напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



05


Последните няколко месеца така ме бяха погълнали, че почти разкъсах своите делнични връзки. Не общувах с приятелите и близките, а и не го исках. Ревниво пазех Диляна само за себе си, бях станал съвършеният влюбен егоист. Когато срещахме някой познат на улицата и той настрана тихо ме поздравяваше за щастието ми, търсех в очите лукавите пламъчета на похитителя. Животът му можеше да угасне още там, на плочките.

Ако нещата при Краси и Ирина не вървяха добре, явно вървяха нормално. Тя започна работа в хотел "Шератон" и част от заплатата си получаваше във валута, което навираше като шиш в зениците на околните. Клатех глава и завистливо цъках с език, за да изпълня очакванията. Батето мълчеше, с него се разбирахме без думи.

Мъкнеха го на театър, по концерти и "светски" партита. Гласът от телефонната слушалка заповеднически нареждаше:

- Ризата ти да е чиста, изгладена! Изглади си и панталона! Първо го изчеткай! Да се обръснеш, чу ли! Сложи си от дезодоранта, който аз ти подарих! В седем ще ме чакаш пред "Будапеща"! Купи ми цветя!

Той изпълняваше всичко в същата последователност и в седем часа чакаше - лъснат, бръснат и в главата блъснат. Ирина го разиграваше като циркаджийска мечка, за да покаже на приятелчетата си кой отстъпва пред повратливото й задниче. Не исках да го уязвя, ала това много ми приличаше на гавра с достойнството му. Когато ги срещах за малко, по коридорите на Университета или по-рядко из улиците, си припомнях една подобна история.

В някаква кланица работници се опитвали да натикат в бокса за умъртвяване млад и силен бик. Мирисът на кръв уплашил и настървил животното. Бикът се мятал, ревял, всячески се стремял да се отскубне. Неколцината касапи едва го удържали. Борбата продължавала доста време, животното беснеело и ритало мъжете. Съвременната цивилизация била изобретила твърде хуманно средство за убийство - добитъкът се вкарвал в бокса, в ноздрите му мушвали специални електроди, протичал силен ток и на животното му оставяли десетина секунди за прощално предсмъртно болеро. Няколко конвулсивни гърча и вече чаткали сатърите. Доволното сито човечество не виждало интимния садизъм, то предъвквало и храносмилало тлъстите и сочни бифтеци.

Този бик не се давал. Всички се уморили, колячите безуспешно дърпали ремъците и бутали задницата.

Минал някакъв старец, погледал коридата и извикал:

- Не така, момчета. Не се мъчете! Докарайте една крава и бичето само ще влезе да му теглите ножа. Само ще влезе!

Един от работниците довел крава от стопанството. Бикът се оживил, подушил женската, любовта пламнала. Повели кравата към бокса, мъжкарят кротко я последвал. Влязъл в помещението и получил солидна доза цивилизация в ноздрите. Светът за него свършил с несбъднатата любов...

Колко обичах Диляна! Не се опитвах да се разбирам или анализирам, просто я боготворях. Подло я сравнявах с другите момичета и с готовност й присъждах палмата на първенството.

Чувството не ме правеше по-социален. Всъщност не мразех хората. Мразех мислите ми. Отвращаваха ме едноизмерната разумност, правоъгълните възгледи и канската им безотговорност. Бягах в любовта си като в сигурно убежище. Диляна гиздеше своя живот, аз гиздех нея и това ми беше достатъчно.

Държавата се разпадаше, по улиците се точеха километрични опашки за храна, хората бяха свирепи и гладни, отблъскващи в нищетата си, ходеха като смъртници. Политиците довършваха мизерните трохи доверие, което обществото успя да събере с толкова усилия. Търгашите устремно богатееха, сега бе моментът да се дерат по десет кожи.

Дразнеше ме ненаситният ламтеж за пари, който бе още в зародиш. Не можеше да се сравни с нищо, пътят към бързото забогатяване минаваше през гешефт или спекулация. Никой не възнамеряваше да печели от собствен труд, а наивниците скоро фалираха. Полагаха се основите на изключителна нравствена разруха, чиито гадки плодове узряват двадесетина години по-късно.

Поне веднъж годишно в света се подемаше инициатива за подпомагане на болните от СПИН или против наркотиците, за гладуващите от Африка и прочее. Събираха се живи легенди на музиката, организираха префърцунени концерти и средствата отиваха в помощ на нуждаещите се. Приходите възлизаха на няколкостотин хиляди долара, това се считаше за голям успех. Задоволяваше се малко извратената потребност от благотворителност на Запада и всичко утихваше.

В Абсурдистан потънаха милиони и милиарди от зелената валута, нямаше изгледи да бъдат възстановени, а виновниците въдворени, според заслугите, в "Пандиз палас". Преследването на финансови далавери дискредитираше политиците, те считаха, че са безсрочно абонирани за своите лаври. Хилядите попарени данъкоплатци постепенно изпадаха в култивираното си вцепенение и униние. Развихрените вълчи страсти оставаха непонятни, народът се страхуваше за себе си и децата си и боязливо се свиваше на сиромашката чергица.

Това бе най-деморализираното време. Безразборно се грабеше, кой каквото докопа, всичко се препродаваше. Сечаха се гори, бившите собственици си възвръщаха полета с пънове. Плячкосваше се всякакъв инвентар, текезесарските стада се подлагаха на поголовно клане и гладен мор. Сключваха се невъобразими сделки, корупцията в цялата държавна машина достигаше космически мащаби. Наглостта гордо минаваше за професионализъм. Светините бяха смъкнати в калта, стъпкани и обругани. Държава ли? Не, порутена кочина.

Точно тогава се сееха семената на раздора. Тези, които за година и нещо изпраха огромни количества пари и после се напъваха да играят балкански крезове, градяха собствената си представа за благоденствие. Подаряваха на отрочетата си скъпи автомобили за рождените им дни, заобикаляха се с разкош и отглеждаха пепелянки в пазвите си. Защото децата - пъпчиви инфантилни издънки - растяха и се възпитаваха в отровна среда, където безчестието зовяха "бизнес", цинизмът беше "нюх към сделките", а безскрупулността - "пробивност и инициативност". На богаташките деца не им оставаше нищо друго, освен да вървят по родителския път, докато прегазят труповете на бащите си. Щяха да знаят само да поглъщат и крадат, а по-лабилните да се самоубиват, те винаги така свършваха. Поколението растеше инертно, без интереси, безцелно. Там интелигентността изглеждаше обидна, а останалата почтеност - смехотворна. Часовникът пречеше, времето се разпределяше между бодибилдинг, джинфис и билярд. Парите на "папа" осигуряваха перманентното преживяне, друго не им и трябваше.

С дълбоко удовлетворение наблюдавах израждащите се муцуни.

Другите пък, завиждащи на първите, трупаха злост и коварство, за да надминат учителите. Зубреха чужди езици и бизнес-школи, акумулираха енергия за бъдещи подвизи. Знаеха, че успехът е в действия като ренесансова трагедия. Нищо не ги трогваше. Веднъж загризали кокала, можеха да умрат само от задушаване при невнимателното му гълтане. Така ми осигуряваха постоянната безплатна порция социално воайорство и аз охотно се отдавах на тази изтънчена перверзийка.

Истината беше, че ми се гадеше от тях и сладникавата им смрад. Ценното оставаха Диляна, книгите и музиката. Живописта лекуваше изтерзаното ми от тротоарния кич естетическо чувство. Отново започнах да се вглеждам във "Фениксът от Тегея".

 

* * *

 

Изпращах Диляна една вечер в края на март. Наближаваше десет, целунахме се за последно и тя влезе в асансьора. Аз поех към тавана.

Прибрах се, включих телевизорчето и си приготвих вечеря. Дъвчех бавно, на екрана разярен мъж гонеше младо момиче, тя май му дължеше пари. Вероятно френски филм.

Внезапно на вратата се почука. Обадих се:

- Да?

Диляна нахлу, сякаш бягаше от нещо много страшно и зловещо. За секунда погледнах екрана - там момичето също влетя в някакъв апартамент. Получаваше се моментно преливане на кино и действителност, но аз мислех за друго.

- Какво става, Гуини?

Тя носеше голям сак, тръшна го на пода и ме прегърна. Беше запъхтяна и потна.

- Избягах от баща ми. Чакаше ме вкъщи да ме прибере. Дядо ми се бил съгласил. Няма да живея при него и това е! Искаш ли ме?

- Цялата!

Всичко стана твърде бързо и отговорих спонтанно. Тя ме целуна. Погледът ми попадна на сака.

- Как успя да си събереш нещата?

- Нищо не съм събирала. Баща ми го беше стегнал. Даже не знам какво има тука. - Разтвори ципа и заизважда разни дрехи. Продължи да разказва: - Прибирам се вкъщи, те с дядо ми седят в хола. Баща ми вика: "Идваш при мене! Дядо ти се съгласи." Дядката ме гледа едно гузно, сигурна съм, че оня го е лъгал нещо. Събрал ми нещата, хвърлял къде каквото свари. Сложихме саковете в асансьора. Изчаках го да се върне за последните, грабнах тоя и хукнах. Половин час обикаля из квартала да ме търси. Аз се криех зад колите и дърветата. Накрая не виждах ладата, хванах такси и направо при тебе. Той не знае къде живееш.

- Дори и да научи, не ме интересува. Ако трябва ще го направя на маймуна в главата!

- Ще ме търси. - Диляна разгледа дрехите си. - Не е зле, а? Два пуловера, любимите ми тениски, другите дънки и тази ризка. А, има даже и един чорапогащник! Върхът! Оставам тук, да си го зачука копелето! Няма да живея с него!

Прегърнах я и пошепнах в ухото й:

- Гладна ли си?

- Като ламя!

- Хайде тогава да вечеряме.

Наведох се и целунах Бени. Така Диляна заживя при мен.

Сблъсках се с неочакван проблем - как да я събуждам за училище. Оказа се невъобразима поспалана. Глезеше се, симулираше главоболие, изведнъж си спомняше, че първите часове щели да бъдат свободни и най-различни други финтове. Вземах курс на твърда политика, тя намусено се подчиняваше. Излизаше и уж отиваше на училище, а засядаше в близкото кафене, където я намирах след известно време.

Нейна съученичка завеждаше медицинската секция на класа и уреждаше извинителни бележки, аборти, контрацептиви и тем подобни. Все пак Диляна се стараеше да не допуска твърде много отсъствия. Поддържаше онова добре познато равнодушие към всичко, опитващо се "да вкарва в пътя".

След няколко дни мои приятели от Академията ме научиха да правя обеци, пренесохме необходимите инструменти и материали и започнах. Диляна беше във възторг. Чертаеше фантастични сюрреалистични форми и постоянно ме тероризираше да й ги правя. Не можех да откажа. Тя стана момичето с най-хубавите обеци в гимназията. Носеше в училището и продаваше на другите от стандартните модели, но не пропускаше да отбележи, че нейните са единствени. Много се гордееше.

Бижутата се харесваха, потръгнаха, оправяхме се с парите. Получих две стипендии, купих й парфюм, по който въздишаше отскоро, и едно ажурно сребърно пръстенче. След това не можах да се отърва от целувки.

За пръв път от доста години живеех с някого по-дълго. Обичах собственото си пространство и подозрително го пазех. Постепенно станах малко саможив, което не личеше по метълджийския вид и дългата ми коса. По-сетне разбрах, че е най-добре положението да се запази. Харесвах тишината и усамотението в компанията на хубава книга, чаша коняк или красиво момиче. Но книгата се връщаше на лавицата, конякът свършваше, а момичето разказваше посред нощ на сестра си:

- Представяш ли си, той е метълист, а пие рядко и чете книги?!! Когато го видях за пръв път, с тези сиви очи и дългата коса, си помислих, че веднага може да ми изпие кръвта, а той ме попита защо нощем гледам луната от балкона. Не разбрах откъде знаеше, но направо ме разби!

Не понасях никой, включително и родителите, да ми натрапва собствените си разбирания или начин на живот. С баща ми постоянно се карахме, Пуфи не успяваше да угоди и на двама ни. Затова, като ми писнеше, си хващах партакешите и се връщах в бърлогата.

Живеех затворено. Човек не може да избере физиономията или родината си, но може да избере какъв да бъде.

Сега имах шанса да живея с любимото си момиче, което за мен беше всичко - приятел, любовница, съквартирант и помощник. Трябваше бързо да се нагодя, защото се случваше да мърморя като обран поп.

Пазех се от изкушението да формирам Диляна по свой вкус, но улавях, че е поразена от моя свят и иска по някакъв начин да споделяме не само трапезата и леглото. Нарочно изчаквах да се заинтересува от нещо, не желаех да се натрапвам. Помежду ни лежаха десет години - факт, с който поне аз се съобразявах.

Разговаряхме постоянно. Тя се чувстваше неограмотено селянче, а аз полагах усилия да обяснявам, че на шестнадесет не се мечтае за Нобелова награда. Понякога се възмущаваше и ме обвиняваше в коравосърдечие, жестокост и корист. Беше искрена, сърдеше се и не ми говореше.

Търпеливо й разказвах за историята и политиката, за отмиращото традиционно изкуство. Веднъж споменах, че не желая да бъда от армията на ТЪПОТО ДОБРО, исках да бъда естествен и да не се срамувам от това. Добър и справедлив е бил Христос и юдеите го закичили на един кръст. Той пък после им отмъстил, като не слязъл от него...

Диляна питаше защо се подигравам с всичко, дори със смъртта. Защо съм говорел така непоносимо откровено? Шегувал съм се даже с любовта ни, значи не я обичам, така ли?

Замислях се. Намирах се във време, което никога нямаше да харесам, и сред хора, принадени към мен като роднини, съседи или сънародници. Никой не се интересуваше от стремленията ми, затова нямах намерение да следвам техните. Спокойно разхождах дънките, якето, обецата и възгледите си. Слабо се тревожех от мнението на околните за персоната ми, а ако те можеха да разберат моите впечатления, сигурно щяха да ме линчуват. Това нямаше да измени положението, щеше да го затвърди.

Разпределях основанията за собственото си съществувание между бащините мераци, безкрайното любопитство към вече мъртви светове и елегантната небрежност на непосредственото ми битие. Не желаех да оправдавам живота си с нищо обществено значимо. Ако някое мое действие съвпаднеше с това на другите - добре, но дотук! Моето добро не означаваше стремеж към власт или руменобузо превтасване. Усещах в себе си кълновете на нова мощна сила, която щеше да ми позволи някой ден да загърбя без съжаление всички тези досадници. Политиката винаги е била безконтактно порно.

Трудно й беше да ме разбере. Въпреки своя нещастен живот тя запазваше мила и отзивчива душа, готова мигом да откликне на нечие падение. Тук проличаваше разликата. Аз също бих откликнал, докато не доловех кокетирането. Не понасях хора, изнасящи несгодите си навън и парадиращи с тях като с медали. Славянските черти ме отвращаваха. Подминавах просяците по улиците. Много по-честно и за двете страни е да научиш другите да ловят риба и да пекат хляб, отколкото да ги нахраниш с пет хляба и две риби. Защото сетне ще питат за още...

Гуини твърдеше, че съм искал всички да са като мен и понеже не било така, съм ги подигравал и мразел. Оставях ненавистта, тя беше дежурна, но ако ми приличаха, пръв щях да стана дебел еснаф и простак.

Бадемовите й очи святкаха, казваше, че съм бил егоист. Да, ако "егоизъм" се наричаше нежеланието да се впишеш в безличното градиво на безумието, да олицетворяваш "тухла в стената" или десет цифри "единен граждански номер" - тогава бях невероятен егоист! Но смятах да се развивам още в тази насока.

Като изключим подобни тягостни разговори, след които пушехме с гръб един към друг, съвместният ни живот напомняше лъчезарната поезия на незавършен сонет. Препиранията, когато тя се изкарваше прекалено добра, а аз преднамерено лош, не можеха да разбият единението, то бавно се раждаше. Свиквахме заедно и трудно се разделяхме за по-дълго.

Лекомислието на другите ме изкарваше фустогонец, женкар и подобни комплименти. Ревнуваха ме от Диляна и се опитваха някак да ме приобщят към тях. Набързо обяснявах да ме оставят на мира. Те многозначително се споглеждаха, заключавайки, че в момента не разсъждавам с предназначената за целта глава... Аз пък отрязвах, че любовта си е моя и ако искам ще мисля, ако искам - не. Те свиваха рамене и се отдръпваха.

Непрестанните размишления бяха противопоказни в грубата и ирационална реалност. Имах нужда да отпусна духа и тялото си в любимия човек, а това момиче бе най-хубавото преживяване, случило ми се досега. Можех ли да моля друго, освен блаженството ми да продължава безкрай?...

Гледах я, докато спи. Пушех след полунощ и я наблюдавах на приглушената светлина на лампата. Едната ръка стискаше възглавницата, другата лежеше на смачкания чаршаф. Изящният й хълбок даваше форма на бялата тъкан, гадаех къде са разположени малките розови крачета. Гръдта й, отпусната настрана, се повдигаше равномерно. Косата бе разпръсната, закриваше част от лицето и шията, а бенката очакваше последната си целувка. Полуотворените й устни леко поемаха топлия въздух. Понякога промърморваше нещо, сладко примляскваше, размърдваше се и отново притихваше. Сънуваше постоянно, защото очите се движеха под прилепналите клепачи. Мечтаех да сънува мен, само мен, мен, мен, мен!

Времето ромонеше, аз продължавах да я съзерцавам, нощта и настъпващата пролет съзаклятничеха с уморения ми взор. Образът й палаво се отделяше от ресниците ми, прегръщаше моя силует и двойката политаше във всемира. Намирахме своето място сред съзвездията и оставахме там завинаги. Превръщахме се в искрящо сияние, инкрустиран блясък върху небе от хематит. Отсреща Персей и Андромеда въодушевено ни махаха за поздрав...

Откъде се появи това момиче? Стотици пъти си припомнях запознанството ни, първата целувка и всичко останало. Все още мислех, че не я заслужавам. Щях да убия всеки, осмелил се да я обиди или да ми я отнеме, а сам тънех в догадки дали ми се полага такава красота. Очаквах да ми отпуснат живот, вместо сам да го взема. Злобно въставах срещу себе си и тези небивалици. Тя беше тук, можех да я докосна с ръка, а робувах на своето тъпоглаво възпитание. Обещах си да изтръгна присадените вериги, стягащи моето напористо сърце и пречещи на всичко, което вълнуваше съществото ми. Щях да изгубя много кръв, ала няма по-категорична победа над собственото малодушие. Любовта ми изискваше прероден и монолитен Виктор, а не чувствено неувереният млад мъж, какъвто бях. Търсех от съдбата повече страст, дързост и бяс. В сравнение с околните изглеждах освирепял звяр, но това не ме задоволяваше. Исках още, жадувах абсолюта, където започваше първозданният човек. Трябваше да изчерпя действителността, да изцедя последните капки живот от себе си. Другото не си струваше. Всичко или нищо!

Вечер обикновено седяхме вкъщи. Ходехме и на кино, обичах да обяснявам на Гуини разни режисьорски похвати, операторски трикове или актьорско майсторство. Тя ме слушаше, видимо заинтригувана. Говорех за психологическия пълнеж на образите и емоционалните отсенки. Понякога оставаше озадачена откъде зная как ще завърши филмът. Подозираше ме в евтино шарлатанство, смръщена питаше за списанието, което съм чел. Разсмивах се с глас.

Играехме карти, тя ме съсипваше. Накрая възмутен ги разхвърлях из стаята, обвинявах я, че ме мами и започваше боричкането на пода.

Обичахме бяло вино и често купувахме по някоя бутилка. Откраднахме две разкошни чаши от един бар. На въпроса на сервитьора Диляна отговори с толкова целомъдрен поглед, чист като планински ручей, че онзи хапльо тутакси повярва в саморъчната си кражба и объркан се заизвинява.

Кристалният звън отекваше в тишината, през кехлибарената течност Гуини изглеждаше бледа и далечна като самодива. Тя предлагаше най-различни наздравици, аз пиех за нея. От виното страните й пламваха, взорът се превръщаше в тъмна бездна, където покорно политах. Любехме се с часове, пиейки се с очи. Оставаха две зовящи тела и кафявото кадифе, галещо стоманата на сивите ми ириси. Болката над диафрагмата ме дълбаеше като свредел. Бях безкрайно щастлив!

Изпитвах едно ново усещане за пълнота. Никога преди не се беше случвало. Струваше ми се, независимо какво вършехме, че Диляна допълва мен, а аз нея. Във всеки момент знаехме какво иска другият, отгатвахме желанията си и ги изпълнявахме. Беше прекрасно и малко прокобно. Преливахме се, създавахме някакво по-висше единение, където пол, възраст или нрав изветряваха в понятия. Откривахме свои пространства, срещахме се там като новородени и извайвахме незрим светъл копнеж към съвършенството. Отваряха се тайни двери, съкровенията ни весело тичаха по златните поляни на вечността. Нямаше притворство, нямаше свян, срещу нас нежно се усмихваше детето на слънцето. То бе нашата любов, гола и простичка, ала именно затова безсмъртна. Нали хората творят красотата, а Боговете й се наслаждават?!

Когато заспивахме, телата ни образуваха топла тръпнеща цялост, извивките на краката и торса ми идеално прилепваха в меките очертания на Гуини. Повтаряхме си, че сме родени един друг, а Боговете са ни запознали, за да ни накажат с вечно неудовлетворение и взаимна жажда. Устните се целуваха сънени, но плътта продължаваше непрестанно милувките си в уютното лоно на мрака.

 

* * *

 

Диляна живееше при мен вече три седмици. Времето сякаш свистеше, когато бяхме заедно, и бавно влачеше охлювена диря, щом отивах на лекция или тя на училище. След това веднага се намирахме. Случваше се да изникне нещо непредвидено, да се отклоним от известните маршрути, все едно - или я настигах някъде по улиците и връхлитах като ястреб, или хладните й ръце ненадейно закриваха очите ми в трамвая.

Някой много рано заблъска вратата. Събудихме се трудно. Тя ме погледна въпросително, аз сбърчих вежди. Тази част на денонощието беше неподходяща даже за неканени гости. Хлопането продължаваше на равни интервали.

- Кой е? - попитах аз.

Отвън прозвуча женски глас:

- Аз съм.

- Това е Боряна - възкликна Гуини и се разбърза. - Боби, ти ли си?

- Да. Отваряйте, де!

- Чакай да се оправим.

Погледнах часовника, стрелките показваха шест и половина, по дяволите!

Прибрахме надве-натри леглото, аз открехнах прозореца. Диляна изнесе бутилките и пепелника. Облякохме се.

Отворих. Боряна стоеше отвън с някакво дългокосо момче, по-ниско от нея и с физиономия на мравояд.

Двамата влязоха, няколко секунди сестрите се гледаха безмълвно и изпитателно. Голямата, чиито коси бързо се прошариха след трагедията с майка им, а лицето посърна, и малката, много по-борбена и безкомпромисна. Имаха общи черти, ала човек трябваше да ги види заедно, за да забележи приликата.

- Какво правиш тук? - рече рязко Боби.

- Тук живея. Баща ми иска да се върна там. Няма да стане.

- Откога не си ходила при дядо?

- Откакто избягах. Баща ми сигурно дебне. Както знаеш аз съм непълнолетна и ще ме прибере, ако трябва, с полиция. Затова рядко ходя на училище, той е бил и в гимназията да разпитва.

Какъв глупак съм бил! Чак сега проумях защо с такова нежелание отиваше в гимназията. Тя се страхуваше. По тази причина постоянно се въртеше около мен, гледаше все да сме заедно. А аз бях зает със собствените си преживявания и се опивах от богатството на чувствата си. Дотолкова бях заслепен, че не отчитах елементарни неща.

Момчето разглеждаше стената с плакатите ми и мълчеше. Запалих цигара и предложих:

- Да направя ли кафе?

Нуждаех се от конска доза.

- Аз бих пила. - Боряна погледна спътника си, той поклати глава и тя се усмихна: - И двамата няма да ти откажем. - Занимавах се с котлона, сестрите продължиха разговора. Боряна каза укорително: - Дядо се е побъркал. Баща ми му е наговорил само глупости. Ти от двайсет дни не си стъпвала там. Старецът не може да се оправя сам.

- Боби, а ти откога не си ходила при него? Все мен изкарвате виновна. Знаеш, че теб той обича повече, ти порасна с тях. Грабнеш си шапката и по три-четири месеца никаква те няма. Дядката стои по цял ден на прозореца да те чака. Чака теб, не мен! Като се прибирах вкъщи виждах, че седи срещу вратата. Трепваше, когато влизах, после разбираше, че не си ти и пак се отпускаше в креслото. Мен ме прибра, защото и той вече не понасяше безобразията на баща ми, нищо, че му е син.

Забелязах, че и двете казваха "баща ми", сякаш се касаеше за двама различни мъже. Не употребяваха дори "баща ни", а "татко" явно бе немислимо. Спомних си, че по същия начин се обръщах към моя родител.

- Ти видя ли се с баща ми? - поинтересува се Диляна.

- Да. Каза, че си малка пиклива глупачка, ще те намери и ще те върне с ритници при него.

- Ах, как ги обичам такива майстори! - подвикнах и изгасих фаса. - На кой етаж живее?

- На шестия.

- А мога ли да го пробвам как се справя със свободното падане от шестия етаж?! Ако Диляна беше момче, досега да му е натрошила дебелата тиква!

- Ти няма да се месиш! - Боряна сама не вярваше на думите си. - Баща ми има право по закон.

- Ще има право, ако изоставиш сестра си. Ти можеш да му се противопоставиш. И бъди сигурна, че иначе ще му смачкам фасона. Защото, Боби, цялото им поколение е такова, разбират единствено от твърд отпор. Развъждани са в див комунизъм. Те дори не знаят какво изпитват към нас, просто се възпроизвеждат като зайци. Всякакви обяснения са излишни, родителите ни смятат, че винаги са прави, те са безгрешни. Апропо - сетих се изведнъж, - как научи къде живея?

В очите на гостенката светна хитрост.

- От Краси. Срещнах го в Университета и го питах, уж информативно. Ходих до старата ти квартира, оная тросната мухла ми вика: "Не зная, той дори не се сбогува прилично". Трябва да знаеш, че си ужасно неприличен.

Троснатата мухла беше бившата ми хазайка.

- Знам, знам. Много държа на нейното мнение и ей сега ще се спомина от мъка.

Продължих да ги ръся от този род, сестрите се подхилваха и избухнаха в смях, когато заявих къде ще си вържа траурната панделка. По устните на младежа пробяга нещо като усмивка, още не бе издал нито звук.

Боби пак заговори Диляна:

- Ще се върнеш ли при дядо?

- Ако баща ми закара багажа и ме остави на мира. Няма да отида там, предпочитам да прося по улиците, но при него и оная тъпа фльорца няма да живея!

- Боби, можеш ли да го убедиш да я остави при дядо ви? Защо така драпа за нея?

Едва завърших и скочих, кафето се надигна. Разпределих го в чашките и го поднесох.

Седяха още около час. В последна сметка измъкнах обещание от Боряна на всяка цена да убеди баща си да не закача малката. Имах предчувствие, че нещата ще се уредят гладко. Предупредих Боби, че въобще няма да се церемоня, ако онзи е решил да тарикатее. Сетне да ме дава под съд, негова работа. Дъщеря му не беше тъпан, за да я бие, щом му скимне.

Разбрахме се и подхванахме по-неангажирани теми. Както и предполагах, те се връщаха от купон и затова ни вдигнаха посред нощ. Шеговито ги благославяхме с разни мръснословия. Диляна се смееше, хвалеше се с обиците си. Избрах подходящ модел и ги подарих на Боби. Много се зарадва и веднага ги сложи. Отиваха й. Приятелят измуча няколко пъти, това бе всичко от него. Изключително антипатичен екземпляр.

Поклюкарствахме и за общи познати. Боряна беше ядосана от държанието на Ирина. Докато разговаряли с Краси, не повече две минути, Ирина плътно го държала подръка и не изпуснала нито дума. Не казала нищо, но фиксирала Боби враждебно и злобно, сякаш моментално ще й отмъкне мъжа. Накрая тя заключи:

- Голяма кобра! Как можа да излъже това добро момче?!

Тръгнаха си, часът беше осем. Диляна миеше чашките и пепелника, аз се подготвях да работя по накитите. Резкият й глас ме стресна:

- Аз не съм твоя собственост!

Обърнах се изненадан и попитах:

- Защо ми говориш така?

- Защото се разпореждаш с мен като с куфар. Ако искам, ще отида при баща ми.

- От двадесет дена непрекъснато твърдиш обратното.

- А ти от двадесет дни се опитваш да ме притежаваш. Аз най-добре зная какво е добро за мен, ти обаче постоянно ме поучаваш. Омръзна ми от уроците ти!

Нищо не разбирах. Гледах гневното й лице, блесналите очи и нервните ръце, изплакващи съдовете. Като че говореше на някой друг, не на мен. Не виждах в какво толкова съм прегрешил. Учудих се откъде дойде тази ярост и казах несигурно:

- Виновен ли съм за нещо?

- Не ми натрапвай разбиранията и закрилата си! Не съм те молила за това. Сама ще се оправя.

- Чувам добре, не викай! Ами тогава да не беше бягала от баща ти, да те заключва вкъщи и да те спуква от бой! Това ли искаш?

Аз също се ядосах и запалих цигара. Разтреперих се.

- Искам всички да ме оставите на мира! Всички!!!

Диляна се тръшна на леглото и заплака.

Пушех прав до прозореца. Гуини хълцаше зад мен. Умело бе крила настроенията си и сега, ведно със сълзите, се изливаше напрежението от нежеланото двуличие. Оставих я да се наплаче.

Имах ли право да се натрапвам? Имах ли право да я занимавам със себе си, след като видимо й тежеше? Къде свършваше любовта и къде започваше собственическото чувство, което бе забелязала у мен? Кой в края на краищата определяше границите на свободата ни, ако не самите ние?

Облякох се и излязох. Вървях напосоки по улиците, накрая седнах в едно бистро. Поръчах и отново запуших, напоследък цигарата не слизаше от устните ми.

Поглеждах отнесено минувачите и мислех. Неочакваното избухване на Диляна възвърна в паметта ми разни позабравени епизоди, сега изпъкващи отчетливо в захаросаните ми представи. Припомних си досада, някакво раздразнение, които самодоволната ми влюбеност лековато подминаваше. Трябваше да се върна назад, за да преценя къде любовта ми бе започнала да се любува сама на себе си, загърбвайки своята същинска вдъхновителка.

Обичах я дълбоко и силно, чувството ме възраждаше и вдъхваше нов смисъл на разцентрованото ми съществуване. Исках любимата жена да бъде прелестно видение, хладен пролетен дъжд, освежаващ напуканите устни на душата ми. Всячески се стремях да й покажа света от моя взор, бих й дал очите си, за да съзре неповторимата си красота, появила се в една мъртва и изоставена земя. Когато говорех с желание и страст за отминали епохи, герои и великолепни жени, в чиито нозе са били поставяни цели царства, се опитвах да обясня, че човешката култура е един бездънен вълшебен съд, от който можеш да черпиш живителен еликсир за съсухрените си чувства, разпадащи се отношения или безлични откровения. Да, родината е там, където се чувстваш на мястото и в себе си. Изкуството представлява добродушен стар приятел - зарязваш книга, картина или музикален етюд, напиваш се скотски, а на следващата утрин въпросното соло за мозъчни гънки е с теб по старому.

Имахме наше любовно пространство, което обогатявахме, но поотделно. Обичахме се поединично. Звучеше идиотски и въпреки това бе определено точно. Всеки доукрасяваше другия, измисляше ореола и накрая му го окачваше като примка на шията. Търсехме нещо интересно и необичайно, смело си го приписвахме и нехаехме, че превръщаме фантазията в адвокат на истината. Всъщност чувствата ни се срещаха в твърде малко допирни пунктове, а те оставаха по-скоро случайни попадения.

Копнеех за миговете, когато Диляна ме глезеше, поставяйки главата ми в скута си, шепнеше ми разни мили имена, идващи й наум или развиваше амбициозни планове за бъдещето, където побъркан Дядо Коледа пристигаше по шест пъти в годината и изсипваше безразборно милиони, лимузини, екстравагантни отпуски и аз, в ролята на безпрецедентно талантлив психоаналитик. Тя беше преданата съпруга на безпрецедентно талантливия психоаналитик, придружаваше го по конференции и симпозиуми. Виждаше ми се доста скучновато, смеех се, а тя купуваше нова вила в Швейцария и яхта за пълнолетието на големия ни син. Обвинявах я в осчетоводяване на мечтанието, ала май настъпваше времето да забележа, че подритвам парчетата истина. Като на нормално момиче любовта й щеше да бъде правопропорционална на изкусителния звън в джобовете на избраника. Не ставаше ясно какво представлявам в момента за нея. Това ме измъчваше.

Не отричах съвсем парите и желанието да се живее сносно, но се намирах далеч от мидасианството. Стремежът към финансови подвизи ми беше чужд, липсата му щеше да ми пречи. Освен силата в мое лице жените виждаха и масата, която можеше много да работи и много да носи вкъщи. Перспективата ме отблъскваше.

Чаят отдавна бе изпит, пепелникът - пълен с угарки. Станах и излязох.

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух