напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



04


видение

 

На скалистия морски бряг стоеше крехка женска фигура, цялата в бяло. Гледаше към океана. Широкопола нощ притулваше света в гънките на своя здрач, но зад гърба на жената струеше призрачна светлина, губеща се в страховитите талази.

Бушуваше грозна буря. Огромните черни вълни се издигаха като монолитна стена от солен воден устрем и разюздано природно настървение. Ураганът помиташе всичко по пътя си. Гигантските пенести грамади изхвърляха върху канарите мъртви птици и дървени отломки. Вятърът сечеше разбунената океанска повърхност, виеше оглушително, отново и отново блъскаше катранената паст на Посейдоновото царство. Скалите потреперваха от грандиозния щурм.

Ала побеснелите колоси внезапно се смиряваха пред нозете на жената. Извисяваха невиждан ръст, насъбрали унищожителна енергия и развели буйни гриви. Втурваха се с гръмогласен вой срещу брега и тутакси утихваха, галещи окъпаните камъни и чертаещи любовни кръгове пред белите одежди.

Жената чакаше. Вече цяла вечност се взираше в мрачната синьозелена пустош. Фосфорните лъчи осветяваха единствено искрящата безпределност, а странницата очакваше нещо да я разпръсне и да заяви присъствието си на света. Хиляди години взорът неотклонно се впиваше във вилнеещата стихия, нейната нежна власт изтръгваше ръбатото жило на разрушението.

Очакването, прокълнатото очакване навяваше свещен ужас и чудовищен възторг. Тя копнееше всемогъща сила да я сграбчи, да я запокити в окото на бурята, ала водата спокойно се полюшваше, щом посегнеше към влажната белота.

Времето остаря, а нищо не се случваше...

 

След няколко дни се потопихме един в друг. Когато Диляна свали тениската и освободи своята едра гръд с изкусително оформени розови пъпки, усетих кинжално пробождане, малко над диафрагмата, което повече не ме напусна. Болеше ме от толкова много изящество и красота. Понякога ми се струваше, че не ще мога да понеса едновременно хубостта и чувството си към нея. Образуваха някаква злокобна смес, заплашваща да ме убие.

Целувах безпаметно бялата плът, езикът ми пъргаво рисуваше по кожата фантастични арабески. Пощурелите ми ръце изучаваха най-потайните кътчета на бедрата . Изтръпвах, когато преминаваха от талията към ханша онова вълнообразно безумие, спиращо дъха. Навлизах дълбоко в нея, ноктите деряха гърба ми, утробата се залюляваше страстно, ненаситна и зовяща, устните покриваха лицето и гърдите ми с безброй целувки. Косите ни се смесваха на възглавницата, те също се любеха по своему.

Ритмично търсех в тялото тайната на живота, дълбаех с пулсиращото си желание мъха на изваения скут. Дланите ми силно мачкаха бедрата и мекото им топло продължение. Бършех потта в нейната гръд, отмятах назад косата си, наблюдавах я за кратко. Лежеше със затворени очи и напрегната снага, ръцете изпъваха до скъсване смачкания чаршаф или нетърпеливо ме подканяха. Кожата бе настръхнала, миришеше на влюбена жена.

За кой ли път заравях глава в уханните прегръдки, дланите рошеха къдриците и притискаха устата ми в набъбналите зърна. Целувах, хапех до полуда. Тя стенеше и се извиваше като прекрасен гъвкав женски звяр, като тигрица, като демон!

Бързо се спуснах и докоснах с устни жадната мокра утроба. Целувах замаян нежната трепетна плът, ръцете ми архаично блуждаеха по тялото. Сама милваше гърдите и стръвно рошеше косата си.

Надигнах се и рязко я обладах отново. Тя тихо извика. Пръстите се вбиха в гърба ми, ноктите оставяха червени следи от издраните ивици. Болеше ме и ми харесваше. Обхванах здраво бедрата , те похотливо се наместиха, мускулите ми се стегнаха и насочиха мощните тласъци. Изпънах цялото си тяло, отдолу Диляна се гърчеше и простенваше. Зовяхме дъхавия нектар на живота да ни избави от любовната несвяст.

Неудържимо връхлитах върху нея. Тя беше оголила зъби, езикът облизваше изсъхналите устни, цялата трепереше от очакването. Главата ми бе абсолютно празна, тялото ми се вдърви. Целият свят се събра между вкопчените ни хълбоци. Реалността изтъня и се оплете в непонятен възел. Последен тласък, стон, болка, екстаз, потоп...

 

* * *

 

Всичко продължи като в сън, чиито завършеност и прелестна алогичност понякога ни се струва, че не заслужаваме, че те са предназначени за другите. Тази несигурност скоро ме напускаше. Тя беше постоянно около мен. Изпитите от зимната сесия взех между целувки и онези вечни глупости и глезотийки, запълващи времето на влюбените.

Обожавах миговете, когато Диляна се замисляше и можех да се любувам в полупразната стая. Седеше по турски на леглото, увита в одеало, пепелникът стоеше пред нея. Цигарата димеше, разстилайки наоколо своето синкаво ветрило. Слабата светлина загатваше скулите, устните изглеждаха по-издадени, носът хвърляше къса сянка по страните. Косите извираха от мрака, а нейде там, където светликът умираше, улавях користната лъжа на очите. Когато носеше обеците си, представляващи огромни халки, напомняше млада циганка, забъркваща омайно биле за неверния мъж. Пламъчето на свещта се олюляваше, а ведно с него се размиваше и нейният образ. Лицето ставаше замъглено, като през копринен воал. А щом се изправяше, гола и ликуваща във властта си над покорената ми природа, виждах онова, което Рембранд не е нарисувал женско тяло, изтръгнато от здрача, където сянката е форма, а контурът опиянен очертава деликатната хубост.

Подпитвах я какво стана с чичкото. Усмихваше се и се гушеше в мен. Главата падаше на гърдите ми. Топлехме се заедно, хранехме се заедно,четяхме си разни любими пасажи или просто мечтаехме неразделни. Понякога говорехме за семействата си.

Разговорът потече в тази посока и зададох въпроса малко неочаквано:

- Защо се самоуби майка ти?

Тя се надигна, облегна се на мен и погледна през прозореца. После бавно отговори:

- Не издържа. Предаде се... Може и да е била права, не знам.

- Как го направи?

- Отрови се, нали беше химик! - Оправи косата си и продължи някак вулгарно: - Майка ми беше една патка!

- Защо говориш така?

Внезапният обрат ме стресна.

- Защото цял живот не си призна, че не обича баща ми. В началото да, но после го мразеше. Всъщност той е бил единственият мъж, който е донесъл сексуално удовлетворение. - Тя ми го е казвала.- Той ходеше да си чука студентките, а майка ми гниеше вкъщи сама и започна да пие, след като се разведоха. Накрая не можех да я позная.

- Не се ли опита да помогнеш?

- Въобще не ме слушаше. Тя не можеше да се контролира. Първо искаше да ме бие, сетне идваше да се извинява. Беше кошмарно!

- Откога живееш при дядо си?

- След погребението бях при баща ми, обаче неговата педагогика е една заключване и бой. Сякаш ме унижава за нещо... Втората му жена е мазна смотана тъпачка, крадеше ми дрехите и ги носеше. Не ми разрешаваха една приятелка да си поканя вкъщи, да не им изнервя претенциозните помияри. И избягах при дядо.

- А твоят опит за самоубийство?

Диляна ме погледна.

- Ти откъде знаеш?

- От Боби.

Нещастията, които изведнъж сполетяха тяхното семейство ми нагарчаха, защото не успях да бъда около Боряна поне като приятел. Тя развила епилепсия, дълго време невролозите я тъпкали с транквиланти. Криво-ляво я закрепили, Боби се оправила, но сега трескаво се мъчеше да се закачи за някой уж благонадежден мъж. Живееше с разни симпатяги, оказващи се впоследствие твърде плоски типове и използвачи. Обичта на Диляна към нея се израждаше в съжаление. Малката сестра не понасяше слабостта на по-голямата.

- Няма нищо интересно. Глътнах хапчетата след полунощ, но баща ми се събудил и ме закарали в болницата. Там ме оправиха. След три дни излязох рече отегчено тя.

- Съжаляваш ли?

Загледа ме втренчено. Взорът ми бе много суров, тя сведе очи, погали ме по ръката и измънка:

- По-скоро не.

- Мисля, че зная какво чувстваш. Понякога ти се ще да се отпуснеш и да се откажеш от всичко и всички. Нищо няма смисъл, а в което има, ти се струва по-скоро случаен. Нещата се извращават, хората ти опротивяват. Накрая сам си опротивяваш и не можеш да се понасяш. Имаш само едно желание - мъчението да свърши, да те спаси от живота, който изглежда едно безхаберно недоразумение. Оставяш се на някакво по-висше благоволение, на могъщо влияние, което, дори зловещо, е пак привлекателно и те отнася. Костеливите ръце на Онази с косата се протягат, за да сграбчат окаяната душа и да измъкнат живеца от сърцето ти, но миг преди края скачаш и промърморваш моментално скалъпено оправдание, а старата проядена вещица се отдръпва с разярено фучене за нея самоубийците са пикантерия! Измисляш най-невероятната причина, за да не умираш, например: "Забравих ютията включена!" Искаш да подишаш още малко. Смъртта отлита на раздърпаните си криле при някой друг самоубиец-самодеец, а ти отново усещаш света в цвят, обем, звук и аромат. Часовникът звъни, време е да ставаш за училище. Нещо такова, нали?

Докато говорех, Диляна беше полегнала настрана и упорито търсеше нещо в очите ми. Накрая колебливо попита:

- И ти си бил там, така ли?

Усмихнах се и казах примирено:

- Всеки е бил там. Понякога си мисля, че смъртта е единствената реалност на този свят.

 

* * *

 

Преместих се в нова квартира. Таванчето беше схлупено, с парно отопление, а в съседство ниска и тясна тоалетна с душ отгоре.

Изчистихме го. Диляна изми прозорците и ми се стори, че помещението се разшири.

Когато приготвях багажа, от една папка изпадна "Фениксът". Малко се забавих, преди да го вдигна. Близо два месеца въобще не го бях поглеждал. Чувствах тежаща вина, сякаш съм предал добър приятел. Светът ми бе само Диляна, с нея дишах и с нея живеех. Любовта към момичето изчерпваше всичко, бях щастлив и доволен, макар че понякога гладувахме. Творението остана някъде далеч, като смътен спомен от неясен порив искал си нещо, но сега не знаеш какво и защо.

Наведох се и взех картона. Главата бе почти готова, схематично очертаните къдрици приличаха на змийчета. На белия лист един мраморен лик с шия, излизаща от нищото, с копнеж се взираше в божествената самота...

Любувах му се още малко и го прибрах в кашона. Богинята, родена от морската пяна, обладаваше дните ми и засенчваше младежа от Тегея.

Най-сетне можехме да останем напълно сами. Навън скриптеше лют мартенски студ, в тавана бе уютно и топло, отдавахме се на всякакви пожелани безумия. После отпускахме на леглото отмалелите си и доволни тела без завивки и одеала. Галех Диляна с очи тъй, както по-късно я виждах с ръце. Тя се изпъваше и мило отвръщаше на парещите ми ласки. Любенето ни ставаше по-бавно, по-чувствено и някак по-съдържателно. Първоначалният набъбнал ентусиазъм отстъпи място на всепоглъщаща страст, на мрачна безкрайност, която ни завладяваше изцяло. Знаехме, че не можем да се скрием и се подчинявахме, а след това ослепели дирехме очертанията на губещата се реалност. Очите не виждаха, ушите бучаха, ръцете зовяха другия, вливах се в нея и една цялост се носеше в далечните селения на екстаза. Трудно определяхме границите на собственото "Аз". Споделяхме взаимна лудост, един-друг се заразявахме и не търсехме лекарство, защото панацея оставахме самите ние.

Обичах да разказвам мои любими истории или да чета приказки. Диляна ме слушаше с интерес, детето в нея плахо навлизаше в мъдростта на словото. Понякога се държеше като момиченце, аз бях добрият татко, приспиващ милата си щерка с прекрасна вълшебна приказка. Виждах в нея беззащитната Снежанка, която спасяваха седем джуджета и един щатен глуповат принц за хепиенда. Играех всички роли, до последното горско човече.

Животът бе много объркан. Ненавиждаше училището и често бягаше, макар че ме лъжеше най-безочливо. Не се сърдех. Едва ли щеше да научи нещо полезно от учителки, които в час чоплеха семки, а в междучасията крънкаха цигари от учениците си.

Грижеше се за дядото. Освен възрастта си той беше и глух. Баща я преследваше да се върне при него. Диляна категорично отказваше. Боряна се влюбваше през два месеца.

Това момиче беше отчаяно и самотно. Запознах се само с две нейни приятелки. Едната завиждаше за мен, с втората не се харесахме от пръв поглед. Случваше се да говори, а усещах, че изобщо не е в стаята. Витаеше някъде, никой нямаше достъп до тези мисли. По-късно схванах за какво става дума.

Диляна си доизмисляше света. Най-лесно беше да я посоча с назидателен пръст и да заключа: "Стига си фантазирала!" Тя просто коригираше действителността, съвсем мъничко, колкото да стане по-поносима и привлекателна. Това бе нейният личен протест срещу произволите на съдбата. Така се бунтуваше против безобразията на факта.

Разбрах го, щом срещнахме някакъв бивш съученик на Боби, когото любимата ми познаваше слабо и това пролича. В последващ разговор обаче въпросният младеж ми бе представен като извънредно близък човек, почти брат. Знаех, че не е истина, ала тя сама се насилваше да повярва в думите си. Вмъкваше хората в неочаквани връзки и отношения, по детски палавата фантазия умело подреждаше участта на околните, а аз се лутах из плетеницата от халосни твърдения и се чудех кои са автентични.

Приятелката ми живееше сред персонажи, част от които се оказваха собствено производство. Надявах се да не съм от тях.

Разказите приличаха на некадърен фотомонтаж, където тя се кипреше сред разни величия на деня или популярни хубостници. Премълчавах впечатлението си, понеже искрено се забавляваше и още по-усърдно забъркваше лъжите, удовлетворяващи присъщите женски суета и горделивост.

Понякога се уморявах от нейните измислици. В началото изглеждаше интригуващо, после нерядко ми дотягаше. Не можех да разбера как е протекъл денят , тя като че нарочно струпваше куп абсурди, които накрая ме вкисваха. Мислех, че крие нещо, макар да се ревнувахме ужасно.

Притежаваше болезнено развито чувство за независимост. Всъщност това бе стълбът, около който изграждаше личността си. Независимостта и свободолюбието я отдалечаваха, не успявах да я обичам изцяло и всеотдайно. Винаги нещо ми убягваше, докато не си дадох сметка, че се опитвам да я обсебя. Стараех се да създам от нея скъпо уникално украшение и с него да окича собственото си тщеславие. Не беше честно.

През цялото време мислех само за нея. Постоянно се питах какво прави, с кого е, усмихва ли се или е тъжна, къде седи в кафенето. Занимавах се с моите ангажименти, срещах приятели, ходех на лекции, четях, и паралелно, по някакъв невероятен начин, съзнанието ми редеше съвсем истински картини, които вървяха встрани от непосредствено случващото се. Това не ми пречеше. Напротив, мислите за Диляна се превръщаха в наркотичен любовен екстракт за сухото безвкусно битие.

Тя лежеше в обятията ми, тялото се усукваше приятно, а моето развихрено въображение ни пренасяше в чудния свят на поетичния блян.

Прокуждах разни герои от родните им легенди и ние заемахме техните места. Беше без значение кога се развива действието ръката ми представляваше десницата на справедливостта, а красотата на любимата ми се издигаше в символ на любовта.

Най-често я виждах като Гуиневир, прелестната кралица на Камелот. Аз се наричах сър Ланселот. Тази жена се бе превърнала в идеал за неутолимите ми пориви. Това беше истинската жена. Тя носеше короната и неотлъчно стоеше до своя господар крал Артур. Двамата живееха щастливо в незнайната страна Логрис, всяка година на Петдесетница събираха рицарите на Кръглата маса. Те бяха божествената двойка, предопределените монарси с височайши жребий.

В двора обаче имаше един рицар, най-силният сър Ланселот. Той обладаваше последния проблясък на непокорната антична природа в приказно-християнското сказание. Ланселот изразяваше вярата на човека в самия себе си, тази обикновена непресъхваща вяра, която нарежда носителя си до Боговете. Той се надяваше само на десницата си и тя никога не го подвеждаше. Това го правеше непобедим.

Крал Артур, колкото и да ми беше по сърце, все пак оставаше белязан с божествена съдба. Той трябваше да бъде крал, единствено нему се подчиняваше мечът Екскалибур. Безхитростното ранно християнство, претопявайки древни келтски предания и вярвания с още жизненото учение, идващо от Юдея и Рим, обличаше във власт своя избраник и го натоварваше с патетичната задача да защитава по цялата земя вярата господня, пречистата Христова кръв и да открие Светия граал. Кралят поемаше тежкото обезателство, в ръцете му блестеше дългото искрящо острие на Екскалибур, знак на властта и свещен убиец.

Но щом Ланселот се появяваше около Камелот побеждаваше всички, включително и Артур. В колосалната битка се срещаха последният пълнокръвен човешки живот и първият истински божи генерал, още издържащ под бремето на грозния дълг. Екскалибур свистеше към древния варварски меч, край пенливия поток се сблъскваха две епохи, едната във величествен заник, другата в тържествуващото си раждане. Звънките удари на стоманата, глухото дрънчене на щитовете, скърцането на метала, пръхтенето на възбудените бойни коне, напрегнатите до краен предел мишци решаваха давлението над живота и просичаха пътя на света.

Артур изглеждаше разколебан. Срещу него стояха желязна воля, крепко тяло, несломим дух. Против благочестивия крал на Логрис се изправяше безбрежна стихия, бушуваща чрез този смъртен мъж. Опълчваше се глъбината на човешкото мрачното, необятното, гневното, вечното. Там всякаква религия безсилно немееше.

Сражението продължаваше, без някой да отстъпи. В един момент Екскалибур, вълшебният меч, изкован от елфите и подарен от Феята на езерото на бащата на Артур, великия Утер Пендрагон, се пречупваше. Ланселот ликуваше, грижливо подготвяното сбъдване на предсказанията на Мерлин бе на път да се осуети.

Тук някъде животът на краля трябваше да бъде прекъснат, ала християнското митотворчество допускаше компромис, каквито впоследствие се случваха често в името господне. Където вярата не достига, идва ред на чудесата! Дамата от езерото подаряваше на любимеца си нов Екскалибур, нова стоманена светкавица. Статуквото се възстановяваше, Ланселот отново трябваше сам да преодолява някакъв заговор свише. По-късно подобни историйки узаконяваха разни хлъзгави понятия като "морална награда", сиреч можеш да съхраниш спомена от победата и понякога да го разказваш на вятъра.

Ланселот признаваше върховенството на Артур и поставяше в негово разположение меча и живота си. Ставаше първи рицар на кралството и един от най-важните гости на Кръглата маса. Покриваше се с неувяхваща слава, подвизите му нямаха чет. Където другите се проваляха той винаги успяваше. От време на време, на някой турнир, яростно сваляше Артур от коня. Самодържец беше кралят, но воин оставаше Ланселот.

Гуиневир изцяло бе запленена от победителя на съпруга си. Превързваше раната на краля, но мечтаеше да усети енергичната ръка, която я беше отворила. Ланселот завладяваше цялото същество, той триумфираше като неин герой, неин деспот, неин гений. Тя му принадлежеше по право, тъй както вратите на двореца винаги се украсяваха празнично за всяко негово завръщане. Женската природа оценяваше и се смиряваше пред мъжкото присъствие. Жената на коронования се влюбваше до забрава в шлемоносеца...

Лежахме на леглото, но това беше не Диляна, а Гуиневир, отпуснала своето гъвкаво тяло до могъщата снага на Ланселот. Гората съучастнически забулваше с вейките си малката полянка, слънцето изпълваше въздуха със златен прашец, ветрецът повяваше приспивно из високите треви. Огромният камък, издълбан като ложе, приласкаваше влюбените с мек топъл мъх. Птиците огласяха залеза с жизнерадостни трели.

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух