напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



02


Парковете постепенно смениха тревистозеления десен със златистожълто, оранжево и кафяво. Есента влизаше в правата си и наливаше плодовете със сок. Слънцето се снижи над хоризонта, залезите изсветляха. Окапалите листа придаваха прекалена живописност на алеите в градските градини. Чадърчетата по кафенетата станаха излишни. Пъстрите одежди все още декорираха минувачите, ала към тях се прибавяше жилетка или леко яке. Лятото увисна назад.

Ирина ревнуваше и окупира Батето. Улавях го постоянно, ето защо тихомълком се отдръпнах. Не можех да преча на най-добрия си приятел да изживее една голяма любов. А че последното бе вярно въобще не се съмнявах.

Срещах ги често. Виждах, че се чувстват отлично и това ме радваше. Той определено ми липсваше, ала любвеобилните погледи, с които сякаш покриваше момичето с лек ефирен шарф, ме караха да крия самотата си. В нея прозираше някаква дълбоко стаена злост, характерна за отгледаните мазохисти. Постоянно говореше за майка си и тя доминираше в отношенията им. Много ми се щеше да се запозная с тази жена и да я поизуча. Засега се задоволявах с наблюдение на дъщерята и то рядко. Краси не ме търсеше, значи нямаше нужда от мен, а това не изглеждаше чак толкова лошо. Приятелството не е като да ходиш на работа и добре, че е така. Пък и не е почтено да го унижаваме със стари вицове.

Моята болезнена влюбчивост ме беше поизоставила. Не си позволявах случайни купонни връзки, те бяха досадни и уморителни, а и завършваха пошло. Сексът, консумиран като хамбургер, е същото обикновен стомашен пълнеж вместо изискано блюдо. Нещата едва ли се изчерпват с двадесетинаминутно неловко скачане, след което се чувстваш като в градска баня и все ти се струва, че не си достатъчно чист. Двамата гърбом обличате остатъците от свян, а подир излизането от тъмната стая вътре се втурва поредната копулативна импровизация, за да удовлетвори социалното очакване. В произволни посоки се изливат няколко грама от мътния нектар на живота и толкоз.

Мъчех се да проникна в моите истини за света и живота. Знаех, че откритията винаги са лични. Променях всички стойности, лицата на новите ми ценности бяха още криви от първата глътка въздух и с полепнала неизмита плацента. Разкъсвах се между оскъдната емоционалност на досегашния ми път и изкушенията на абсолютната свобода, която си обещавах. Налагаше се да съставя нова координатна система от моя Викторов меридиан.

Чувствах определена половинчатост. В някаква книга срещнах старинна поучителна история и я записах в бележниците си1.

Едно време се разказвало, че всяка година Тор2 обикалял земята, за да прогонва враговете на реда.

От година на година обаче той все повече остарявал и кръгът населяван от боговете и хората, все повече се стеснявал. Тогава богът на мъдростта Водан отишъл при царя на тролите3, поставил го натясно с една хватка и поискал да узнае как редът може да възтържествува над хаоса.

- Дай ми лявото си око рекъл царят на тролите и ще ти отговоря.

Без да се колебае, Водан му дал лявото си око.

- Сега ми кажи настоял той.

Тролът рекъл:

- Тайната е следната: Гледай с двете очи!

Трябваше да се преборя с царя на тролите, за да възвърна лявото си око. Червената превръзка, която се опитваха да ми вържат още от люлката, трябваше да бъде изгорена и окото измито в съда на искреността. В мирозданието ми тъмнееше само пъкъл, там Хадес се разпореждаше пълновластно. Предстоеше създаването на Олимп и Елисейските полета, а не биваше да изглеждат като плешива бразилска джунгла.

Четях книги за различни художници и разглеждах стотици репродукции. Анализирах отделни пози, мимика, положение на тялото и главата, гънки от дрехи или просто тъкани, а където дрехите липсваха се любувах на прекрасните тела. Очите ми привикваха с човешките пропорции, със скелета и мускулатурата, с лицето.

Като дете рисувах твърде добре, после престанах. През юношеството ръката ми отново улавяше реалността с молив или пастел. В армията овладях куршумния щрих, а в Университета обрисувах човека в термини и понятия. Всичко това бе откъслечно и на парче, като нечии лица, изрязани от групова снимка. Подчинявах се на недъгава конюнктура, не успявах да видя света в плът и кръв, богат и разнолик. Сега бях длъжен да го сторя, колкото и да ми пречеха, каквото и да ми струваше. Исках "Фениксът", който ще пресъздам, да бъде уникален.

Подготовката продължи около месец. Реших да нарисувам картина, четири пъти по-голяма от фотографията. Не познавах графичните техники и избрах черната химикалка.

Разделих снимката на квадратчета. Картонът също, но на четири пъти по-големи. Изчаках, не ми се започваше в петък. Изпитвах особено чувство щом чуя: "Петък, пазарен ден". Не обичах тази фраза. Прекарах няколко часа в царството на Хипнос, съботата бе настъпила хладна, но слънчева. Време беше.

Вълнувах се страхотно. Не знаех откъде да започна. Уж случайно се отвличах, прелиствах книгата и се зачитах. Дясната ми ръка трепереше. "Фениксът" все така си стоеше на страницата, ведър и млад. Дори ми се стори, че по някакъв начин ме приканва да започна. Страхувах се да не го осакатя с недодялано движение. Запалих цигара.

Пушех и разглеждах релефа. Първо исках да изобразя крилата, ала се отказах. Те бяха за накрая. Или торса? Младото жизнено и монолитно тяло. И то можеше да почака. Започнах с главата, тя изискваше строго внимание и неизчерпаемо търпение. Тъкмо главата щеше да ме научи как да извая мечтата си.

Миниатюрната точка поставих някъде около дясното око. По-скоро случайно. След това още една и още една. Сетне още много. Хареса ми, но нямаше никакъв ред. Получи се само малко сивкаво петънце. Трябваше да се върна отначало.

Очертах старателно контурите на очите и бавно полагах точките. Оформих две едва доловими светлосенки и погледнах отдалеч.

Невероятното ставаше! Сърцето ми биеше лудо. Постепенно очите като че изплуваха от картона, наистина още много бледи и схематични, ала аз повярвах, че мога!

Октомври изненада с циганско лято. Нощите застудяха, но дните бяха слънчеви, а във въздуха се прокрадваше миризмата на горена шума. Понякога слабо преваляваше.

Пушех на прозореца, многобагрената пеперуда на спомена игриво пърхаше в мислите ми. Появяваха се различни случки, нечии гримаси, гузна усмивка. Паметта лениво пренавиваше лентата на минали действителности, чието истинско бивше сбъдване удостоверяваха старите писма и прилежащите им вкиснати физиономии от снимките, заедно с наивните думи отзад.

Осъзнах, че за мен есенната тъга винаги бе свързана с някакво влюбване. Да, нямаше грешка. Есента, със златните си коси и стройно плодно тяло беше моят същински любовен сезон. Около това време се запознавах с хубаво момиче, което, поне на пръв поглед, се различаваше от останалите и печелеше симпатиите ми. Нищо не гарантираше, че и аз ще завоювам неговите, ала не се отказвах и понякога бивах възнаграден. После се разделяхме по някакви епохално сложни причини. Земята отново се въртеше около Слънцето, а не около госпожица Н. Това обикновено ставаше напролет. При мен нещата вървяха наопаки и по-скоро забавно, отколкото досадно. Още обичах някои от бившите си приятелки, на моменти много ми липсваха. Но гордостта ме държеше далеч от телефона, а тях от квартирата с високия прозорец, на който прикадявах сега.

Творението напредваше. Скицирах главата и къдриците, по които щях да хвърля доста усилия. Дали задоволството от това, че се справям или пък фотографията преливаше магията си в рисуваното изображение по някакъв свръхестествен начин, ала то също ми въздействаше хипнотично. Имах усещането, че в компанията на "Фениксът" Хронос просто спира, надигайки голям ритон с хиоско вино. Реалността сякаш избледняваше под балдахин от утринна омара. Забравях кой съм и къде съм, нанасях хиляди точици на картона и разгадавах по гладката повърхност образа на възвишеното. Рисувах в захлас, по-скоро гравирах с евтина тленна химикалка нетленността на божествения порив. "Фениксът" изразяваше МОЯТА представа за божественост и аз трескаво се опитвах да дам форма на обзелото ме въодушевление.

Пред очите ми минаваха видения от древна Елада, Египет, Троя и Вавилон. Въображението ми, единственото ненакърнено и скъпоценно украшение на моята личност, смесваше в живи картини знания, запомнени илюстрации, бели руини и кадри от филми.

Реех се в небето над Пелопонес, прелитах като дихание през покритите с прах коси на скулптора, ваещ с потните си ръце "Фениксът от Тегея". И той бе започнал от главата! Наоколо учениците му изпълняваха различни поръчки, дворът на ателието кънтеше от ударите на длетата и чуковете. Никой не предполагаше какво твори техният учител.

Погледнах в очите на Сократ веднага след като изпи бучиниша. Гледаше Ксантипа...

Бях и при Термопилите, видях как триста души се принесоха в жертва на Арес Мъжеубиеца. Стъпка по стъпка изминах цялото разстояние подир онзи воин от Маратон, вдишвах праха в маранята и с нечовешко усилие влачех вдървените си нозе. Пътувах с аргонавтите за Златното руно, аз бях гълъбът, чиято откъсната опашка възвести на света последния гръмовит сблъсък на Симплегадите. Спуснах се с Орфей в ада, търсехме сянката на Евридика. Заедно се обърнахме и тя мигом изчезна. Плувах с Леандър4 към омайната Херт и с него се удавих в пенестите води на Хелеспонта през онази грозна ужасяваща нощ.

Всички тези хора, гениално реални или идеално измислени, владееха сила, към която неистово се стремях ВОЛЯ! Те бяха стоте лица на главната богиня в моята теогония Волята. Прекрасният младеж-птица бе предназначен за светилището, където жреците се наричаха СМЕЛО, НЕОТКЛОННО И ПОСТОЯННО. Стремежът към човека движеше ръката и изпълваше съществото ми.

Когато излизах от транса нови два квадратни сантиметра бяха изтръгнати от бялата безпаметна пустиня на картона, а аз захвърлен сред безумието на двадесетия век в изоставено от Боговете място.

 

* * *

 

Отдавна моя книга беше у една стара приятелка. Реших, че е време да си я прибера. Ненавиждах тази система даваш нещо уж на приятел и уж за месец, а сетне търчиш из целия град да го търсиш. Както и да е, сетих се и завъртях шайбата на близкия градски апарат. Той пък излезе патриот и проработи:

- Ало?

- Ало, Боби, здрасти! Аз съм Виктор.

- Не съм Боби. Няма я.

- Коя си ти?

- Диляна, най-малката Маринова.

- Къде е сестра ти?

- Ами тя е много влюбена и живее при гаджето си. От три седмици не е в къщи. Ще се жени.

- Глупости! Кога ще се прибере?

- Не знам, тя наистина иска да се жени... да се омъжи, де.

- Гласът отсреща звучеше много приятно и жизнено. Май ми се щеше по-дълго да говорим? Продължих:

- И ти сега седиш сама?

- Дойдох преди малко.

- Да не си се скарала с либето?

- С кого?! А, него рядко го виждам. Той не ми е гадже, по-скоро татко...

- На колко години е?

- На четиридесет и пет. А аз съм на петнадесет.

- Моля?!? Това момиченце се нуждаеше от студен душ или здрав пердах! Ти май ме стягаш нещо? - попитах несигурно.

- За кое?

- За теб и... хм... за дядо ти! - Диляна се закиска. - Да не те е осиновил?

- Той ме глези, пък аз му танцувам по нервите.

- Гола ли?

- Ей, ще те бия!

Още десетина минути поддържахме разговора в същото темпо.

Момичето имаше чувство за хумор и аз се разтапях, чувайки жизнерадостен смях в отговор на шегите си. Отдавна не бях говорил с никого ей така, на майтап, по телефона. Окачих слушалката и продължавах да се усмихвам. Ах, тази лудетина!

Диляна обеща да предупреди сестра си да ми върне книгата. Ако Боряна се прибереше, разбира се.

В следващите дни не срещнах Боби в Университета, очевидно я занимаваха по-важни дела. Мислих няколко пъти за Диляна и разговора ни. Харесваше ми да гадая какво представлява.

Обадих се отново. Малката си беше вкъщи.

- Ало?

- Аз съм Виктор. Помниш ли ме?

- Кой Виктор?

- Голямата ти любов...

- Ама сме скромни, а? Какво става?

- Нищо не става, това е проблемът. Не видях Боби, но все пак искам да взема книгата. Дали би могла да ми я дадеш ти?

- Какво е това книжле? - Обясних и тя отиде да прегледа в библиотеката. След малко се върна. - Тука е. Разбираме ли се нещо?

- Да се видим утре.

- Утре съм заета, имам работа.

- Тогава вдругиден, следобед. Аз ще бъда в центъра. Някъде край Националния театър.

- В три часа добре ли е?

- Да, ще те чакам направо пред театъра. Най-удобно е.

- Ей, как ще те позная?

- Вярно бе! Ами аз съм лилипут, съсухрен, плешив, с пластмасови зъбки-кастанети, дървен крак и само едно око. Не можеш да ме сбъркаш.

Отсреща Диляна се кикотеше неудържимо, дори изтърва слушалката. Смехът ми достави невъобразимо удоволствие, почервенялото ми ухо жадно ловеше скърцанията на електромагнитната хитринка. Тя се обади задъхана:

- Ти си бил голям идиот! Ще ми кажеш ли как да те позная?

- Кожено яке, дълга къдрава коса, висок съм един и деветдесет, осемдесет и пет кила първокачествено говеждо, тесни дънки и високи маратонки. Стига ли?

- Метълист ли си?

- Никой не е съвършен.

- И си висок един и деветдесет?

- Ъхъ.

- Добре, Вики. До четвъртък!

- Чао!

Диляна продължаваше да хихика, затваряйки телефона. Вървеше им на хората с такива весели момичета. Дъртакът беше за завиждане.

На другия ден се стараех да не мисля за Диляна, ала не ми се удаваше. Усъмних се, че може да изпрати на срещата някоя съученичка коронният номер на гимназистките. Обличах гласа във всякакви тела, но само красиви и задължително хармонични. Представях си косите, очите, глезените или ох! гръдта. Колкото повече се мъчех да я прогоня от главата си, толкова повече тя се настаняваше там. Всъщност цялата сряда бях обладан от своето еротично въображение, което граничеше с психопатологията.

В четвъртък се разтъпквах пред театъра час и половина по-рано. Разсейвах нетърпението си, любувайки се на фигурите над централния вход. Четири пестеливо облечени девойки, музи вероятно, сластно бяха полегнали за всички, които ги пожелаеха. По средата Аполон се чудеше колесница ли да управлява, на арфа ли да свири. До него скулпторът бе поставил онова тиранично хлапе с превръзка на очите, синът Афродитин, което май смущаваше съня ми от два дни. При последното боядисване на позлатените орнаменти работниците бяха направили пишлето на Ерос също златно и то максимално затрудняваше обясненията на родителите към неловките въпроси на орлооката им челяд. Иначе, ако синьор Буонароти5 блаженстваше в рая, авторът на помпозната класицистична неразбория над главата ми със сигурност гастролираше при рогатите.

Може и обратното да беше вярно, но изглеждаше изключено да са на едно и също място.

Носех в плик три големи грозда. Седнах край входа на театъра, подхвърляйки в уста Дионисовите таблетки. Гроздето бе вкусно, ароматно и сладко, сокът дразнеше небцето ми. Поглеждах преминаващите бегло и по-скоро информативно, още нямаше три.

А може би Диляна надничаше иззад някое дърво? Надали, нетърпелив и почти влюбен бях аз, момичето не подозираше нищо. Ами ако излезеше някой киликанзер, при вида на който и закоравял пластичен хирург би побягнал през девет земи в десета? Хайде де, Боби беше хубава, не можеше сестра да обърка уличното движение само с лицето си.

Бях се замислил, почувствах нейното присъствие по неуловимото ухание на парфюм. Вдигнах глава и я видях. Стоеше облегната на близката колона, наблюдаваше ме. Разкошната къдрава коса падаше пред очите и трябваше да се вгледам, за да ги различа. Седях стъписан! Единствено скромният жизнен опит ме спаси от опулването и зяпването.

Диляна се оказа зашеметяващо момиче! Не можех да отделя взора си от нея, ръката ми автоматично късаше зърната грозде и ги слагаше между устните. Усещах как зъбите хрускат плода, как кръвта на лозата напоява езика ми, но остана течността, вкусът изчезна.

Разглеждах я прехласнат. Черните коси обрамчваха нежно овално лице с великолепни скули, руменината подчертаваше кафявите очи, които вечер вероятно заблестяваха като опушен опал. Шията не бе много дълга, отлично допълваше главата и изящните, но стабилни рамене. Гръдта изглеждаше съвършено оформена, свежа и опасно притегателна. Ханшът носеше онази умопомрачителна извивка, която при лежаща жена ме караше да изтръпвам. Бедрата бяха заоблени и стройни. Като цяло краката оставаха леко къси, но в подобни случаи обувките със среден ток коригираха безгрижието на природата.

Приличаше на кариатида, статуя-колона, но фигура на младо пулсиращо тяло, а не колхозничка-багер, която е в състояние с един юмручен удар да разреди стоматологичния ти пейзаж. Модерните времена наложиха безкрайните дамски крака и разточителните гръдни мерки, ала тях притежаваха потните машини за секс, професионалните креватни героини. Момичето срещу мен нямаше нищо общо с тях. То носеше обезоръжаващата простота на истински пълнокръвния живот и аз пламенно пожелах да я споделя.

Впечатленията нахлуха в главата ми за няколко секунди, през които безмълвно се изучавахме, защото Диляна също внимателно ме наблюдаваше.

Носеше костюм от тъмночервен плат беше на Боби, но много отиваше и обикновена черна прибрана блузка. Черните чорапи и обувките допълваха тоалета. Ръцете бяха заети с дамски плик и найлонова торбичка, в която се намираше виновницата за нашата среща.

Мълчахме от векове. Аз още ядях грозде, тя се облягаше на колоната, повдигнала крак на горното стъпало, сякаш репетираше нещо.

- Хващам се на бас, че искаш да станеш модел и че ми носиш армаганец свиден - предположих аз.

- Къде е дървеният крак? - усмихна се Диляна. - Що ме лъжеш?

- С него играя пират. Грозде хапваш ли?

- Не. - Момичето извади книжката и ми я подаде. - Тази ли е?

Забелязах, че очите имат прекрасна издължена форма, като черешов лист. Носеше лек грим, който подчертаваше ирисите. На сантиметър от лявото око открих бенка с големината на оризово зълно. Придаваше на погледа някаква завършеност и уникалност. Напомняше чудесен удивителен знак след тайнственото изречение на кадифения взор. Нарекох чаровното петънце Бени.

Поех томчето и отвърнах:

- Да. Разлистих страниците. Виждам, че Боби все пак я е чела.

- Аз я четох - рече тя сковано.

Пред мен права, като наказана, стоеше същинската магия за заблудения ми и съсипан дух.

Попитах я дали бърза, отговори отрицателно и предложих да седнем някъде по пейките в градинката. Бавно се запътихме натам. Погледнах към фронтона, синът на Афродита се хилеше злорадо и ми се оплези. Усетих в свитото си сърце впитата му златна стрела. Бях влюбен неспасяемо!

Говорех само баналности и тъпотии. Вцепенен слушах как устата ми, волни и безконтролни, изричат безсмислиците от сапунените сериали. Умът ми, колкото остана, бе зает с друго.

Галех Диляна с очи. Тя го долови, потръпна и ме погледна особено. Ако веднага започнех да обяснявам, че олицетворява моята представа за женско съвършенство, щеше отегчена да си тръгне. А аз се опитвах да я задържа възможно най-дълго. Сигурно на ден по сто пъти я сваляха най-различни мърлячи, не желаех да се наредя на опашката. Исках да я спечеля.

Разговорът вървеше нормално, засягаше всичко и не спираше на нищо конкретно. Обсъждахме безперспективността на живота тук, заминалите приятели, собствените си неволи. Любех я с поглед.

Мислех как на Боговете им доставя удоволствие да създадат нещо превъзходно на съвсем случайно място, за да разгорят отново желанията и подсилят облозите между похотта и невинността. Момичета като Диляна изпълняваха божествени прищевки, носеха неподправената дивна хубост, за разлика от изрисуваните физиономии във видеоклиповете. Те възхищаваха мъжете по улиците и заз-дравяваха поразклатената вяра в непобедимостта на сътворението. Младостта им можеше да се усети при някоя сервитьорка, циркова артистка, продавачка или просто момичето вляво в трамвая. Те представляваха тържеството на материята над разума и запазваха своята първичност, докато абитуриентският бал не ги накичеше като панаирджийска сергия и по този начин не подскажеше очакваното от тях поведение. Някъде там непрестореното изящество повяхваше, очите се превръщаха в сметачни машини, а стремежът бе очарованието да се осребри като хазартен жетон. Малко по-късно служеха за самоходен аксесоар към нечия делова мъжественост или добавка в лъскавите коли на дъртаците. Напомняха кичозните помахващи пластмасови ръчички, само че доста по-скъпи и гримирани. Взорът помръкваше и застиваше, подобно дебела стъклена стена, телата узряваха и омекваха, косите губеха естествения си цвят. Постепенно от тях оставаше месото, месото във ваната, а спомените за някогашната свенлива миловидност отдавна събираха паяжини в нечии възбудени впечатления, като моите сега.

Тя не пожела да пием кафе, ето защо останахме в градинката. Най-сетне довърших гроздето, пушихме, говорихме, дори играхме карти. Загубих катастрофално, постоянно сравнявах Диляна с дама пика. Тя бе по-хубава, онази приличаше на намацана повлекана в стил рококо.

Разпитвах я за чичкото, с когото твърдеше, че ходи. Каза приблизително: "Щом се появи нещо подходящо на хоризонта и ще му бия дузпата". Не ми хареса тона, беше хладен и безразличен. После разговорът се насочи към липсата на приятели и аз забелязах: "Ами ти с хората играеш карти". Момичето ме гледаше изпитателно. Постарах се да вложа умерена страст в погледа си, за да не помисли, че искам просто да преспя с нея и толкова. Само да не я отблъсна! Трябваше да обуздая порива, да могат нещата някак да продължат. Нямах представа как точно ще стане, ала не се тревожех. Намесваше се богинята Случайност. Неотстъпно вярвах в нея и тя щеше да реши моята любов, както може би бе решила живота ми...

Разделихме се на спирката, Диляна се качи в тролея. Гледах след нея. Елегантно изкачи стъпалата, придвижи се към средата и се обърна. Откри ме в тълпата, усмихна се. Пощурях от радост, но само махнах с ръка и също се усмихнах. Направих жест за телефонен разговор, момичето поклати глава утвърдително. Тролеят потегли. Очакваха ме няколко дни жестоки терзания, не биваше да се обаждам още на другата сутрин. А ми идеше да хукна подир мотрисата... Целунах електрическия стълб и се отдалечих.

През нощта не мигнах. Въртях се, четох, пуших не, очите ми не желаеха да се затворят. Въображението ми се мяташе като побеснял мустанг, изпотъпка и нарита здрачната безпределност на страстта. Не можех да се контролирам. Вече хилядократно Диляна беше в прегръдките ми, любех я бавно и продължително. Галех я с часове и покривах с целувки цялото гъвкаво уханно тяло. Полагах глава на гърдите или леко ги притисках с ръка. Имах чувството, че ще полудея.

Това бе пагубна любов, знаех го предварително. Познавах реакциите си и усещах, когато едно момиче ме дразни само сексуално. Не, случаят бе коренно различен. Още тогава проумях, че съм срещнал девойката, която бе родена за мен. Най-сетне осъзнах, че тя е подарък от Боговете, а аз я приемах като прокоба. Всичко мъжко, таено в мен, изискваше всичко женско от Диляна и щеше да го получи. Зарекох се във "Фениксът".

Дните преминаваха крайно мъчително, сякаш в очакване на голяма, но забавена награда. Успях да овладея страстта си, без да отслабя силата . Сега бе моментът да се възпитам в онова сдържано присъствие, което винаги ми изглеждаше най-правдоподобно. Трябваше да събудя жената в момичето и да я покоря, но тя да го желае, горещо да го желае!

Опитах да се разсея с творението. "Фениксът" беше все тъй привлекателен, ала имах странно усещане прехвърлях любовното си влечение върху него и се получаваше нелепица. Просто нещата не се покриваха. Влюбих се в живо, топло човешко същество, а харесването на релефа като че изключваше такова отношение. Гледах го с различни очи. Любовта към девойката надделя тайнствената пурпурна тръпка, която наричат ВЕЧНОСТ.

 


1 Легендата е предадена според книгата на Джон Гарднър "За нравствеността в литературата".

2 Германско-скандинавски бог на гръмотевиците, войната и плодородието.

3 Великани, причиняващи злини на хората (германо-скандинавска митология)

4 Младеж от Абидос, на малоазийския бряг на Хелеспонт (Дарданелите), възлюблен на тракийската жрица Херо от Сестос, град на отсамния бряг. Преплувал всяка нощ през протока до своята любима, жрица на Афродита (или Артемида), но през една нощ бурята угасила лампата от кулата на Херо и той, лишен от пътеводната светлина, намерил смъртта си във вълните. На сутринта Херо видяла трупа му изхвърлен на брега и в отчаянието си се хвърлила в морето.

5 Микеланджело Буонароти (1475-1564) - Величава ренесансова фигура, склуптор, художник и архитект. Микеланджело е автор на великолепни фрески, скулпторни композиции и пана, автор на част от оформлението на храма "Свети Петър" в Рим. С името му е свързан и един забавен факт - негова ранна скулптура е продадена като античен оригинал, а това е първата известна фалшификация в историята на изкуството.

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух