напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



За свободата на един човек на духа


В света на сенките интелектуалецът е вечният анархист. Неговата взривна мисъл не знае покой, мир не обладава търсещия му дух. Съмнения са постоянните му спътници, обгръща го невяра. Отива си незадоволен, алчен за познание, подивял от своенравие, безпризорен. Неприет.

Неговите книги са кощунствени, делата му залагат портокали с часовников механизъм, ограмотяван е по азбуката на барутния буквар. Заклет нехранимайко, той по необходимост разгонва стадото около себе си, тълпите го отвращават. Погледът му кове мълнии, тежко на онзи, когото омаломощи неговото хулиганстващо съзнание. Ще трябва да забрави завинаги своето ежедневно плебейско щастие. Очаква го наркотичният глад за история. И пошла епитафия върху буренясал гроб. Забрава.

Човекът на духа не долюбва украшенията. Обикновено носи белезници. Лишен от спомени, той е удостояван с присъди. Негови огърлици са конопените въжета с особен сплит, за кастата на обесниците. Употребява всички оръжия ­ от писаното слово до автоматичното оръжие.

Този човек е универсалният престъпник.

Цивилизацията внимателно подбира своите герои, тя се пази от новия интелектуален варварин. Рим е в нозете му, но той първо ще извие вратовете на гъсоците. Има времето, иска пространството. Епохата го съблазнява такъв ­ арогантен, вулгарен, елегантно циничен. Блудства естетически, богохулства венерически, вандалства еротически. Местността е безлюдна, движете се въоръжени!

От гледна точка на Бога интелектуалецът няма смисъл. Жрецът е повече от достатъчен. Идеократът притежава също толкова противна морда, колкото и теократът. Безполезен за мнозинството навсякъде той е посрещан със страхопочитание, с ненавист, вечна като смъртта. Ето защо броди, скита без отдих, без стряха, безспир. Язди камили в пустинните пясъци, танцува върху някой алпийски глетчер, пее пиратски песни с призрачния екипаж на Холандеца. Разпуска мисълта си като коси на русалка, мята я във всички посоки, понякога изважда в мрежата богат улов, може би златна рибка... Дарява сетивата си с цялата омая на сътворението, трептенето на последната фибра от неговото същество се превръща в музика, в лирична поезия. Клетките настройват метаболизма си според ритъма на вселената. Разумът почти се прелива в хармония, в полифония. Открива, че владее много повече самоличности от признаваните след века на Просвещението. Защото да бъдеш разумен все по-често означава да вървиш срещу себе си, да изнасилваш съдбата си. Вперил си взор в процепите на битието, шантажираш доходно експлоатирани тайни, утвърждавайки своята собствена независимост, изнудваш парадната власт, хазартничиш с нея. Тя не обича да бъде подигравана или омаловажавана, тази черна вдовица ­ властта... Жена, лишена е от чувство за хумор, не може да є се вярва повече от секунда. Ала, хм, от друга страна, тя е идеалният заложник за стария гринго ­ интелектуалеца, универсалния престъпник. Той не закъснява да похити увехналата є плът, докато генералът, нейният благодетел, отново е на маневри. Властта флиртува тромаво, непохватно, тя никога не е била на петнадесет. Старият гринго суче мустак, той пък никога не е подбирал кой знае колко. Пуска ръка, цака, прави взятка и вече вдига прах в далечината, не би било приятно да усети ритник от подкован ботуш. Черната вдовица фучи, яловата є утроба трепери от ярост, истерична и похотлива. А и стъкленицата, приготвена да приюти изтръгнатото сърце на жертвата се цъкли празна. Старият гринго е пришпорил Росинанта и веднага е напуснал града. Оттатък хоризонта се извисяват вятърните мелници...

Екстремистът на духа е отлъченик, чужденец, терористичните актове на неговото изкуство громят армиите на конформизма. Свободата му е абсолютно нелечима, тя вече се е трансформирала в синдром на придобита недостатъчност. Издирвайки границите на собствените си основания, той нерядко плячкосва чуждите надежди, гаври се с вярата и упованията на другите. Грозен неблагодарник, аморализмът му влудява нормалността, опасно е да оставаш с него насаме. Можеш да го обвиниш във всичко и всичко ще бъде вярно, няма да отрича. Не ще отрече и лековатото презрение, с което посреща санкциите на юрисдикцията. Винаги е знаел, че луната блести най-ярко, когато я гледаш от дъното на тъмницата.

Този човек не може да бъде повален или сломен. Негов суров господар е самоунищожението. Той единствен е разбрал, че страстното желание да стъписаш, да склещиш натясно смъртта е последната, висша степен на нашето помъдряване. Доброволната гибел не е грях, а ранг, символ, апогей на един неотменим нравствен дълг, какъвто изисква противоречивата му предизвикателна натура. Той се саморазрушава като кавалер на ордена на великата Свобода.

Отвъд го прелъстява най-ревнивата любовница ­ вечността...

 

зимата на 1998 г.

Толедо

Маргарит Абаджиев

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух