напред назад Обратно към: [Йоан Владимир][СЛОВОТО]



Триптих за лампата


Разказът е класиран на ІV място (номинация)
в конкурса „Таласъмия 2002“, Стара Загора

 

1.

Кучета.

Някаква местна порода. Прекалено едри и рошави, за да са вълци. Подчиняват се на всеки негов жест. Виждам го как посочва към мене, после към носилката. Две от тях захапват внимателно бухналите ръкави на дрехата ми и ме повличат без видимо усилие. Великолепни, здрави животни. Настаняват ме грижливо, докато други четири се провират в кожените примки. Сами се впрегнаха — чудесно обучени кучета!

Отпускам глава на меките клони, а носилката полека се разлюлява. Отначало неравно — par saccades — на тласъци, после гладко, в съвършен ритъм. Навярно на удара в тила и загубата на кръв се дължи тази моя безчувственост към въпроса „Къде съм?“. Над мен притичват корони на дървета. Опъват плещи да закрият потъмняващото небе. Още съм на грешната земя, жив — това ми е достатъчно.

Не видях лицето на мъжа, нито го чух да говори. Усещам стегната превръзка на главата си, едва ли ми мисли злото. Стъпките на коня му са глухи, почти недоловими, което е странно за толкова тежък кон. Огромен, безупречно черен кон, местна порода, също като тези кучета. Не се тревожа къде ще ме довлекат, нито какво ще ме правят. Не е важно. От година насам за мен важна е само...

Ou est ma sacoche?

Рязко повдигам глава и прехапвам език. Когато болката се разнася, виждам, че ръцете ми стискат кожената раница. Вкопчили са се толкова здраво и от толкова отдавна, че са напълно изтръпнали. Успявам да ги раздвижа и напипвам между меките свитъци грапавия релеф на безценното ми съкровище. Пристъпът на радост е твърде изтощителен, следва го топла червена мъгла. Покой.

Кошмарът не се прокрадва подличко като друг път. Нахлува решително, насърчен от моята слабост. Видението е милостиво — веднага попадам на тясната пристанищна улица, а вратите на грамадната къща зеят широко отворени. Притиска ме ужасната мисъл, че са ме изпреварили, и правя опит да се затичам. Безуспешно — така е в кошмарите. Допълзявам вътре и пред очите ми се подреждат ореолите на стотици свещи. Накъде този път? В кошмарите ми тя е винаги на различно място. Претърсвам проклетата къща отново и отново, лутам се из безкрайни коридори, газя влажни мазета, раздирам тлъсти паяжини и дори веднъж прекопах задния двор с кинжала си. Насън никога не откривам моята лампа...

Всъщност я намерих в малка ниша, покрита от кадифена завеса. Червено кадифе, украсено с дълги ресни — помня добре. Че е моя, разбрах от един бегъл поглед. В мрака, кръстосан от удължени сенки, сияеха купчини съкровища, небесни и земни, плащани с кръв или злато, събирани незнайно откъде и трупани с години в това свърталище на лихвари, морски разбойници или дявол знае какви. Не бях влязъл да грабя. В онзи ден, когато превзехме Константинопол, и както би казала майка ми, сложихме целия град в чувала, аз бях сигурно едничкото същество, което нищо не искаше. Откровено казано — бягах. Трябваше да се скрия някъде, да заровя глава, да затуля очи и уши, да не гледам и да не чувам. Благородните рицари, спечелили едва преди часове най-славната победа в историята, плюха дружно на честта си и сега вършееха в стройна армия от пладнешки крадци. Бях отвратен. Бях смешен и жалък. Исках да избягам.

Къщата ми се стори пуста и зловеща, безформена камара от плесенясали камъни. Капаците на прозорците бяха здраво заковани, изглеждаше тъмна и влажна като гробница, затова влязох. Когато разбрах, че съм попаднал в съкровищница, бях готов да се разплача. Изкушенията се въргаляха в краката ми, свещници от сребро и нефрит дърпаха плаща ми, блъснах се в трон от масивно злато и паднах върху мека река от коприна, а икони на непознати светци ме гледаха присмехулно и мамещо със сапфирени очи. Осъзнавах, че не бива да оставам. Много скоро храбрите ми кумири щяха да стигнат дотук, а — Dieu m’en garde! — не исках да видя израза на лицата им. Скочих и се затичах към изхода, но се препънах отново, защото кракът ми се бе омотал в някаква кадифена завеса...

Уверен съм, че не беше случайно. Той, всемогъщият, бе решил да вляза в онази къща, пръв и сам, и пак Той ми попречи да си тръгна без онова, което по негова воля сега изцяло ми принадлежи. Бог пожела да я намеря, разбрах, щом я видях. Бог я положи в ръцете ми, усетих, щом я докоснах.

Отначало я помислих за изкован от желязо бокал. Но когато я разгледах отблизо и я почуках с нокът, разбрах, че греша. Металът бе учудващо лек и гладък. Черен и лъскав, звънтеше като сребро. От този метал бяха изковани, не, излети стените на чудноватата вещ — дванайсет наредени в кръг човешки фигури. На ръцете и гърбовете си крепяха кристално полукълбо. Доближих един от мъждукащите свещници и ахнах: дванайсетте фигурки бяха изваяни с най-дребни подробности, а всяко малко човече имаше самоличност!

Взирах се все по-удивен в личицата им, изучавах ги едно след друго, попих ги в съзнанието си още тогава, отведнъж и завинаги. Първата фигурка — на монах. Или жрец, не съм сигурен, но лицето му е неземно красиво. Ръцете, с които придържа кристала, имат само по три пръста. До него е кралят — челото му е загрозено от дълбока бръчка, а очите му са горделиво присвити. Следващата твърде прилича на моя господар граф Луи де Блуа, когато се готви за битка — раззината от задъхване уста, сключени вежди, гримаса на ярост. Готов съм да припозная и четвъртата — лениво отпусната, безчувствена и разплута, о, простете ми, папа! Лицата погрозняват постепенно, а онези на опашката са ужасяващо разкривени и зли. Тогава не разгледах добре последните, защото бях смаян и запленен от присвита тъничка фигурка, осма поред. Все едно се видях в огледало — обляно в сълзи детско лице, изцъклен от страх поглед, заешка устна... Завъртях фигурката точно срещу свещта и дали от топлината на дланите ми, или от трепкащото пламъче, в дъното на кристала пробяга меко сияние и открои издълбаните по повърхността знаци. После сиянието се усили и се събра зад изгърбените раменца на осмата фигурка. Заклевам се, че тя ме погледна. И дори ми се стори, че ми намигна.

В онзи час, в сумрачната и вмирисана пиратска бърлога, аз, Жофроа д`Абри, племенник и оръженосец на рицаря Робер де Клари, бях открил своя Граал...

— Жаден ли си, Жофроа?

Наистина не съм изплашен. Няма нищо страшно в това един местен да говори безукорен латински. Гласът му е много нисък и дрезгав, сякаш не е проговарял с години. Изпод качулката звучи глухо, като от много дълбоко. Мъжът е близо до мен, но вече е нощ и все още не мога да видя лицето му. В тъмното снежнобялата му наметка се откроява още по-ярко, почти искри. За жалост, не си спомням името му, а трябва да сме се запознали, щом той ме нарича по име.

Опитвам се да раздвижа език и едва сега усещам, че устните ми са напукани до кръв, езикът е двоен, а гърлото ми е като натъпкано с пясък. Кимвам и мъжът поднася към устата ми глинена купичка. Мляко. Гъсто и сладникаво, с особен мирис. Преглъщането е болезнено, но с малко усилие успявам да го изпия. Отново кимвам за благодарност. Когато той се отдръпва, виждам, че при краката ми гори огън, а в кръг около мене са разположени огромните, рошави, сребристосиви... кучета. Никой вълк не би стоял така кротко до огън, нали?

Без да каже и дума повече, моят спасител възсяда чудовищния си кон и бавно се отдалечава. Дори да можех да говоря, ще е невъзпитано да задавам въпроси. Може би иска да се увери в нашата безопасност, макар че никой човек или звяр не би дръзнал да заплаши тези кучета. Може би иска да се поразходи. Сам, нощем, в гората. Chacun a son gout — всеки с вкуса си — би казала мама, а тя е Де Клари и умее да се изразява изискано. Казва, че съм наследил от нея таланта си да се изразявам свободно и красиво на няколко езика. Проклетата дарба беше причината и да последвам моя вуйчо в този поход, нищо че съм само на тринайсет. Освен това съм четвърти син, а не искам да стана монах. Не ме бива и за войник, прекалено съм дребен. Аз съм поет. Запомням и записвам всичко за моя шедьовър, а когато го завърша, дори папа ще се примири.

„Ние сме зърното, а онези отсреща са плявата — бе казал императорът, а аз запечатах всяко слово в душата си. — Ние сме потомците на Еней и на богоподобния Хектор. Тази земя ни принадлежи и ние се завърнахме, да въздигнем от пепелта славната Троя. Наше е правото и Бог ще ни подкрепи...“ Пламенна и благородна реч. Вдъхваше сили и ни насърчаваше да копаем. Ден след ден, близо месец, подкопавахме стените на крепостта Адрианопол, а знамената над града се вееха като изплезени езици. Запомних герба, избродиран на пурпурната коприна — куче с орлови нокти и лъвска опашка, знака на техния крал. Така и наричаха краля им — Кало-Йоан Кучето...

Тази нощ за пръв път от година не сънувах кошмари. Спал съм дълбоко и затова се чувствам добре. Дори съм гладен и паничката с мляко ми се струва еликсир. Успявам да се понадигна — почти е обед, огънят е угаснал, а животните вече са впрегнати в носилката. Мъжът с белия плащ ми помахва отдалече — през мъглата изглежда не много реален. Мисля, че вече имам достатъчно сили да разговарям, но той язди напред, без да забавя и без да се обръща. Напускаме гората и продължаваме из някаква равна и пуста местност. Забелязвам, че се движим не на юг, а на север, и някакво смътно недоумение се загнездва в главата ми. Бях повярвал, че непознатият е изпратен от моя вуйчо, да ме намери и да ме върне в лагера. Всъщност не знам дали още имаме лагер. И — сух спазъм в гърлото — дали все още имам вуйчо.

Помня внезапното нападение на рояци от скити. Помня и гневния призив на граф Де Блуа да разгоним страхливите кучета. Помня преследването в коварното мочурище. И битката. Размаханите жътварски сърпове пред копитата на конете. Рицаря Франсоа де Клермон с прехапан език и снопче стрели в шията. Молитвеното ломотене на моя приятел Жул, продължило дълго след като разпраха стомаха му. Благородния Де Мало в отчаян опит да ме хване и да се изправи на онова, което бе останало от краката му. Съскането на хвърлена бойна брадва край ухото ми... Задушаваща воня на кръв и нечистотии, примесена с дим от далечни огньове. Така и не видях кой победи.

Проясненото ми съзнание бързо намества парчетата от събития според както ми е угодно — ние сме победили, взели сме Адрианопол, а сега славните Христови воини са далеч на север, за да накажат непокорните градове на Тракия. Аз и моят спасител скоро ще ги настигнем. Това обяснява защо се движим на север. И защо не срещаме никой от местните. Всъщност не срещаме нищо. Извръщам глава и се взирам дълго, за да се уверя — под хладния похлупак на небето сме само ние: конникът, аз и кучетата. Преброявам дванайсет мъжкари и — едва сега забелязвам — една женска. Удивително красива женска! Ослепително бяла, грациозна и лека, а най-чудното е, че тя е водач. Очевидно кърми, макар че в глутницата няма кутрета. Отхвърлям противното подозрение за произхода на млякото в купичката. Никоя кучка не би се оставила да я издоят...

Едва привечер забелязвам скупчено на хоризонта някакво село. Разминаваме се и с неколцина мръсни и полуголи мъже, които старателно не поглеждат към нас. Едва когато се отдалечават, най-старият се извръща рязко и плюе три пъти през рамо, после ускоряват крачка. От изумление съм се изправил в носилката. Мъжът слиза от коня си и помага на кучетата да се освободят от примките, после ми прави знак да се кача на седлото до него. Премятам раницата си през рамо, обгръщам с ръце кръста му и усещам, че под плаща си носи гладка и дебела броня.

— Благородни рицарю — започвам, а гласът ми не е моят, — простете моята разсеяност, но се боя, че не помня...

— Тудор ме наричат — отговаря глухо, преди да завърша.

— Осмелявам се да предположа, че сте господарят на хората от тези села — казвам с леко задъхване, защото конят галопира. Мъжът мълчи, затова настоявам. — Така ли е?

— Не. Господар съм на конете.

— И на кучетата? — посочвам аз и се засмивам на изтънченото си остроумие.

— Те са свещени — сухо отсича Тудор.

Не съм чувал по-брилянтен латински. Изговаря думите някак особено, сякаш говори живия език на своята майка. Въпреки смущението си, трябва да разбера:

— Кой е вашият сюзерен, рицарю?

Този път той се смее — така гръмко и отривисто, че по гръбнака ми плъзват мравчици. Навярно е стреснал глутницата, защото тя му отговаря с ръмжене, лай и хорово виене. Стори ми се, че ми се присмиват.

Яздим почти през цялата нощ. Не чувствам хлад, макар че нощем през пролетта е доста студено, нито вятъра, скрит на завет зад широките рамене на конника. Той често повдига глава и съзерцава луната, сякаш пресмята часовете. Луната е кръгла и ярка — ден или два до пълнолунието. Спираме за почивка призори и аз съумявам да заспя, свит на кълбо между телата на кучетата. Никое от тях не размахва опашка, нито ближе ръцете ми — не са ми приятели и навярно няма да бъдат, дори да прекарам с тях години. Получавам и обичайната си закуска. При цялото си зорко внимание отново не видях откъде се взе млякото в купичката. Изучавам го капка по капка на вкус и мирис — не съм пил по-хубаво мляко. Засища глада и избистря съзнанието — съвсем забравям, че съм ранен.

Докато се катеря на огромния кон, най-после питам:

— Къде отиваме, благородни рицарю?

— У дома — отговаря простичко той и нито дума повече, но се почувствах лек и безгрижен като пеленаче...

Следваме блатистия западен бряг на река. Конят гази уверено в тинята и въпреки двойния си товар стъпва леко, без да затъва. Подминаваме още няколко селца, дори едно прекосихме през задните дворчета — всички се преструват, че не ни забелязват. Още преди година си обещах да не се чудя на местните нрави, но отношението на тези голтаци към конника е направо оскърбително. Възкликвам възмутено:

— Още един плю след нас! Защо го направи?

— Съботник — обяснява ми рицарят с тон, сякаш трябва да го разбирам.

Объркан съм, но замълчавам, смутен от детинското си любопитство. Допускам и че те плюят не по рицаря, а по мене, нали съм им враг, и се чувствам виновен. Навярно за да ми спести неудобството, мъжът предпочита да яздим през по-голямата част от нощта, а после да спим, докато слънцето пропълзи половината небе. Всъщност спя само аз, за другите не съм сигурен. Не видях Тудор поне да поседне, а глутницата е винаги будна и бдяща. Пазят ме. Никой освен мен не се храни. Решавам, че от грижи за мене не им остава време да си потърсят храна, и се чувствам все по-виновен.

Така яздим още две нощи, а преди да настъпи третата, спираме в подножието на хълм. Просто спираме и стоим — разбирам, че чакаме нещо. Слънцето бавно се търкулва по западния склон на хълма, обагряйки половината небе в алено. И в привечерния сумрак към нас приближава старец. Пристъпва тежко и се подпира на тояга, украсена с кучешки зъби. Излъчва сила и достолепие, върви с изправен гръб, а на кръста му се поклаща къс меч. Спира при нас и се покланя дълбоко на рицаря — радвам се да видя един местен с благородни обноски. Двамата си разменят полугласно няколко думи на тукашния език, от които успявам да схвана само името на стария човек. Звучно и чудновато име — Колобър. После слизаме от коня и поемаме нагоре по хълма.

На върха расте самотно дърво, вековен дъб, стволът му е висок и широк колкото кула, а клоните му обгръщат кръгла каменна постройка с четири разположени на кръст врати. Между камъните над всяка врата е вклинен изкован от сребро символ — полукръг върху триножник. Обаче не влизаме вътре, а сядаме мълчаливо под дъба. От другата страна на хълма се разстила красиво езерце. Повърхността му е равна и блестяща, в дълбините му първо плуват розови облачета, после една след друга пламват звездички. Когато водата се посребрява и заприличва на огледало, Колобър се изправя и ни кани да влезем в постройката.

Кръглото здание няма покрив и е добре осветено от изгрялата пълна луна. По пода с бели камъни са очертани кръгове — един голям в центъра и дванайсет по-малки около него. Не ми е трудно да разпозная езически храм. Обръщам се гневно към рицаря и онемявам, защото той отмята качулката и захвърля белия плащ. Нека Исус и Девата ми бъдат свидетели: пропътувал съм половината свят, но никъде не съм срещал по-хубав рицар от Тудор, Господаря на конете. Само кожата му е някак неестествено бледа, недокосвана от слънчев лъч. А бронята му е излята от същия гладък черен метал, от който е и моята лампа.

— Жофроа — повиква ме рицарят и този път гласът му не е нисък, а кънти ясно, почти оглушително, удар на чук по камбана, — извади онова, което носиш в торбата си, и го сложи в кръга!

— Не! — изписквам немощно аз и стисвам раницата. — Тя е моя. Бог ми помогна да я намеря.

— Така е — кимва рицарят и продължава бавно, сякаш вразумява непокорно дете. — Затова трябваше да я донесеш и да я предадеш доброволно. Не можеш да я задържиш.

— Защо не? — упорствам аз и се приготвям да отхвърля всяка изтъкната причина.

— Защото не си жена.

Преглъщам и отстъпвам назад, но той се надвесва над мене, а очите му са по-черни и по-блестящи от бронята, пронизващи. Озъртам се плахо. Дванайсетте звяра са се наредили около кръга и всичките са се втренчили в мене. Започвам да се смея, после да се кикотя, накрая се разтърсвам в хлипове...

Аз съм жалък глупак. Заслепено ги наричах кучета, за да не виждам колко остри са зъбите им, колко огромни лапите, колко... ужасяващо разумни са очите на тези вълци! Пищя и треперя, не спирам да пищя и да треперя, докато ръцете ми ровят в раницата. С писък хвърлям съкровището си в кръга, с още по-див писък посрещам преобразяването на първия вълк в човек, а най-безумен е писъкът, с който отговарям на усмивката на вълко-човека и на думите му:

— Спри, братко!

Продължавам да тичам и да пищя до разсъмване, докато изгубих гласа си, дъха си, посоката. Озовавам се в храсталаците на брега на някакво езерце и повръщам в кристално бистрата му вода, докато се изтощя съвсем и загубя съзнание...

Лежал съм в несвяст часове, може би дни, но лек дъждец ме връща, уви, и ме кара да се надигна. Пак е нощ, хладна и пълнолунна. Коленича и се оглеждам в езерото, едва се познавам. Зениците ми са разширени, устните — подути, косата ми е сплъстена от пот и кръв. И дрехите ми са изплескани с кръв. Завъртам глава, да огледам превръзката си. Аз съм щастливец. Половината от черепа ми го няма, а още съм жив.

— Жофроа, ти ли си? Търсих те, любов моя...

Премалява ми от тези думи. Защото са на френски, и то гърленото южняшко наречие на моята майка. Обръщам се и се разплаквам от радост. Тя стои при брега и се усмихва с онази особена полуусмивка, запазена само за мене. Изглежда различна, по-красива от всякога, млада. Роклята й е изящна и сребриста, искри при всяко движение. И очите й са бледосиви и сияят като течно сребро. А косата й е снежнобяла, разпусната по гърба чак до глезените. Окъпана в лунни лъчи, тя е ослепителна и прекрасна, моята майчица.

Давя се:

— Не вярвах, че ще ви видя отново, госпожо.

Тя поклаща укорително глава:

— Жофроа! Не бих изоставила никого от синовете си. Ела при мен!

Прегръщам я и заравям лице на гърдите й. Там е топло и ухае на мляко. Мама гали челото ми, целува ме и ми пее онази люлчина песничка, чиито стихчета са безсмислени, а всеки звук е преизпълнен с нежност...

Когато спирам да плача, тя ме повежда нагоре по хълма. Иска ми се да вия от щастие: с мама се прибираме у дома.

 

2.

Аз бях Асла и косата ми бе бяла по рождение. Всички ме знаеха и аз знаех всичко. Когато Плачещото дете донесе Окото в светилището на Сен, вече бях тръгнала.

Вървях малко и стигнах далече. Двадесет и осем нощи — точно времето, за което Сен отваря и затваря небесното си око, са нищо за отмерващия столетията. Едно мигване. Да прекося цялата низина бе много за мене, родената при изворите на Бял Искър, Бяла Места и Белица.

Само жена с бяла по рождение коса можеше да се отдаде на Окото.

— Дойдох, да му се отдам, колобъре — рекох и той веднага прибра меча си.

Влязох в кръга, около който се бяха наредили синовете на Бялата вълчица. Знаех, че ще си тръгна с Окото, затова не се уплаших от оголените им зъби. Съблякох се, седнах и кръстосах нозе. Колобърът го донесе, загърнато в мръсна черга, постави го крадешком зад гърба ми и опря меча в гърлото ми.

— Какво е? — попита.

— Окото на Сен — отговорих, леко обидена.

— Кого гледа? — продължи той, но гласът му бе поомекнал.

— Дванайсет човешки бяса как играят хоро. Виждащия е първи, той е най-лош, защото най-много знае. Подире му иде Властния — ни с човеците, ни с боговете, между небето и земята е той. Трети е самият Гняв, той е никой без меча си. Четвърти е Ненаситния, пети Скъперника — наглед разни, а от едно котило. Единият пръст и пепел яде от лакомия, другият пръст и пепел яде от скъперничество. Шестият е Сърдит, а седмият е Пияница — от людете бягат, а и никой не ги ще. После е Плачещото дете, то е жертва на глупостта си. Лъжльото и Крадльото се държат за ръце — единият криво гледа, другият криво стъпва. До тях е Лъстивеца — ох, Ладико, ох, чедо — без очи, без уши, без ръце... Последен е Душевадеца, смърт жадува без разлика чия. Последният и първият са редом, затова Виждащия е най-лош...

Млъкнах и мълчах часове или дни, години, а колобърът дишаше тежко. Беше се примирил, когато прошепна:

— Ти ги разпозна точно, Асла, но дали Окото ще те познае?

— Удряй! — заповядах и протегнах ръцете си.

Дори не изохках. Беше подложил Окото като чаша, за да събере всичката кръв. Хвърли отсечените пръсти през четирите врати — двата безименни към изгрева и към залеза, а кутретата — на север и юг. Кристалът блестеше, обагрен в червено. После в огнено, златно, зелено, кръвта кипеше и преминаваше към лазурно синьо и тъмномораво. Накрая се изглади в течно сребро. Окото ме позна.

Вълко-човеците се изправиха и се поклониха. Колобърът пръв пи наздравица от пречистената ми кръв.

— Сега си негова, Асла, и ти, и плода ти до девето коляно. Бесовете ще те следват и ти ще ги знаеш и владееш всичките. Те ще бягат от тебе, но ти от тях не можеш избяга. Ти сега водиш хорото. Страх ли те е, чедо?

— Страх ме е, колобъре.

Той закима, а аз вдигнах Окото и го погледнах през кристала. Видях го, какъвто е — вълк, стар, уморен. Дожаля ми.

— Не си последният — рекох му. — Аз ще ида на север. Ела с мене. Нямам си никого и като баща ще те гледам през седемте зими, дето са ти останали. — Знаех, че ще откаже, но пак опитах. — Син ти няма да се върне, отдавна не е сред живите...

Не трепна, нищо не каза. Наведе глава и с меча отряза косата си, сетне коленичи и издаде кратък хриплив вой. Оставих го насаме да оплаче детето си.

Вълчицата дойде при мене в образа си на блага старица и ми даде да облека бяла дреха. Трите нощи на пълнолунието двете седяхме под дъба и държахме ръцете си — бяхме завинаги свързани. Тя ми говореше, много научих от нея за болката и недъзите на плътта и духа. На четвъртия ден колобърът излезе и изми с роса нозете ми, целуна наранените ми ръце и изтри мокрите си страни в крайчеца на ризата ми, а аз го благослових...

Отпосле от нищо не се страхувах. Живях дълго и скитах доста, а бесовете вървяха подире ми. Виждах ги да надничат изпод нечии клепачи и много люде изцерих и утеших. Бях прочута. Годеслав ми беше добър мъж, не се боеше от мене, а ме обичаше. Петима синове му родих и една дъщеря. Дочаках внуци. Склопих очи, преди да се роди правнучката ми Ладика, но приживе често плачех за участта й.

 

3.

По мотиви от древна чешка легенда,

записана през 1858 г. в Коуржинска област, Средна Чехия

 

Майка ми, мир на праха й, била племенница на кралицата на Унгария. И глупачка като повечето жени. Напуснала посреднощ разкошния си дом в Естергом и потеглила към дивите планини на Бохемия заедно с последния голтак на Коуржинска област. Съкровищата на баща ми, дано се пържи в ада, се изчерпвали с порутен замък на брега на Сазава, няколко расови жребци за разплод и умение да свири на флейта. От него наследих само замъка и името Милохнев, което дълбоко презирам.

За приятелите си съм Ищван. За жените най-често „Ищ-ван-ко-о“, с онова сладникаво-глезено разтягане, с което обикновено удостояват красивите мъже. Защото от майка си съм наследил чифт кобалтовосини очи и черни като греха къдрици. И пак от нейния род — о, каква кралска щедрост — внушителна фигура и неизчерпаем чар. Към това прилагам младост и общи братовчеди с краля на Унгария. Когато обявих, че ще се женя за наследницата на Коморни Храдек, всички в пивницата на Леско единогласно признаха, че съм се изтъргувал добре.

Сгодих се за Берта, когато тя беше едва на единадесет, но още тогава обещаваше да израсне като най-грозното и злонравно изчадие с фуста под праведното небе. Достатъчно беше да целуна без видимо отвращение оплесканата й с нещо лепкаво ръка и ясно да заявя, че съм очарован. Свинските й очички блеснаха, гушите й се разтресоха от задоволство, тя зяпна и стоя така през цялото време, докато с баща й обсъждахме подробностите от предбрачния договор. С радост узнах, че освен най-богатото имение на Бохемия той си има плодородни земи на юг, цяла търговска улица в Прага, дузина мелници и една-едничка скъпоценна наследница. Липсват му само вековен замък и височайши роднини, така че уредихме щастливото събитие почти без да си мръдна пръста. Но предвид младостта на невестата и за жалост доброто здраве на родителя, отложихме сватбата с няколко години.

Насладих се на тези години. Пътувах по море, видях земите на митичния шах Саладдин, пояздих из красиви страни, пирувах на царски трапези, а веселбата носеше гръмкото име „поход под знака и в прослава на Кръста господен“. Водач беше храбрият ми чичо Андреаш ІІ Унгарски и това ми отреждаше почетно място в устройваните забави. Възползвах се, и още как! Най-лошото, което помрачи тези четири блажени години, бе краткотрайна морска болест, едри колкото врабчета божигробски комари и драскотина от мечи нокти, получена по време на лов. Видях и опитах от всичко. Готов съм да се преобразя в шишкав и благочестив земевладелец.

Бертиният баща настоя да направим сватбата тук, в замъка Дуб, вместо в просторната му, ухаеща на препечен хляб лятна вила, от другата страна на реката. Заплашително разкривените, зеленясали стени в древния дом на Милохневи извикват у него задушаващи пристъпи на възхищение. Решил съм да му предложа размяна. Дори кратък престой в Дуб ще разяде дробовете и костите му и ще ускори моето пълноправно забогатяване — замъкът ми дължи поне тази услуга.

Няколко дни аз и моят единствен слуга Куция Иржи плевихме пророслите между гладките камъни буренаци, за да придадем не толкова окаян вид на двора и крепостната стена. Дори изловихме повечето змиорки в рова и смазахме веригите на подвижния мост, а над портите увесихме току-що изпрано знаме с родовия ми герб. Разбира се, цялата нощ преди сватбата валя из ведро и днес краката на гостите ми жвакаха хорово в тинята под наредените в правоъгълник маси. Слава богу, поне небето е чисто. Иначе всички благородници на околията щяха да се уверят, че трапезарията на замъка ми е по-кална и мокра от двора.

В подножието на замъка празникът бе в разгара си. Селяните седяха около бъчвите с пиво, направо върху влажната трева. И пивото, и каруците с наденички, и ореховите пити, всичко за угощението, освен желираните змиорки, бе дар от бащата на младоженката. Напомних си, че за последен път търпя унижението друг да плаща разноските ми, и ми стана по-леко. Повдигнах чашата си и се усмихнах на кльощавия отец Урбан, без да давам ухо за страховитото мляскане на Берта.

През четирите години Берта се е променила доста: снагата й се е удвоила, гушите й са се утроили, а лицето й е украсено от гъсти и лъскави мустаци. Сега тя е напълно способна да оцени какво си купува — очичките й ме следят постоянно, мустаците й помръдват закачливо, миглите й старателно пърхат, за да затвърдят властта й над мене. Сред камарите бледосиня коприна и тюл приличаше на скрит в пухкаво облаче тлъст лешояд. Венецът й от рози бе леко килнат, под него като белезникави коренчета стърчаха кичури от безцветната й коса. Между диплите на шията й боязливо блещукаха множество дребни перли. От време на време тя несъзнателно ги докосваше и част от мъничетата вече се давеха в пуешка мас.

Масата ни се огъваше под купищата подаръци, поднесени лично или с посредник от кажи-речи цялото население на Бохемия. С всекиго от тях пих наздравица. Затова бялото момиче, изникнало като изпод земята, ми се стори твърде нежно за селянка и хубаво като видение...

Веднага разбрах, че не е тукашна. Не я познавах, а девойка албинос не е трудно да се запомни. Роклята й беше от просто, но много бяло и чисто сукно. Не носеше нищо от крещящите украшения на селските девойки, само медальон, навярно от най-евтина посребрена мед. Висулката ми хареса — полукръг върху триножник. В ръцете си държеше нещо, увито в бяла кърпа. Обърна се към жена ми и я заговори на коуржинско наречие, явно все пак живееше някъде наблизо:

— Госпожо Берта, приемете този дар от моята господарка!

— Флаготаря — изфъфли с пълна уста моята съпруга и протегна ръце, но вместо да й го подаде, момичето остави много внимателно вързопа на масата ни, поклони се и бързо напусна двора.

Бях се загледал след нея, дори се бях надигнал, за да я проследя, затова видът на предмета изпод кърпата ме накара да залитна.

Изтрезнях за няколко мига. Берта с ококорени от възхищение очета вече посягаше, но аз я преварих, грабнах я и извиках по-грубо и по-силно, отколкото ми се искаше:

— Не пипай лампата!

Притиснах я до гърдите си и въздъхнах дълбоко, осъзнавайки, че съм привлякъл вниманието на гостите от съседните маси. Овладях се бързо и продължих с благ, но нетърпящ отказ глас:

— Тази вещ не ми харесва, драга моя, и ти няма да я задържиш.

— Защо? — попита тя.

— Защото това е лампа на вещица.

Сега вече бях приковал всички погледи, а разговорът постепенно стихна до шепот. Една от дамите изписка, друга се прекръсти, от дъното на масите прозвуча неуверен смях. Отец Урбан се приближи и учтиво помоли:

— Може ли да погледна?

Поднесох лампата пред лицето му и бавно я завъртях, да огледа фигурките. Докато той присвиваше късогледите си очи и сумтеше, Берта успя да се окопити:

— Ти пък откъде познаваш вещици? И как разбра, че е лампа?

— Ищван е прав, дете мое — навреме се намеси отецът. — В тази вещ има нещо зловещо. Трябва, разбира се, да я огледам по-подробно, да я проуча...

— Ще ви я донеса още утре — бързо казах аз, забелязвайки алчни искрици в погледа му. — А сега ще я прибера на сигурно място.

Втурнах се към замъка, без да ме вълнува какво ще си мислят онези от гостите ми, които не бяха чули. Тичах нагоре по стълбите, прескачах стъпалата, влетях в спалнята си и едва когато застанах до отворения прозорец, си спомних, че трябва да дишам. Вдигнах лампата към светлината, за да я разгледам пак на спокойствие.

Същата, без съмнение. Кристално полукълбо, обхванато от погрозняващи човечета. Точно такава лампа стоеше над леглото на Лак... Лад... о, да, Ладика! След кратък размисъл отхвърлих възможността в някоя ковачница наоколо да изработват подобни вещи. А когато укротих ритъма на сърцето си, бях решил на всяка цена да намеря момичето албинос и да узная къде се крие нейната господарка. Дадох си сметка, че освен името, не знам друго за Ладика и няма да ми е лесно. Баща й беше уредник по лова при двора на българския цар. Не можах да си спомня дори лицето му, макар че той лично ме пренесе на ръце в дома си след онзи злощастен случай с мечката...

— Ищванкооо!

Не, това не са тръбите на Йерихон, а любовният зов на моята Берта. Навярно съм се забавил твърде много. Хвърлих лампата в една ракла с вехтории и се върнах при гостите. Сигурен съм, че заключих, а пътем изхвърлих ключа за раклата през едно прозорче. Чух плясването му в рова.

Вечерта, когато за пръв път посетих спалнята на Берта, заварих перваза над леглото й романтично украсен с цветя и свещи. Между свещниците, като царица на разкоша, ярко светеше лампата. Полукълбото беше напълнено с ароматно масло, а трепкащото пламъче вътре караше да оживеят всичките дванайсет демончета. Особено се открояваше едно демонче с козя брада и рога, с лисича муцунка, но без очи и уши. Затаих дъх, после излъгах Берта, че съм се смутил от красотата й. Не я разпитах как е отворила раклата — тази вечер така или иначе щеше да е тежка за мене. Не можах да заспя дълго след като жена ми вече доволно хъркаше. Взирах се в потното й лице и си мислех за Ладика.

Ладика имаше лешникови очи и коса с цвят на старо злато. Когато ме посрещна в дома на баща си, първо прегледа раната ми, а лицето й беше тревожно и строго. После погледна мене, челото й поруменя, а по устните й пробяга срамежлива усмивка. Аз целунах прозрачната й длан и веднага разбрах, че съм спечелил битката. Тя прекара до леглото ми всичките седем нощи, докато траеше треската. Топеше превръзките ми в миризливи отвари, слагаше на лицето ми охладени кърпи, хранеше ме като бебе. През тези нощи ръцете й бяха сигурни, погледът твърд и пронизващ, сякаш беше видяла хилядолетия. Но на осмата нощ, когато аз отидох в постелята й и я взех в прегръдките си, тя ме докосваше с копнеж, очите й ме гледаха уплашено, а тялото й бе младо и тръпнещо. Девичите й устни имаха възсолен вкус на сълзи. А дванайсетте фигурки от лампата над леглото й станаха свидетели на сладкия ни грях.

Прекарах в дома на Ладика и в леглото й близо месец, преструвайки се пред баща й и пред приятелите си, че раната от мечи нокти е дълбока и трудно зараства. Тя бе мълчалив съучастник на лъжите ми. За съжаление, тъжният завършек се състоя твърде скоро. Ладика дойде при мене с поглед, забит в земята, изчерви се цялата и прошепна нещо, което не разбрах, но знаех от опит, че на всички човешки езици звучи еднакво. Още същата нощ я напуснах. Тайно, без разправии.

Вероятно умората и неприятните спомени, подпомагани от шумното хъркане на Берта, бяха причина да остана буден в брачната си нощ. Заспах за около час призори и разбира се, сънувах лош сън — млада жена с разрошена коса и разкъсани дрехи, с разкървавено лице, държеше в ръцете си бебе и отчаяно се мъчеше да го предпази от хвърляните камъни. Скочих, облян в студена пот, и наругах яко братовчед си Халер, на когото дължах грозния сън.

Янош Халер, унгарски рицар и мой далечен сродник, бе присъствал на последната ми среща с Ладика. В една свежа утрин бяхме излезли да пояздим в чудните гори на Хемус. На връщане, в околностите на крепостта Търновград, една черна сянка притича между храстите и се свлече пред краката на коня ми. Разбрах, че е Ладика, когато отметна качулката, вдигна лице към мен и припряно започна да говори нещо. Очите й бяха зачервени и подути, гласът й се скъсваше, но тя не плачеше, нито молеше, просто ми разказваше нещо. Хапех устни и пъшках с досада, но братовчед ми знаеше доста добре езика й и слушаше внимателно. Когато Ладика млъкна, той изви глава към мен очаквателно. „Братовчеде Халер — изсъсках с яд аз, — кажи на тази жена, че не желая да я познавам.“ Изчаках го да преведе думите ми и смуших коня си. Не бях забелязал, че жената е коленичила и се е вкопчила в краката му. Животното се подплаши, направи няколко нервни стъпки...

Странно е, че от всичко преживяно с Ладика, от дните и нощите, прекарани с нея, съм запазил в спомените си най-ясно тъкмо мига, в който уплашеният ми кон неволно счупи ръката й. Още чувам хрущенето, подобно на скършена пръчка. Тя не издаде никакъв звук, нито дори стон. Гледаше след мен с широко отворени очи, а китката на лявата й ръка висеше неестествено и бързо се оцветяваше в мораво. Такава я запомних.

„Не бих искал да ти се бъркам, братовчеде — започна Халер, веднага щом се отдалечихме, — но е по-добре да я вземеш със себе си. Чувал съм, че обичаите на българите са доста сурови. Ако грехът й се разчуе, тълпата наистина ще я пребие с камъни и нито баща й, нито братята й могат да я защитят.“ Знаех, че ще ме поучава до свършека на света, затова му разказах за лампата над леглото. „Разбираш ли? — казах накрая. — Тази невинна наглед жена е опасна вещица. Каквото е било между нас, не е плод на сърцето ми, а на коварните й магии. Слава на бога, че се освободих от властта на дяволската жена!“ „Хм — изръмжа Халер. — Не исках да ти го казвам, приятелю, но когато те занесоха при нея ранен, аз поразпитах за това момиче. Научих, че е потомка на някоя си Асла, прочута магьосница и веща знахарка, името й все още се споменава със страх. Изглежда твоята любовница е наследила от баба си не само лампата... Прав си, приятелю, трябва да благодарим на Господа, че те е освободил от магията й!“

...И през ум не ми мина да занеса лампата на отец Урбан. Знаех, че ще изтръгне от мен изповед, после покаяние, накрая — ценната вещ. Измъкнах се рано, без да събудя Берта, и се запътих право към ковачницата на Губшек. Наложи се да повиша тон, за да го убедя, че да, точно така, искам да направи от красивото нещо буца метал и купчинка стъкло. Изчаках го на чаша пиво в компанията на хубавката му жена и когато се уверих с очите си, че от лампата е останала димяща, безформена топка, платих щедро и се прибрах, подсвирквайки. Бях толкова доволен, че вечерта отново отидох при Берта, макар вече да не бе наложително.

Прекрачвайки прага на спалнята й, видях лампата над леглото. Цяла-целеничка, току-що запалена. Кракът ми увисна във въздуха. Бях разярен. Сключих ръце около гушите й и креснах:

— Как смеете да ми се подигравате! Ще убия и тебе, и оня мръсник Губшек!

Тя изхъхри нещо и се разплака, преструваше се твърде изкусно, така че се овладях и заявих хладно:

— Чувай, Берта! Още вчера ти обясних, че тази лампа ми е омразна. Докато тя гори до леглото ти, аз нямам работа тук.

Не пропуснах да тръшна вратата. Чух я да хлипа, така че се прибрах спокоен в стаята си. Но и тази нощ бях осъден на ужасни видения. Щом затворех очи, пред мен се явяваше Ладика. Подаваше ми посинялото трупче и говореше задъхано с подпухнали от плач устни. Лявата й длан висеше, а в корема й зееше рана... На това отгоре около замъка ми се бяха завъртели вълци. Чак до разсъмване слушах протяжното им виене.

През деня умишлено пренебрегвах жена си. В късния следобед я видях да излиза с нещо тежко и завито с кърпа в кошницата й с ръкоделието. Тласкан от зловещо предчувствие вечерта почуках на вратата й. Не ми отговори, така че влязох. Берта стоеше права до леглото си и се пулеше в лампата. Като ме видя, започна да дудне виновно:

— Кълна се в душата на мама, Ищванко, днес следобед подарих лампата на госпожа Маркова. Не знам как се е върнала... Може би не са я харесали и...

— Достатъчно! — стиснах челюсти аз, грабнах проклетото нещо и излязох навън.

С ръцете си изкопах трап в задния двор на замъка. Лично поставих лампата вътре и дълго затъпквах, плискайки буци кал...

През нощта виденията си устроиха зловещ парад в стаята ми. Отрязаната главичка на бебето бе на възглавницата ми и шепнеше името ми с пискливо гласче. Ладика настояваше да смени правръзката ми, но вместо около бедрото, нави кърпата около врата ми и дълго ме души. Дванайсетте демона танцуваха край леглото ми, водеше ги девойка албинос. После нахлуха вълците. Ръфаха изтерзаното ми тяло до трети петли. Опитвах отчаяно да се събудя, но не успях.

На другия ден, придружен от Куция Иржи, яздих из всички села в околностите на Коморни Храдек. Никой не беше чувал за бялото момиче. Учудено клатеха глави и когато им споменах за появилата се глутница. Вечерта, уморен до смърт и почти примирен, сам отведох жена си в спалнята й. Лампата си беше там и си гореше. Мисля, че тогава започнах да полудявам.

Уволних всички прислужници на жена си, също и Куция Иржи. Нея заключих в спалнята й. Разпалих буен огън в камината и държах лампата в него, докато черният метал пламна. Блъсках я с тежък чук, сякох я с брадва, човърках я с меча си, пак я горих и издевателствах над нея до края на силите си. Привечер сложих в чувалче безформените остатъци, пъхнах за по-сигурно и чука и изхвърлих вързопа в рова, там, където знаех, че е най-дълбоко. Със задоволство от свършената работа влязох в спалнята на Берта.

Берта седеше свита в най-далечния ъгъл и скимтеше като пребито кутре:

— И като... като се стъмни... и... като погледнах... и тя си беше... и си светеше...

Да, беше и си светеше. А противното демонче с лисича муцунка ми се плезеше и се кривеше неприлично. Едва сега се замислих защо дяволската вещ се появява винаги в спалнята на Берта.

— Берта, миличка — започнах тихо и се усмихнах ласкаво, но тя се сви още повече — вече знаеш, че тази проклетия е омагьосана. Каквото и да направя, тя се връща при тебе. Защото на тебе я подариха... Хайде, Берта, вземи лампата и да идем да я хвърлим в рова. Ти ще я хвърлиш, хайде, мила.

Вече знаех какво трябва да направя и бях напълно сигурен. Когато Берта се надвеси през балкона, аз просто я бутнах. Чух писък, плисване и кратко цамбуркане. Толкова. Някъде от съвсем близо се извиси самотен вълчи вой.

После втори и трети. Глутницата беше в двора на моя замък и хорово оплакваше нещо. Всъщност им се зарадвах. Знаех, че ако Берта все пак изплува, вълците ще се погрижат за нея. Не се страхувах за себе си — на мен нищо лошо не може да ми се случи...

Стоях и зъзнех на балкончето цялата нощ и целия следващ ден. Някъде по обед видях да плува в рова нещо голямо и разплуто, облечено в розова нощница. Реших, че няма да я погребвам, ще я оставя на вълците, когато се върнат. Бях напълно спокоен и си отворих бутилка вино. Вдигнах наздравица към залязващото слънце за единствения наследник на Коморни Храдек.

Когато небето притъмня, чух зад себе си провлачената стъпка на Куция Иржи. Обърнах се толкова бързо, че разплисках чашата си, но се оказа, че бъркам. Не беше старият ми слуга, а девойката албинос. Навярно е чула, че разпитвам за нея и поласкана от вниманието ми, е дошла да ме види.

Беше по-хубава, отколкото я помнех, беше прелестна. Тялото й блестеше под оскъдната сребриста дреха, очите й бяха премрежени, устните й — натежали от страст. Очевидно ме желаеше не по-малко, отколкото аз я желаех. Протегна се изкусително и поздрави с дрезгав от нетърпение глас:

— Добра вечер, Лъстивецо.

Усмихнах се съблазнително и й подадох чашата си. Тя пристъпи към мене. Тогава зърнах, че нещо едро и рошаво зад гърба й приклекна за скок.

 

Април 2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Йоан Владимир][СЛОВОТО]

 

© Ангелина Иванова Илиева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух