напред назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]



Шепоти


Прехърлена през гърлото торба

с храна за вчера, пасторални къшеи

ни кара да се гушим в суета,

че времето без нас ще се прекърши.

Зъбите на бездънния му зов,

антрето на човешите страдания

са окачалки за заспали чакащи...

Другите... заклатиха камбаните.

 

 

* * *

 

От дълго време викам в кладенец,

дълбок и приглушен, обрасъл с бурени

и само нощем тайно изпълзявам,

за да се мия със звука от тъмното.

За да се скрия, теглещ за краката

полуобезкървената си паника,

да й разтварям със зъби юмруците,

отскубнали треви и мелодрами.

Да стъпвам всяка сутрин на челото й,

със пръсти да й издера клепачите,

за да държа главата си отгоре

и да я гледам как без дъх се влачи.

От мачкане прекърших й гръбнака,

от тъмното очите й са синкави,

от стискане й изтъняха воплите.

 

Без нея няма смисъл да излизам...

 

 

* * *

 

Предполагам, че така звучи

обуздан от паяжини вятър,

впрегнат гняв, разкъсано платно,

злобата, застинала в очакване.

Мислите, надбягали перото,

сянката по Божиите устни,

вечното объркване за време...

Шепотът преди да те откъснат.

 


напред горе назад Обратно към: [А боли като истински...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]

 

© Димитър Гачев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух