напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



06


Ядях безвкусната супа в мензата съсредоточено и някак рязко, сякаш й отмъщавах за нещо. Хапка кораво хлебче. Глътка жълтеникава течност, в която късметлиите понякога откриваха картофче, фиде или късче месо. Не гледах встрани, очите ми се ограничаваха с квадрата на лекьосаната покривка. Околните не ме вълнуваха.

Усетих, че е пред мен, без да вдигам глава. Бях сигурен, че ме наблюдава и все някога ще проговори. Нямах намерение да започна пръв.

- Свободно ли е? - попита тя.

- Разбира се, заповядай.

- На всички ли казваш така?

- Супата е блудкава.

- Взех я за теб.

- Значи пак съм доброто прасе?!

Диляна се разсмя, седна на съседния стол и ме разроши. Отдръпнах се.

- Нали искаше да те оставя на мира?

Тя хвана косата ми - обожавах този неин жест - привлече ме към себе си и ме целуна.

- Още ли се сърдиш за сутринта?

- Считам, че се нуждаем от един разговор, много дълъг и много честен. Какво ще кажеш?

- Днес имаш ли занятия?

- Не, денят ми е свободен.

- Хайде да обядваме, да си купим вино и да се приберем. Съгласен ли си?

Кимнах утвърдително.

- Целувка за Бени?!

Наведох се и прилепих устни в бенката. Диляна бърникаше с приборите в чинията.

.........................................................

- Когато те видях за пръв път си помислих, че не съм срещала по-красив мъж. Казвам го сериозно, не се хили! Не зная как съм изглеждала, но ми направи неотразимо впечатление. Приятелите на сестра ми са все мутри и в първия момент се запитах какво общо може да имаш с тях. - Тя тръсна цигарата. - А този хубав мъж седеше пред театъра и лапаше грозде. Беше много смешен. Сетне разбрах, че съм влюбена в теб. Ти се обади чак на петия ден, аз исках да те видя още на следващия. Всъщност... въобще не ми се тръгваше. Чудех се какво правиш, че не звъниш. Мислех, че имаш няколко гаджета и ги въртиш наред...

- Задушевни излияния чувам.

Главата ми лежеше в скута й, надигнах се и отпих малко вино. Гуини продължи:

- И ти сигурно си си мислел, че освен чичката ходя с още някой, нали?

- Аз бях обезумял по теб!

- Да, но ме целуна чак след месец!

- Въпрос на принципи. Щеше ми се да те любя още щом те видях. А после? Не мога, просто не съм такъв. Обичам завоеванието, но двойно повече обичам отдаването.

- И усетих, че ме обичаш. Стана по особен начин, една сутрин се събудих с тази мисъл. Наблюдавах те известно време и реших, че е истина. Защо досега само веднъж си ми казвал, че ме обичаш?

- Защото не сме в американски филм. Но, ако искаш, ще ти го повтарям три пъти дневно, като витаминчета.

- Само ако го чувстваш. - Наведе се и ме целуна. - Сега ти казвам, че те обичам!

- Докога?

Ощипа ме и аз потръпнах.

- Винаги се държиш като пълен идиот!

- Знаеш ли, рядко си ми правила лошо впечатление. Искаш ли да ти кажа кога беше за пръв път? Много се изненадах.

- Кога?

- Когато каза, че ще разкараш чичето веднага, щом се появи нещо подходящо на хоризонта. Ето, аз бях "подходящото нещо". Прозвуча ми адски грозно, някой ден ще кажеш така и за мен.

- Тогава беше друго.

- Тонът ти беше сух и безразличен, сякаш се отнасяше за стара непотребна вещ. Това ме стресна и ме постави нащрек.Осъзнах, че само по дата си на петнайсет, всъщност вече беше голяма и достатъчно цинична. Никак не ми хареса. Освен болката издаваше и пресметливост.

- Мразиш ли ме? Много си директен.

- Искреността е единственото ми положително качество, като изключим кръвната група.

- Забелязал ли си, че приятелите ти трудно понасят твоите думи? Аз също.

- Зная, но нали затова сме приятели?!! Теб и тях не мога да лъжа. Благодарен съм ви, когато ми отвръщате със същото. Защо да не помогна срещу баща ти?

- Не желая да завися от никого. В някои случаи се държиш като него и ме обиждаш. Не си ме купил.

- Не разбирам какво имаш предвид, просто искам да се чувстваш добре. Лошо ли е?

- И го правиш, като ми натрапваш своите мисли. Витаеш някъде, въобще не виждаш какво става около теб, хлътнал си в книжни представи, пееш рокбалади и ревеш като животно, когато гледаш слънцето. Понякога ме плашиш, наистина приличаш на луд. После си най-нежният на света, не съм в състояние да се опомня, след като сме се любили. И когато цялата бях изтръпнала от удоволствие ти набързо ме намаза с мед! Беше си абсолютна кретения, нищо, че ме побърка с целувки. Не зная какво ще ти хрумне в момента и това ме безпокои. Защо мълчиш?

Допушвах цигарата. Изгубих интерес към разговора, всичко ми стана ясно. Диляна очакваше да се движа и мисля в границите на общоприетото и предвидимото. Не възнамерявах да обитавам тази област, там съществуваха свободно пасящите граждани. Може и да не се различавах от тях, но погледът бе мой и аз определях хоризонта на мечтите си.

Усилията ми отиваха напразно, романтизмът на любовта багреше в ярки цветове единствено моя взор. Отсреща възторгът ми се възприемаше като малък психиатричен празник. Исках да я променя, ала нейното желание към мен изглеждаше не по-слабо. Бяхме стигнали онази мъртва точка, когато чувствата бавно се утаяват в скверно властно високомерие. Накрая щяхме да решим, че не се заслужаваме. Разбира се, тези мисли мигом отлетяха от главата ми, но изводите останаха като кукувичи яйца.

Не знаех какво да сторя. В последните дни нещо се прекърши. Уж всичко вървеше постарому, с Диляна запазвахме взаимната си ненасита, ала сякаш сменихме скъпоценния кристал с пластмасова ширпотреба. Внезапно осъзнах, че изпадам в смешни положения, което не ме озлоби. Натъжаваше ме. Цялата ми страст, целият плам угасна, не желаех повече да я сравнявам с каквото и да било, то оставаше старомодно упражнение за развинтена влюбена фантазия.

Продължавах да й се любувам, безброй пъти целувах Бени, но това вече бе само Диляна, Гуини избяга при Артур. Пак се радвахме и лигавехме, ала пресилено. Мълчаливо правехме накитите. Ходехме на кино, сетне не обсъждахме филмите. В тролея тя седеше в мен, гледахме в различни посоки. Нощем заспивахме рано, след задължителната целувка за лека нощ.

Любехме се стръвно и хищно, като че се биехме. Разгаряха се някакви жестоки страсти. Отпускахме се и пушехме без нито една дума. Всеки сам консумираше удоволствието.

Диляна се обърна и ме погледна. Лежах, изпънат по гръб и изпращах към тавана дебели димни кръгчета. Тя се размърда и промърмори:

- Това е лудост...

- Кое?

- От известно време не мога да се позная. Когато те гледам, надвесен над мен, когато те усещам навсякъде... взирам се в очите ти... Не, идиотско е!

- За какво говориш?

Дръпна от цигарата, изпусна дима и пак поде:

- Понякога имам чувството...виждам теб, а си мисля, че се любя със... Опипвам те, искам те, а ми се струва, че се любя със...себе си. Сякаш една Диляна люби друга Диляна. Не мога да се отърся от тази мисъл. Напоследък се появява все по-често. Откачам, нали?

Изненадах се от чутото, но не ми звучеше непознато. Въпреки различията, въпреки караниците ние достигахме единението. Инстинктивно загърбвахме привнесени представи и илюзии, пречиствахме любовта си от случайните ежедневни наслоения. Търсехме истинското, съкровеното. Може би именно поради това мълчахме, обичахме се здраво и първично, любехме се до припадък, майната им на разни светогледи и характери!

Диляна ме сепна:

- Къде се отнесе пак? Луда ли съм?

- От научна гледна точка отдавна си за психиатрията, а аз за затвора. В лудницата си знаят работата - хапчета, ледени душове, електрошокове и пак отначало. За два месеца ще те направят писенце. Санитарите ще те изнасилят през нощта. Нали си смахната, и да се оплачеш, кой ще ти повярва? Ще забравиш, че имаш име и тяло, на излизане оттам ще изповядваш само единний светлий комунизъм, поправител недъзите на обществото!! Ако цитираме калоферския сокол.

- Дотук разбрах, че жива в психиатрия не бива да попадам. По-нататък?

- А, ако питаш мен, ти си най-милото и сладко дете, което някога съм срещал. Не мисли, че си мръднала, понеже чувството е ново и непонятно. Може би малко плашещо. Ти обичаш мощно и силно и съм благодарен, че е насочено към мен. Стигнахме върха, където всеки търси в другия себе си, очите виждат собствените си отражения, а устните сякаш се целуват сами. Обичам те и нашите отношения повишават самоуважението ми, защото си красива и по-скоро добра, отколкото наивна. Щастлив съм, че мога да издигна своята същност до теб и да споделя жарта ти. Мъча те с разни теории и фантасмагории, а ти обичаш онова, което представлявам отвъд тях. Обожавам теб и Бени и не бих ви дал за която и да е лакирана фръцла. Тъкмо затова обичам повече и себе си. Иначе казано, обичам те дотолкова, доколкото ми помагаш да обичам повече себе...

Пухкавите устни на Диляна запушиха устата ми.

 

* * *

 

Април беше към края си, слънцето сгряваше изтерзаните от трудната зима твари. Хората плахо поемаха дъх след дългия студ и глад, изоставяха спомените и се радваха на пролетното възраждане. Животът раздвижи кръвта и възстанови изконните си права.

Правехме си дълги разходки в парковете и по улиците. Работехме по обеците, от дъжд на вятър ходехме на занятия, пиехме вино, сърдехме се. Сутрин взаимно се разсънвахме и весело се пердашехме със завивките.

Измислихме нова игра - къпехме се заедно. Това се оказа твърде дръзка операция, понеже тъй наречената "баня" бе с размерите на кабинка от градски клозет, само че по-ниска. Аз се къпех седнал, а в компанията на Диляна започваше непрестанно пръскане и плискане, придружено с гневни викове или доволно мъркане. Разместването в кутийката винаги носеше риска от нечие ухапване или хвърлена пяна в очите. В крайна сметка най-измити оставаха стените, а ние излизахме зачервени и задъхани, с полепнали тук-там сапунени дантели. Изнасях я на гръб, подскачайки като разгонен сатир. Тя преднамерено се дърпаше и криеше очи, подобно уплашена невинна нимфа. Влизайки в стаята обаче изоставяше държанието на досадно целомъдрена полубогиня и на свой ред ме отвличаше в здрачните дебри на екстаза. Подчинявах се робски.

В тавана намерихме голямо старо огледало, което Диляна изми. Закачи го до вратата. На места амалгамата беше напукана и паднала, ала още вършеше работа. Тя с удоволствие се оглеждаше в него.

Забелязах, че напоследък често се задържа там. Може би нямаше да обърна внимание, ако не бе започнала да се любува на гледката отсреща полугола. Разтваряше хавлията, разголваше гръдта си и нежно я милваше. Оглеждаше я в профил, в анфас, цупеше се, ако открие дори едно синьо петънце. Повдигаше с ръка съвършените полукълба, леко възбуждаше пъпките. Следях я с интерес.

Изпъваше крак, галеше заобленото продължение на бедрата, сключваше длани около талията. Отмяташе косата си, тя падаше назад като черна лавина, дълги дъхави абаносови къдри. Заемаше разни сластни пози, каквито виждаше по списанията или си въобразяваше, че трябва да владеят моделите. Усмивката й ставаше особено загадъчна, повдигаше едната си вежда с надменността на прочута прелъстителка - местна Саломе, играеща своя канибалски танц на прашен таван, само че не желаех аз да бъда Кръстителят и главата ми да краси тепсията.

Постепенно схванах, че нарцисизмът беше малко пресилен. Също харесвах тялото си и редовно го поддържах с упражнения, но тя стоеше пред огледалото по цял час! Аз даже й давах съвети, ала ако бях малко по-съобразителен щях да се досетя, че красотата й се подготвя за осребряване. Диляна сама се отглеждаше за продан.

Откакто живеехме заедно няколко пъти тайно разглеждах "Фениксът". Събрах рисунката и книгата в една папка. Издебвах отсъствието й, изваждах съкровището си и плъзвах поглед по мраморния мъж-птица.

Доста мислих дали да го покажа на любимата си. Една вечер обстановката бе подходяща и едва не го направих. Нещо осуети намерението ми.

Боряна дойде отново, поговорихме и се разбрахме. По нейните думи бе убедила баща си да остави Диляна на спокойствие. Щял да върне багажа, той така си стоял неразопакован. След три дни малката трябваше пак да се премести при дядото. Съгласихме се.

Боби си отиде, ние приготвяхме вечерята. Отвън се обаждаха пролетните птици. Задният двор глъхнеше, странно тих. Въздухът беше свеж и прохладен, през нощта щеше да вали.

По телевизията завършваше някакъв американски филм. На екрана двама се разделяха, момичето плачеше, качвайки се в дълъг автобус. Момчето гледаше отдалечаващия се гръб на автобуса. На фона на сълзлива песен и безкрайна равнина преминаваха финалните надписи.

- Ще ми липсваш - прозвуча глухо гласът й. - Бързо свикнах с теб.

- Да не заминаваш за Канада? - Следях края на филма и зададох въпроса механично.

- Не, но ще се променим. Няма да се събуждаме заедно, няма да пием вино в полунощ, няма да правим обеци.

- Преди пак беше така.

- Преди не те познавах толкова добре.

Милата, тя действително вярваше, че ме познава отлично! Единственото, в което можех да се закълна беше, че познаваше собствената си представа за мен, а тя вероятно приличаше на реклама за дънкови панталони - силна, гръмогласна и любвеобилна. Остатъците снизходително ми предоставяше за лични потреби.

- Ние сме си заедно. По-нататък пак ще живеем двамата. Вдругиден те каня на гости с баня.

Прегърнах я отзад, ръцете ми притиснаха гладкия корем. Облегна се на мен. Зарових лице в косите й.

- Няма да е същото - пошепна тя. - Гладен ли си?

- Не.

- Искам те!

Тя се прибра в апартамента на дядо си. Старецът се радваше, той май бе изгубил надежда, че проблемът ще се разреши. Бащата не се мяркаше.

Таванът осиротя. Диляна идваше всеки ден, но интимното вълшебство се разнесе във въздуха. Съжалявах, че чародейството продължи толкова кратко. Бях виновен, защото накрая почти злорадствах, когато си тръгваше.

Можех да отделя повече внимание на себе си. След познанството с нея и особено когато живеехме заедно безгрижно подминавах самотната си душа и се оставях в ръцете на любимата жена. Впуснах се във връзката ни и изоставих другите свои увлечения. Книгите събираха прах, живопис Диляна не обичаше, а за музиката тъй и не успяхме да се разберем. Тя не проумяваше как след всепомитащия метален ураган слушам Вагнер. Не ми се обясняваше.

По тези причини се отказах да я занимавам с релефа. Рискувах да ми се присмее, а надали щях да го понеса. Разбирах, колкото и да ме засягаше, че заниманията ми слабо я вълнуваха. Търсеше формата, моята я задоволяваше и това бе всичко. Нямахме общи приятели,бяхме все двамата и бързо й дотягаха моите брътвежи за изкуство. Тя се интересуваше от непосредствения живот - силната цигара, хубавото вино и доброто гадже. Другото беше за комплексираните глупаци. Ето защо очите й никога не зърнаха "Фениксът". Той бе само мой, принадлежеше ми и аз го пресъздавах бавно и търпеливо.

Когато накрая си признах, че любовта ми не се издигна над чувственото влечение и жизнерадостния - но все пак само - секс, внезапно усетих няколко месечна празнина. Отново започнах да чета, прекарвах приятни минути с илюстрациите от специализираните трудове, из стаята се носеха звуците от музиката на кокетливата предкласика. Ала, независимо с какво се занимавах, около мен постоянно беше той - "Фениксът от Тегея". Този къс мрамор се превръщаше в изцелителен мехлем за изранения ми дух и негов превъзходен законодател!

Потърсих я един следобед, според уговорката. Никой не вдигна слушалката. Дядото не чуваше. Леко озадачен звъннах към седем. Нямаше я. Прибрах се на тавана и четох. Опитах и преди полунощ. Никой.

Нещо ме накара да позвъня на следващата сутрин, макар че трябваше да е на училище. Отговориха ми:

- Ало?

- Къде беше снощи?

- А, ти ли си? Никъде. Ще ти обясня.

- Обясни ми сега! Веднага!

- Почина една моя съученичка, не я познаваш. Много си я обичах. Разхождах се цяла нощ, не ми се говореше с никого.

Помислих няколко секунди и реших да стрелям право в целта. Попитах със загрижен глас:

- Тъй ли? И от какво почина това момиче?

- Блъсна я автобус. Вчера към четири раз...

- Лъжеш! Ти за какво ме вземаш?!!

- Не лъжа, аз...

- Лъжеш и продължаваш най-нагло да ме заблуждаваш! Обличай си кръшния задник и идвай, чакам те в нашето бистро! И си намисли нещо по-правдоподобно, защото ще ти откъсна главата! След половин час да си там!

- Вики! Викторе...

Захвърлих слушалката и бясно ударих прозрачния заглушител. Първият удар разцепи пластмасата, вторият отчупи голямо парче. Със силен ритник свалих цялата кутия.

Обърнах се. На няколко крачки стоеше ужасена жена и ме наблюдаваше. С усилие се сдържах да не зашлевя и нея. Тя тичешком се отдалечи.

Нервно запалих цигара. Вървях като бик, с главата напред. Кожата ми настръхна, не виждах почти нищо, дишах учестено. Минувачите страхливо се отдръпваха встрани. Свирепо стисках юмруци и смачках цигарата. Запалих нова и трудно сгънах лявата си ръка, за да я сложа в джоба на дънките. Тя отново се сви в юмрук.

На крайната маса в бистрото седеше някакво парцаливо пиянде. Барманката разтегли устни.

- Двойно кафе. С двойна захар - изсумтях аз.

- Днес си без любимата?

- Дай ми и цигари!

- Много пушиш напоследък.

- Не е твоя работа. Да не ме осиновяваш?!

- Груб си. Хубав си, но си див и груб.

- Зачуквай си го по-дълбоко, да се успокоиш! Дай кафето!

- Не е готово, трябва още малко.

- Колкото е, толкова.

Поех чашата и се отдалечих. Бях забравил цигарите, върнах се и прибрах пакета. Барманката ме гледаше с укор.

Запалих нова цигара и вдишах дълбоко лютивия дим. Постепенно съумях да събера мислите си.

Бях сигурен, че Диляна ме излъга. В такива ситуации всичко се изпаряваше от главата ми, действах инстинктивно. Онова - интуицията, шестото чувство - сега ми подсказваше, че е била с друг мъж. Нямах никакви доказателства, просто го знаех. Не бях управлявал самолет, вероятно се приближаваше до това да караш на автопилот. Усещането ми се движеше на автопилот. Ревността ме подлудяваше.

Диляна закъсня, дойде след час. Пепелникът пред мен беше пълен. Чаках.

Тя се изправи пред бара, с момичето тихо си говореха. Барманката крадешком погледна в моята посока. Направи кафе и й подаде чашката.

Седна срещу ми, изглеждаше непроницаема. Флегматично разпечата кутията с цигари, извади една и я запали. Изпусна дима и ме погледна.

Търсех в очите й нещо неспокойно, гузно, следи от разкаяние. Напротив, погледът беше бистър и невинен, обаче Бени не ми хареса. Сякаш пречеше на лицето й. Нищо в нея не издаваше наличието на смут или неловко поведение. За частица от секундата бях готов да повярвам, да се обвиня в чудовищна несправедливост.

- Слушам.

- Какво искаш да знаеш? - попита Диляна и обърна глава към прозореца.

- Каквото ще се опиташ да ме излъжеш. Имай предвид, че познавам всичките ти измишльотини.

- Убеден ли си?

Усмивката й ме накара да потръпна.

- Е? Давай сега да видим!

- Снощи бях с един приятел. На дискотека. Прибрах се към три. Това е...

- Но след дискотеката отиде на гости у тях, нали?

- Откъде знаеш?

- Сега аз питам! И след като се наръга с него, се оправда пред дядо си с мен, нали, драга моя ненагледна?!!

- Не съм...

- Така ли е? - стоварих ръка на масата.

Тя прехапа устни.

Обзе ме странно безразличие. Учудих се от внезапната промяна. Цялата ми ярост стихна и се превърна в каменно равнодушие, в едно уталожено спокойствие. Случката снощи просто не ме засягаше. Тя касаеше някой друг, аз в момента отсъствах.

С мен ставаше нещо особено. В съществото ми се вля огнен заряд, който обезсили битието и даде живот на мечтите. Наоколо трептеше първичната жизненост, мощният й пулс изтласка убиващата ме конкретност. Пред нозете ми се открехнаха портите на лазурния безкрай...

Гледах безучастно и отнесено устните на Диляна, редящи някакви думи. Ръцете й опипваха порцелановата чашка, очите променяха изражението си.

За какво говореше тя? Дръпнах от цигарата и повдигнах глава, притваряйки очи. Бръщолевенето й бързо се отдалечи, вихрено се понесох в синьото небе, където нямаше жени, лъжи, жажда за пари и власт, дим, сажди и досадници. Там съществуваше необятно ефирно блаженство. Устремно летях сред облаците, бях само взор, като в прекрасен утринен сън. Въздухът гальовно поемаше лекото ми тяло и приласкаваше тръпнещата кожа. Ветрецът рошеше косите.

Изгорялата цигара опари пръстите ми. Протегнах ръка напред, за да изгася фаса, и я видях. Какво търсеше това момиче отсреща? Говореше ми нещо. На сантиметър от лявото око се мъдреше безобразна бенка, като смачкана муха. Какво ли можеше да иска от мен? Насила се вслушах в думите й.

- Слушаш ли ме?

- Не мисля, че се познаваме. Или греша?

- И това не понасям в теб. Правиш се на невменяем. Подиграваш се с всички. Вървиш по улиците като вълк-единак. Скулите ти се опъват назад, косата се развява, като звяр си. Страхувам се от теб, ти би могъл да ме убиеш. Не издържам повече, много си ревнив!

- Разбирам. Приличам на някой, който иска да те убие, прави се на вълк и ходи като шут. Така ли?

Момичето скочи, аз я хванах за ръката и извиках:

- Чакай! Дължиш ми нещо... - Дръпнах я към себе си, тя се извиваше. Стиснах лицето й и я целунах. Очите й се насълзиха. - Имаш невероятни устни. Сега се махай! Върви да се похарчиш!

Тя се разплака и излезе. Притича и се качи в потеглящия градски автобус. Взирах се с невиждащ поглед в отдалечаващата се кална ламарина. Финални надписи.

Излязох от бистрото. Времето беше чудесно, Хелиос пръскаше сияние и блясък. Примижах и оставих топлината му да попие в мен. Изпитвах проста, безобидна невъзмутимост. Усещах неподозирана досега лекота, безметежна ефирност, която ме обгръщаше изцяло. Изпълваше ме някакво облекчение. Този ден не беше мой.

Предметите наоколо избледняха в светъл контур, движех се като в мъгла. Не се усмихвах, бях сериозен и неземно спокоен. Нищо не можеше да ме засегне, същността ми не се поддаваше на булевардната дребнавост. Тя бе сътворена преди океани от време. Помнех кой съм и къде съм, ала друг насочваше крачките ми. Ведрото ми чело не беше обезпокоявано от никакви мисли. Радвах се на синевата и птичите песни. Тялото ми тръпнеше, яко и монолитно, твърдо като скала. Силите нарастнаха, можех да изкореня огромно дърво. Бях дързък до отчаяние. Знаех какво трябва да направя.

Невидимата сила ме отведе на тавана. Влязох, съблякох се и се изправих пред старото огледало. Отсреща съсредоточено ме наблюдаваше млад мъж, отметнал косата си и владеещ красиво здраво тяло. В очите му се четеше само едно - хилядолетен каменен покой. В този взор за делничната суетня нямаше място. Той идеше от глъбините на вековете и се губеше в спиралата на вечността.

Извадих книгата и картона, седнах на масата и уверено зарисувах. Ръката ми със страстна непоколебимост полагаше малките точици. Творението набираше устрем за полет към сияйната зора...

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух