напред назад Обратно към: [Йоан Владимир][СЛОВОТО]



Оброк


Разказът е класиран на ІІ място
на конкурса „Таласъмия 2003“, Стара Загора

 

„Стани ми, сино мой, стани ми, път те чака надалеко.“

Гласът на старицата полупее, полунарежда. Седи до главата му, кръстосала нозе. Едната й костелива длан стиска бяла кърпа — ето кой е попивал сълзите му, дорде плака и се мята в просъница. Другата се гуши нейде в полите й. Белите й коси светлеят в тъмното, очите й блещукат като дребни звездици, бистра вода мокри страните й — ведно с него е плакала.

Глава надига Господаря, присяда в постелята си и рамене разкършва. В бяла пухена постеля лежи, а плещите му морни и сковани, като да е върху гола скала легнал. В тихи покои и на завет е бил, а като че ли го е бурен вятър брулил. Над главата му девет тънки свещи горят, а пред очите му — мрак.

„Лошо съних, Света майко, всякой път по-лошо сънувам.“

Надига се старицата и пред нозете му слага сребърна синия, с чиста вода му полива — очите си да умие от сол и от грозни сънища, че дано му олекне. Подава му бяла риза, с червена коприна везана, намята му плащ от тежка свила и с меч го запасва чисто сребърен, а той се превива надве и целува ръката й.

Пристъпва тежко Господаря по белите мраморни подове на двореца си, а старицата ситни подире му. Отдето мине, соколи сиви криле разперват, вълците клякат покорно, стражите удрят по сребърните си щитове — но той никому не протяга ръка, нито кима за поздрав, ни се усмихва. Възлиза навръх кулата, заслонява с длан очите си и поглед зарейва надлъж и нашир по Белия свят. Сетне изпъва снага, ръце на фуния свива пред устата си и от гърдите му се изтръгва могъщ и протяжен вой. Горест, жарка горест и гняв има в тоя вой, непознати никому. Гняв и закана. Тътне по бисерни камъни и бистри ручеи, отеква в белите върхове, лее се из лунните долини, сякаш целия свят ще удави с мъката си...

„Недей, сино мой, не почерняй с тая тъга душата си — мълви му старицата, — най се порадвай на Белия свят, за сбогуване.“

Глухо въздиша Господаря и обръща към нея сияйното си лице:

„Щеш ли ме води, Света майко, щеш ли ми пътя показва? Щеш ли си ми дружина по белите друмища?“

„Ща, ща, сино мой. Волно се тича по белите друми, свободно. Мъчно ще ти е после, кога стъпиш на земята човешка.“

Навежда се ничком Господаря, а старицата челото му целува...

 

***

 

— Доктор Найденова, завеждащ отделение „Ортопедия“ — кабинет единайсети, второ подниво.

Компютърът на рецепцията е толкова стар модел, че гласът му гъгне и трепери като на истинска бабичка. Вземам асансьора — потъва надолу със зловещи вибрации във всички посоки. От счупените прозорчета на етажите лъха тежка смрад, неумело замаскирана с дезинфектанти. Родена съм в тази болница. Всичко тук е толкова износено, че навярно помни първия ми плач.

Повече от половината неонови лампи в коридора на второ подниво висят жалко на кабелите си. Не е нужно да ми казват, че някъде тук е моргата. Бих усетила тази воня от километър. Тръгвам по коридора, водена от номерцата над кабинетите. И от отчетливото чувство за подобни на мене, събрани заедно, ей там някъде зад чупката, вдясно.

Натискам звънеца на кабинет единайсети. Отваря ми младо грозновато момиче в зелена униформа на хирургична сестра. Пуска ме да вляза в малката приемна и чак след това пита:

— Вие сте? — въпросът звучи протоколно, по очите й разбирам, че ме е познала веднага. Ето едно от предимствата на смелостта да заставаш пред обектив без грим и специална прическа.

— Албена Найденова — отговарям и по навик подавам журналистическата карта като документ за самоличност.

— Чакат ви — кимва момичето и ми посочва масивна метална врата със старомодна механична брава.

Завъртам дръжката, вратата се отваря неочаквано леко и безшумно. За миг настръхвам — към мен се насочват едновременно единайсет чифта присвити очи, бях позабравила какво е. Задържам дъх, после лекичко се отпускам и на свой ред обхождам с поглед глутницата. Тук сме, вече сме всичките — цялата Дузина...

Не сме се събирали от толкова години, че са ми нужни няколко секунди, за да позная „милите си братчета и сестрички“.

Мъжът, настанил се свойски зад бюрото на д-р Найденова, все още се мъдри по електронните билбордове, недоразбити след последните избори. Вглъбено изражение и строг поглед в далечината, под огненочервен надпис: „Гласувайте за хармоничния ред!“. Сякаш редът може да е нехармоничен... В момента погледът му не излъчва друго освен отегчение. Александър Найденов, заместник-министър на не-знам-какво-си, не помня, не се занимавам с политика.

Онзи, който се е облегнал на стола му с ръце в джобовете, трябва да е Антон — целият му вид крещи за суперченге. Дежурен на първа страница на таблоидите и любимец на населието с изявления тип „тяхната мамица тарикатска“, май успя да оглави някаква регионална дирекция на полицията. Логично хвърлям поглед към най-отдалечения от бюрото ъгъл на кабинета — мъжът на фотьойла е кръстосал крака, за да изложи на показ обувки за няколко хиляди долара. Сив костюм върху небрежно разкопчана риза без вратовръзка — удобни и дискретни, но гарантирано струващи цяло състояние. Не съм го виждала много отдавна, но по дрехите и по демонстративното пренебрежение към ченгето не ми е трудно да отгатна: Аспарух Найденов-Бесния. Обзалагам се, че двете мутри, дето се въртяха пред асансьора и ме гледаха подозрително, са гавазите му.

Доста по-ярко, но и далеч по-евтино е оперението на мъжа, облегнат на стената вдясно от фотьойла. Главозамайващо красивото лице, засенчено от пищен перчем, се усмихва съблазнително и от кориците на повечето лъскави списания, и от един куп телевизионни сериали. Ангел Найденов, сексидол на глупачките на възраст от осем до осемдесет, ми се е ухилил така, че мога да преброя зъбите му — никоя кинозвезда, колкото и да е прочута, не пропуска да се лигави пред журналисти. И още един ухилен тип в компанията, но от неговата мазна усмивка леко ми се гади: последния път, когато се видях с Апостол, заминаваше за Рила, за да основе там религиозна секта. Старае се с всички сили да гледа благо — тръпки да те побият...

В мъжа, зяпащ разсеяно висяща на стената цветна рисунка на човешки скелет, разпознавам Асен — изглежда ми неестествено състарен и едва ли не прегърбен. Така и не стана ясно защо шефовете на авиокомпанията му го приземиха и пенсионираха толкова набързо, но безделието май не му се отразява добре. Пределно ясно ми е обаче защо Аврам си остана несретник — още навремето пиеше здраво, а съдейки по мътния блясък в очите му, вече е минал на дрога.

Последните двама мъже съм заварила седнали един срещу друг на масата за прегледи, с по една ръка, подпряна на лакът в положение за канадска борба. На Андрей това си му е занаятът — трудно се броят титлите му, спечелени във всевъзможни шампионати по кеч. А колкото и да е невероятно, Атанас е по-едър и по-широкоплещест и предвид кривата усмивка на Андро — успял е да го катурне. Очевидно опъването на жили по строежите из Северна Африка калява мускулите по-добре от бодибилдинг.

Едва накрая спирам поглед на двете жени. От самото начало най-много ме притесняваше срещата с тях и сега усещам откъм тях наситено напрежение.

— Здравей, Бенджи — усмихва ми се Анелия, веднага щом очите ни се срещат.

Гласът й е топъл, нежен, майчински. Сивите й очи излъчват загриженост. Навярно с този глас и с тази усмивка посреща пациентите си. Кучка. Славата й на гениален медик и блестящ хирург бе прекършена от скандал за широко прилагане на евтаназия сред по-осакатените й болни. Сред не чак толкова сакатите — също. Твърдеше се дори, че била склонна да постави смъртоносната инжекция и на пациент, изгубил малкия пръст на крака си.

— Крайно време беше да се домъкнеш!

Този глас е толкова пресипнал, че наподобява хъркане. Анета. Моята Анета. Примижавам, за да огледам по-добре дребното гологлаво създание, в което се е превърнала любимата ми сестричка. Хващам се за едничкото, което се надявам да е останало непроменено — жълто-зелените й очи — като удавник за сламка. Грешка. Гледат все така остро и втренчено, но зад тях е пусто и зловещо като бойните полета на Мала Азия.

До дванайсетата си година двете бяхме особено близки. После тя — напук на дребната си фигура, мълчаливото несъгласие на майка, шумния присмех на останалите и горките ми сълзи — реши да постъпи във военно училище. От тогава, повече от двайсет години, не сме се виждали. Ако имах глупостта да посещавам психоаналитици, сигурно щяха да ме убедят, че съм станала военен репортер заради нея. Че, съзнателно или не, съм я следвала из фронтовете на Турция, Сирия и Ирак. Може би е така, а може би — не. Но със сигурност сега, докато я гледах, нещо ме свиваше в гърдите. Бръсната по войнишки глава, гащеризон и яке с неопределим цвят, чудовищни обувки. Знам, че преди онзи случай в Сирия е командвала взвод. Знам и че командосите й са я наричали Вълчицата. Не, не вярвам да им се е показвала с нокти и козина. Просто хората са удивително прозорливи понякога.

Като журналист имах достъп до официалното й досие. Случаят беше подробно описан като военен и уви научен феномен. Нейната спецчаст атакувала партизанско село. Нищо сложно — капитан Найденова се справяла и с далеч по-трудни задачи. Различното този път било нещо дребно и глупаво — селяните не разполагали с достатъчно боеприпаси, затова започнали да леят куршуми за допотопните си пушкала, като претопявали в сплав всички налични метали. Включително и сребро. Върнали я в България така осакатена, че само дяволът и доктор Анелия знаят как е оцеляла. Какво бе станало после с нея, не знаех...

През няколкото секунди, докато трае огледът ми, глутницата се е съвзела, по няколко лица се изписват любезни усмивки, Андрей прочиства гърло и за да пресека в зародиш безсмислената комедия в стил „Как-я-караш-брей-радвам-се“, бързо изстрелвам въпроса:

— Е? Кой от вас, идиоти, е мърсувал на капището?

Нервният смях на Аврам напомня за кикот на хиена. Андрей отново сумти и хъмка, нима наистина се мъчи да каже нещо, горкичкият? Ангел много бавно бърка във вътрешния джоб на сакото си и вади пакет цигари, ловко мушва два пръста в него, после внимателно намества една в ъгълчето на устата си и щраква запалката с изкусурен до съвършенство жест — почти си представих избледнял екран, дъждовна вечер и ниско нахлупено над очите му бомбе...

— Дай една и насам, мъжки!

Дрезгавият глас на Анета в миг разрушава драматичната сценка. Следва неловко размърдване в кабинета и дори няколко въздишки, макар че Ангел прави две пружиниращи крачки и започва отработено изпълнение на етюда „почерпи-мацето-с-цигара“. Александър се измъква от дрямката на досада и заповядва на Анелия:

— Какво чакаш, покажи й я, де!

Домакинята извива вежди на тона му, но си премълчава и ми кимва: „Ела!“. Тръгвам покорно подире й.

Излизаме от кабинета и поемаме надолу по коридора. Още преди да стигнем, знам къде ме води и изпъшквам едно погнусено: „Уф!“. Без да ме удостои с поглед, тя отваря тежка двукрила врата и потъва в студената и влажна смрад. Въпреки дебелите стени на хладилните шкафове чак ми се завива свят от миризмата на мърша. Отварям уста, за да задам вероятно стандартен въпрос: „Доктор Найденова, как издържате всичко това?“; но тя издърпва рязко едно от чекмеджетата и дъхът ми спира, сякаш съм получила ритник в гърдите.

Майка. С прерязано гърло.

Аз взривих няколко международни телевизионни канала с репортажите си от лагерите за мъчения в Ливан. Аз преживях седем месеца в мините за военнопрестъпници в Южна Африка. Аз заснех най-тежките касапници на десетилетието и на два пъти печелих годишната награда „Елена Йончева“. Аз седях коленичила до трупа на майка и бълвах закуската си върху елегантните бели обувки на Анелия. После, като в безумен опит да се опра на нещо познато, вдигнах малката дигитална камера, висяща на врата ми, и я включих.

— Това е морга! — сопва ми се Анелия, раздразнена по-скоро от това, че й бях съсипала обувките. — Тук не се снима.

— Знам — отговарям и изтривам уста в ръкава си. — Но пък това е майка ми!

Тя свива вежди и млъква, знаех, че така ще я накарам да млъкне. От всички нас тя е единственото същинско дете на майка, излязла е от утробата й. Ние сме нейни братя и сестри не по кръв, а по мляко. Анелия никога не прости на майка, че обича всички ни поравно.

По навик насочвам камерата най-напред към главното — към прерязаната шия. Отвратителна гледка. Нищо не може да нарани тялото на някого от нас, освен среброто. От разреза потича много тъмна, почти черна кръв, после зейва черна и грозна рана. Дори да е съвсем малка раничката, боли страшно и зараства трудно. А гърлото на майка зее като отворена паст. Лицето й е отпуснато и спокойно, сякаш спи, а очите й не са затваряни от друг, сама ги е склопила. Изглежда бледа и хубава...

Ръцете й са също отпуснати, положени край хълбоците с дланите нагоре. От подмишниците до китките се протяга като улей надлъжен разрез. Груби и големи, селски ръце. Тя така и не пожела да иде при никого от нас, остана си на село, в планината. Въпреки чудатостите й хората там я тачеха. Никога не съм я виждала гола и сега, докато я гледам през камерата, обхваща ме някакъв глупашки срам. Здраво и стегнато тяло. С огромни гърди. От шията към зърната водят още два тънки надлъжни разреза. Коремът й е прорязан накръст, тук раните не са дълбоки, по-скоро като одрасквания. Не издържам и отпускам камерата, за да видя гърдите й с очите си. Протягам ръка и докосвам студената плът. Нежно. Сигурно така нежно съм докосвала гърдите й и преди трийсет и три години.

Тук, някъде на горните етажи на тази болница. Било е началото на ноември 2012-а, да, точно времето на метежите на кюрдските бежанци в Пловдив. Болницата изведнъж се оказала с твърде много изоставени от паникьосаните си майки бебета. И една от родилките милостиво се съгласила да кърми още единайсет от най-мъничките. Като по чудо имала мляко за всичките. Кърмила ги, повивала ги и дори имена им дала — лесно, отворила именника на първата страница, на буква А, и си избрала. А като минало малко време и станало ясно, че никой няма да си потърси детето, осиновила ги и законно.

Най-чудното е, че тя поне наистина ни обичаше.

Изхвърчавам на бегом от моргата и връхлитам отново в кабинета. Трябват ми няколко секунди, за да дишам дълбоко. Анелия също се връща и спокойно затваря вратата.

— Разказвай сега! — подканям я, понеже нямам и капчица сили да задавам насочващи въпроси.

По някои от лицата наоколо пробягва вълна на отегчение, вероятно са слушали и обсъждали събитието неведнъж. Не ми пука. Вторачвам се в нежното лице и сивите очи на сестра си, като при интервю с главатар на терористична групировка — нито един нюанс, недомлъвка или неистина няма да ми се изплъзне.

Анелия задържа дъха си секунда или две повече от обичайното, но аз веднага разбирам, че ще ми каже нещо предварително обмислено и заучено:

— Намерили я група планинари. Горе, знаеш къде. Довлекли тялото й до Добринище и го оставили в болницата. На мен ми се обадиха колегите.

Повтаряше това вероятно за единайсети път. Изключено беше да определя дали лъже, или казва истината.

— Сама го е извършила. Първо надлъжните разрези, а после си е прерязала гърлото.

Гласът й прозвучава с един нюанс по-убедително, отколкото е нужно, за да й повярвам. Лицето й е непроницаемо. Притварям очи, така чувам по-добре — ако нещо я издаде, то ще е в тона й. Усещам бавно и ловко попълзновение към мислите ми — не ми се е случвало от много отдавна. Рязко затварям съзнанието си: „Разкарай се, Тони!“... Долавям и сепването му, изглежда, и той е отвикнал да го изпъждат така, докато шпионира. Защо наднича в моите мисли, а не в нейните, нали тя разказва?

— Умряла е от загубата на кръв — изрича равно Анелия и от авторитетното заключение схващам, че смята въпроса за приключен.

Отново плъзвам поглед по лицата наоколо. Редуват се едва прикрито раздразнение, ледено спокойствие и откровена скука. И — о! — в зелените очи на Анета за част от мига припламва искрица, която навярно само аз мога да разпозная, макар и след толкова много години. Някога желязното й самообладание я напускаше само пред мен и само аз можех да различавам кое чувство гори в очите й. Този път е удивително кратко, но категорично. Омраза.

През съзнанието ми се изнизват рой стандартни въпроси. Тайната на журналистиката е всъщност съвсем простичка — задължителна употреба на всичките въпросителни местоимения: кой, какво, кога, защо, как, къде... Нищо повече. Някак си обаче не исках да питам.

— Знаеш какво следва сега — казва сърдито Анелия, сякаш ме укорява за мълчанието.

Всъщност не знаех. Късно напролет всяка година, когато се стопяха снежните шапки по върховете на Пирин, майка ни водеше на капището. И всеки път ни разказваше една и съща притча, с едни и същи думи, подредени в причудлива напевност. Кога там, на белите камъни, рукнат черни кърви, то е знак за беда и за сбор. Оброк страшен е капището — прелее ли му се вълча кръв. Дорде се окръгли месечината, всички там ще да се сберат, ще се преброят и ще чакат! Какво ще чакат — не казваше. Само отмяташе глава право нагоре и се усмихваше тъжно и загадъчно...

— Убила се е с нейната си кама.

Изтръпвам. Гласът на Анелия сякаш ме връща от много дълбоко, на повърхността, трябва да направя усилие, за да вдишам. Лицето й е напълно безизразно.

— Така ли?

— Да. Нали помниш триъгълната й сребърна кама? Онази, с инкрустираната дръжка... Когато са намерили тялото, още е била в ръката й.

Млъква и ме поглежда право в очите — очаква, че ще питам за подробности. Милата Нели, винаги ме е подценявала! Всъщност подценява всички ни. Упорито не обелвам и думичка. Нека сама изплюе онова, което предварително е решила да ми каже.

— Ченгетата я прибраха — довършва и поглежда красноречиво Антон. Той кимва. — Веществено доказателство.

Сега вече и двамата ме гледат открито очаквателно. Стисвам зъби.

— Нямат значение тия дреболии — обажда се Александър. Звучи като самия ад на отегчението. — Вече сме тук всичките, давайте да решаваме какво ще правим! Ще ходим при камънаците или...?

— Какво има да решаваш, мъжки — изхриптява Анета, — ти не го ли чуваш? Впрочем, с машината съм. Четириместна е, мога да взема някого.

Абсолютно права е, разбира се. Всички го чуваме. Аз го чувах чак от Измир и още там разбрах, че е невъзможно да му се противя. Чух го посред нощ, скочих и потеглих веднага, оставих за по пътя размишленията какво, по дяволите, чувам. Дори не е точно звук, а някакво магнетично притегляне. Не е хипнотично, не замайва и не пречи — естествено е като инстинкта да дишаш. Не е в съзнанието даже, а сякаш направо в костите. В кръвта. Теглеше мощно и неумолимо към капището. Извираше оттам и се разнасяше неравно, на пресекулки, като зов, като повеля. Като вой от водача на глутницата...

 

***

 

Тичай, тичай...

Въртят се шеметно белите камъни под сребърните му лапи. Могъщ е Господаря и много е силата в жилите му — с един скок река ще премине, с два — хълм ще прехвърли, с три — долина ще прекоси. А ред по редом до него е Бялата вълчица — като стрела лека, като бързей пъргава.

„Не щеш ли да спрем, Света майко, да си отдъхнеш?“

„Да... Постой, почакай, либе... Ей там, подир хълма, е Среброполе... Да спрем.“

Мигом спира Господаря и се възправя, отмята плаща си и ръка й подава. Премята се презглава вълчицата и кога поема ръката му, е вече жена. Гледа я той, не за първица я вижда такава, а все не може да й се нагледа. Не ще се нарадват очите му на чудната й хубост — така сияйна, месечината да засенчи. Бяло като сняг е лицето й, кръшна като планински ручей е снагата й, обвита в тънка сребриста риза. Трепкат раменете й като бели гълъбици, а устните й червени и лъскави като росен трендафил. Зорницата и Вечерницата под клепките й надничат, буйните й бели коси се спускат несплетени и я повиват чак до петите.

Бавно поемват през хълма двамата, уловени за ръце...

А тътне и гърми Среброполе. Надлъж и нашир, докъдето поглед стига, кипи битка. Снажни момци сребърни мечове размахват, снажни моми сребърни копия хвърлят, звънтят страшно сребърните им ризници. По гиздавите чела на момците, помежду облите гърди на момите — ситна-дребна звезда гори.

От единия край към другия се носи сребърна колесница, от дванайсет сури коня теглена. В колесницата — сам Князът седи. Кога наляво лице обръща, светло струи лявото му око, а над дясната му буза пада сянка. Кога надясно поглежда, блесва дясното му око, а лявата му страна тъне в мъгла. Погледне ли напреде си, да пришпори конете, меко сияе прекрасният му лик, а кога сведе глава и склопи очи скръбно, мрак покрива Среброполе.

Спира чинно Господаря и оттдалеко поклон трижди сторва на Княза.

„Кой си, човече? — пита Князът. — И накъде си тръгнал, та пътя ми да пресичаш?“

„Човек бях някога — отвръща смирено Господаря, — но после орисан от тебе и тебе предан оттогаз и навеки, пресветли Княже. Оброк ми е сторен. Та затуй се връщам по пътя, що извървях някога, и затуй твоя път пресветъл пресичам. Закрила търси от мене народът ми. Надежда от мене чака.“

Замисля се дълбоко Князът и два бели бисера от очи си проронва:

„Хубаво. И аз нещо ще ти заръчам. Когато стигнеш на земята човешка, върви между людете и питай ги: що искат и за кое мечтаят. Тежко ми е. И трудно, признавам. Открай време на Среброполе моите звездочели воини битка водят и кърви леят в тяхна служба. За мечтите людски и за човешките им надежди с чистия си живот плащат. А колкото повече жертви давам, толкова повече людете искат. Какво — не знам. Защо — не знам. Питай ги!“

„Повелята ти ще помня, пресветли Княже“ — зарича се Господаря и ръка клетвено на гърди си полага, а тежка мъка го дави. Мигар може пресветлият и пречист Княз да проумее алчност човешка?...

 

***

 

— Колко много падащи звезди! — казвам, неочаквано и за себе си, не помня откога не съм се заплесвала по природни зрелища.

— Метеоритен дъжд. Зачестяват напоследък — свива рамене Анелия.

Спрели сме край мотела само за да си купим сандвичи. Ще пътуваме и по тъмно, до сутринта трябва да сме подминали Банско. Утре вечер е първата нощ на пълнолунието. А катеренето към капището никак няма да е лесно. Да не говорим, че никой от нас не си спомня точно пътеките. Ако още ги има...

Машината на Анета е стара, полувоенен модел от началото на трийсетте, с ръчно управление, тясна и здраво бронирана. Прозорчетата й са малки и кръгли като амбразурки. Долавям, че и двете с Анелия гледаме към стоящата до осветения вход на бара отсреща Анета — с изпънат гръб, леко разкрачена, с ръце на хълбоците.

— Знаеш ли — започва невинно Анелия, — че няма нищо по-страшно от недобит вълк?

Въпреки включения климатик, става ми душно.

— Когато ми я донесоха — гласът й е все така нежен и грижовен, — ако не беше една от нас, щях без колебание да я оставя да пукне. Беше купчина месо.

— Ти си отличен хирург, Нели, щом си я спасила...

— Даа! — засмива се чуруликащо тя, сякаш се радва на комплимента. — Права си, Бенджи, сторих го за себе си, за да докажа колко съм наистина добра! Иначе не си струваше, тя е вече инвалид. Сега и пръста си не бих мръднала за нея... Казвам ти го като лекар, мила — тя е бита карта. Не може да има своя дузина. Никакво чудо не може да задържи в утробата й нито дете, нито куче...

Удрям с юмрук по бутона за отваряне и изскачам навън. Вдигам камерата нагоре към небето, без въобще да я включа.

— Няма ли ги момчетата? — пита през спуснатия прозорец Анелия. Другите три машини бяха поизостанали.

Хвърлям поглед назад. Тъкмо сме навлезли в планината по пътя покрай Чепинската река. Коритото й е покрито с фина черна пепел. Същата, каквато разнасят ветрищата по полетата на Тракия. От юг и запад ни обграждат голи черни върхове. Като малка така си представях извънземни пейзажи.

Анета се връща с равномерна, отсечена крачка и набутва в ръцете ни по нещо топло, завито в омазнена салфетка. Ароматът на истинско месо ме удря право в гръбнака, дотолкова съм свикнала вече с проклетите протеинови таблетки. Анелия поема своя пакет с майчинска усмивка. Прилошава ми леко.

Навеждам се към амбразурката на шофьора:

— Извинявай, Ани, ще възразиш ли да се повозя малко и с другите? Към някои имам чисто професионален интерес...

— Разбрано, мъжки — кимва тя и докосва с два пръста челото си вместо поздрав, без да ме погледне. — До утре.

На мътните светлинки на датчиците, така наведена, забелязвам по шията и брадичката й грапави белези от множество шевове. Вероятно раните в гърлото са обезобразили гласа й. Тя усеща погледа ми и най-после се извръща към мен. В очите й отново припламва онази зловеща искрица.

— Лек път, до утре, Ани — казвам бързо и се дръпвам от бойната й машина.

Заставам на пътя и вдигам палец към следващата — огромната луксозна лимузина на Александър. Купето й е изцяло от някакъв лъскав материал, прозрачен само в едната посока. Спира меко, точно до мен. Зад пулта за управление е лично собственикът, Асен е на седалката вдясно от него. На шестте места отзад са се разположили петима, някои са доста едрички, но като за мен е достатъчно широко. Потъвам в меката тапицерия на едно от креслата, с гръб към посоката на движение.

— Усмивка, братлета! — нареждам и включвам камерата.

Тримата срещу мен се прегръщат през раменете и се ухилват кретенски. Докато ги държа на мушката на обектива, отбелязвам любопитни неща. Под пуловера си Антон носи защитна жилетка, а двата патлака на хълбоците не се и опитва да прикрие. Дясната ръка на Андрей е облечена в метална боксова ръкавица с остри шипчета върху кокалчетата — веднага разпознавам среброто и съм сигурна, че не я носи за украшение. Едното бедро на Атанас е пристегнато с ластичен ремък. Залагам камерата си, че на ремъка се крепи оръжие.

Завъртам обектива надясно — в уютния полумрак блесват две зловещо многозъби усмивки. На ушите на Ангел висят мънички обици. Сребърни, разбира се, вероятно изпитва постоянна болка. Съвсем различно украшение носи Апостол — върху бялата му пелерина сияе накит, по-голям от длан, окачен на масивна сребърна верига: причудлива стилизация на кръст или меч, без значение, долната му част е опасно заострена... С кого се каните да воювате, мили братчета?

— То не се знае — отсича остро Антон, разбирам, че неволно съм задала въпроса гласно.

— Ти си по инфото, Бенджи — надвесва се над мен Атанас. — Какво знаеш за другите дузини?

— Нищо — признавам си. — Не знам дали въобще има други. А и не ми е трябвало да знам.

— Аз проверих — казва Антон. — Майка е нямала сестри, останалите единайсет от майкината Дузина са мъжкари. За нейната майка обаче не знам нищо.

— Ти не мислиш ли вече за чифтосване, Бенджи? — пита Андрей и по свенливата му усмивка отгатвам, че се кани да ми предложи услугите си.

— То, ако е въпрос, и в нашето стадо си имаме мърша. Закакво да се притесняваме от другите глутници? — продължава Антон и поглежда враждебно назад.

Точно зад нас се носят плавно на въздушните си възглавници две малки елегантни машини. Едната е свръхлекият едноместен бегач на Аспарух Бесния. Другата е истинско произведение на изкуството от метал и стъкло, при това достатъчно мощна, за да се състезава с бегача. Откъде наркоман и пройдоха като Аврам има кредит за такова бижу?

Двете почти едновременно дават сигнал за изпреварване и веднага след това усещам рязко ускорение на нашата машина.

— Не ставай глупав, пусни ги! — извиква Асен, лицето му се изопва от напрежение.

— Не се страхувай, пилоте, няма да литнем — сопва се Александър и задава на автокомпютъра максимална скорост.

Разгъвам на коленете си изстиващия пакет. Голямо парче изпържено месо между натъркани с миризливи подправки листа от зеле. Неясно защо стомахът ми се свива.

— Някой иска ли сандвич?

— Дай насам! — пресяга се Асен зад гърба ми.

Очите му са широко отворени, от устата му кажи-речи текат лиги, сграбчва парчето месо и го захапва веднага. Стряскам се от тази алчност за плът — явно твърде дълго съм общувала само с човеци.

Ангел ми се усмихва още веднъж, извинително, после се обръща с полугръб към мен и продължава прекъснатия си разговор с Апостол:

— Значи си готов сам да го продуцираш?

Събувам се и вдигам крака на седалката. Поне със съня никога не съм имала проблеми, мога да спя непробудно дори под обстрел. Докато затварям очи и намествам глава на пухкавата облегалка, изритвам още едно прокрадване към мислите ми. Не разбрах кой е, но този път не е Антон. Стисвам клепачи...

— Разбира се. В моята ложа има доста влиятелни личности, напълно убедени в правотата на възгледите ми и готови да платят колкото е нужно, за да стигнат те до широка публика.

— Обаче това не са идеи, които обикновените хора да проумеят...

— Че кой ти говори за проумяване, братче? Ха! Колкото нещо е по-трудно за разбиране, толкова глупаците са по-склонни да го възприемат и да му повярват. И после — аз не ги карам да правят каквото и да е усилие. Хората са мързеливи. А обичат някой да им казва, че живеят правилно. Праведно, но без лишения, без никакво усилие... Не е нужно което и да е живо същество да полага специални усилия, за да живее в хармония с природата. И съобразно природните процеси. Защото, иска или не, то е свързано с нея... Ние не можем да бъдем отделени от света наоколо, с колкото и дебели бетонни стени да се ограждаме. И това се отнася за всички — и за хората, и за нас. Всичко е свързано и заедно се променя, към добро или към лошо... Хармонията на живите същества и околния свят си е естествен закон, неизменен като гравитацията. Ако искаш да разбереш кой си, не е нужно да се вторачваш в себе си, трябва чисто и просто да се огледаш...

Събужда ме грубо еднократно разтърсване. На светлината на яркото утро, ирисите на Анета са наситено зелени.

— Пристигнахме, мъжки. Возенето беше дотук.

Надигам глава. Вратите на машината са широко отворени. По склона вдясно от пътя са накацали сивите правоъгълни къщички на някакво градче. Цялата глутница се е скупчила в близкия ресторант. През мътните стъкла на витрината му виждам, че живо се карат за нещо.

— Искаш ли тоник?

Сутрин гласът й е още по-нисък и дрезгав — почти беззвучен грапав шепот. Подава ми кутия с бонбонено розов цвят. Тръсвам глава. Тя свива рамене и понечва да се върне в ресторанта.

— Ани?

Спира на място и се обръща на пета. Стои и чака да я заговоря. Трябват ми само няколко мига, за да се реша:

— Ани, версията, дето ни я пробутва Нели, е нагласена. Поне за едно нещо съм сигурна, че излъга. Значи може да е излъгала за всичко. Мога да ти докажа!

Слизам от машината и я доближавам. По-висока съм с цяла глава и от толкова близо тя ме гледа отдолу-нагоре. Поемам дъх, за да й обясня, но тя бързо слага пръсти на устните ми:

— Знам. Не ми трябва доказателство, мъжки, за да различа самоубийството от убийство. Разбрах веднага щом видях тялото. Някой я е убил. Някой от нас. Не ми пука как и защо. Искам да знам кой. Ще науча. И ще го убия.

В очите й пламват не искри, а буйни огньове. Дива, бясна омраза. Към всичко, към всички. И към мен...

 

***

 

Нагоре, нагоре...

Висок и стръмен е Сребровръх, в бели кълбести облачета повит. Остри зъбери от раменете му се надигат, тесни пропасти снагата му цепят, сипеи по пазвите му се стичат...

Ловко и сигурно по скалите стъпва Господаря и на ръце белокосата хубавица носи. Ветрове бели и хладни телата им блъскат, но не ще ги спрат.

„Далеч ли е още, Света майко?“

„Далечко е, либе, височко... Нека малко сама повървя, отмориха се вече нозете ми.“

Усмихва се кротко тя, а жал сърцето му къса — не са за тия ръбести камъни нежните й боси пети, отдето мине, кървава диря оставя.

Гръм проечава над Сребровръх и вятър бурен извива над главите им:

„Що щеш тъдява, побратиме, и накъде си тръгнал? За що си повел Светата майка из пущинаците?“

Кацнал е на две скали Властелина на висините, криле е разперил — две пропасти да засенчи, право към тях е извърнал чисто-бистро око — воденичен камък.

„Добра среща, побратиме. От Среброполе идем и към Среброгорие вървим. Към земята човешка съм тръгнал, а Светата майка ми пътя показва. Немилостиви са към плътта й камъните на царството ти. Не щеш ли да я пренесеш през върха?“

„Ще пренеса и двама ви — ечи втори гръм, а към тях се извръща друго око, алено и мътно като кръв. — Мигар било е някога вълк и орел да не си помогнат в неволя? Ще те моля само, побратиме, кога минеш отвъд, една заръка да ми изпълниш.“

„Ще бъде“ — врича се Господаря, сетне прекрачва могъщата бяла шия и хубавицата взема в скута си.

Надига се плавно орелът, а вихрушка оставя подире си. Над мъглите се вие и облаците с гласа си разтърсва:

„Девет бели овни да избереш и девет ялови биволици. На високо да се качиш, овци и биволи да заколиш. С кожите им трапеза да наредиш, месото им на ситно да кълцаш. Да се изправиш после и да викнеш, колкото ти глас държи: Идвайте, орли бели, соколи сиви, пилета шарени! Дар ви дарявам, пир ви гощавам — от Властелина ви!...

Пък стой и чакай, побратиме, девет бели дни и девет черни нощи. Стой и гледай — ще дойде ли някой на господарска гощавка? Или са пусти вече гнездата орлови? Или са глухи вече скалите и небесата — неми?

Ако дойдат, ризата си съблечи и нека всякое пиле на тръгване в нея клюна си кървав изтрие. Кога се върнеш, речи ми: Безчет са, побратиме, чедата ти под небето човешко...

Ако ли никой не дойде, ризата бяла ми донеси, да зная — няма вече небе волно, ни чисти простори, мъртво и душно е над земята човешка...“

 

***

 

Отново и отново превъртам кадрите, заснети в моргата, за да определя какво е било за Анета толкова ясно. Малкият екран на камерата не позволява достатъчно едър план, но всъщност не ми е и нужен. Виждам добре лицето на майка и изражението на покой. Вероятно това. Няма и сянка на напрежение, нито следа от болка, никакви признаци на агония. Пълно несъответствие с грозно накълцаното й тяло. Или пък раните. Раните по ръцете и гърдите й са в безупречно права линия. Наистина не е възможно някой сам да се нарани така прецизно, така уверено, с такава хирургична ловкост...

Минава пладне, по моя сметка не сме изминали и половината път, но отново сме спрели. Александър пак държи усмирителна реч, този път на Аврам и Атанас. Плещи за ред и хармония и за това как трябва да си помагаме, за да ги постигнем. Заедно. Май е на косъм да ги прикани да гласуват по съвест.

Може би близостта на капището е причината за това сковаващо напрежение, избухнало на няколко пъти в разпри. Заяждане и спорове за дреболии, откровена междуособна неприязън, борба за надмощие — мила семейна картинка. Още щом излязохме от онова ресторантче в подножието, половината от нас се заеха да отделят един от друг Аспарух и Антон. Аспарух заяви, че помни пътя добре — пуснахме го начело на колоната. Антон задържахме в края.

Първата сериозна свада обаче не беше между тях. Неясно защо Апостол бе решил да привлече Аврам в религиозната си ложа. Не стана ясно и кое в проповедта бе накарало Аврам да кипне. Но аз успях да заснема добре кръвта, нахлула в очите на Аврам, докато сключваше пръсти около гърлото на проповедника, и спокойствието, с което Апостол насочи острия връх на амулета си към гърдите на нападателя.

Следващата кавга бе още по-непредвидима, защото изтървалият нервите си беше Анелия. Маската й на нежна загриженост се беше стопила за миг, тя се разфуча срещу Асен, закрещя му, нарече го изрод и инвалид, психо, заяви му, че за такъв като него няма място сред живите. Асен стоеше кротък и ням срещу гнева й, а моята камера запечата безумния й поглед и пяната по устата й.

За двайсет години местността е станала само малко по-гола и по-сива. На кафяво-черната растителност й липсва достатъчно жизненост, за да се множи в толкова бедна и суха почва. Отсрещният връх, на север, е малко по-зелен и по-обрасъл, знаех, че от него извира рекичка и че под източния му склон има доста прилично езеро. За миг съжалих, че не съм взела тоника, който ми предлагаха сутринта — предвид дълбоката прах, застлала всичко под краката ми, едва ли тук ще намерим вода.

Александър снове важно напред-назад в колоната, за да дебне за искрите на следващия скандал. Аспарух крачи начело и се преструва, че не ни забелязва. Анета час по час се губи на някъде, после се връща пак. При една от прибежките й край мен подхвърля през зъби:

— Има и други, мъжки. Минали са оттук. Снощи или тази сутрин.

— Много ли са? — питам, затаявайки дъх от такава новина.

— Поне две дузини.

Забелязвам, че не казва нищо на другите, и мислено й благодаря...

Катерим се от изток. Слънцето скоро се скрива зад върха. Очакваме настъпването на вечерта и изгрева на пълната луна с позабравен трепет. Помага ни донякъде да се борим с напрежението, а и приближаването към капището влива в кръвта ни бодрост. Притеглянето е по-силно от всякога, но е загубило част от остротата си — сега е плавно и могъщо като приливна вълна.

Избухва още една дребна разпра, този път главно действащо лице е самият Александър. Емват го неколцина наведнъж — лазел им по нервите с това обикаляне и душене, сякаш им е надзирател. Изразът му на нетърпима досада се сменя бързо от свирепа ярост, бузите му пламват. Успява за няколко секунди да изстреля обиди към всички, жалко, че с включването на камерата бях забравила опцията за запис на звук, коригирам се незабавно. Андрей замахва към почервенялото му лице със сребърната си боксова ръкавица.

— Не снимай тия простаци, Бенджи! — извиква ми Ангел. — По-добре снимай мен, красиво е така.

Наистина е красиво. Застанал е на върха на една скала в маниерната поза на фотомодел. Зад плещите му плуват розовеещи облачета, а скалите блестят в позлатата на залязващото слънце. Усмихва се широко, радостно, съблазнително. Вдигам камерата точно срещу усмивката. Само секунда по-късно цъфтящото му лице започва да увяхва, изкривява се и изписва гримаса, а той полита напред. На гърдите му зейва черна яма. Осъзнавам, че съм чула изстрел.

Смешно е, че реакциите на всички останали са по-бързи от моите — камерата ми успява да улови как се пръскат като взривена буца пръст и залягат около редките камъни. Стърча нелепо, докато върху мен се стоварва дребното и неочаквано тежко тяло на Анета, поваля ме и заорава носа ми в прахта:

— Тук не бива да стоиш така, мъжки. Стрелят със сребро.

Да. При това точно и с голям калибър, предвид широката като юмрук рана в тялото на Ангел. Виждам го да лежи на не повече от десетина крачки. Не помръдва, а земята около него почернява и подгизва зловещо бързо.

Чувам до мен неколкократно леко щракване. Не е нужно да поглеждам какво сглобява Анета с чарковете, които вади от широките джобове на гащеризона и якето си — след толкова години, прекарани по фронтовете, разпознавам оръжията само по звука на съединяващите се части. В случая автоматичен „Лам-40“ с два пълнителя...

В скалата, на която беше застанал Ангел, се сплескват и рикошират още два куршума — тупват тежко като едри сребърни монети. След дълго и мъчително напрягане на сетивата си успявам да доловя чуждото присъствие. Двама са. Единият се спуска по склона от другата страна на скалите. Не прави никакъв опит да се прикрие — съзнанието му е спокойно и отворено. Изчистено от всякаква мисъл. Празно... Другият е малко по-нагоре. Неподвижен. Прави канско усилие да затвори съзнанието си за достъп. Безуспешно — цялото му същество излъчва болка...

Първият стъпва леко и сигурно, толкова леко, че едва го чувам, макар в нереалната тишина наоколо дори равномерното дишане на Анета ми се струва шумно. Стъпките приближават и забавят, докато се катери по скалите — пъргаво и ловко — дори не срутва камъчета. Иззад скалата се подава най-напред главата в защитен шлем, после — дебело бронирани — раменете и гърдите, ръцете с големокалибреното оръжие. Стига до трупа на Ангел, подритва го и го преобръща, сетне рязко завърта лицето си и дулото на оръжието към мен.

Идиотският навик да съм неуязвима ме е накарал да се изправя, за да снимам по-добре. Врагът обаче сваля оръжието, а вместо това съзнанието му изстрелва удивена и едва ли не радостна мисъл: „О, още една женска!“. Част от секундата по-късно Анета се изправя светкавично и стреля три пъти под брадичката му. Безукорно точно. Неволно пускам камерата от учудване, сякаш на очите си ще повярвам повече — защото бликналата от гърлото му кръв е рядка и ярко червена. Човешка!

Цялата глутница се втурва към поваления враг в мига, в който той рухва. Бившата командоска, разбира се, е най-бърза, стига първа до него и дръпва силно защитния шлем. После надава вик и отстъпва назад с разширени очи. Проправям си път към тялото и също едва сдържам вика си. В чудовищното бойно облекло е опаковано дете. Девойче на видима възраст шестнайсет-седемнайсет години. Овално лице с нежна розово-бяла кожа, чип нос и тънки устни — познавам тези черти като собствените си. Оцъклените очи са с рядко срещани по цвят ириси — жълто-зелени...

— Клонинг — изрича единственото разумно обяснение на кошмарния факт Анета. — Това е просто мой клонинг.

— Не ставай глупава! — съска Анелия. — Тя очевидно е човек.

— Биваше си я — отбелязва Антон и повдига леко главата на момичето. — Поразителна прилика...

Усещам, че всички разсъждаваме трескаво, но първа успявам да изразя гласно логиката на събитието:

— В това няма нищо странно. Ти беше герой на героите, Ани, истинско военно чудо. Вероятно бившите ти командири биха дали мило и драго за една рота войници като тебе.

— Кой идиот, пък бил и военен, ще поиска да клонира точно нея? А и клонирането е незаконно — сопва ми се доктор Нели.

— Евтаназията също — отвръщам.

Предугаждайки навярно шумна женска свада, Александър вдига ръце помирително:

— Пак спорим за дреболии. Дали това е клонинг на Ани, или не, няма значение. Въпросът тук е защо стреля по нас. И кой го е въоръжил със сребро. Което няма как да узнаем, понеже ти, драга, първо стреляш, после питаш!

— Тя стреля първа, мъжки. По Ачо. Забрави ли?

— Чакайте, замълчете! — казвам. — Там горе имаше още някой.

Вкупом тръгваме нагоре. Зад скалите по склона растат на туфички черни бодливи храсти с жълтеникави листа. Прекалено рехави, за да се скрие някой между тях, дори и да искаше. А съществото, излъчващо болка, явно не искаше, защото наближавайки, го чуваме да стене — немощно и протяжно като пребито псе.

Мъж. Много млад, много едър и много рус. По гъстата чернилка, която се процежда през сключените на корема му пръсти, разбираме, че е един от нас. Докато го обкръжаваме, изразът на болка и яд по лицето му се сменя с гримаса на ужас. В случая Апостол е най-съобразителен: коленичи до него, притиска върха на единия палец към острата част на амулета си и му показва тъмната капчица:

— Твои братя сме. Какво се е случило с тебе?

Ужасът се променя в бяс, треперенето — в конвулсии, стоновете — във вой:

— Какво ли?! Какво ли, а!... Каквото с всичките три дузини, брат ми!... А, извинявай — само с мъжкарите! Женските ги ловят с мрежи от сребърна тел... Малките копеленца с празните главички. Бяха в засада при капището — цял взвод девойчета. Убихме няколко... Човеци са и всичките са еднакви. Клонинги!

Млъква замалко, после изригва вулкан от мръсни псувни. Само от начина, по който ругае, мога да разбера, че умира.

— От километри личи, че е работа на военните. Мръсните гадове са си устроили хайка за вълци!... Сигурно някой кретен с пагони бленува за Първа върколашка армия! Недоумявам обаче закакво са им притрябвали женските без поне един мъжкар. Трябва да пощадят поне един, нали? Може и да си ти, брат ми...

Следва ново прекъсване, вече не за псувни, а за нечленоразделен хленч. На базата на опита си смея да прогнозирам, че ще агонизира дълго.

— Във всеки случай имат сред нас съучастник... Един от нас ни е предал... Онзи, който е прелял капището с вълча кръв, за да ни събере... И понеже... оброкът не е... кръв на никой от тия три дузини... значи е от вашата дузина... трябва да е... един от вашата глутница...

Спира, за да повърне малко кръв. Анета допира оръжието си в слепоочието му и стреля, след това студено изхриптява на Апостол:

— Ето това беше милосърдие, отче. Истинско вълче милосърдие.

В настъпилата напрегната тишина долавям ясно шум от хеликоптер. Изтичвам назад и се изкачвам пак на скалите. Махам на другите да се приближат и посочвам надолу. В подножието на хълма, като огромни бръмбари пълзят три... не, четири метални чудовища. Мога да ги разпозная оттук — суперманеврени БТР-2022. Капанът за вълци бе щракнал — обкръжаваха ни...

 

***

 

Бързай, бързай...

Меко потъват лапите и пръскат назад пясъка — по-бял и по-ситен от захар. На брега на река Сребърна вълчицата спира рязко и вкопава нозе. Като да се бои да влезе в чистата вода.

„Що ти е, Света майко?“ — мисли загрижено Господаря.

„Ох, нищо ми не е. Ала тая река... Всякой път, като я минавам, повече ври и кипи.“

Вдига той остър вълчи взор и реката цяла оглежда — широка и кротка, чак до отсрещния бряг, само в средата й дребни вълни се надбягват, сякаш заспала е река Сребърна, а челото си насън бърчи.

„Нищо не видя...“

„Ела!“

Леко нагазва Бялата вълчица и към дълбокото плува. Сподиря я той, но щом ноктите му спират да драскат дъното и потапя муцуна, глухо ръмжи и от студ, и от почуда.

Дивни рибки се носят на рояци под водата — телата им тънички като на змиорка и люспести, а главите момински. Трепкат с опашки и размятат зелени коси — десетки, стотици, безброй...

„Не спирай и не отговаряй!“ — заповядва строго вълчицата.

Лесно е да се рече, трудно — да се изпълни. Момите се вият край него, оплитат коси в лапите му, дърпат го. Една доближава главата му и го поглежда право в очите. Сетне му проговаря с човешки глас:

„Тебе те помня, вълчи пастирю. А помниш ли ти Еленово езеро? Колчем от там си минувал, все ще спреш, коня си да напоиш. На брега в сенките ще полегнеш, глава ще подпреш на лакет, че ще речеш: Ех, има ли хубост такава другаде, както кога се небото в тиха вода оглежда?“

„И аз те зная! — провира се пред него друга и коси разтърсва. — Аз съм на река Ливадица стопанка. Оная река, до пещерите, помниш ли? Колко си газил в тинята и колко мряна си ловил!“

„Спомни си Невестин извор! — вика го трета и увива косата си в шията му, да я погледне. — Кога на невестите много дотегнеше, тамо за вода идеха, че е далечко от село. Че могат, дорде се вода наточи, ръце в пазвата си да скрият и горко да си поплачат за моминство... Помня те, вълчи пастирю, помни ме и ти!“

„Ами Белица река мигар не помниш?...“

„Ами Мълчани извор, де ходеше нощем? Аз съм му стопанката, аз!“

„Не те познавам!... Не те знам кой си!... Помни, че има река Морна!“

„Езеро Ледно, помежду двата хълма... Помни го!“

Напряга сили Господаря, колкото има, къса косите уплетени, тъничките опашки блъска, очи притваря и глава нагоре извива — да не вижда, да не чува. Изплува отвъд и ядно разтърсва дългата сребърна козина, сякаш да се отърве. После като човек се възправя, дъх поема и тежко издиша.

Светата майка стои до него. Сега е още по-млада — нежна, крехка девойка, с румени бузи и дълга бяла плитка през рамото.

„Кои са те, Света майко?“

„Стопанки — мълви с тихо гласче девойката, вдига прозрачната си ръка и изтрива потта от челото му. — Кога пресъхнат водите им, идат в река Сребърна. А кога пресъхне и споменът, умират.“

Посяга към гърлото си Господаря, като че тъкмо сега се дави...

 

***

 

— Каква заповед?!... Откъде отгоре, колко отгоре, по дяволите?!... Аз съм Александър Найденов и животът ми е в опасност, а на тебе работата ти е да ме опазиш, твойта мама, не може да не се намесиш!

— Лейтенантчето от охраната не ти е виновно, мъжки. Ти също гласува Закона за извънредните правомощия на военните в мирно време...

— Да се обадя в полицията ли?! Аз съм полицията, копеле, дай ми началника си!... Как така не?! Кажи му, че го търси Тони, Тони Найденов от школата за...

— Три дузини... Избили са три дузини!

Местя камерата от едно разярено лице към друго. Анелия стиска юмручета пред устата си, изглежда, сякаш всеки миг ще заплаче от яд. Анета стои със скръстени ръце и с желязно спокойствие чака да свършат. Аспарух е разгънал лаптопа на коленете си, хапе устни и отчаяно опитва да се свърже с някого. Най-после успява — на монитора изплува познато брадясало лице, една от мутрите, които дебнеха пред асансьора в болницата. Бесния кресва така, че закрепеното пред устата му микрофонче потреперва:

— Какво става бе, Боре? Защо никой не ми отговаря? Спите ли, какво?

— Ами тя работата заспа, бос — отговаря Борето шепнешком и някак гузно. — Тука гъмжи от пагонетки, в другия офис — също. Спецчасти... Арестуват наред и биля не казват защо... Някой нещо се е издънил, бос, ама не мога да разбера...

— Зарежи ги, зарежи това! Тука стана горещо. Събирай момчетата, Боре, и вземи хеликоптера, трябвате ми веднага!

— Не знам, бос, не знам дали ще...

Някой прекъсна връзката.

Апостол приближава решително и грабва лаптопа. Без да се крие, започва да набира някакъв номер. Успявам да проследя точно движенията на пръстите му. Трябва да съм не журналистка, а суха кратунка, за да не разпозная този номер — една от личните линии на президента на Републиката.

На монитора се появява искане за код. Апостол въвежда цифрите. След няколко секунди на екрана започва да мига надпис: „Кодът Ви е разпознат. Апостол Найденов: повикване за президента“. Мига около минута, преди да се смени със скучни сиви букви: „Повикването неуважено. Достъпът е отказан“.

С ядно блъскане по клавиатурата той повтаря цялата процедура. Този път буквите са яркочервени: „Кодът Ви е невалиден!“. Апостол се изправя рязко и разбива лаптопа в камъните...

— Е, братчета и сестричета! — изрича сухо Атанас в настъпилата отрезвителна тишина. — Сега всеки — за кожата си...

Навежда се и откопчава ластичния ремък от бедрото си. Познала съм — на него е закрепен пистолет.

За броени минути сред глутницата се разгаря кавга:

— Всеки от нас има някакво оръжие...

— Те са здраво бронирани, Тони!

— Ако се целим в гърлото и сме точни като Ани...

— Ние не сме командоси, Наско!

— Ние сме вълци, по дяволите! Ако действаме бързо и хитро, ако си изработим план...

— Като го споменаваш, Сашо, та се сещам — нощес ще е пълнолуние! Наистина ще сме вълци! И каква хитрост тогава, какви планове, като едва ще се владееш?

— Млъквай, Авраме!...

Аврам е напълно прав — по пълнолуние вълчето в нас надделява. Разумът, хладната пресметливост, самоконтролът отстъпват пред инстинктите.

— Закакво спорите, мъжки? Нямате избор. Те избиват всички мъжкари.

— Ти си ялова, миличка! — съска Анелия с неутолима злоба. — И да те пощадят сега, ще те убият после, като разберат.

Анета се прави, че не я чува, но Александър кипва:

— Зарежи това, Нели! А ти откъде знаеш какво се канят да правят с женските? Може да е по-лошо от смърт! Сега трябва да сме единни!... Ани, от нас само ти имаш боен опит. Ще разчитаме на тебе да ни измъкнеш, сладурче.

— Да ви измъкна? Накъде, мъжки? Нима не го чуваш?

О, права е, по дяволите! С настъпването на нощта призивният вой от капището постепенно добиваше оная неумолима сила, която притегля космичните тела. Не можех да избягам, не бях способна, не си и помислях, че ще отстъпя назад...

 

***

 

Стъпка по стъпка...

„И помни, брате мой — нарежда му тя. — Никому тука не казвай къде и за що си тръгнал!“

Чудно-омайно е в Среброгорие. По-бяла и по-нежна от сняг се сипе шумата над главите им, едва покрива тревата, с розово-сини цветчета изпъстрена, като мраморни жилки. Дърветата са нарядко, но тъй високи и мощностволи, сякаш невидим дворец подпират с короните си. Редом растат борове с бистра като сълза смола, криви дъбове с бисерни желъди, белокори брези и тополи тънки, със сребърен бръшлян повити. Под всякое дърво чисто изворче блика, шепти и мами, росни капчици са осеяли всяко стръкче, блещукат с меко сияние. Сякаш всичко е живо в тая гора и се радва.

Бавно, тихо, леко. Като две неми сенки пристъпват Господаря и девойката в меката шума. Напусто! Рог протръбява тревожно и бяг на копита надвива горския шепот. Дванайсет сури елена изстъпват на пътя им, дванайсет чифта жълти очи се впиват в лицата им, дванайсет юди, стражи на Среброгорие, вдигат сребърни лъкове.

Не посяга към меча си Господаря, ръце на гърди кръстосва и кима важно:

„Добра среща, Видо посестримо. Добра и на вас, сестрици.“

Сепва се Вида юда и отпуска лъка си:

„Познах те — ти си Господаря на вълците. Добре дошъл си, но защо идеш неканен и защо Светата майка ни водиш?“

Умисля се тежко той, преди да отвърне. Никак не му се нрави да лъже... Горди са юдите и чест юнашка имат, мигар оттук и навеки ще го зоват измамник? Дълго живя той на Белия свят, дето подлост и злоба са непознати никому, дето всеки всекиму е другар и брат... Свято място е Среброгорие — с хубостта си душата да просветли и покой да дари.

Вдига глава Господаря и високо изрича:

„Не ида при вас, оттука е пътят ми. На човешката земя се връщам. Закрила чака от мене народът ми!“

Рой стрели към него политат, а той не шавва. Че нали е на Княза орисник и е от живо сребро длаката му! Сребро със сребро се не бие.

Грозно вие Вида юда, разтреперват се дебелите дънери:

„Не ще преминеш! Не ще те пусна! Как на човеците долни закрила ще даваш, как? А земята им кой от тях ще опази? Всичките живи твари убиха и изкормиха, горите посякоха, реките погубиха, изворите целебни разровиха и запушиха с кал! От що ще ги пазиш? Людоеди! Кога погинат, кога се докрай изядат, хоро ще извия от радост!“

Кърши ръце Вида юда и сълзи на яд проронва. А Господаря мълчи. Най-подире изтегля меча си, забива го пред нозете си и десницата си над него полага:

„Дълг имам, Видо посестримо, оброк ми е сторен. Зная що ти е. Насън виждам същото и насън плача. Почернена е земята човешка, страшна е, а людете от вампири са по-лоши. Но кога надежда от нас просят, кога лъч светлинка от Белия свят търсят, мигар да им я откажем? Не е погинало още докрай доброто в сърцата им, щом помнят и се надяват. Вяра имам. И чест имам — дълговете да плащам. За другото, ако щеш, съди ме. Макар че една е мъката ни...“

Подпира се Господаря на меча си, изпъва шия към сребристите корони и жална песен подема:

Ой, соколе, мой соколе,

га ми хворкаш нависочко,

нели найде студна вода,

жарки устни да наквася?

Ой, стопане, мой стопане,

нависочко, през три ворха,

нийде нема студна вода —

ни росица, ни речица.

Ой, соколе, мой соколе,

га ми гледаш надалечко,

нели видиш бело жито,

сухо гърло да нахраня?

Ой, стопане, мой стопане,

надалечко през три царства,

нийде нема бело жито,

чорна, гробна е земьона...

Слизат от сурите си елени юдите, улавят се за ръце, заприпяват му стройно и заситнят край него. Така дълбока и горчива е мъката на Господаря: трябва с песен да се излее, трябва с хоро да се почете...

 

***

 

Тичаме нагоре към върха. Анелия има най-остро обоняние, тя води. Като вълчица е също толкова нежна и грациозна, както и като жена. С къса и много светла козина. На гърба й е закрепена чантата й — когато захвърлихме дрехите си, отказа да се раздели с нея. Аз също задържах камерата, само я пристегнах на врата си, за да не я ударя случайно някъде. Включена е на запис. Тичам точно зад нея и дебна с четири очи — когато съм вълк, съм още по-наблюдателна.

Мракът между залеза на слънцето и изгрева на луната е нашият шанс. Заложили сме на сетивата, инстинктите, бързината и вълчата сила. Нямахме избор: човеците се бият, за да победят, вълците — за да оцелеят. До изгрева на пълната луна трябваше да оцелеем и да стигнем до капището. После — никой не знае. Предимството да си вълк е, че не разсъждаваш над невъзможни казуси и не осъзнаваш безизходицата. Просто тичаме под прикритието на сенките...

Трети в групата ни е Асен. Като вълк е почти двойно по-едър, отколкото като човек, вероятно на това дължи апетита си. Въпреки това не изглежда тромав, а по-скоро жилав — тялото му излъчва безгранична издръжливост. Андрей е последен, чувам тупкането на металния му бокс. Глупакът не се съгласи да го хвърли. Тичаме право нагоре по пътя, по който бяхме тръгнали от подножието. Другата четворка — Александър, Антон, Атанас и Апостол — ще атакува върха заобиколно, откъм северния склон. Анета поведе на юг Аспарух и Аврам, идеята да се разделим на малки групички беше нейна.

„Ето ги! — отеква в съзнанието ми тревожният вик на Анелия. Заковаваме на място. — Точно пред нас. Петима.“

„Аз и Бенджи наляво, ти, Андро, с Нели надясно“ — разпределя ни Асен.

Бавно, много бавно, с меки лапи в дълбоката прах — по-тихи сме и от сенките... Поврага идиота и металния му бокс! Освен че топурка, явно му пречи и да стъпва внимателно. Чувам остро звънтене от удар на метал в камък и нервно тупване встрани. После още едно, вече съвсем непредпазливо — губеше контрол.

— Насам! — заповядва глухо момичешки глас.

Точно покрай нас пробягват — впрягам цялата си воля, за да устоя на инстинкта за скок върху бягаща твар. Асен се притиска към мен — тялото му неудържимо трепери. Малко по-късно ми се налага също да потърся опората му, защото хълмът се оглася от дивия вой на уловен вълк. Андрей. Да му се притечем на помощ, ще е чисто самоубийство. Толкова е наблизо! Слухът ми долавя всеки шум от схватката: тежки удари от ръкопашен бой и девичи възгласи. Неуверен глас, познато мънкане:

— Да знаете, че съм особено потентен...

Тъп звук от единичен изстрел в упор. И краткотрайна, но смазваща болка на агония, пронизала мислите и телата ни.

Трябват ни няколко минути, за да се овладеем. Анелия се връща при нас, настръхнала цялата като таралеж. Хукваме отново нагоре...

Някъде на север от нас започва престрелка. Доминиращи пистолетни изстрели — Антон и Атанас. Дано имат късмет. Анелия ускорява темпото. Долавям, че губи контрол. И предпазливост. Дори съзнанието й е трудно за достъп, побесняващо.

„Внимавай, Нели!...“ — изкрещявам мислено.

Твърде късно. Почти връхлитаме самотен враг, навярно изостанал от групата зад нас. Вдига оръжието и стреля на сляпо. Анелия светкавично отскача встрани, но моите реакции и в двата ми облика винаги са били по-бавни. Куршум се забива в лявото ми рамо, болката е ужасяваща, чак се претърколвам няколко пъти. И това ми спасява живота, защото врагът продължава да стреля в тъмното по мен.

За разлика от него аз виждам добре и нощем. Виждам ясно как с един скок Асен впива челюсти в гърлото му. Докато рухва обаче, бронираното чудовище продължава да стреля. Многократно, в корема и хълбоците на огромния вълк.

Налага ми се да затворя съзнанието си, защото болката, която излъчва Асен, е непоносима. Напрягам се, за да продължа нагоре. Анелия е някъде доста напред. Не мога да тичам на три лапи, а и куршумът сякаш яде костта ми отвътре. Трансформирам се в човек, стисвам зъби, поне да не викам, и продължавам. Дори и да искам, не мога да спра. Капището ще ме тегли, докато имам и капка сили...

— Раниха ли те, Бенджи?

Шепотът на Анелия е много тих, едва доловим, идва откъм някакъв заслон. Повличам крак натам. Мястото е плитка полупещера между скалите.

— Капището е съвсем наблизо. Реших да спра и да ти помогна...

Облягам се на камъка и се свличам. По него остава черна диря. Анелия вади от чантата си малка лампичка и я включва над мен. После отваря кутийка с медицински инструменти. Всичките блестят. Сребърни.

— Трябва да извадим куршума и да зашием раната — шепне ми нежно тя с привичното за лекарите множествено число. — Ще трябва да стискаме зъби и да търпим.

Кимвам. Тя поставя за удобство кутийката на коленете ми. Погледът ми попада на дълъг и тънък скалпел. Веднага разбирам, че точно с такова фино оръжие са били направени разрезите по майка. „Капището е съвсем наблизо“! Повдига ми се.

— Нели... Майка казвала ли ти е какво ще се случи на капището тая нощ?

— Да, каза ми. Майка ми довери всичко — отговаря тя и в очите й пламва някакво безумно ликуване. — Ще се завърне Господаря на вълците.

Заявява тази нелепост така уверено, че въпреки болката успявам да се усмихна. Обаче нямам време да разсъждавам, защото Анелия взема заострени щипки и ме потапя в половинминутен ад, докато бърка и вади куршума. Закратко губя съзнание и така си изпросвам няколко здрави плесници.

— Раменната кост е раздробена. Май няма да се възстанови...

Бърка пак с някаква пинсета и хъмка утвърдително с изкривена уста. После ме оставя да се посъвзема и пита:

— Искаш ли упойка?

Отново кимвам, без да се замисля и за миг — така жестоко съм прехапала устната си, че не съм в състояние да говоря. Тя счупва ампула, пълна с течност, подобна на живак, напълва една спринцовка и закрепя на върха й сребърна игла. Замахва да я забие във вената ми, но нещо тежко я перва и я отхвърля към дъното на заслона. Нежната й фигура тупва в скалата като парцалена кукла.

— Не вярвах, че си толкова глупава, мъжки — да позволиш да ти бие инжекция спец по евтаназията!

На слабата светлина на лампичката Анета изглежда по-висока и плещеста. Държи „Лам“-а си отпуснат до бедрото — явно с него бе пернала Анелия. Свирепо съскане:

— Идиотка! Това беше само приспивателно!

— Може би, мъжки, а може би не. Може би само си приспала майка, преди да я нарежеш, за да източиш кръвта й.

Чувам гласовете им отдалече и се взирам безучастно в кутията. На дъното, под инструментите, забелязвам няколко чисти превръзки. Измъквам ги и се опитвам да ги омотая около рамото си, за да спра поне кървенето. Пристягам колкото мога около счупената кост — лявата ми ръка бездруго е подута и напълно изтръпнала, в букет от непознати усещания.

— Господаря ще си дойде — казва меко Анелия от дъното на заслона. — Ще се върне, за да сложи началото на нов род, нова раса, нова кръв. Чиста вълча кръв! Неразмътена от човешка мръсотия!

Стягам и последната превръзка и се отпускам с гръб до скалата. Поолеква ми. Вече мога да следя какво става пред мен и кой какви ги плещи. Камерата работи...

— С всяко поколение човешкият примес надделява. И се множат уроди! Като си помисля само кои са мои млечни братя и сестри, и ми се гади! Жалка шайка негодници...

Изправя се и започва да се мята, да кърши ръце. По устата й избива пяна, а очите й се подбелват. Пълнолунието! По пълнолуние всеки е себе си и не успява да се сдържи да говори истината:

— Даже майка беше родена човек! Откърмила е отрепки! Малоумника Андро, който не можеше да скърпи едно изречение, без да се изпоти, или пък неврастеника Асен, когото пенсионираха като психо! Сашо с комплексите му да властва и Апостол, който от мързел стана проповедник и превърна нищоправенето в религия! Или Аврам — пияница и търгаш на дрога... Или Аспарух — как мислиш, защо му викат Бесния?... Ти си инвалид, а тя — тая, припадничавата с крехките нерви, — вече и тя!

Пръстът, сочещ към мен, неудържимо трепери, а изразът на лицето й в този миг, запечатан от камерата ми, може да се показва на децата като нагледно средство, обясняващо думата „злоба“. Не знам дали е искала да ми помогне, или да ме приспи завинаги, но най-чудното е, че ми е жал за нея...

— Не забравяй себе си, мъжки. Ти си луда. Уби родната си майка.

Анета стои насреща й с желязно спокойствие. Наклонила е леко глава настрани, сякаш да чува по-добре. Гласът й е равен, изразът — невъзмутим, в очите й, тъмножълти в сумрака, горят онези зловещи пламъчета. Иска ми се да извикам на Анелия да млъкне, винаги съм успявала да я накарам да замълчи, но езикът ми не се обръща, странно надебелял...

— Бесни до един! Болни от човешки бяс... Вечно вкопчени за гушите, разкъсваме се помежду си! Идиотът Тони... стана ми съучастник, беше готов на всичко, за да пипне Бесния! И защо? Само защото го мрази! Ти, кучко, защо стреляш със сребро, а? Защо всичките са въоръжени със сребро? Дойдохме тук, готови да се избием помежду си! Да се изядем като бесни кучета, да се разкъсаме!... Убих майка, признавам. И прелях с кръвта й капището. Господаря ще сложи край на човешкия бяс, ще сложи край на тази болест, край, край, край...

— Изслушах те. Чух достатъчно, мъжки. Предвид екстремната ситуация и дадените ми от законите на Република България правомощия, мога да определя присъдата ти. Анелия Найденова, ти се призна за виновна в...

— Неблагодарна кучка! Съших те от купчина месо! Дължиш ми мръсния си животец!

— Не — изхриптява студено Анета. После тръсва глава, сякаш се отказва от нещо, и вдишва рязко: — Ти изпълни лекарския си дълг. Както и аз изпълнявам своя.

Вдига оръжието си и изпразва почти цял пълнител в крехкото тяло на Нели. После все така спокойно се извръща към мен и по устните й пробягва усмивка:

— Казах ти, Бенджи, нали? Обещах ти да отмъстя за майка.

Осъзнавам, че за пръв път, откакто се намерихме, ме нарича по име, вместо с онзи безличен войнишки жаргон. Лошо ми е. Много лошо, никога преди не съм се чувствала толкова зле...

Към заслона приближават тежки отмерени крачки. Една дебело бронирана малка „Ани“ идва при нас, сваля шлема си, изпъва телце и докладва на Анета:

— Майко полковник! Задачата е изпълнена. Ние победихме. Всички мъжкари са ликвидирани.

Започвам да повръщам...

 

***

 

Чак докрай Среброгорие ги изпровожда Вида юда. На сбогуване нависоко застава и посочва надолу към езерата:

„Зоват ги Седемте сребърника. Отвъд тях е Пътеката. Не е далече... Не щя да се вслушаш в думите ми, нито в моите, нито в твоите болки, побратиме. Дано е за хубаво! Провиждам малко в бъдното и знам — тежък избор те чака. Дано ти стигнат вяра и мъдрост, да решиш правилно... На добър ти час, вълчи пастирю!“

„Сполай ти“ — покланя се Господаря и през глава се премята...

Хуква едрият сребърен вълк към езерата, тича до него Бялата вълчица.

Бягай, бягай...

Обли като паници са Седемте сребърника и в полукръг наредени, подобно наниз от бели пари. Стрелкат се в тях сребропери рибки, плуват над тях нежни лилии, бял пух ронят отгоре им крехки върби.

Наближават и вълчицата забавя ход, после внезапно спира и подскача: „Ето ги!“. Поглежда Господаря в същата посока и насетне очи не може откъсна, сякаш е омагьосан...

Еднорози! Най-старите господари на Белия свят. Препускат вихрено край езерата, развели снежни гриви, а сребърните им копита искри златни хвърлят.

Извръща се той към спътницата си, но нея я няма — преобразила се е отново в жена... не, в дете... малко момиченце с тънички бели плитки. Пляска с ръце, смее се и припка към вълшебните създания.

„Стой, почакай, Света майко! — вика Господаря, а тя дори не обръща глава. — Нима ще ме изоставиш накрая?“

Приема човешки образ, да не подплаши еднорозите вълчият му вид, и тръгва след нея. Скупчило се е около нея стадото, а тя не спира да се смее, протяга ръчички и гали ненаситно стройните шии, меките гриви, големите сиви очи с дълги мигли, под които прозира мъдрост...

Никой от тях не трепва от близостта му, дори няколко протягат вратове и търкат муцуни в раменете му.

„Те не се боят, тате! — със звънко гласче нарежда детето. — Те не знаят що е страх, защото не знаят що е злоумисъл. Не познават болка, нито тревога. Нито гняв, нито ярост... Ни мъка, ни срам...“

„Блажени са — кима Господаря. — А знаят ли тогаз що е прошка и изцеление, що е сладък копнеж и благодарност? Доброто как разпознават, питам, щом не знаят какво е зло?“

„Ех, тате — тръсва плитки Светата майка. — Че защо им е да го разпознават?“

 

***

 

Течността от розовата кутия е прозрачна, пенлива и силно ухаеща на бадемов цвят. Използвам повечето да изплакна устата си, после отпивам малко — леко тръпчиво, наистина е приятно. Допивам тоника много бавно, на малки глътки.

— Трябваше да се досетя — казвам. — Още когато довърши онзи нещастник, трябваше да се досетя, че никой няма да пригоди „Лам“ за стрелба със сребро без знанието на пагонетките.

— Те знаят отдавна за нас, Бенджи, и ни наблюдават... Много преди инцидента в Сирия. По първоначален план трябваше сама да износя и кърмя клонингите си. Но после нямаше как. Износени и кърмени от обикновени жени, те си оставаха човеци. Умни и съобразителни като мен — да. Бързи и ловки като мен — да. Дисциплинирани и отговорни като мен — да. Отлични войници. Но човеци.

— Затова ли прибирате само жените? За да износват твои клонинги?

— Да. По едно време... Мислех да помоля теб. Тайно от другите. От Генщаба ме притискаха. Искаха резултати за пропилените средства. Клониране в такъв мащаб, знаеш, струва немалко. А и някои кабинетни генерали, мислеха всичко за легенда. За фалшификат. Лудата Нели всъщност ми направи услуга.

— Аз съм вълчица, Ани. А ти искаш да ме превърнеш в разплодна кобила...

Улавям се, че говоря също така нежно и мило като покойната Анелия. Май тя все пак беше права. Всички полудявахме, всички, всички...

— Така казано, наистина звучи грозно. Но аз не го виждам така. Приеми го като изпълнение на дълг. На гражданска повинност. Приеми, ако искаш, че предоставяш тялото си на държавата за една година. Само за една година, Бенджи. Докато износиш един клонинг и откърмиш още единайсет. Толкова.

— И после какво ще стане с тях?

— Никога вече няма да ги видиш.

Простичко. Давах си сметка колко нормално, колко естествено и невинно изглежда всичко това през нейната гледна точка. Разработка на ново оръжие. Изследвания и експерименти. План за производство. Изпълнение в срок.

— Ани, защо избихте мъжете? Освен дето не се вписват в плана ти?

— Мм. Точно на тебе ли трябва да обяснявам железните правила на победата? Когато вземаш властта в една ситуация, трябва да я контролираш напълно. Без излишни случайности. Без външни елементи... А и това беше добра възможност за тест. Моите клонинги срещу върколаци. Аз спечелих. Никой кретен с генералски нашивки няма да заговори вече за спиране на проекта. Всъщност истинското сражение е било снощи. Някои мъже от другите глутници се оказали доста печени. Изгубих 42 мои дъщери. Но победих.

— Майчице! Ти самата застреля една!

— Тя не контролираше съзнанието си, както съм ги обучавала. Щеше да ме издаде.

Негодна бройка, подлежаща на бракуване. Една цяла предварителна тестова партида — алфа-версия на истинското военно чудо, обречена по презумпция...

Не, точно мен не можеше да излъже, че всичко ще трае само една година, че ще си живуркам спокойно после, че железният принцип за пълен контрол над ситуацията ще допусне да се изскубна жива...

— С нищо не си по-добра от Нели. А тя беше права — ние сме човешки ренегати, смахнати и изродени!

— За каква се мислиш, мъжки? Понеже Нели се мислеше за избрана. По рождение. Аз не мисля така. Вълчата кръв не те прави по-добра. Само по-различна. И то чисто физически. Ние живеем в човешки свят. Възприемаме човешки навици и човешки морал. Спазваме човешките правила и закони. Тогава кое ни дава право да се мислим за богоизбрани? Имаме равни права с обикновените — от наша гледна точка! — хора. И същия дълг... Бенджи. Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че онази проклета война няма да свърши скоро. Въобще краят й не се вижда. Знаеш също, че губим. Бавно и незабележимо, но губим позиции. Не е изключено фронтовете да се прехвърлят отсам Босфора. И тогава?

— И тогава ти ще оглавиш Първа върколашка армия! — усещам как ме обзема тиха, разтърсваща истерия.

— Предвид факта, че станалото тук е топ-сикрет и засяга националната сигурност, ще те помоля да ми предадеш камерата си.

— Не! — неволно прегръщам камерата, макар че тонът й никак не е молещ. — Нали така или иначе ще ме отведете?

Анета се колебае няколко секунди, после кимва:

— Добре. Сега трябва да идем при капището. Всеки момент ще се издигне луната. Аз поне изпитвам нужда да съм там.

Помага ми да се изправя.

— Нели бълнуваше нещо за завръщане на Господаря на вълците...

— Бабини деветини. Просто пролятата кръв ни зове. Когато убият някъде див вълк, останалите от глутницата му дълго обикалят мястото и вият. Мисля, че е същото.

— Ами ако е истина?

Тя свива рамене:

— Ще видим.

Излизаме от заслона и тя ме повежда. Продължава да ме държи за здравата ръка. Светло е — луната вече е изгряла. Преборвам се с желанието си да се трансформирам и да хукна диво към капището. Неумолим инстинкт ме тегли натам така отчетливо, че ще го намеря със затворени очи. Вместо това крачим спокойно. Анета се владее безукорно, дори е още с дрехите си. Чак сега си давам сметка, че тя не се е преобразявала тази нощ, макар да ни бе убедила да заложим на вълчите си инстинкти. Беше ни измамила.

Хълмът гъмжи от хора. Не само бронираните малки „Ани“, виждам доста мъже с нашивки на офицери, повечето от капитан нагоре. Оглеждат ме — нали съм гола, а и с някои от тях се познавам лично. Също толкова втренчено-удивено гледат Анета. „Браво, Ани! Отлично използвана ситуация, отлично обмислена и проведена операция. Бяхме дива и хитра глутница, жестока и властимаща, но ти надигра всички ни.“

На равно място на около триста метра от капището са кацнали няколко хеликоптера с отличителните знаци на Генералния щаб. Забелязвам дори един от съветниците на президента. Охо! Ето отколко високо са давани заповедите, братко Александре...

Доближаваме камъните. Бели и гладки, наредени в правилен квадрат, толкова плътно, че между тях никога не бе покарало и стръкче. През вековете вятърът и дъждът ги бяха правили само по-гладки и по-лъскави. Никакви наченки на рушене, нито дори малки пукнатини. Самият им вид внушаваше очакване за магия.

Заставаме отстрани. Поглеждам пълната луна, която бавно пълзи по небето и скоро ще огрее камъните. Искам да вия, искам! Не чакам нищо и никого. Чиста вопиюща потребност да оплача всичко, което се случи тук. Да й разкажа без думи. Може пък да ме разбере. Нали много вижда и много знае това блестящо, оцъклено око! Глупав пристъп...

Оглеждам се засрамено. Всички са вперили погледи в месечината. Дебнат я като котки. Тя изминава няколко невидими крачки покрай ситните мрежести облачета и застава точно над капището. Плисва струя мека светлина, камъните я отразяват и заблестяват. Неземно красиво е. Като че лунният сноп бе вдянат в четвъртит сребърен пръстен. Като че месечината се мъчеше да надникне зад сребърното прозорче. Като че някакъв безплътен, вълшебен път минаваше през порта, зидана от сребърни камъни...

Магнетичното привличане на капището секва, сякаш някой беше отрязъл въжето, което ме теглеше. Вместо това изпитвам радост. Истинско ликуване! Чувствам се някак преродена. С нови сетива, с нова душа, с нова сила...

На мен ли ми се причува буботене на снишаващ се хеликоптер? Не, ето го! Виждам го ясно — черен, без никакви отличителни знаци. Ха! Май в безукорно проведената операция е имало слаба брънка? Слиза още по-ниско, прави кръгче над удивените погледи и след кратко колебание — открива безразборна стрелба. С чиста проба олово! Господ да те поживи, Боре, идваш късно, но тъкмо навреме...

Сега или никога!

Разкопчавам задния джоб от кожената обвивка на камерата си и бързо изваждам камата. Изящната триъгълна сребърна кама, която майка ми бе дала като талисман преди много години, когато заминавах за първия си боен репортаж. Замахвам с всички сили и я забивам в бедрото на Анета. Тя се свлича на колене, без да издаде дори стон. Промушвам се светкавично сред все още замаяната тълпа и хуквам с всички сили към накацалите хеликоптери.

— Искам я! — крещи Анета. — Искам я жива!

Аз съм вълчица, по дяволите! Никой не може да догони вълчица с тичане особено когато бяга, за да се спаси. Бързо набирам преднина и в суматохата на започналата престрелка стигам до единия хеликоптер, преди да са се усетили какво става. Затварям и двете врати и ги заключвам. А сега?

В кабината е абсолютен мрак и тишина, нищо не дава признаци да работи. Натискам няколко по-едри бутона. Нищо. Започвам да удрям по всичките подред — дори не успявам да включа компютъра. Проклятие!

Събирам цялата си духовна сила, затварям очи, за да не виждам приближаващите до хеликоптера командоси, и надавам отчаян мисловен вой:

„Асене... Жив ли си още, братко?“

Няколко безкрайно дълги секунди цялата вселена е мрак и тишина. После от дълбините на космичната бездна си проправя път мъждукащо съзнание:

„Жив съм...“

 

***

 

Стои Господаря на вълците накрая на Пътеката. От бяла лунна светлина е тя и подобно дъга се извива към висините, а краят й се губи някъде, където поглед не достига. Стои той и като че се бои да прекрачи. Векове са изтекли, откак веднъж я беше преминал — не са малко време...

Светата майка за ръка го държи и с детско гласче нарежда:

„Човек си бил и орисан на земята си да слугуваш. Господар си на волята си, но не на съдбата си. На людете душата познаваш, мислите им — не. Половина си мъж, половина вълк. На сърцето си вярваш, по очите се водиш.

Тръгвай!“

Стъпва на Пътеката Господаря, като в мъгла гази. Леко е на нозете му, а сякаш на плещите си товар тежък носи...

„Помниш ли, знаеш ли кой си?“ — вика подире му Светата майка.

„Помня. Зная“ — отвръща й той през рамо.

„Тогава от нищо не се бой. Щом знаеш кой си, сам ще решаваш, кога преминеш, къде да идеш и що да сториш...

Прекрачи портата, Момчиле!“

 

***

 

Ако мога, най-добре ще е да поспя...

Вече знам в какво се е провинил пред авиокомпанията си покойният ми брат Асен. Забавлявал се е да надхитря наземните служби. И не само цивилните. Сигурно наистина е било весело самолет с петстотин души на борда да изчезва внезапно, а после да се появява от нищото в строгоохранявана военна зона. За няколко секунди, докато го засекат. После да изчезва пак...

В суматохата, причинена от „момчетата“ на Аспарух Бесния, моят хеликоптер бе изчезнал, сякаш бе станал невидим. Компютърът ще го приземи автоматично в центъра на Пловдив, утре сутрин, точно в осем часа и точно пред централата на Канал 9. Навреме за първия новинарски блок. Надявам се колегите ми да са във форма и да предават пряко как на площада каца военен хеликоптер със знаците на Генщаба и как от него слиза топрепортерката Албена Найденова. Чисто гола. До вечерта повечето международни информационни агенции ще излъчват сензационен запис на потресаващ военен експеримент. Политик, висш полицейски чиновник, проповедник, мафия... Какво ли не. Истинска медийна бомба!

После...

Ще се превърна в най-търсения и най-преследвания вълк в историята. Може би трябва да избягам и да се скрия на някое пусто място? Или — напротив — да не изчезвам нито за миг от любопитните очи на телевизионните камери?

До седмица щабовете на всички съюзнически армии от Коалицията тайно или явно ще саботират създаването на върколашка армия. Познавам добре параноята на тези копелета — не биха допуснали някой друг, пък бил той и съюзник, да създаде армия от супервойници. За всеки случай. В същото време щабовете на мюсюлманските армии ще пуснат в производство модифицирани оръжия със сребърни патрони. За всеки случай...

Големите научни институти ще предявят претенции към останките на братята и сестрите ми. Поне няколко хуманитарни организации ще сезират Световната комисия по контрол върху клонирането. И — о, да не забравя да се погрижа! — войнстващи феминистки от цял свят ще се надигнат в защита на пленените вълчици. Ами движенията за защита правата на малцинствата? Ами гарантите за равенство между расите? Да...

След като пагонетките знаят за нас, най-доброто решение е да узнаят и всички останали. Ще има кратка истерия и бум в инцидентите със самоделно оръжие сред цивилните граждани. Ще се наложи да посещавам благотворителни балове. И приюти за сираци. Да твърдя просълзена, че не ям човешко месо, въобще никакво месо, само протеинови таблетки на растителна основа. И непременно ще си наема частна охрана...

Може би правя грешка. Може би предавам държавните интереси и националната сигурност. Не знам. Знам само, че не мога да предам себе си. Нито вълчата раса. Не мога да позволя на психопати с пагони да впрегнат магията на вълчето мляко в серийно производство на машини за убиване. Дори чудовищата си имаме праг на чудовищност...

Не мога да заспя. След екзалтацията, която ме беше обзела долу, при капището, сега ме притиска тежко чувство на обреченост. И не само защото Анета бе сложила точка в естествения цикъл на поколенията ни. И не само защото наистина сме болни от човешки бяс. А защото за първи път се замислям коя съм и какво искам. „Ако искаш да узнаеш кой си, не е нужно да се взираш в себе си, трябва просто да се огледаш...“

Оглеждам се. В черното небе над мен студено и нямо трепкат съзвездията. По черната земя под мен безучастно и равномерно трептят светлинките на градчета. Вълшебно е. И далечно.

Животът е толкова красив само когато ти намига от разстояние.

 

***

 

Насред капището се е възправил Момчил юнак. Грозно гледа наоколо и тежка почуда го обзема...

Що става на святото вълче оброчище?

Целият хълм е осеян с телата мъртви на вълци и люде — и едните, и другите са все от народа му. Мигар е истина? Мигар човеци и вълци са се обърнали едни срещу други и са се хванали за гушите?

Над главата му железни птици прелитат, край него чудни твари притичват, а никой няма очи да го види и да го познае. Няма го оня, що му беше оброк сторил. За людете край капището той е самотен мъж с бяла риза и свилен плащ. Неколцина насочват към него странните си оръжия и стрелят. Със сребро стрелят братоубийците, но сребро със сребро се не бие...

Защо го повикаха? Нима не за да им даде надежда, помощ, закрила; нима не за да ги сбере и поведе на бран...

Морно присяда Момчил юнак на белите камъни и глава към бял месечко вдига. Гледа го укорно — ех, ти! — уж всичко виждаш, а защо ми не каза?... Що да сторя сега и де да ида?...

Че склопява очи Момчил юнак, длан на коляно подпира, дъх поема и песен захваща с всичката горест, що пълни сърцето му:

Знаеш ли, горо, помниш ли,

колко съм през теб минувал?...

Сетне млъква и притаява душа, да чуе отговор. Да удари ехото по върхарите, да разтърси високите борове, ята подплашени птици да вдигне, по долчинките да ечи, че да подеме гората цялата песента му... Но нищо не чува — глуха е планината му за песен и няма е.

Безпаметна.

 

Варна, май 2003 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Йоан Владимир][СЛОВОТО]

 

© Ангелина Иванова Илиева. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух