напред назад Обратно към: [Сега пренаписвам сърцето си...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]



Все се надявам...


Все се надявам, че ми е останало

празно пространство

между гредите, ограждащи рядката кал,

семената сварени, водата до ръбовете. Острието метално.

Плашилото дрипаво. С големи очи от капачки печал.

Уж не мисля за теб. Не, когато се боря

със умората тежка от бунта на шепите,

със безкръвните призраци, чоплещи корени,

със реколтата, дето подгрявам с конфети.

Уж не мисля. А искам да бъдеш до мене. Не до края.

Но точно сега. Егоист съм!

С два-три пръста разпръсвам душата ти чиста

във безмислени посеви и порутени пристъпи.

Във безлюдните синoри със украса натруфена

самовлюбен те водя,

истерично оставил без кръв

стъпалата на думите, примирени в недрата ти.

Разкривен съм във спазъм от вълчо обичане

и топлината на мравките, барабанещи душата ми.

Уж не мисля, но точно в такива треви, непоникнали,

очертали се смугло в кръговрата на мислите,

много вълци са гризали до безплътност краката си.

Уж не вярвам. Но мисля си... че те обичам.

 


напред горе назад Обратно към: [Сега пренаписвам сърцето си...][Димитър Гачев][СЛОВОТО]

 

© Димитър Гачев. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух