напред назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]



Пътят


Почти привърших. Построих си пътя.

Встрани от душната зеленина.

Далеч от виртуозните латерни

на птиците. Мой собствен, без пукнатина.

Утъпкан с перушината на гарги.

Залят с бетон върху къдриците на храстите.

Обезмирисан за въшливи глутници.

И малки купчинки. Навсякъде. За страстите.

Килийки за деца с балони, гномове,

гърбушковци, наети да разсмиват,

пияници, разклатени дървета... С хромирани огради.

Които даже вечер не изстиват.

Със флагове, оплетени на възел

по модата за скъпи вратовръзки.

Пилони изкривени като пръсти.

Удобни за бесилки и за връзване.

И за спане. И за обучени доносници.

С табели да не лепват некролози.

Без рими! Лекичко ги изоставям. И правилно.

Усещам ги безкрайно изтормозени.

Без смях. Или поне не без причина.

Без стръкове. Да не напукат пистата.

С огромни режисирани билдбордове.

Аплаузи и скечове за оптимисти.

"На прима виста". "Ярко неподправено."

Домашни кучета и упоени хищници.

Замръзнала климактерична кретения.

Цветя за огрев.

Маски за двуличници.

Довърших го. И ми се вижда хлъзгав.

Едва ли ще стоя добре на пътя си.

Но кой да каже, правих го по мярка.

Строителят е длъжен да остане. Поне

докато има живи пътници.

 


напред горе назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]

 

© Димитър Гачев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух