха Вранчо, а девойката издърпа въжето и помами следващия кон. Явор гледаше, втрещен и бездиханен, как тя спуска един подир друг четири коня. За петия припряно се зае да й помага, докато го връзваше, прегърна я силно, за да я закрепи за ръба на пропастта, и тихичко се кискаше зад гърба й. На шестия вече припяваше гъгниво с нея старата детска песничка „Спи-заспи, конче“. Успяха да спуснат здрави и читави всичките деветнайсет. Хуба изтри чело и гласно благодари на въжето, че бе издържало...

Въжето — да, но не и Явор. Когато Хуба понечи да го завърже, той подскочи като опарен и отблъсна ръцете й. Продължаваше да се хили и да потръпва.

— Не съм те подценила, нали, Яворе? — уморено попита девойката.

— Дядо ми! — изхриптя той и се свлече. Гърчи се и се киска, докато по бузите му потекоха сълзи. Чак тогава се помъчи да говори отново. Езикът му не се подчиняваше.

— Овладей се, Яворе! — повиши глас Хуба.

— Дядо ми — повтори и повърна. Накрая изтри брадата си и вдигна очи към Хуба. Бяха разумни, но блестяха с ликуване. — Моят дядо все казваше, че някои гърбави люде имат нечовешка сила... Разказвал ми е... че гърбицата им не е гърбица. И че даже не са... не са... Каза ми едно старо предание... За пеперуди! Черните ангели...

Нямаше смисъл да отрича.

— Дядо ти е бил мъдър човек — прошепна и ласкаво се усмихна.

— Значи е вярно? — Той се сви и размаха ръце. — Нищо не съм казал, нищо!

— Не се измъчвай, Яворе, вече ме разпознаха. Затова бързам. Трябва да стигна при тартарите до две седмици. Да. Аз съм стражът Хубар. А тебе избрах за Водач.

Странни твари са тия човеци, отбеляза си наум Хуба, когато мъжът отведнъж спря да се свива и да трепери, изопна тялото си и изпъна рамене. В погледа му се сменяха нежност, обожание, гордост, гняв.

— Мамицата им варварска, а! — изрева и се метна към нея.

Притисна я диво и целуна челото й. После коленичи и целуна прашните й ботуши. Бързо омота края на въжето за една канара, сграбчи го и без да се връзва, кажи-речи презглава се хвърли в пропастта. А докато го гледаше как пропада надолу, Хуба се зачуди дали тъкмо сега Водачът й не е полудял...

 

4.

Гората се оказа най-омайното място, което беше виждала. Огромните борове растяха нарядко и в чудновата подредба. Около дебелите стволове се стелеше килим от сухи иглички, а земята бе удивително равна. Не се виждаше никакъв храст, нито камъче, никакви малки дръвчета, сякаш могъщи колони подпираха небето, а всичко друго е грижливо изметено. Тук-там над главите им прескачаха катерици и ги оглеждаха любопитно и някак насмешливо. По-нагоре се чуваше равното тракане на кълвачи. Но по земята нищо не припкаше, не пълзеше, не ровеше. Нито зайци, нито къртици, нито даже паяци. Следваха пъстрата плетеница от лъчи и сенки и мълчаха. Макар често да чуваха тихо бълбукане, не се натъкнаха нито на извор, нито на рекичка. Въздухът бе свеж и прохладен, но не усещаха и най-лек полъх на вятър. И клоните на дърветата не потрепваха, като че бяха изваяни. Сякаш невидима ръка ронеше от тях игличките. Мръкваше, а никой не смееше да спре и да запали огън сред гората. А и нямаше с какво. Над тях се сипеше дъжд от сухи игли, но нито една изсъхнала клонка. Яздеха все по-забързано и уплашено и чак когато се стъмни съвсем, намериха открита поляна.

Не й се зарадваха много, защото поляната бе по-чудна и от гората. Безупречно равна и съвършено кръгла. Сияеше на месечината, а светилото бе някак необичайно ниско, като око, надзъртащо в кладенец. Тревата бе по-мека от пух и по-ароматна от цветна градина. „Проклети билки!“, задъха се Хуба, но потисна гаденето и смело нагази в тревата. Дори и без огън, все пак бе по-разумно да спят на открито.

Не че някой успя да заспи. Даже конете изглеждаха възбудени и... доволни. Прекалено доволни. А мъжете направо се тресяха. На това отгоре сушеното месо не стигна да се нахранят всички — повечето им припаси бе отнесла реката.

— Утре ще ловуваме — твърде бодро се провикна Явор.

— В Юдина гора? Без мене! — гласът на един от мъжете изтъня до писък.

— Че какво ще ловуваме, войводо? — ниско попита друг. — Не се види тъдява нищо...

— Дали ще сме живи до утре? — изтърва се трети и над поляната легна още по-тежко мълчание.

Хуба притвори очи и опита да си спомни за юдите. Те бяха млади. Умни и силни... За едно беше сигурна — и с тях няма да се разминат. Защото тази поляна бе самото сърце на царството им. Поглади още веднъж сочната миризлива трева около себе си и неволно прехапа език. Да, това бе еленово пасище...

Стройната песен на десетки ангелски гласове обгърна поляната в полунощ, когато месечината се издигна най-високо, сякаш привързана за небето с венци от нанизани дребни звезди:

„Ой те, сестро Вечернице,

ройни плитки, огрей небо,

да си видам ясни друми,

да си найдам сребър извор...“

В средата на поляната нещо завря и забълбука, бликнаха сребристи пръски, все по-нагоре и по-нашироко, докато оросиха тревата и омокриха онемелите от смайване хора.

— Дръжте конете! — тихо нареди Хуба. — Никой да не пие от този извор!

Водата се плискаше и ромолеше омагьосващо. Хладните капчици избликваха, проблясваха и се пръскаха, звънтяха мамещо като сребърни монети.

— Спри! — изкрещя Хуба на един от мъжете, но човекът не я послуша. Притича към извора, подложи лице на странния дъждец и жадно запреглъща. Няколко малки глътки — беше достатъчно. Внезапно се дръпна и изрева. Ревът му не беше човешки, а болезнено протръбяване на елен. Свлече се и се загърчи, дрехите му запукаха и се раздраха по наедряващото му тяло, изкривените му длани се втвърдиха и се изостриха в копита, преобразяването бе ужасяващо бързо.

— Хванете го! — изсъска Хуба. — Не му давайте да пасе от тези билки!

Мъжете се хвърлиха към мятащия се елен, спънаха го, овързаха го, намотаха кърпи по муцуната му.

— Още ли искаш да ловуваш в тая гора, Яворе? — прошепна девойката и без да дочака отговор, започна да се съблича.

Свали дрехите си до пояс и се събу. Запретна крачолите си и спокойно приближи зловещия извор. Извади кристалния меч и го заби в бълбукащото гърло. Водата секна. После скръсти ръце и зачака. Спътниците й гледаха променения Хубенчо с пусти очи — вече нищо не можеше да ги учуди. Не трепнаха и когато от сенките на грамадните борове изплуваха ездачки и се наредиха в кръг около поляната. Нямаше нужда да ги брои, знаеше, че са точно дванайсет. Водачката им потупа шията на елена, който яздеше, и го насочи право към Хуба.

Отдалече можеше да мине за грозна сляпа старица. Или за красива златоока девойка — зависи коя от двете й глави първо ще погледнеш. Едната й глава клюмаше уморено, сякаш дремеше, но тънките й сиви плитчици се извиваха и съскаха. Другата й глава разтръска буйна червена грива и поръси ситни цветчета. Кожата на голите й ръце и гърди бе тъмночервена и набръчкана. Около кръста й бе пристегнат пояс със сребърна ножница за кинжал. Изглеждаше крехка, но дланите й стискаха здраво сребърен лък. Хуба бавно завъртя очи и забеляза, че лъковете на останалите са опънати, а двувърхите сребърни стрели сочат заплашително към свитата групичка мъже. И към Явор... За пръв път се почувства доволна, че се е родила в женско тяло.

Младата глава на юдата кимна леко и се усмихна:

— Добре дошла, мила — каза с топъл и нежен глас.

Хуба се поклони дълбоко, а докато се навеждаше, мярна очите на елена и едва сдържа вика си — тъмните очи на животното бяха тъжни и уплашени... Човешки!

— Добре заварила, майко — отговори и се постара да вложи в отговора колкото може повече кротост.

Сключените вежди на юдата се повдигнаха, а усмивката й стана по-широка:

— Разбирам, че си дошла да молиш, дъще.

— Да, майко — веднага потвърди Хуба, коленичи и долепи длани.

— Знаеш ли как да го заслужиш? — приведоха се към нея златните очи.

— Според закона ви, майко!

Светкавични въпроси и отговори — опасно надхитряне...

— Защо си довела и тия уроди? — юдата вирна брадичка към ококорените мъже.

— Те са стадото. За облога — високо и ясно изрече Хуба и с крайчеца на окото си видя, че лъковете се отпускат, а стрелите се прибират в колчаните.

— Добре си се сетила — засмя се водачката. — Елените ни стареят бързо... Тези ми се струват покорни. Умни ли са?

— Не много — наслади се да каже истината Хуба.

„Прости ми, Яворе — разкая се безмълвно, когато улови стреснатия му поглед. — Правя го само заради тебе...“ Посочи ги и гласно обяви:

— Залагам трийсет и трима млади мъже. Единият, както виждаш, е вече готов.

— Чудесно! — засмя се пак юдата и от косата й се посипаха още цветчета. — Кажи ми молбата си, дъще...

Хуба се напрегна отново да подреди разпокъсаната мозайка на спомените си. На близките спомени, защото юдите бяха дошли в планината векове след Времето на мрака и леда. Можеше просто да грабне меча и да ги избие като натрапнички. Но се боеше, че все някоя ще свари да вдигне лъка си и да стреля по мъжете. По Явор... Беше нарекла юдата „майко“, а не „сестро“. Значи бе длъжна да поиска закрила. От какво, от кого? Мислеше трескаво и ненадейно си спомни нещо съвсем скорошно — синьо люспесто рамо, белязано със сребърна стрела.

— Себул — прошепна девойката, изправи се и повтори. — Змеят Себул! Можеш ли да ме защитиш от него?

— Дали мога? — златните очи се разшириха и потъмняха от гняв. — Той беше мой роб! Къде е?

— В пещерите на Козя брада. Моето село му изпраща девойка на всеки три години. Тази година трябваше да ида аз. Успях да избягам, но...

— Жени? — прекъсна я юдата и попита задъхано. — За какво?

Хуба млъкна и се взря в красивото лице насреща си, осъзнавайки, че е уцелила по-точно, отколкото се бе надявала. Очите искряха като разтопено злато. Изящните устни потръпнаха и се изкривиха. Ревност? Потисна презрението, сведе очи, изчерви се и прошепна:

— Сещаш се!

Да, ревност. Гневът в златните очи пламна и се разгоря опустошително като горски пожар.

— Аз ще ти бъда противник! — изкрещя юдата.

— Добре — Хуба внимателно измъкна меча си от гърлото на извора.

Кръгът се раздвижи. Юдите слязоха от елените си и насядаха в редица зад водачката, за да я окуражават. Захвърлиха опасните лъкове в тревата, извадиха сребърните кинжали и ги положиха на коленете си. Според закона им двубоят щеше да продължи, докато единият от противниците се признае за победен или докато всичките единайсет обявят водачката си и Хуба за равностойни. Ако едната, без значение юдата или жената, опиташе да избяга, щяха да я нападнат дружно и да я убият. Простичко.

Хуба плъзна поглед по редицата — лицата на юдите бяха строги и непроницаеми. Преброи шестнайсет лица, повечето юди бяха едноглави и по-млади от противничката й. А тя вече стоеше срещу Хуба. Дясната й ръка стискаше кинжала, лявата — дълъг камшик, изплетен от еленова кожа и тънки сребърни верижки. Грозната й глава все още дремеше, клюмнала на лявото й рамо. Красивата бе леко наклонена и оглеждаше изпитателно девойката. Усмихваше се! Хуба едва не се плесна по челото, когато прочете смисъла на усмивката й. Чак сега се досети защо тя бе поискала да й бъде противник. За да я пощади. За да й даде обещаната закрила. За да намери и да си върне Себул. Клетият глупак...

Юдата замахна с камшика. Замахна вяло, затова Хуба свари да се претърколи и да се изправи доста преди да изплющи в смачканата от нозете й трева. Златните очи примигнаха объркано и докато мигаха, девойката успя да удари кинжала. Съвсем лекичко, само да провери здравината му. За сребро бе удивително як, а там, където го докосна кристалното острие, хвръкнаха червеникави искрици. „Не е сребро! — спомни си. — Това е парче от рог. Може да ме нарани!“ Спряха за малко, докато всяка осъзнае какво бе открила за другата. „Ти не си жена. Ти си прекалено бърза и силна... Какво си?“, блестяха очите на юдата. „Кинжалът й е рог от сребърен сир. Има ли ги още, или тя е по-стара, отколкото си мисля? Внимавай, Хубар!“

Започнаха отначало. Камшикът свистеше ниско над тревата и търсеше да удари нозете й, да я спъне или да я осакати. Хуба подскачаше ловко, като че танцуваше върху жарава, и дебнеше опасния кинжал. Сякаш усойница се опитваше да ухапе рис. Стискаше меча пред гърдите си и с всеки скок малко по малко приближаваше лявата ръка на юдата. Пресметна разстоянието точно и когато камшикът отново се вдигна, замахна светкавично и отряза дланта. Юдата потрепна по-скоро от изненада, отколкото от болка. Залитна лекичко и изсъска:

— За дива си твърде грозна, за вила — твърде млада... Коя си?

— Предай се — предложи Хуба.

— Искам да видя кръвта ти! — извика юдата и нападна, а девойката разбра, че играта е свършила.

Кинжалът се развъртя яростно пред лицето, пред гърдите, пред коленете й, като жило на стъпкан скорпион. Кристалният меч го посрещаше сигурно като броня, звънтеше и пръскаше червеникави пламъчета. А Хуба ясно виждаше изхода на глупавия двубой — усещаше, че юдата ще се умори до смърт и ще се предаде много преди тя да се е задъхала. Виждаха го и единайсетте свидетелки, защото се разшаваха неспокойно и зашушукаха — наговаряха се да обявят равенството. Зад гърба й се разнесоха възгласи: „Давай, моме! Дръж се!“ Беше забравила за мъжете. Уви, беше забравила и че един от тях знае повече, отколкото може да побере умът му...

— Убий я, Хубар!

Край. Сепна се и юдата успя да одраска рамото й. Изтегли кинжала, обагрен в гъста жълтеникава кръв, погледна го и прошепна:

— Кръвта ти е кехлибар. Ти си...

— Знам — въздъхна Хуба и отсече главата й.

После спря, без сама да разбира защо. Юдите бяха наскачали, бяха захвърлили оръжията си, бяха беззащитни. Можеше да ги избие за няколко мига, а някаква странна тъга възпираше ръката й. Втората глава на ранената им водачка се събуди и нададе протяжен, смразяващ вой. Сбръчканите клепачи се повдигнаха и в избледнелите очи под тях Хуба видя хилядолетия.

— Хубар значи Красива смърт — бавно заговори юдата на езика на черните пеперуди. — Познавах братята ти... Няма красива смърт...

— Не дойдох за вас — увери я Хуба. — Дългът ми е другаде. Ако напуснете планината, няма да ви убия.

— Само животът е красив, Хубар. А планината е жива. Тя е на живите. От какво я пазиш? Не можеш да вържеш ветровете... Събуди се, Хубар, и се огледай!

— Нямам време да се оглеждам. Нито да споря. Решавай бързо!

— Никоя смърт не е достатъчна, да оправдае още смърт. Ти си свършен, Хубар. Защо не ни оставиш? Планината е наш дом от векове. Не можем да си тръгнем.

— Това ли решаваш?

Юдата изпъна наранената си шия:

— Когато започнеш да умираш, ще ме разбереш. Сбогом, защитнико на земята...

— Сбогом, пазителко на изворите! — отвърна Хуба и стовари меча върху подложената шия.

После всичко приключи спокойно и подредено. Една след друга юдите пристъпваха към нея, коленичеха и протягаха вратове. Гледаха я в очите. А Хуба вдигаше меча с две ръце и милостиво, като опитен палач, отсичаше главите им...

...Гората умря заедно с юдите. Хуба осъмна в студена, корава и няма пустош, осеяна с оголени сухи стволове. Би трябвало да й хареса. А й се искаше да вие. Осъмна с трийсетина полупобъркани мъже. И още дванайсет — напълно луди. Мръсни, ожулени и брадясали, не можеха да повярват, че са се отървали от магията. Лазеха на четири крака, ломотеха несвързано и се търкаляха.

— Трябва да продължим, Яворе! — глухо заповяда тя. — Ти и аз. Ако някой от хората ти желае да ни последва, добре. Ако не, остави ги да се погрижат за тези... нещастници.

Явор беше запазил разсъдъка си. Поне дотолкова, че да се съгласи с неизбежното. Поговори нещо с хората си, увещава, заплашва, накрая се примири. Едва половината избраха да продължат.

 

5.

— Не! Неее! Неее...

— Съвземи се, Яворе! — нареждаше Хуба, макар че отчаянието давеше и нея.

Поне беше подготвена. Още докато се спускаха към долината, досами северните граници на планината, беше усетила едва доловимия мирис на кръв. Беше видяла и лешоядите. Беше вкусила тъпата болка от края на пътя си. Беше закъсняла.

Укрепеният лагер, където се събираха войските, сега беше грозно, димящо сечище. Неизстиналите тела на хора и коне подсказваха, че битката е свършила преди броени часове. Тук-там се влачеха и приритваха недоубити животни, но хора ранени нямаше. Тартарите не бяха оставили жив поне един, за да разкаже. Явор залиташе между все още кървящите трупове, пиян от безсилен гняв. Успяваше да разпознае някого от войводите, мяташе се в лепкавата кал и прегръщаше останките му, после дълго ридаеше без сълзи. Хуба не можеше да го утеши. А и не виждаше смисъл...

— Ще ги настигнеш, Хубар, нали? Ще им го върнеш тъпкано, тяхната...

Стискаше раменете й и я разтърсваше. Хуба наведе глава и прехапа устни. Реши, че е най-добре да му каже истината:

— Не мога, Яворе. Не мога да направя и крачка извън планината. Дългът ме държи тук...

— Какъв дълг, бога ми? — простена невярващо той. — Дългът ти е към мене! Изгубих кажи-речи целия си отряд, за да те доведа!

— Закъсняхме, Яворе — говореше бавно и ясно, като на неразумно дете. — Остават ми четири дни. Силата ми е в планината, не мога да я напусна. Не мога никого да преследвам. Аз съм страж. Разбираш ли?

Не, не разбираше. Хуба вдигна виновно очи и видя в погледа му толкова дива омраза и презрение, че неволно изписка. Понечи да му каже още нещо, да го увери, че не го е предала, че я боли не по-малко, но Явор студено й обърна гръб. Възседна коня си, нареди нещо на жалката групичка оцелели от отряда си и ги поведе. На север.

— Къде отиваш, Яворе? — успя да изрече Хуба, но той даже не се обърна...

Хуба остана сама в долината. Преброди я и довърши осакатените коне. Посвети целия ден да копае трапове, да мъкне едри камъни и да издига могили. После осъзна, че няма да свари да погребе всички и се отказа. За да не гледа зловещия пир на чакалите и орлите, привечер се изкатери на едно ниско, голо възвишение. Низината на север се разстилаше равна и пуста. Прегазена. Вятърът донасяше дим от пожарища. Небето бе чисто и безучастно. А звездите — неми свидетелки на позора й. Остана будна през нощта, за да брани Вранчо от събиращите се глутници. Замисли се какво да направи с него и реши да го подари на първия човек, осмелил се да мине наблизо. Ако е все още жива. А дотогава поне ще има кого да защитава. Хубар, стражът на един кон. Спомни си, че не бива да се смее, нито да плаче. Остана приседнала на хълма, неподвижна, като каменна статуя...

На зазоряване видя в далечината малки тъмни точици. Наедряваха бързо. Когато станаха колкото врабчета, успя да ги преброи — петнайсетина. Явор се връщаше! Навярно се беше разкаял и се връщаше, за да остане с нея до смъртта й. Замаяна от глупашка радост, Хуба не се замисли защо малката дружинка препуска толкова бързо, нито защо двама-трима от конниците спряха и се преметнаха през глава. Досети се чак когато хоризонтът почерня като пред буря...

Водеше й ги. Не, водеше ги в планината! Ех, Яворе... Нима човешката алчност за мъст стига дотам, че да поканиш ада в дома си? А че адът приижда насреща й, Хуба не се съмняваше. Бяха хиляди. Изсипваха се безредно, като от разровен мравуняк. Вече различаваше дребничките ездачи, чуваше канските крясъци. Земята тътнеше и се люлееше. Вятърът свистеше остро, натежал от стрелите им. А малкият отряд пред тях оредяваше.

Когато достигна хълмовете, вместо да продължи и да се скрие в долината, Явор спря и вдигна ръка. Шепата люде, които все още предвождаше, незабавно се подчиниха. Обърнаха конете си и изтеглиха мечове, сякаш се готвеха за сражение. Сякаш зад тях, в долината, стои цяла войска. Тартарите забавиха ход, за да се съберат и сгъстят. После надоха чудовищен рев и настъпиха. За няколко мига премазаха Явор и нахлуха в планината.

Хуба очакваше болката, но не успя да сдържи вика си. Сама се удиви на онова, което се изтръгна от гърлото й — пронизващо, дрезгаво, нечовешко. Родилният вик на черна пеперуда. Най-напред се разпука гърбицата й. Шест леки и прозрачни като паяжина крила се разгънаха и запърхаха да изтръскат блестящите капчици кръв. Тялото й се издължи и изтъня, а кожата се свлече, за да освободи гранитната й плът. Извика отново, този път от възторг. Никога не се бе усещала така жива и могъща. И светът наоколо не бе същият. Като че и той току-що бе отхвърлил черупката си, беше изпълзял от мъглата по-пъстър, по-звучен, по-ухаещ.

В долината долу човешката лавина бушуваше. Време беше. Стражът Хубар разпери криле и връхлетя, неумолим като смърт...

 

6.

Избра си за лобно място Козя брада. Там, където се бе родила от кехлибар и гранит. Долетя на скалистия връх по пладне на четиридесетия ден. Седна под жаркото слънце и зачака края си.

Часовете се нижеха бавно, светилото едва-едва пъплеше към заник. Прииска й се да слезе в селото си и да умре там. Щяха ли да я оплачат? Ще я познае ли поп Добрен? Рязко пое дъх, за да потисне пристъпа: „Ти не си девойка, Хубар — заповтаря си. — Ти си авлия. Нямаш близки. Нито в селото... нито Явор...“

Скочи, грабна меча си и започна да копае в коравата земя. Не беше лесно, но дълбаеше бясно и упорито, изгребваше с шепи и тъпчеше старателно, за да изравни дъното. После заби кристалното острие в скалата като надгробен кръст.

„Защо го изкопа? — обади се нещо подличко и присмехулно в душата й. — Ти самата си камък.“ Е, поне бе погубила част от времето си.

Полегна до ръба на плиткия ров. Ако можеше да заспи... Няма да усети нищо. Няма да мисли, нито да спори със себе си. И Явор ли беше очаквал смъртта си така тревожно?

„При човеците е различно — обясни й Хубар. — Те рядко осъзнават истински, че умират.“

„А ти осъзнаваш, така ли? — заяде се Хуба. — Е, и?“

„Знаеше, че ще умреш, от толкова време. Трябва да си готова.“

— Готова съм! Избих де кого срещнах! И гроба си изкопах! А ти имаше четиридесет дни, за да задушиш какавидата. Защо не ми помогна, Хубар? Защо не задуши Хуба?

Улови се, че крещи. Млъкна почти засрамено и удивено се огледа. Не беше свикнала с тъничкото си лъскаво тяло, студено и гладко като лед. Гранитът не беше черен, не, лъчите рисуваха по него цветни петна. Разпъна крилете си. Кехлибарените им жилки искряха. Вдигна ръце към слънцето. Ноктите й се обагриха в алено и заприличаха на скъпоценни рубинени капчици. „Толкова си хубава, Хубо! Най-после си хубава...“ Гърбицата я нямаше. Протегна се и плавно се завъртя. Новите й изострени сетива попиха наведнъж цялото пъстро сияние на планината, зелено, златисто, лазурно, дочуха многогласен шепот, грохот, напяване, вдъхнаха аромат на мащерка, здравец, пелин... Планината бе опияняващо жива.

— На какво се радваш? — попита я. — Не усещаш ли, че умира авлия?

Някъде откъм селото се издигна равният писък на гайда. Празнуваха. Пресметна и се досети — беше Голяма Богородица... Обичайно колеха тлъст овен, а после танцуваха дивашки край огньовете...

Прозрението я връхлетя така внезапно, че Хуба се олюля.

Прекрасната пеперуда, могъщият страж не бе нищо повече от жертвено агне. Убиваше и умираше не за планината, а за тях. Отново се люшна, от ярост. О, ако имаше само още един ден, щеше да ги избие всичките! Всичките жалки, крехки, противни човечета...

Хвърли се в изкопания гроб и се притисна към коравата пръст в ревнива любовна прегръдка:

— Ти си моя, моя, моя си! Аз съм най-силното ти дете. Защо ме убиваш, защо?

Галеше и целуваше отчаяно хладната скала, впиваше нокти в камъка, извиваше се и блъскаше криле. Сетне притихна.

Кристалният меч над главата й чертаеше разкривена кръстна сянка. Небето потъмняваше до теменужено. А по него бавно се плъзгаха розови облачета. Високо горе кръжеше сокол. Подранил оплаквач... В сройния хор на гората постепенно замлъкваше нежното птиче бърборене.

— Кажи ми поне... Кажи ми, че ти бях нужна, майчице...

Планината прие последното й дихание, без да отговори.

 

Октомври 2001 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Йоан Владимир][СЛОВОТО]

 

© Ангелина Иванова Илиева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух