напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



02


До рождения ми ден оставаха броени дни. Приятелите бяха предупредени, поканените момичета приеха с готовност, на всички ни се купонясваше здраво. Купувах това-онова.

Научих целия монолог и всеки ден по няколко минути се пренасях сред стиховете на Мюсе. Обработвах интонациите, смисловите паузи, изграждах вътрешното пространство на мерената реч. Доставяше ми невероятно удоволствие и нова, неподозирана тръпка.

Рисувах също портрета на мраморния младеж от Тегея. Вече имах необходимия темп, ръката ми отдавна свикна и с кротка радост отделях каменното тяло от картона. Съзерцавах го с неизразима обич. Купчината пепел под възраждащото се безсмъртие като че тлееше с черно-бели отблясъци.

Оставаха ми огромните криле, в които преминаха ръцете на "Фениксът". Накрая щях да го обградя с плътно черен фон, за да изпъкне фигурата по-добре. Предстоеше много работа, ала завършекът ме привличаше магнетично. Знаех, че тогава ще се случи нещо извънредно важно и го очаквах с нетърпение. Там стояха отговорите на множество въпроси.

Мислите ми изведнъж се извиха и се наредиха в стара картина, в един забравен спомен. Зевсе гръмовержецо, защо позволяваш на настоящето да граби съкровищата на моя живот?! Изтървах химикалката и подпрях глава, а на устата ми кацна наивната детска усмивка.

Първата книга, която прочетох изцяло, беше "Старогръцки легенди и митове". Виждах я в детайли - голяма и жълта, със стотици илюстрации. Тогава бях на шест години. Всяка вечер разказвах на баща ми по една случка. Той ме слушаше сериозен и ме подпитваше за Боговете и героите. Отговарях със светнало лице.

Бавно сричах историята на човешкия гений, ликувах от победите, сам натисках с немощните си ръчици дръжката на копието, за да вбия по-дълбоко острието му в мерзките гърди на злодеите. Възхищавах се на красивите жени, земните ми се струваха по-съвършени от богините. Любопитно надничах зад раменете на целуващите се и изчервен свеждах очи. Любовните сцени пораждаха в душата ми голобради трепети и безобиден срам. Тайно разглеждах мършавото си телце в огледалото, репетирах гръмовния глас и властните погледи, с които щях да утвърждавам превъзходството си над враговете. Издувах своите още неразвити мускули, но странно, въобще не приличах на древните атлети. Огорчен отпусках рамене.

Така и не си избрах любим герой. Херакъл бе най-силен, ала малко глуповат. Тезей умираше нелепо, блъснат от ръката на подъл предател. В зенита на могъществото си Персей убиваше своя дядо и така изпълняваше съдбовното предопределение. Язон изгубваше децата си, умъртвени от Медея, собствената им майка. Всички те опитваха сладостта на подвизите и славата, но щастието им се зъбеше като адска химера.

Години по-късно схванах, че моите фаворити, техните коварни противници и прекрасните жени, заради които се сражаваха, бяха част от възлите на живота, където красотата невинаги означаваше истина, мъдростта често се свиваше малодушно, а хитростта мереше снага с добродетелите. Минаваше време, докато заговорите се накажат, понякога разумът и правдата капитулираха пред божествената жестокост.

Така изкристализираха безценните уроци на древността. НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ТЕ СПРЕ, АКО СИ ГО РЕШИЛ... ВСИЧКО Е В РЪЦЕТЕ ТИ, ТЕ СА ВЕЗНИТЕ, НА КОИТО ПОСТАВЯШ СВОИТЕ ЛИЧНИ СТРЕМЕЖИ И ДОМОГВАНИЯТА НА ДРУГИТЕ. ТВОЕТО ДОБРО ВИНАГИ Е НЕЧИЕ ЧУЖДО ЗЛО, ТВОЯТА СВОБОДА Е В ЧУЖДОТО РОБСТВО. НЯМА ВЕЧНИ ИСТИНИ, ИМА ВЕЧНИ ПОРИВИ. ПЪТИЩАТА СА РАЗЛИЧНИ, ЦЕЛИТЕ - НЕИЗМЕННИ. ЧОВЕКЪТ Е САМ, ЧОВЕЧЕСТВОТО Е САМОТНО. ХАОСЪТ СЕ ПРЕВРЪЩА В КОСМОС ЕДИНСТВЕНО КОГАТО МУ НАЛОЖИШ СОБСТВЕНАТА СИ КООРДИНАТНА СИСТЕМА. ПОКОЯТ Е КРАТЪК И НЕЩАТА И ПОНЯТИЯТА ОТНОВО СЕ РАЗПРЪСВАТ ВЪВ ВИХРЕНАТА ФУГА НА СЛУЧАЙНОСТТА. В РЪЦЕТЕ ТИ ОСТАВА СУХОТО ТРЪНЛИВО ЦВЕТЕ НА СПОМЕНА. СИЛАТА ТИ, СТРАННИКО, СЕ КРИЕ В ПРЕГЛЪЩАНЕТО НА ОТЧАЯНИЕТО И СЪБИРАНЕТО НА ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО КОЛИЧЕСТВО ГРАДИВНА ЗЛОБА. ИСТИНАТА Е САМО ТВОЯ, ЗА ДРУГИТЕ ТЯ Е ДОГМА. ЖИВЕЙ С НЕЯ И Њ СЕ РАДВАЙ! ЩАСТИЕТО Е В ТОВА - ДА УЛОВИШ ДЪХА НА СЪДБАТА. РАЖДАШ СЕ СРЕД ЧЕРВЕИ, ЖИВЕЙ КАТО ЧОВЕК, УМРИ КАТО БОГ!

 

Посрещнах бандата на тавана. Имаше място и за седене, и за танцуване. Нели, Краси и Ирина дойдоха по-рано и ми помогнаха за сандвичите. Виното и тортата се изстудяваха в хладилника на съседите отдолу. Приготвихме се навреме, приятелите се събраха и веселбата екна.

Получих и подаръци. Иво Скулпторчето ми подари красиво сребърно кръстче със синджирче. Подшушна ми, че го е правил за себе си, но е решил поне малко да ме обърне към християнството. Погледнах кльощавото тяло от разпятието - Назарянинът пак продаваше номерата си. Иво не постъпи честно, изнуди ме да обещая, че ще го нося. Съгласих се и по-сетне среброто висеше под тениската ми. Направих го заради него.

Нели ми поднесе едно виолетово гипсово бебе, което седеше върху огромен фолиант и се кокореше срещу света, лапнало своя десен показалец. Тя настояваше, че това бебе съм бил аз.

Друг от приятелите, също занимаващ се с бижутерия, ми подари стоманен пръстен, представляващ крилат череп, разсечен от варварски меч. Беше го изпипал майсторски, хареса ми. Прилягаше точно на пръста и допълваше другите ми рокаджийски железа.

Получих още две шегаджийски меки кукли, цветя и едно порнографско списание, утешителен съкафезник за белите нощи, когато няма любов в сърцето на града. Така поне гласеше посвещението. Или нещо такова.

Посрещнах гостите по дънки и фланелка. Пиех умерено, майтапех се с всички, танцувахме като на индианска сватба.

Купонът вървеше чудесно. Музиката кънтеше в затвореното пространство на задния двор, тежките звуци блъскаха грозните олющени фасади. Вдигахме невъобразим шум, подът се люлееше. Всеки в движение хапваше сандвич или отпиваше, пак се връщаше сред танцуващите. Телата се извиваха и тресяха в бърз ритъм, косите се развяваха волно и рязко. Не издържах и също размятах гривата.

Краси и Ирина се умориха, седнаха да починат. До прозореца Скулпторчето разговаряше с някакво непознато момиче, не разбрах с кого дойде. Останалите продължихме танца и крясъците.

Ирина се приближи и ми пошепна:

- Вики, тортата! Часът е десет.

Не усетих как отлетя половината от празника. Надвиках шума и оповестих, че ще духам свещичките. Бандата заръкопляска и се разкрещя. Донесох сладкиша, наслагахме свещички и спряхме музиката. Предварително бях разположил из стаята три големи свещи, запалихме ги заедно с малките. Настъпи тържествена тишина, нарушавана само от пращенето на восъка. Поех дълбоко дъх, другите също надуха бузи. Издишахме силно, светлинките загаснаха и разноцветните пръчици проточиха синкави ивици дим. Компанията дивашки се развика и отново заръкопляска. Няколко пръста нетърпеливо човъркаха сметаната.

Вдигнах ръка и казах високо:

- И така, банда, днес навърших двадесет и седем години. Мога да кажа, че обичам вас, майка ми и себе си. Не зная накъде върви светът, но аз съм в обратната посока. Единственото ми желание е да не се променяте, защото сте част от мечтите ми! Наздраве! - Бандата се спусна да ме прегръща и целува. - Сега ще разрежем тортата, а после ще ви помоля за малко внимание.

Разпределихме парчетата и Нели ги поднесе. Приятелите ми с видимо удоволствие вкусиха сладкиша. Насядаха по леглото, на пода и на двата паянтови стола. Разговорите позатихнаха, аз започнах без никакво предупреждение:

Човечество, какво чудовище си ти!

Под тези покриви, които ти строиш,

ах, колко пот и кръв, и напън безчовечен!

А знаеш ли защо работиш, после спиш,

о, звяр хилядоног, ти, смятащ се за вечен?

Всички внезапно млъкнаха, изненаденият им взор се впери в мен. Стреснах ги. Развеселените от танците и алкохола очи напрегнато ме следяха, суровата ярост на стиховете сграбчи слуха им. Бързо се окопитиха и очакваха какво ще стане по-нататък.

Извадих предварително подготвения нож, прокарах длан по хладната стомана и отново подех:

Ти, остра ми кама, си гола и красива

тъй както девствена жена. О, ти, сърце,

и ти, ръка, защо със трепет и вълнение

се търсите като две нежни същества?

Така предвиждах аз; и ти ли, Провидение,

предвиждаше така да свърши днес това?

Но хилиш ми се ти, о, гробнице лукава;

не се боя от теб, о, призрак озлобен!

Отричам всякаква любов, богатство, слава;

аз вярвам в нищото, тъй както вярвам в мен.

Живее Слънцето в безкрайността далечна

с безсмъртието на материята вечна.

Плод всичко в тоя свят е на случайността.

Къде е пръсната на Цезар пепелта?

Животът е една тревичка, малко зрънце.

Аз, син на случая, аз, Франк, аз, който бях

един цял малък свят под греещото слънце;

бях лампа пламенна, с която сам горях,

а нищо, нищичко след мен да не остане

в света, където аз вървях усамотен?

О, нищо! Ни дете, ни преходно създание!

Някой изхлипа. Обърнах се рязко, плачеше Ирина. Краси я прегърна и тихо я успокояваше. Лицата на останалите бяха посърнали. Някои нервно пушеха.

Обърках се. Стараех се да зарадвам приятелите си, а не да ги разстройвам. Продължих механично да каканижа монолога. Седяха неподвижно, ръцете бавно повдигаха цигарите. Всеки гледаше в неговата си посока, единствено непознатото момиче гледаше мен. Говорех вяло и безизразно докато схванах, че миналите ми усилия отиват всуе. Концентрирах се, гласът ми придоби дълбочина и драматичност.

Не искам да умра. Природо, погледни ме:

размахвам две ръце във въздуха със гняв.

В небитието ти калил съм свойто име

и ще ме брани то от меча ти корав.

Аз гладен съм. Не ща дома ти да напусна.

По-бързо да ми се даде закуска вкусна

или на своя глад ще стана иконом.

Внимавай; тръгвам си, далеч от този дом.

ще ида аз навред, където сред проказа

човешката душа линее. О, омраза!

Дори надеждата ще надживееш ти!

Ти, изрод с черен плащ, ме вече посети.

С теб бях се запознал под моя покрив беден,

ала не вярвах аз, че твоят призрак бледен

от сонма, с теб летящ във въздуха студен,

ще е последният фантом останал с мен.

Ела ме целуни, приятелко печална.

Разкрих ти, виждаш ти, съдбата си брутална,

ще тръгнем заедно; ще бъдем с теб сами

и ти като сестра в далечните земи

ще бъдеш мой подслон, мой опит и голгота.

Ако, безвкусен плод, съмнението аз

последно вкуся от дървото на живота,

то повече какво остава ми тогаз?

Съмнението! О, с лавината си тежка

недоверчивостта, подобно на саван

го е замъкнала край гроба, изкопан

за гниещия труп на вярата човешка!

О, бъдещ век! Каква ще ти е участта?

В небето като дим се славата издига;

мираж е любовта; животът - празна книга;

човекът вярва днес единствено в смъртта.

Гласът ми се издигаше и снишаваше, устните целуваха, хапеха или плюеха думите. Играех мрачния прокурор на цивилизацията; присвивах очи, ръцете и тялото ми следваха ритмиката на изреченията. Стиховете плющяха като бич, изливах години събираната отровна плесен, напластена в разбърканото ми съществуване. Патосът на изпълнението ме вълнуваше, сърцето блъскаше гърдите, устата ми пресъхнаха.

Другите седяха вкаменени. Ирина плачеше, сълзите се стичаха по лицето й.

Презрение! Това е вашето познание!

Безкрайна мъдрост е безкрайното мълчание;

ще спрем, пресметнем ли на всичко стойността,

везните на духа до неподвижността.

Какъв див океан е днес животът само,

щом трябва да вървим върху повърхността му

и да се плъзгаме, докосвайки водите,

тъй както и Христос вървял е по вълните?

Какви чудовища, какви влечуги знойни

браздят моретата под смелите плувци,

щом морските вълни са винаги спокойни,

а бледи като смърт са тези храбреци?

Отдавна ли пълзи историята жива

от празната любов до славата лъжлива,

от чудото дете до черните дела?

Над колко люлки и над колко ли легла

е идвал тоя стон, с глас винаги печален,

изтъркан може би, но винаги реален

на всички вярващи безумци по света?

Никой не помръдваше. Мълчаха, подпрели глави или вплели пръсти в косите си. Краси гледаше в тавана. Светлината на свещите трудно изтръгваше от тъмното групата младежи, събрани за моя празник, но май пак аз провалих веселието. Седяха наоколо, безмълвни и тъжни - неколцина млади пилигрими, спрели да починат, преди отново да помъкнат власеницата на делника в търсене на собствения си бог. Бяха като деца, запокитени от своеволния случай на пустинен остров, където изпълненият им с надежда взор изведнъж откриваше онзи неизкореним свещен ужас, от който мислеха, че са се отървали завинаги. Душите се лутаха да съзрат сроден светлик, ала накрая угасваха, пренебрегнати и неразбрани. Сивото платно пред мен изобразяваше част от поколението, заченато в мечти, родено в пустиня и започващо да напуска живота, затръшвайки с трясък вратата. Ние бяхме безценните перли, но не изваяни от седефна магия, а зачатие на блудна мида, изплюла урода си с отвращение.

Обърнах се и завърших с думи, отправени към звездите:

Ах! Утринният лъх! Ах! Пролетният глас!

Викът на старците. А съм на двайсет аз!

О, ангел прелестен на моята надежда,

ако умираш ти, ела на мойта гръд;

ела ме целуни, мен, за последен път.

Ела. Виж, млад съм аз и искам да живея.

За мен се застъпи; небето помоли

за капчица вода. И пиейки от нея,

и двама ще умрем, о, ангел скъп, нали?

Млъкнах и не бързах да ги погледна. Секундите пролазиха в убийствено мълчание. После някой заръкопляска.

Аплодираше непознатото момиче. Продължи колебливо още малко и сконфузено обхвана коленете си с ръце.

Останалите сякаш се отърсваха от тежък кошмарен сън. Раздвижваха се сковано, Краси и Ирина мърмореха. Приятелите ми ставаха омърлушени, очите им блуждаеха.

- Ние ще тръгваме, късно е - обади се Батето.

- Още няма единадесет, продължаваме купона!

Приближих се към тях. Той пак ме излъга:

- Трябва да вървим...

Другите гости също се застягаха. Всичко се скапа, поканените се извиняваха с разни измислени оправдания. Като че излизаха от морга, изглеждаха настръхнали и уплашени. Бързаха да се махнат.

Попитах Краси:

- Няма ли да се върнеш после? Не ми се стои сам.

Той дълго ме гледа и рече:

- Защо винаги мислиш, че само ти имаш душа и сърце? Около теб също живеят хора, Викторе, които страдат и се мъчат.

- По дяволите, Краси, просто ми се щеше да ви зарадвам! В края на краищата става дума за моя рожден ден и искам да го продължа...

- Може би трябва поне един ден да бъдеш човек, а не себе си. Тръгваме.

Ядосах се, защото ме обвиняваше несправедливо и викнах:

- Няма ли да се върнеш?

- Не мога.

- Добре, върви след фустата на Ирина! Тя вече ти се качи на главата, сега ще ти стъпи и на врата. Тичкай, че нежната й душица може пак да я разплаче! Заведи я при мамчето! - Блъснах стената с юмрук. - Махай се!

Той ме изгледа, излезе и хлопна вратата. Стъпките му заглъхнаха в коридора. Останах сам.

Прибрах чиниите, поразтребих и седнах до прозореца. Пих още няколко часа. Сутринта разбрах, че съм заспал на масата. В краката ми се въргаляше празна бутилка от коняк. Бях схванат, болеше ме цялото тяло. На раменете ми тежеше метална топка, чиито удари в черепа предизвикваха силен тътен. Добрах се до кревата и се отпуснах с облекчение.

 

* * *

 

Слязох във "Ватерлоо", само Нели беше там. Поръчах на Жоро и седнах при нея. Целунахме се.

- Как е детето? - попитах бодро, галейки розовата й бузка. Тя се цупеше и си драскаше в някакъв бележник.

- Защо сте се скарали с Краси?

Светлите й очи ме гледаха с укор.

- Дреболии. Нали ме оставихте онази вечер, пък той не пожела да се върне. Къде го видя?

- Преди малко бяха тук. Ирина каза нещо за теб, той й се развика. Изнервил се е.

- Всички сме изнервени.

Сервитьорът донесе кафето и сложи пред мен чаша коняк. Погледнах го въпросително.

- Това е от мен - рече Нели, - заради рождения ти ден. Извинявай, че си тръгнахме!

Обичах си го това момиче! Не бяхме особено близки, но в дни като този се случваше да проведем някой задушевен разговор. После можеше с месеци да не се видим и не се притеснявахме.

- Благодаря ти, че не доведе византиеца! За твое здраве!

Вдигнах чашата, отпих и я подадох на Нели. Тя също пийна глътка и се усмихна. Лицето й грейна, сините очи блестяха, странно хармониращи с наскоро боядисаната в черно коса. Свежата руменина и пълното лице издаваха здраве и стабилност. Нели си беше такава, рядко нещо можеше да я засегне. Знаеше конкретно какво иска от живота и си го вземаше с безгрижно леконравие. Стоеше далеч от интелигентските терзания, учеше полската филология, харчеше на гърка парите и мислеше най-много три дни напред. Завиждах на хора като нея.

- Защо рецитира стиховете?

- Започвам да мисля, че страшно сгреших. Повече от месец учих монолога, много го харесвам.

- Аз също го харесах, само че - запъна се - беше някак неочаквано. Дойде ни като студен душ. Слушах те хипнотизирана, сетне вкъщи мислих цяла нощ. Вики, ние сме едни нещастници!

- Хайде, хайде! Недей да се самосъжаляваш! Я виж какво слънце е навън!

- Не, не е така. Вчера срещнах Иво. И той каза нещо подобно. Каза: "Виктор ги дроби едни... Пръсна ми се главата. Изпуснах готиното гадже. Почувствах се на сто години".

Запалих цигара. Нели ме гледаше.

- Кой е написал стиховете?

- Алфред дьо Мюсе.

- Той какъв е?

- Френски глезльо. Романтик.

- Изглежда не го обичаш много?

- Него самия не. Творбите му - да. Поетът и стихът са като гърненцето и розовото масло в него. Глината пази ароматния чар, но връзката свършва дотук. А и маслото вътре или го има, или го няма. И накрая - тя седеше в очакване - маслото трябва да се нанася леко, с върха на пръстчето. Сиреч, с хубавата поезия се общува рядко и насаме. Добрите стихове оставят слабо, но постоянно ухание в спомена.

- Много поетичен си станал. Всъщност аз не те познавам, Викторе.

- Не ти и трябва. Няма да ти харесам. Аз съм местният идиот.

- Защо не си намериш някоя любовница? Не искам да те виждам такъв.

- Какъв?

- Груб, рязък, язвителен. Отпусни се! Започваш да одъртяваш.

- Ако е вярно, някакво си момиче едва ли ще ме излекува.

- Тогава си хвани две. Познавам едни близначки, много са хубави!

Загриженият тон ме развесели и аз се разсмях.

- Благодаря за психотерапията! Колко дължа за сеанса, докторе! - Извиках сервитьора. - Днес сме на коняк, нали? - Тя кимна. - Още два коняка, Жоро.

Лятото настъпваше, горещо и самотно. С морето, по всяка вероятност, пак нямаше да се видим. Напоследък обеците ми не вървяха. Пазарът беше залят от арабски тенекета, жените купуваха като пощръклели. Една продавачка ми го обясни директно и безапелационно: "Щом е модерно, не е кич!" Бижутата се внасяха с чували, тук се опаковаха и разпространяваха. Моите произведения събираха прах по щандовете.

Икономическото положение на страната се позакрепи. Парите не стигаха доникъде, ала магазините бяха пълни. Заедно с лъскавите опаковки нахълтаха и рекламите, които всяка вечер ме тероризираха от телевизионния екран. Опитваха се да ме убедят, че най-верният ми приятел бил някакъв телевизор. Ако се чувствах истински мъж трябваше да се бръсна с "Жилет". С "Кока-Кола" започвах да се кривя в лудия танц на свети Вит. Марка сладолед се издигаше като Еверест в бранша. С определена паста за зъби вече нямах нужда от зъби, а понеже пушех "Кемъл" отдавна изглеждах загорял тъпонос пътешественик на фона на искрящи реки и водопади. Преследваха ме и най-различни шоколадчета с пълнеж, които замечтани къдрокоси мулатки отхапваха с такива отработени движения, че не оставяха никакви съмнения за възможностите си в областта на фелацио.

Рекламите на автомобили обаче биеха всички рекорди. Хромираните хубавици представляваха нещо средно между свръхзвуков самолет, любима куртизанка и подвижно конфортно легло. Пътувайки в тях човек блажено си почиваше, пристигаше преди да е потеглил и получаваше удоволствие, по-голямо от сексуалното.

Подсмивах се на преките първосигнални внушения, но ме уморяваха. Детските гащички, големи вълнуващи дъвки, толкова качествени аудиокасети, че свиреха без магнетофон, реки "Кока-Кола", камари сладолед, купчини шоколад или препарати против хлебарки товареха и без друго опънатите ми нерви. Противопоставях се твърдо на шарената полуфабрикатна експанзия, заплашваща да погълне всички ни. Живеех икономично и просто, обичах скромната трапеза и малките удоволствия.

Ала хората около мен бяха по-податливи на хлъзгавите трикове. Случваше се някой да извади нещо ново и веднага да открие рекламираните хранителни и вкусови вълшебства, че и отгоре. Купуваха се скъпи дрехи и обувки само заради етикетче с крокодилче или надписа отпред. В зависимост от възможностите светът ставаше по-привлекателен от екрана на новия японски телевизор, а наскоро придобитият уокмен бе така съвършен, че щастливецът забравяше слушалките и оставаше с впечатление за пеене на ушенце. Омаян бъркаше по джобовете си за бакшиш, който да натъпче в сутиена на фамозната певица.

Българинът най-после имаше шанса да живее в тъй бленувания потребителски рай. Отначало плахо, но сетне все по-уверено се впускаше той в необятния океан на сурогатите от всякакъв вид. Кипреше се в италианско облекло, хранеше се с швейцарско сирене и датска шунка, пиеше шотландско уиски и немска бира, караше американска или френска кола, опитваше гръцки портокали и колумбийски банани, облизваше се край руски стриптизьорки и спеше във финландска спалня. Облепваше с реномирани марки непълноценната си личност, търсеше в измисления синтез своя нов цивилизован лик. Който не можеше да си позволи този разкош, неистово се напъваше да го достигне. Те бяха почти заможни, защото се сравняваха с такива като мен, а аз имах чифт дънки, безсмъртно кожено яке и неизчерпаема ирония.

Нещата се повтаряха. Някогашните ни прадядовци, заминали да учат на полза роду в Браила, Виена или Прага изпращали вкъщи боядисани портрети, на чийто гръб пишело: "Това съм аз!" От парчето картон гледали сюртук алангле, папионка на точки, разресаните на път напомадени коси и завитите с восък мустачки. Ръцете стискали тръстиково бастунче и гарсонетка. Фонът на фотографията бил алегро и лежер. Това хем било нашето момче, хем не било то, от него като че лъхало на скъпо французко ливанто. Роднините се блещели и дивели на кадрото, ала под изисканото европейско лустро отново изпъквало измитото веднъж седмично или месечно лице на тъмния балкански субект. На снимката надуто се пъчел полуопитоменият цървул, носещ праха на пътищата отсам Дунава. Така българите научили Европа на градинарство, а сега потомците й ни насърчаваха да ядем сметанови пасти.

Улиците добиваха фин комерсиален вид, фирмените магазини изглеждаха блестящи, семпли и студени. Ставаше дума за търговия, не за любов. Еротичните фантазии се навяваха само от рекламите. Тук работеха цифри, строй лаконични числа. Имаш пари, плащаш и вземаш. Нямаш пари - зяпаш. Ограбваш някоя банка, плащаш, вземаш и ИМАШ, стига да не те спипат.

На кафенетата лепваха такива изконно български имена, че на дядо Вазов биха му писнали ушите. Вътре едва се побираха три масички, а отгоре неонът изписваше "Скай клъб", "Меджик бар" или "Парадайз кафе".

В провинцията пък ме втрещиха наименованията на фирмите, показващи докъде е стигнала видеокретенията. Имах чувството, че съм в китайски квартал. Отляво и отдясно ме връхлитаха надписи като "Шанхай - 3", "Кунг фу", "Трите пантери", "Самурай", "Брус Ли", "Шаолин".

Наистина вече не знаех къде се намирам. Един ден живеех в Швейцария на Балканите, на следващия се събуждах в Тайван на Южна Европа, по престъпност бяхме Бронкс отсам Гринуич, а умствената недостатъчност отваряше сухоземна Марианска падина. Движех се като Орфей в ада, но не търсех Евридика, дирех собствената си разпътна сянка...

 

* * *

 

Не бях в състояние да помогна на приятелите. Несполучливата ми актьорска изява рязко открои истинското направление на проблема - самотата. По някакъв начин ги провокирах и след рождения ден ги срещах поединично, за да поговорим. Използвах прозорливостта си и всичко важно от наученото в Университета, да им вдъхва поне малко живот и увереност. Слушах тихите гласове и разсеяно се оглеждах, да не ги притесня и да млъкнат. В някои случаи се нуждаеха просто от присъствие. Можеха да се изповядват на саксия или празен стол, стига последните да клатят глава. По неочакван начин откривах хората отсреща, чутото ми бе познато и опротивяло, с него и аз вегетирах от години.

Не знаеха какво да правят. Предишните интереси в научните области изглеждаха жалки сред ширещото си мидасианство. Всеки познаваше някой, хукнал да се продава за медни грошове. Родителите ни останаха достатъчно объркани, а и вироглаво не търсехме мнението им. Мнозина не бяха свикнали да бъдат сами, създаденият вакуум ги съсипваше. Помежду си рядко засягахме по-лични теми, демонстрирахме жизнерадост и ведрост, ала виолетовите петна край очите и погнилите лица показваха тъкмо обратното. Във "Ватерлоо" си говорехме тъпотии и пиехме ракия, а думата "висшист" ползвахме за подигравка и ругателство.

Самотата се изправяше срещу ми като кръвожаден първобитен бог, навързал клетите души със стоманените въжета на собствената им нетърпимост. Те се гърчеха, словото за освобождаването дремеше в тях самите, ала не можеха да си го припомнят, покритите със струпеи устни да го извикат и сиянието на искреността да ослепи невиждащите им зеници. Лутаха се в безпредметното съществуване, обвиняваха всичко, можещо да понесе някаква вина. Обръщаха се към християнството, събираха остатъци от вяра, кичеха се с кръстове и икони, но Исус винаги гледаше в обратната посока. Не проумяваха, че хармонията им започва отвъд разни стадни религии.

За себе си бях решил нещата. Приемах самотата, понякога непоносима, разлагаща нищожния живот, и й се отдавах. Имах един близък приятел и двама-трима по-отдалечени. Имах и родители, които смятах да погреба аз самият, когато му дойдеше времето. Това беше последното, което можех да сторя за тях, а и за себе си. Така разбирах истинското прощаване с хората, създали ме от живеца си.

Любовните връзки ме научиха на отказ от максимализма. Нетърпеливо се хвърлях в чувственото море, но след фееричното падане разбивах глава в незаинтересоваността отсреща. Момичетата бяха хубави, добри и обични, това не ме задоволяваше. Липсваха им финес, индивидуалност и стил. Ограничаваха се със захаросаните личица, с еднаквите си дрешки. Търсех отклик, получавах обвинения в налудничавост и мании за притежание. Приех, че любовта от неспокойните ми сънища е долнопробен литературен блъф, когато ТОЙ и ТЯ се целуват на пуст безлюден бряг.

Общувах с няколко момичета, ала то бе по-скоро уважение към здравето и младостта, отколкото любов. С някаква перверзна ехидност им натяквах, че не ги обичам, че просто ми харесва да се чукаме, а те ми приписваха своята мелодраматична тайнственост и не вярваха. Обиждаха се, че не ги ревнувам, беше ми безразлично.

Дори поддържах едновременна връзка с две момичета. Много се различаваха, а бърках милите прякорчета, с които ги наричах по навик. Накрая заподозряха измамата и докато чуках едната, другата връхлетя с гневни викове на тавана. Стана ми смешно. Стояха настръхнали и озлобени, крещяха си всякакви епитети, поставящи под съмнение репутацията на майките им или тяхната собствена, аз се облякох и излязох. Сетне ме завардиха във "Ватерлоо" и вече съюзени поискаха да ми търсят сметка. Напомних, че не съм се клел в любов до гроб и им пожелах да вървят по дяволите.

Отдавах се на секса с уморена апатия, при подходящ случай откликвах на подканящо разтворените крака. Бях забелязал тъгата в похотта, сега улавях похотта в тъгата. Бързах да разтоваря слабините си от мътната течност, пръскаща телата под мен. Понякога даже не се целувахме. Беше досадно и скучно.

Може би моето момиче съществуваше, то ме чакаше някъде из неизвестното, ала нищо не гарантираше, че изобщо ще го срещна. Не желаех да търся, всичко беше пошло и блудкаво. Пийвах си, а сутрин учуден питах госпожицата до мен как се казва. Тя засегнато ми отвръщаше и пространно обясняваше какви съм ги плещил предишната вечер. Пак бях лъгал най-нагло. Какво ли не дрънка човек в стремежа си да завлече някое момиче към кревата?

 

* * *

 

Реших да водя дневник. Това нямаше да бъде описание на призрачните дни, а текстова форма на част от светогледа ми.

Бях дълбоко убеден в порочността на всякакво интелектуално усилие. Изчетените купища литература ме водеха по изтърканите стъпала на научното познание, но оставаше въпросът доколко безвредни могат да бъдат подобни екскурзоводи. Та буквално всеки имаше право да се впрегне в скалъпването на някаква понятийна или теоретична "система", около чийто тотемен стълб да надава ритуалните си интелигентски крясъци, размахвайки томахавката на емпиризма. Кому беше необходимо, кой се ползваше от цялата снобска клоунада? Не знаех. Но знаех, че онези, които се опитваха да конструират бъдещето в моделите на всякакви технотронни и постиндустриални общества, за шаманите на футуризма бях сигурен, че преди да бълнуват за социуми и комуникативни пространства, за конвенции, отворени общества и общоконтинентални дебати трябва да са наясно какво всъщност се е случило много преди синтеза на родителските белтъци да им позволи приповдигнати изявления. Защото преди да предсказваш бъдещето, трябва да можеш да предсказваш миналото.

 

 

28 юли (вторник)

 

"Големият проблем на всяка парадигма, на всяка хипотеза, стремяща се да обхване хилядолетията в юздите на текста, е мъчнотията с изолирането на някакъв универсален вирус, с чиято ваксина впоследствие да се заразяват бъдещите теоретични разработки. Всички школи, направления, всички университетски центрове и идейни течения се занимават именно с това. Учудващото е, че винаги успяват да намерят подобна гъсеничка и да я пуснат в градината на сътворението, за да гризе необезпокоявана свежите стръкчета на невинността. Модерните времена се радват на бацили като "труда" при марксизма, "безсъзнателното" на Фройд, "мит", "структура" и "архетип". Рано или късно идейният вирус се обезсилва, събраните от кол и въже факти отново подскачат из битието, а вниманието на средите е приковано в друга философски изкористена кристална решетка. И така до безкрай Ахил ще гони костенурката в едно умопомрачително състезание, където пространството трябва да умъртви времето. А основният въпрос там е защо синът Пелеев не е измолил крилатите сандали от Хермес, за да надбяга мудния тръс на дълголетното влечуго?!

Въпреки шумотевицата и лустросаната демагогия обаче такава константа съществува. Тя би могла да бъде приложена в абсолютно всякаква мяра, когато на преценка подлежи дори и най-бегъл човешки акт. Този конструкт, този теоретичен атом би послужил за най-систематичното и изчерпателно изучаване на човешкото, за крайъгълен камък във философията, психологията, социологията, историята, лингвистиката и всички дисциплини и трансдисциплинарни дискусии, нагърбили се с композирането на аналитични концепции.

Да, такъв атом съществува и неговата ядрена структура включва най-простата етична монада - индивидът и неговия Бог. Единствената и неотменна задача на познанието би трябвало да бъде да определи дистанцията между смъртния неутрон и безсмъртния Протон, между преходно земното и нетленно отвъдното. Тъкмо в този късичък радиус, тъкмо в съдбовната чертица на негласния договор между душата и Духа, в този вечен еталон се крият проявленията на свободната воля. Всяка отделна цивилизация строи устоите си върху това съотношение, то е златното сечение на нейната култура, физика, механика и космогония. Отношението между човека и неговия Бог се възпроизвежда в най-дребните феномени на някакъв исторически период, то е еднакво и неизменно между посредствеността и таланта, между таланта и гения и между гения и идеала. То се залага при проектирането на сградите, в законодателството, дидактиката, репресивните органи, комуникациите, гастрономията. ТО Е НАВСЯКЪДЕ! Една от горчивите истини на съвременността е, че не познаваме враждите на хората, защото не познаваме техните Богове, тяхното понятие за Бог.

Боговете идват и си отиват, тяхното влияние се разширява или стеснява, но ежедневният живот на хората е пропит от религиозното им възпитание и културните му еквиваленти. Защото принадлежността на твоята общност, дори и да не споделяш тежненията й, вече е написала главните букви в съдбата ти, без да се трогва от административната каторга на парадната власт. Графата "православен", "католик" или "лютеранин" чертае граници, много по-категорични от полосите на държавния суверенитет. Който няма очи за това, няма очи за пружините на битието.

Хората дотолкова са привикнали с внушенията и възбраните на собствените си религиозни системи, че отдавна считат техните официални носители за отмиращи и комично несвоевременни. Но не, отпечатъкът на християнството в двата му варианта, на постхристиянството, на исляма, разполагащ с половината свят и милиард и петстотин хиляди правоверни, на Буда и божествата на индуизма придава на подвластните им територии йерархия, динамика и качество на живота, пряко произтичащи от техните верски внушения. И когато се бият католици и протестанти, православни и мюсюлмани, протестанти и будисти, будисти и мюсюлмани, те се сражават за своята етика и от името на своя Бог. Това е причината за всички конфликти и войни, за на пръв поглед неоправдания геноцид и жестокостта. Хората не могат да проумеят, че на всяка крачка ги води суровият кодекс на техния свръхсъзнателен идеал. Или неговото трагично отсъствие. Така всяко действие става достойно, ако притежава светейши застъпници.

Историята на света е история на неговите Богове. Съвременността е доминирана от няколко доктрини, ала морето информация разрешава всекиму да избере онзи свещен закон, който му приляга по душа и сърце. Ето аз, пишейки такъв "дневник" и който съм тъй резервиран към християнството, без да искам, току-що използвах една от най-тривиалните му фрази - "по душа и сърце". Да, фактът, че живееш сред католици и споделяш тяхната културна философия не бива да ти пречи, ако някой ден насред катедралата внезапно се почувстваш мюсюлманин. Или пък в някоя общност са се загнездили будисти и поклонници на Кришна.

Важното е, че историческата отдалеченост не може да осуети почитането на древните божества и идоли. Хората търсят своята надестествена патерица, те се поставят под влиянието на всякакви сили, обещаващи им сбъдване на техните въжделения. Съвременникът е като Фауст, а Мефисто взема разни лица и имена, понеже, известно е, дяволът е мъдро старче. Нека не се забравя, че той също е ангел и единствен знае какво е низвергване от Рая.

Който иска да възстанови мозайката на света и неговите епохи, нека първо опише Боговете му. Тогава всички елементи веднага заемат местата си и много бързо открояват величието или падението на една цивилизация. Гибелта й задължително се предшества от залеза на нейните Богове."

 

30 юли (четвъртък)

 

"Най-близо до първозданния човек и най-далеч от отчуждението стои номадът. Линейната структура на преходите се налага от хода на историята, изпълваща пространството и осмисляща времето.

Номадът все още носи древния тотем, там Богът не е с човешки облик, не е антропоморфен. Номадът е стихия, Ордата е потоп, унищожение. Ордата е Богът, там всички заедно са същност, ала активна същност. Ордата не работи замята, не строи град, тя се движи, завладява, руши и плячкосва, тя е първично свободна. При номада човекът е идентичен на другите, Богът също. Всички, цялата Орда и Богът действат заедно, защото са едно и също!

Във всички религиозни системи слънцето е основен Бог. Номадът, тръгнал от майката степ, върви подир слънцето, след пораждащото начало. Слънцето залязва на запад, номадът също върви натам. Той притежава оръжието и има Бог по-близо до същността, отколкото до формата - следователно има свободата!

Ордата достига бреговете на океана. Златният Бог продължава небесния си път, номадът е принуден да спре. Той разпростира своите племена, създавайки различни културни ареали.

Богът в античността е коректив на живота и фатума. Може да забави предопределеното от мойрите1, но не и да го отмени.

В това отношение той е равен на човека. Богът носи човешко лице и земно непостоянство. С известни изключения притежава пол, в зависимост от текущите нужди разширява или ограничава влиянието си върху определени области.

Античният Бог е приятел или враг на човека, рядко е равнодушен. Той е активен Бог, помага и в славно, и в пъклено дело. Богът и човекът действат заедно.

Античният Бог е ефирен, показва се на своите избраници насаме. Бог на отделния човек, на индивидуалността, при все че жертвоприношенията често са масови.

Античният човек твори собствения си Бог. Това наричам порив към Бога. Искам моят Бог да бъде красив, защото моят порив е красив, а той прави красив и мен. Аз трудно мога да си представя идеално грозно същество. В моите митове и трагедии има страшни, отблъскващи, отвратителни същества, но грозните са рядкост. Вая и рисувам моя Бог, вярвам, че той се вселява в творението ми. Аз, античният, съм божествена творба, ала и той е мое дело - допълва мен, аз него. Той носи моя облик, аз имам неговата същност. Ние сме в постоянно общение, лудуваме в слънчевите селения на мита и епоса. Заедно ни наказва и Зевс. Доколкото аз го творя, дотолкова съм божествен. Доколкото той ме е създал, дотолкова е човечен. За мен не съществува друго освен красота, тя е единната същност, моята и на Бога. Ние се срешнахме там и ще си останем неразделни.

Но аз не мога да обясня на околните своето усещане за красота. Те имат собствен порив към нея, т.е. към Бога. Мога да покажа творението си - статуята, вазата или мозайката, но не и да внуша схващане за Бога. Чудесно разбирам чувството си, защото изпитвам порива, Аполон ми е свидетел!

Човекът кани Бога да се всели в сътвореното от собствените му ръце. Богът приема, защото харесва това, което сам е вдъхновил. Смъртните създават красотата, Боговете й се наслаждават. Хората се радват на божественото доволство. Кръгът се затваря и последното се нарича красива вяра.

Античният живее с красотата и когато умре, умира и неговият Бог. Поривът се разнася от железните ветрове на времето. Статуите и портретите остават. Съвременните ги наричат красиви, обаче им приписват своето отношение. За да ги видиш истински, трябва да носиш порива. Тогава ще откриеш съвършенството, а не цената на красотата.

Красотата е възможна, понеже трябва да бъде тълкувана. Тълкуванията зависят от поривите, но е немислимо да се сравняват. Това значи да се сравняват красоти, да се съизмеряват Богове. Ето защо след първия и последен злощастен конкурс "Мис Олимп" Парис дава ябълката на първенството на Афродита, а Хера и Атина подклаждат Троянската война. Безсмъртният порив на Омир пък създава великолепната "Илиада".

Античният е последният пълнокръвен човек. Носи белезите и на номада, и на идващата след него християнска гнида. Още притежава единия от атрибутите на свободата - оръжието, но усвоява и атрибут на отчуждението - земята. Често се впуска във война, обаче изгражда постоянен град. Боговете му имат не само име, но и облик. Той им дава образ, с което предопределя тяхното забвение."

 

* * *

 

Работех вкъщи, радиото свиреше доста високо и чух първото почукване на вратата съвсем смътно. Намалих го и се ослушах. Новото почукване не закъсня.

- Да?

Вратата се отвори и в стаята влезе Краси. В дъното падаше сумрак, аз седях до прозореца и в началото го познах по фигурата. Трябваше бързо да свърша нещо. Не вдигнах глава, докато той не седна на стола отсреща. Батето се настани и притихна.

Свърших, погледнах към него и се уплаших. Лицето му изглеждаше жълто и болнаво, не се беше бръснал поне от две седмици. Приличаше на смъртник. Косите му бяха мръсни, сплъстени, миришеше на алкохол и пот. Гледаше унесено някъде над мен, цигарата събра стълбче пепел. Той не се сещаше за нея.

Не го бях виждал от спречкването на рождения ми ден. Исках да го срещна и смятах, че взаимно си дължим извинение. Видът му ме озадачи.

- Какво е станало, Бате?

Запуших и чаках да отговори.

Той отмести очи, погледът му премина покрай моя и спря в друга точка на тавана. Мълчеше.

Аз повиших тон:

- Краси, какво се е случило?

- Тя уби детето ми!...

- Кое дете?

Страшното предчувствие сви сърцето ми, но още не можех да проумея.

Той помълча и повтори:

- Тя уби детето ми! Ирина.

- Как стана това?

И той разказа. Говореше бавно, както обикновено, очите му се изпълниха със сълзи, гласът бе хриплив и глух. Пушеше без да спре, палеше следващата цигара от половината на предишната. Представляваше жалка гледка, която ме разстрои. Инстинктивно стиснах юмруци.

Ирина била бременна от два месеца. Чудела се какво да прави. Краси предложил да се оженят, единственото решение. Тя нямала нищо против. Въпреки различията или именно поради тях те дълбоко се обичаха, ала проблемът била майката. Не се решавала да й каже.

Времето напредвало, двамата били много напрегнати. Започнали да се карат по най-дребни поводи. Взаимно се обвинявали за бременността.

Скарали се в автобуса, преди да дойдат на моя празник. Разбрах защо вечерта Ирина се разплака.

Следващите дни се точели в низ от кавги. Нямало време за губене, трябвало на всяка цена да говори с майка си, да уредят нещата и брака бързо.

Повече не можело да се отлага, една вечер Ирина се окуражила. Имали гости на вечеря, после тя и майка й миели съдовете в кухнята. Бащата гледал телевизия.

Разговорът бил отвратителен. Майката бършела голяма кристална купа за салата и изпуснала съда, щом чула за бременността. Кристалът се разбил, разпилял върху мозайката хиляди парченца. Ирина се стреснала и изпищяла. Майката я хванала за лакътя, ревейки в лицето й:

- Ще абортираш! Още тази нощ!

Ирина се отскубнала, подпряла гръб на стената и казала твърдо:

- Не! Ще се омъжа за Краси!

- Невъзможно! Ще абортираш! Ей сега ще се обадя на моя лекар.

- Няма да убия детето си!

Майката се обърнала и изсъскала:

- Не ми се зъби, момиченце! Много отдавна трябваше да взема мерки с тоя голтак... Иване! - Бащата се обадил от хола. - Извикай служебната кола!

Тя отишла към телефона. Ирина понечила да избяга, но дъртата я зашлевила и се развикала:

- Номерца ли ми правиш, а? Ще те смачкам, детенце! Обличай се и недей да ми хълцаш, че ще ми станеш само на любовница!

Дъщерята изплакала, свлякла се на пода. Смелостта я напуснала. Бащата дошъл от хола, като чул крясъците, и попитал какво става. Майката отвърнала:

- Нищо, не е твоя работа. Извика ли колата?

- Наближава един часът...

- Не ме е грижа, на онзи за това му се плаща. След петнайсет минути да е тука!

Той вдигнал рамене и поел слушалката. Говорил кратко и затворил.

Ирина плачела на пода. Молела майка си, обещавала какво ли не, заклевала я във всичко свято. Отсреща стояла каменна стена.

Дъщерята се отчаяла. Говорела несвързано, както й падне, трескаво се лутала сред всякакви начини да се отърве. Накрая сякаш намерила отговора. Казала с разтреперан глас:

- Ами ако после не мога да имам деца?

Майката хвърлила в скута й някаква жилетка и отрязала:

- Не бой се! Ако се наложи, аз ще ти родя едно дете. Три аборта съм...

- Три аборта си... какво? - настояла Ирина.

- Няма значение! Колата дойде, тръгвай пред мен! А кристалната купа ще ми платиш от следващата заплата!

Аз попитах:

- Кога е станало това?

- Преди десет дни.

- Ти видя ли Ирина?

- Не, разказа ми го нейна братовчедка. Дъртата я крие, изключи телефона, не я пуска на работа. Мисля даже, че я е пратила някъде в провинцията.

Той запали поредната цигара. Гласът ми прозвуча като хъркане:

- Искам да убия дъртата! Искам да я удуша!

- Това е най-съкровеното ми желание. Да ми свърши в ръчичките.

- Какво ще правим?

- Знам само, че Ирина ме предаде и уби детето ми...

По-нататък дните преминаха тягостно и унило. Краси мълчеше постоянно, но поне спря да пие. За сметка на това цигарата не изчезваше от ръцете му. Гледаше минувачите с отсъстващ поглед, вяло всмукваше дима и го изпускаше.

Не знаех какво да предприема. Не желаех да говоря плоски, празни думи, които не бих понесъл, ако сменяхме местата си. Наблюдавах го внимателно, търсех нещо, което да го заинтересува и да го насоча натам. Такова нещо не открих. Няколко пъти предложих да хванем дъртата, за да я принудим да каже къде е момичето. Той повтаряше, че Ирина го е предала и е убила детето му.

Въртях се около него само като присъствие, обикаляхме кафенетата и улиците. Заведох го на кино. Нищо не видя от филма.

Светът се радваше на лятото, почиваше и събираше енергия за идващия сезон на безсмислен труд. Гледах лицата. Надеждата или просто думата "надежда" крепеше хората. Телата поемаха слънчевите лъчи, парите се харчеха за боклуци. Животът не се живееше, той се консумираше. Всичко се превръщаше в удоволствие от задоволяването на натрапени потребности. Наоколо беше крещящо, пъстро, лъскаво и шумно.

 


1 Мойрите, богини на съдбата. клото, Лахезис и Атропос изпридали нишката на съдбата, определяли дължината й и я прерязвали.

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух