напред назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]



Есен


Със съскане

се разпилява жълтото,

привидно хладно,

с хрупаща коричка.

Като изчезващ белег по клепачите

от топъл чай

на вечери отмити.

Джуджешките движения на клоните

с отлитащи

по хребетите мигли,

останали без кръв и мисъл стръкове,

където пръстите

на вятъра не стигат.

Прегракнало.

Мъгливо празни облаци.

Като огромно очертано тяло.

То няма цветове да се запълни

и ще отмине

тромаво и посивяло.

Обелените колене на хълмовете,

очите

на животните във задуха.

Изтичащата с пукот мараня

по голите бедра

на щури хали.

Прекрачват през гърдите ми треви,

пътища,

разпънати на плевели.

Тихо е!

Сапфирени води

с помътнели зеници в мен зреят.

Откъртени от хоризонта песни

примамват черни атове

замръкнали...

Краката им потъват във нощта,

а гривите -

в полетата изпръхнали.

Смущаваща е тази тишина.

Отишли са си връхчетата млечни.

Прохожда като пале есента.

Нахална,

като че е вечна.

 


напред горе назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]

 

© Димитър Гачев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух