напред назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]



Просто стихче от Созопол


Привършва сезонът на птиците пъстри,

кайсиите, гроздето и изневерите.

Морето, сергиите с евтини спомени,

надеждите, скрити в джобовете ленени.

Картините в синьо, жените на другите,

мечтите за дъжд, по средата на срещите...

Отива си лятото. Доста посредствено.

И не без умисъл. Добре го усещам.

Изтъркан е номерът. Прави го винаги.

Изважда внимателно вехта постеля,

охлажда брега и приспива децата.

До другото лято. Да не остареят.

Завива ръцете, разравящи Слънцето.

В пашкули. За дълго самотно обгръщане.

С любови от минали зими и облаци.

За да го забравят до другото връщане.

За да пропуснат палитрите есенни,

и красотата да мачкаш боите им.

Със пръсти. И длани. Размазан до лактите.

Да няма съперници. Какво пък? Велико е.

Егоистично, до кръв симпатично.

Крещящо уплашено, че си отива.

Аз пак не успях да си тръгна от лятото.

Но се познаваме. И ще го скрия.

 


напред горе назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]

 

© Димитър Гачев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух