напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



03


В началото на седмицата отново звъннах на Диляна. Никой не отговори. Вечерта пробвах пак. Мълчание. На другия ден обаче чух гласа, за който копнеех.

- Здравей!

- Здравей, Вики! Защо се обаждаш чак сега?

Значи тя бе искала да ме види по-скоро?!! Ах, Викторе, главо проста! Продължих пресипнал:

- Днес вечерта как си?

- Свободна съм.

- Ходи ли ти се на кино?

- Може. Къде ще се срещнем?

Навсякъде, хубавице! Уговорихме се, сърцето ми щеше да изхвръкне от радост и възбуда. Десетина минути рових в гардероба какво да облека, накрая се отказах. Реших да отида с якето и дънките. Обичах безумно Диляна, а ако тя поне ме харесваше дрехите едва ли щяха да я впечатлят.

Взех душ, облякох се и тръгнах.

Момичето ме чакаше на ъгъла. По пътя купих бял карамфил (други цветя нямаше) и го поднесох. Това я зарадва, аз бързо се наведох и целунах къдриците на слепо-очието. Тя се отдръпна, засмяна и изненадана, но не обидена. Изгледа ме дяволито, ала дланта подпря гърдите ми твърдо и категорично. Това пък на мен ми се понрави. Предложих да ме хване под ръка, прие и се озовах пред киното като най-щастливия човек на света. Лицето ми никак не бе променило изражението си.

Познавах филма в детайли. Гледах нежния профил вляво. Сега, вече спокоен, оцених леко неправилния нос и устните, които бездарни поети биха сравнили с малини, живи рани и прочее. Те бяха пълни и сочни, идеално завършваха хармонията Диляна. В нея нямаше нищо липсващо или пресилено, едно рядко съчетание на хубост и любовен зов. Красотата осмисляше чувствеността, а не отрепетиран третостепенен фалш.

Можех да я съзерцавам с часове. Към края на прожекцията тя за пореден път се наведе и прошепна:

- Гледай напред! Идва дуелът на виконта с младия Дансьони.

Сякаш не знаех. Та нали това беше едно от двучасовите, ненуждаещи се от обяснение удоволствия, в които се потапях изцяло и безпаметно. Заведох я в тъмния салон, в досег с този гениален филм, за да внуша поне частица от отношението си към унищожителния любовен трепет. Актьорите отсреща, отдавна изоставили собствената си индивидуалност, вече изразяваха незримата дълбочина на страстите, разбивайки присаден морал, порядки и условности. Нагонът ревеше във всеки от тях и вземаше своите жертви, а те се лутаха между пробудената си естественост и бездната на инстинктите. В мъчителната фуга бавно се раждаше великата кулминация любовта, неутолима и пречистваща.

Навън силно валеше. Притичахме няколко преки и влязохме в бистрото, което преди време посещавах редовно. Нахълтахме вътре с крясъци, сред летящи пръски и кал. Нямаше много хора. Диляна седна на една маса, а аз се изправих пред бармана. Той ме помнеше и поздрави:

- Здрасти, каубой! Сети се да минеш. Какво да бъде?

Тя пожела само чай, аз прибавих към моя и коняк. Барманът се зае с поръчката. Подхвърлих му:

- Харесва ли ти това гадже?

Той надникна край дясното ми рамо, претегли я за секунди и констатира:

- Краката са къси, задникът е голям. Муцунката и циците са добре.

- Е, не е от твоите манекени и "потомодели". Те са еднакви и постни като скумрии ядосах се аз.

- Приятелка ли ти е?

- Надявам се. Много си падам...

- Ще стане. Досега три пъти погледна насам.

- Вярно ли? - възкликнах и после съобразих, че рафтовете зад него са наредени на огледална стена и той я вижда там, дори обърнат гърбом. - Голяма гад си, ей!

Барманът въздъхна театрално:

- И аз съм само един мераклия!

- Значи не ти хареса?

Не можех да се примиря.

- Важното е ти да си я обичаш. На колко години е?

Присви лявото си око и заприлича на вехт лихвар, преценяващ семейна скъпоценност.

- На... - запънах се - на петнадесет.

Той се засмя. Извади бутилката и отмери стограмката.

- Аха, прокурорска щерка. - Чашата със златистото питие се озова пред мен. Барманът допълни: - Нали ти е ясно? Става нещо, съдията пита: "На колко години си, дете мое?" Тя циври и мъца: "На петнадесет", след което той се обръща към теб и казва: "Чухте ли си присъдата?" Такива работи...

- Глупости! Ти все много знаеш - рекох бързо и поех табличката с чашите. - Това е за балъците.

- Абе ти внимавай! Току-виж те пратили някъде, откъдето небето се вижда на квадратчета!

Махнах с ръка.

Диляна пушеше и гледаше през витрината. Дъждът не отслабваше. Есента изгуби чаровния си период, сега ни давеше с неприятни мъгли и продължителни дъждове. Небето избеля, придобивайки светлосив цвят, като мръсен памук. Слънцето рядко пробиваше облачната завеса и процеждаше своите вече безсилни лъчи по-скоро по задължение. Всъщност денят, в който се запознахме, остана последният истински лъчезарен и топъл. Оттогава все валеше.

Действителността се разливаше и свличаше по стъклото пред нас. Неоновите светлини се смесваха с тънките поточета вода, оцветената течност бързо напредваше към мокрите кални плочки. Минувачите се появяваха нарядко и сякаш случайно, сгушени в яките на шлиферите или носещи ниско демодирани чадъри. Трамваите минаваха като оранжеви градски китове. Напомняха някогашните магазини за риба, където витрините служеха едновременно и за аквариуми. Дъждът изми улиците, паветата студено блестяха, а асфалтът изглеждаше мазен и хлъзгав. Навън нямаше свежест, беше влажна, посърнала и самотна вечер.

От чая по лицето на Диляна се разля лека руменина. Очите искряха, тъмни и дълбоки, бялото около ирисите синееше. Бени ги правеше странно загадъчни. Устните полека се сключваха по ръба на чашата, отпиваше ароматния чай на малки глътки и с видима наслада. В косите още лежаха хиляди капчици, чудесна сияеща диадема, непостижима за никакви перли или диаманти.

Забелязах, че и тя ме изучава.

- Какво има? - попитах и погалих лицето с ръка. - Беше заровила нос в карамфила и гледаше над него.

- По косите ти има безброй капчици - тя се засмя, - като... като стъклена мрежа. - Остана доволна от сравнението и го повтори: - Да, като стъклена мрежа.

Хареса ми, че мислим за едно и също. Спомних си разговора с бармана. Афродито безцеремоннице, та тя беше... на петнадесет! Очите ми бързо пробягаха по нея. Размишлявах за крехката преграда, деляща чувствено невежата девойка от момичето с опит. Дали познаваше любовта в цялото богатство? От няколко бегли впечатления не можах да реша, а и това не бе толкова важно.

- Ти наистина ли си на петнадесет?

Страните пламтяха.

- След два месеца навършвам шестнадесет. По-рано тръгнах на училище. - Сложи цветето зад ухото ми и се изкиска: - Виж се в огледалото, много си смешен!

Сигурно бях смешен с китката за обич като от някой селски мегдан. Предложих :

- Искаш ли малко коняк в чая? Става много приятно, коктейл "Алпиана".

- Дай две капки! - Отлях от брендито в нейната чаша, Диляна завъртя лъжичката и отпи. - Ммм... - Доволното мъркане показа, че комбинацията спечели още един почитател.

- Хареса ли ти филма?

- Много! Специално ли го избра?

- Той е от любимите ми. - Умишлено насочвах разговора натам. - Гледах го за пети или шести път.

- Ти нищо не видя, зяпаше мен. - Отправи вял поглед през прозореца. - Харесваш ли ме?

Дъждът беше намалял.

- Не, виж какъв си крокодил!

Едва довърших изречението, защото Диляна връхлетя върху ми с гневни викове "Лъжеш!" и "Идиот!".

Сграбчих я и я придърпах да седне в мен. Бореше се мъжки. Ах, опитваше да хапе, хищницата! Отбивах атаките на ръцете и полека я възспирах. Единият лакът здраво ме фрасна в лицето. Изтърпях и това. Младото тяло рязко се извиваше в треперещите ми ръце, дъхът пареше кожата ми, очите хвърляха искри. Желаех едно да я метна на гръб, да я отнеса в стаята си, да разкъсам дрехите по тръпнещата плът и мощно да я обладая. Моментално се възбудих. Плувах в пот.

Диляна се биеше като зверче. Беше оголила белите си зъбки и злобно ръмжеше, ако успеех да я укротя за малко. После подло ме щипеше и хапеше, кратък отдих и пак нападаше. Вдъхвах я отблизо, миришеше на бебе. Затворих очи, ноздрите ми жадно поемаха девичия мирис, примесен с този на дрехите. Сгорещеното тяло мачкаше бедрата и слабините ми, те приласкаваха неговата заоблена форма, нагаждаха положението си според мигновените му капризи. Целите ми длани бяха зачервени от постоянното драскане, хапане и щипане.

Сражението се огласяше със залпове крясъци и смях. Останалите посетители ни поглеждаха ядно и завистливо, барманът също се смееше.

Дъждът спря. По стъклата се отцеждаха последните капки, стремглаво се търкулваха надолу. Неоновите светлини изглеждаха още по-изкуствени и разкривени. Минувачите съвсем оредяха, трамваите също. Паважът блестеше, мокър и хлъзгав, студът и мракът погребаха града.

Тя постепенно се укроти. Седеше в мен с гръб, аз вдишвах уханието на буйната гарванова коса, къдриците гъделичкаха лицето ми. Моите ръце обгръщаха нейните, раменете се облегнаха на гърдите ми, краката ни още се ритаха под масата. Стегнах хватката, почувствах как топлината ми се вля в нея, наведох се и пошепнах:

- Много те харесвам! От самото начало.

- Знам. Но не го показваш явно каза Диляна и се размърда. Искаш да ме смажеш ли? - Отпуснах прегръдката си, тя отново седна на другия стол. Предложи ми цигара: - Хайде да изпушим още по една и да си ходим. Става късно.

Разговорът потръгна спокойно и някак потайно. Чувствахме се заговорници в най-вълшебното съзаклятие за двама. Тя, изглежда, се стресна от моментната ни близост, защото краят на боричкането ненадейно срути преградите помежду ни. Оттук-нататък всяка пречка можеше да бъде само нарочно измислена. И двамата улавяхме страхопочитанието си пред здрачната, ала най-привлекателна страна на любовта. Не знаехме накъде отиваме, но набирахме кураж за пътя. А ако се боеше, щях да я хвърля в дълбините и сам да скоча подире . Нищо не можеше да ме спре.

 

* * *

 

Срещах се с приятели, правех се, че чета навсякъде виждах Диляна и все Диляна. По няколко пъти на ден се припознавах и след като награбвах различни момичета по улиците, сконфузен се извинявах. Сетне престанах да се извинявам. Харесваше им да чакат по цял час трамвай или автобус и изведнъж да полетят в обятията на някакъв самозабравил се непознат. Разделях се със съжалителна усмивка.

Излизахме често. Ходехме по купони, танцувахме плътно прилепени, сякаш сраснали един в друг, гушкахме се по неосветените ъгли. Не забелязвахме нито настъпващата зима, нито озлоблението на хората. Настроението на сезона бе достатъчно потиснато, за да го тровим със собствените си тревоги. Забавлявах я с всичко, което ми дойдеше наум. Обяснявах различни теории, в разговорите комично се навързваха кино, философия, скъпоценни камъни, спорт, литература, мода, антропология и какво ли още не. Тя ме слушаше уж внимателно и отегчено или поне така ми се струваше. По тази причина се опитвах да я въвлека в някакъв спор. Това не допадаше, завършваше с викове и боричкане. Накрая задъхани подпирахме глави и дълго се взирахме в очите си. Лека-полека започваше бясно бутане с чело. Там, за свой срам, невинаги удържах победа. Една от многобройните ни невинни игри.

Гледах на нея като на откровение и безмерна необятност. Бягах от любовния си опит, желаех да я виждам с чувствено девствен поглед. Стремях се да изпитам първичността на мига, презирах нагласените неща. Очаквах изгарящата истина да се появи, призована от болящото взаимно привличане, а не от недоразбрана псевдоеротичност.Позволявах си да я изкушавам, да я дразня, да я мамя и задявам. Мечтаех да се превърна в огнен дъх и да изпълня цялото пространство.

Мъчно възпитавах сексуалната си необузданост. Телата ни свикваха едно с друго, ала не исках да бързам със секса. Постоянно потушавах страстта, това жестоко ме тормозеше. Същевременно следях реакциите на момичето и при най-бегъл признак на натрупана досада щях да я поведа в океана на нагона, където се гмуркаме със затворени очи и зовящи устни.

Изпращах я, разменихме обичайните уговорки, тя се готвеше да влезе във входа. Беше ледено и ясно, луната разстилаше бисерно сияние над заспиващия град. Съзвездията отново подреждаха своите илюзорни небесни брошки. Оскъдната светлина правеше лицето строго, устните изглеждаха почти виолетови. Косите я преобразяваха в прекрасна млада магьосница, в годеница на мрака и жрица на нощта. Бликовете от металните копчета на якето засилваха недостъпността . Очите криеха двусмислени пламъчета. Ръцете, лежащи в моите, бяха хладни и леко влажни.

Привлякох я към себе си. Тя ме погледна първо изненадано, после въпросително и накрая малко сърдито. Това стана само с неуловими движения на извитите вежди. Не желаех да обяснявам. Обгърнах бленуваното тяло, ръцете ми се сключиха около лицето . Бавно рошех непокорните къдрици. Тя обхвана кръста ми и отметна глава. Притвори очи. Стоях наведен над приказното среднощно видение, предвкусвах мига. Наслаждавах се на седефната кожа и мекия овал на лицето, чувствах изопнатата талия. През нея премина внезапна тръпка, тя също очакваше опиянението.

Сграбчих я рязко. Закъсня само част от секундата и устните ни се сплетоха в чудни целуващи комбинации. Поривът бе изключителен, целувах лицето, очите, носа, веждите, косите, шията. Трескаво разкопчах якето и галех напосоки всичко, което достигах. Гърдите се повдигаха учестено, а моите длани брутално ги търсеха и мачкаха. Спуснах се надолу по корема и бедрата, върнах обратно ръцете си с мощна възбуждаща ласка. Диляна леко подскочи и рязко се изви встрани. Сетне изцяло се обърна, хвана с една ръка косите ми, нави ги и дръпна. Устните ми изведнъж се озоваха в нейните, езикът неуморно галеше небцето, оставяйки сладък дъх в горещите ми уста. Изпънатият гръб и бедрата плътно притискаха слабините ми, почувствах напрегнатата болка, чието неудовлетворение заплашваше да разпори моя панталон.

Пощуряхме. Целувките причиняваха хапене, а нещастните ни дрехи по чудо останаха невредими. Всеки искаше най-пълно да усети другия, движенията бяха спонтанни, понякога не се намирахме и целувахме въздуха.

Изгубих представа за времето. За момент се разделихме и се погледнахме зачервени, разчорлени, с блеснали очи. Отново се прегърнахме. Устните ни пареха, езиците се огъваха в безкрайна спирала, учестеното дишане издаваше чувството и обладаването. Притворил очи, щастлив гадаех къде ще се докосне влажната милувка на моята любима. Ноздрите ми ненаситно вдишваха нейното ухание.

Диляна разтърси няколко пъти главата ми и глухо промълви:

- Животно такова! Мислех, че никога няма да ме целунеш. Страхувах се, че наистина не ме харесваш. Аз искам да те имам още щом те видях с идиотското ти грозде. Тогава ми се стори, че изяде цял тон! Защо се държиш като темерут? Никога не мога да разбера какво мислиш. Постоянно пускаш шеги, а рядко им се смееш. Само седиш и ме гледаш така, че се чувствам гола и... и... беззащитна. Що за говедо си?...Не ме интересува какъв си, страшно ме привличаш и с тебе ми е гот. И като млъкнеш и се вторачиш някъде, отърване няма. Кажи сега нещо, недей да мълчиш! Езика си ли глътна?

Наслаждавах се. Обзе ме безкрайно облекчение, стремително емоционално изпразване, някакъв оргазъм на чувствата. Просто я прегърнах и притиснах. Тя скри лице в гърдите ми.

Не можех да изрека почти нищо бях луд, бях много опасно влюбен луд!!! Всичките терзания, всички въпроси, които разпъваха на кръст неспокойното ми сърце, всички сънища, омайващи пламенната ми натура, всички желания, раздиращи мъжа в мен и правещи от него мощ, стихия, нагон, бяс, плод всичко това се откърти в мъчителен хриплив шепот:

- Обичам те! Не съм на себе си от любов! Обезумявам!

Исках да извикам, да надам един от възторжените ревове, с които посрещах сияйния лик на Амон над света, да разцепя вечността, да спра времето и да изпепеля безкрая. Исках да умра...

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух