напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



04


26 септември (събота)

 

"Християнството по принцип не търпи изкуство. Религията претендира за истинност, не за красота. Ето защо изкуството - доколкото изобщо го има - е сведено до библейски комикс.

Остатъкът от християнството може да се ползва за обяснение какво изкуството не е! Иконите, стенописите, украсите по ръкописите и дори катедралите са факт на културата, ала трудно могат да бъдат приравнени с художествен факт. Творецът илюстрира евангелията, той спазва канона и най-често рисува разпятие, като отгоре задължително изписва четирите букви I.N.R.I.1 Да се чудим сега това илюстриран надпис ли е или надписана илюстрация на една смърт. Художникът е задължен чрез творбата си да изобрази власт, а не порив към своя Бог. Дълги векове Христос Втори е само торба кожа и кости, разпъната на кръст с най-различни модификации. Фигурите наоколо зависят от потребите на деня. Богът е изобразяван в момента на минималната божественост - смъртта си.

Ренесансът е покорен от разровената антична красота. Неговите творци тълкуват формата, което донякъде я изпълва със съдържание. Възраждането отприщва векове събиран порив и създава шедьоври, които изглеждат невероятни след унизителното Средновековие. Изкуството на Ренесанса е титаничен скок, тъй като съумява да възбуди антично телесно усещане в една християнска среда. Възраждането продължава библейския комикс, но го прави красив и продаваем. Рисува и вае християнството, показва го топло и човешко. То дори става ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО! Христос Втори е вече красив, което го превръща в привлекателен мъж. В "Пиета" Микеланджело оставя Дева Мария на осемнадесет години, а тя прегръща и оплаква тялото на почти два пъти по-възрастния си син. Великият скулптор прегазва истината в името на красотата. Красотата радва, истината възпитава. Дълго възпитаваният човек се нуждае от радост."

 

Намерих работа като санитар. Общ приятел ходатайства и в началото на октомври с Краси се изправихме пред старшата сестра. Попълнихме формулярите, разкараха ни по разни канцеларии, дадоха ни дрехи, обясниха ни откъде да бягаме при пожар и отново се озовахме пред сестра Величкова. Погледна ни и каза:

- Започвате след два дни. В началото ще се движите заедно, докато опознаете института. Подчинени сте на лекарите и сестрите, на останалите не обръщайте внимание! Ще си връзвате косите и - тя посочи мен - гривните, обецата и пръстенът да изчезнат! Сега - надникна във формулярите, - Викторе, виждам, че си завършил. Тук ще работиш като санитар, забрави Университета. Нашите хора може да не са оттам, но си знаят работата...

- Ако си го изпросят? - попитах информативно, а Краси ме изгледа накриво.

- Кое?

- Затапването, примерно.

- Ще го избягваш. Други въпроси?

- Може да се появят по-нататък.

- Тогава довиждане и без закъснения в понеделник!

Заплатите бяха смешни, но между дежурствата имаше много свободно време и държахме на него. Придружавахме болните по кабинетите, някои качвахме в отделенията, носехме проби за изследване. Случваше се да превозваме и трупове до моргата. Изживяването беше тръпчиво - малко зловещо и много тъжно. В подземието ги разполагаха на метални колички. Онова, което допреди миг е било нечий труп се превръщаше в купчина бездиханна леш.

Ориентирахме се и започнахме поотделно. Не горях от трудов ентусиазъм, ала от нещо трябваше да преживявам. Вършех си работата задоволително, не обръщах внимание на докторите и сестрите. Разбира се, не свалих гривните и другите железа. Величкова ми напомни два-три пъти, аз се помайвах. Тя се примири.

Първото, което ми направи впечатление, бе деловият садизъм на медиците. Работеха перфектно, доколкото им позволяваха винаги недостатъчните знания и опит, ала не откликваха на болката отсреща. Институтът не се славеше като сладкарница или зала за масаж, но не беше и концлагер. Виждах страхопочитанието в очите на пациентите - докторът представляваше смръщеният очилат шаман, който единствен можеше да прогони от телата им дявола на болестта. Шаманът не закъсняваше да издевателства над болния, въобразявайки си, че е всемогъщ. Ала щом лекарите сваляха белите одежди и облечаха ежедневни дрехи, тутакси се преобразяваха в скучноватите физиономии от трамваите. Краси много ги подиграваше.

Свиквах да не се усмихвам. Иронията ми премина границите на сарказма, а в този период се превръщаше в избухлива смес от неприкрита ненавист и направо физическа нетърпимост на околните. Не понасях чужд допир, погледите ме дразнеха, почти не говорех. Дежурствата не ме товареха, обаче виждах страданието голо и открито, а малодушието ме вбесяваше.

Никога не успях да разбера защо тези хора се предаваха. Болните стигаха вратите на института и куцането се усилваше многократно, силите свършваха, започваше глезотията. Старците ме подлудяваха, още не си ги пипнал и охкат. Роднините стояха неотлъчно край количките и конфликтът беше готов. Не проумявах също защо изкълченият глезен на бабата изискваше присъствието на сина, снахата, внучката, внучето, кучето, котката, мишката... и ряпата. Понякога в кабинета имаше двама болни, а отвън чакаше цял митинг.

Отговарях кратко и лаконично, в гласа ми се увеличиха резките съскащи звуци. Погледът ми стана твърд, без съчувствие. То още повече насърчаваше глезотиите. Работех точно, без драматизъм и сантименталности. Всъщност заех полагаемото се място - между касапщината и коректността. Осъзнах, че съм се нуждаел именно от това. Трябваше отблизо и директно да се сблъскам с чуждото нещастие и смърт, за да вникна в собствените си противоречиви чувства.

 

* * *

 

Работата изискваше нов ритъм, който отчасти наруши писането на дневника. Обеци правех рядко, рисунката напредваше с нормален темп. Очаквах края. Трябваше да се случи, чувствах го...

 

4 ноември (сряда)

 

"Протестантството се появява и набира влияние с намерението да преоткрие, да възроди Бога или поне отношението към него, а отглежда модерното общество и модерното семейство. Калвинизмът полага основите на социална и културна уравниловка, която - няколко века по-късно - прави възможен фашизма. Протестантството отчасти възстановява модела на първите християнски общини, отрича фалша на цивилизацията и налага почти казармена дисциплина. Преведеното на много езици Свето писание определя хоризонта на светогледа, а той съвсем не е широк. Протестантите остават при текста, най-непростимата грешка при общуване с писаното слово. Ала те не могат да подходят другояче, защото възпроизвеждат форма, чието рехаво съдържание отдавна се е разнесло във вечността.

Протестантството имитира старозаветния живот и като всяка имитация се опитва да надскочи и обезсмисли оригинала. То поражда войнствената посред-ственост, първо разпалва религиозните вражди. Европа преминава през огъня на верските войни, които наричам така, за да не ползвам истинската формула - социална революция! Този катаклизъм разчиства пътя на модерното общество и модерната политика.

Всяка религиозна система, всеки светоглед, опосред-стван от нечие божествено присъствие, се старае да организира света и живота си по законите на своята теогония. Той залага в този епохален "дизайн" своята концепция за бъдещето. Не е учудващо тогава, че ортодоксалните християни и католиците ОЧАКВАТ СТАТИЧНО деня на Страшния съд. Те знаят и вярват във Второто пришествие, тяхната цел е да не допуснат греховете да натежат до толкова, че душите им да попаднат в огнената геена на пъкъла. Телесното, органичното, като част от интелектуалното, е низвергнато и презряно, то е умъртвявано във всички форми на битието. Духът е този, който е поощряван, толелирани са неговите проявления, но духът без тяло е като охлюв без черупка.

Средновековието създава антиподите на античността, то отприщва истинския ад за човечеството. Юдаизмът, а на негова основа християнството и исляма са единствените религии, които отпращат златния век на своите носители в бъдещето, а не в миналото.

При античността всичко е ясно - златният век е далеч назад, човекът не е съвременник дори на сребърния или бронзовия, а на железния век. Той може да подражава на Боговете и да създаде брилянтни мраморни образци от своето възхищение, недостижим е в изразите на обичта си. Античният е настроен по-скоро съзерцателно, без да изоставя противоречията на времето и е търпелив към чуждите богове. Но при него липсва домогването на всяка цена до божията милост, той няма страх от смъртта и всеки пази своя обол, който трябва да плати на лодкаря в царството на Хадес и Персефона. В красивата вяра няма фанатизъм, а само благоговение. Какво обаче е юдаизмът без фанатизъм?!

Юдаизмът е създаден, за да опази племето на Авраам, той е негостоприемен и егоистичен. Опосредстващото звено - Христос - променя етиката на скитащия евреин и му подарява любовта наместо враждата. Защото Исус е праведен евреин, той, за свое щастие, не е християнин.

Юдеят не може да бъде омаловажаван. Трудно се общува с някого, който претендира, че предците му са чели Десетте заповеди в оригинал. Точно ненавистта спрямо това високомерие е експлоатирал католицизмът. Евреинът няма да признае Новия завет, освен като хумористично четиво за приключенията на едно наше момче, католикът никога не ще приравни евангелията с Ветхия завет, с всичките му кръвопролития, зверства и погроми. И двата лагера ще воюват до сетен дъх, защото се касае до различни договори със съвестта, с безсмъртния Протон. Традиционният християнин ще иска равенство и братство, мазохистичното му коленопреклонство го заставя да поддържа социалното блато, което да поглъща смелите и предприемчивите. Той ще даде имоти и власт на църквата, на своя пастир, но ще ги откаже на евреина, своя вуйчо. Ще го гони да го натика в покръстените си редици, но евреинът върви или отпред, като нов Месия, или лети отгоре, като бивш Месия. По същия начин в съвременността израилтянинът подклажда антагонизма в политиката, оглавява партизански движения, националистически групировки и екологични инициативи. Ще продължава да досажда на поредния народ с поредните абстрактни идеи, проекция на влечението към същинския Йехова. Месианството е негов специалитет. Дори и да се домогне до властта, организацията, която ще наложи в една държава ще произтича от собствената му културна идентификация. Колкото и да му се ще, не може да обеме универсалното, той си остава наследникът на Бога. А в епохите напред, когато християнството застине сред мумиите на развенчаните култове, от него ще остане: в актива - изключителното развитие на технологията, а в пасива - милиони жертви заради една психологическа грешка, обезобразена изтърбушена природа и свят, от който всеки всякога трябва да избяга, за да се почувства в себе си. И това е напълно естествено, християнството омаловажава тази реалност, то мисли само за отвъдното. По същата причина ще превърне планетата на пачавра, защото още не може да усвои космоса, както му се иска. Но ако белите англосаксонски протестанти долетят до Марс, ще разработят и Вселената, за да я "оползотворят".

Юдаизмът и постхристиянизмът в лицето на протестантството особено ценят "прогреса" и развитието на "науката". Истинската революция в Европа е наложена от калвинистите и "кръглоглавите" пуритани на Кромуел, от хугенотите на Анри Наварски, янсенистите и другите нидерландски протестанти.

Защото:

Протестантът е човек, който не признава властта на Светата апостолическа римокатолическа църква, с православието той няма какво да дели.

Протестантът отхвърля Богородичния култ, всякакви икони, статуи и прочее украси на храмовете, витиеватата архитектура на катедралите, пищните одежди на духовенството и неговите привилегии. Църквите му приличат на конюшни.

Протестантът, също както и родът израилев, вярва в своята мисия на земята и спасението на неговата душа е в неговите ръце, в неговата активност. Помага си ежеминутно, за да му помогне и Господ. Протестантът не може да се покае, той е лишен от благото на изповедта и набедената добродетелност на манастира.

Протестантът може да бъде полезен на Бога и да му се доказва в своето призвание, в професията си, на всяка крачка бълнува за професионализъм, а мерило за него са какво - парите! Ето защо американците говорят само за пари, не защото вече са генетично обременени с водни знаци, а понеже в тази плоскост се насърчава тяхното споразумение с техния Бог. Тук те плътно следват евреите, особено подир Втората световна война. И затова са така противни на традиционно християнския свят. Католиците като че ли са склонни да им признаят известно предимство, докато православните по-скоро ги съжаляват. В това отношение чувствата са взаимни.

Протестантът променя оптиката на светогледа. Съзнателно не организира Църква, а поощрява сектант-ството. Той преобръща празнично-обредната система. Най-големият му празник е Коледа, Рождеството, докато ортодоксът празнува възкресението, Великия ден. Протестантът подкрепя живота, традиционалистът страда от позициите на агонистичната си култура на възнесението. Над протестантския пастор не тегне обетът за безбрачие, той пак става ЕДИН ОТ НАС.

Всъщност протестантството заимства най-важното качество на юдаизма - неговия егоизъм. Миряните се превръщат в пеещи псалми егоцентрици, характерът им се калява в битката за осъществяването и на най-болезнените лични амбиции. Протестантът не чака Второто пришествие на Месията, той практически иззема неговите функции. Вече не го изобразява на разпятието, а го смъква оттам и го "внедрява" сред народа. Христос Трети, доколкото изобщо е изобразяван, е обикновен млад мъж.

Колосалният еврейски егоизъм е ядрото на техния национализъм. Евреинът може да попадне във всякакви ситуации, но неговото племе ще запази своята хомогенност, защото това е основната ценност на социалната му реализация. За еврейството индивидът е нищо, но родът - всичко. А юдеят е фанатик дори в скръбта си, превръщайки своите крушения в свои празници."

 

Есента дойде с много дъжд и хлад. Градът скри шаренията, уличните масички и сергиите изчезнаха. Небето придоби характерния безличен млечносив цвят. Валеше почти всеки ден, пешеходците вървяха по улиците бързо и съсредоточено. Светът отново стана мрачен и опръскан с кал.

Болката, с която работех, ме научи на едно - не можех да помогна на околните, защото те не искаха да си помогнат. Прекарвах с пациентите по дванадесет часа, слушах най-различни истории, виждах невероятни случки, но само няколко пъти забелязах и почувствах хора, приемащи страданието си нормално и естествено. Тези хора вярваха в себе си. Те се отнасяха внимателно към болестта, мобилизираха жизнените си сили, скоро оздравяваха.

Другото... другото ме ожесточаваше. През ръцете и пред очите ми минаваха изхабени души, изцедени дрипи плът с мъртъв поглед. Старци с деформирани стави, мръсни и вонящи, със сплъстени коси и кирливи дрехи. Тела, които многогодишният убийствен труд, лошата храна и занемареното здравеопазване превръщаха в порутини, в живи мощи. Чувствах съсипания народ, прегазен и смазан, докаран до разкапана човекоподобна гмеж, проклета и сляпа. За няколко години обиколих и видях достатъчно, ала тук стигнах дъното. В болницата усетих безграничния цинизъм, свирепата гадост и жестокостта на положението, в което тлееше тази сиротна земя - боклуци, глад, мизерия, духовна нищета, граничеща с идиотията. Съсипани надежди, попарени илюзии, зачернени мечти. Наблюдавах странни създания, вдишвах миризмата от тяхната нечистоплътност, ръцете отказваха, но насила поемах напиканите баби или събличах остатъците от дрехи по треперещите им телеса. Не можех и не исках да говоря, не желаех и да гледам. Движех се в потресаващ кошмар, сънуван от луд художник и разказан на сборището на хилядите безсмислени животи, където история и време мънкат извинително.

Бяха като деца. Не проумяваха положението си, чакаха отново и отново някой да ги лъже, че се грижи за тях, както ставаше толкова години. Сърдеха се на лекарите и сестрите, които вероятно също се прибираха с нежелание вкъщи. Търсеха съчувствие, а не се замисляха, че чуждото състрадание започва там, където свършва собственото им самоуважение. Трябваше някой да им КАЗВА, че са добре, за да се чувстват добре. Животът обаче връхлиташе, настръхнал и хищен, и не му беше до драматизации по братя Грим.

Светът около нас се побъркваше методично. На запад, в бивша Югославия, Кръстът и Полумесецът се бяха вкопчили здраво и взаимно се обезкръвяваха, помагайки на посткомунистическия циклон да прибере своя мъртвешки урожай. Кадрите от телевизията показваха невъобразими зверства. В края на двадесети век, сред прехвален прогрес и хуманизъм, в самата стара Европа се режеха глави, търкалящи се в канавките, колеха се деца, животински се изнасилваха беззащитни жени. Масово се изтребваха хора, говореше се за етническо прочистване. Проправяше се пътят, водещ до още по-стихийно забогатяване на едни и още по-безмилостно оскотяване на други. Числях се към "другите", ала това ми беше безразлично. Описвах отчуждението...

 

видение

 

Вървях сред взривове, развалини и кървави тресавища. Далеч на запад се чуваше тътенът от оръдейните залпове. Газех телата на хиляди убити, разхвърляни безразборно от месомелачката на войната.

Небето чернееше, изгорено и опушено от пожарищата. Луната представляваше кафяв диск, опръскан с кръв и кал. Звездите бяха червени, светлееха с рубинен блясък... Въздухът носеще мирис на барут, смърт и безнадеждност. Беше тъмно и ужасяващо, отблясъците от оглушителните експлозии осветяваха пътя ми.

Без труд преминах границите и наближих касапницата. Земята трепереше от гръмовития сблъсък, до слуха ми достигаха стоновете на ранените и крясъците на обезумелите жени. Над отсрещния хълм заревото изписа с огнени букви една-единствена дума - АПОКАЛИПСИС!

Погледнах в долината. Кръвта течеше като река, гърлата на оръдията и картечниците сееха метални зърна в нивата на унищожението. Разрухата вилнееше, възхитеното насилие с радост изтриваше останалите черти от разкривените лица.

В далечината различих огромна планина от трупове. Телата воняха, разложени и сплути, змии пиеха мозъци, дръгливи псета ръфаха разкапаните меса. Озъбените кухи черепи с вяра се взираха в бъдещето.

В средата на бездиханната камара се извисяваше голям дървен кръст. Стотиците мъртви лежаха така, сякаш в момента на смъртта си са търсили помощ и закрила от него. Вкочанените ръце се протягаха нагоре, невиждащият взор зовеше спасение и избавление. Одрипавелите нещастници крепяха с телата си надеждата...

На кръста висеше разпнатият Младенец. Бялото и неподвижно телце странно контрастираше с измърсеното тъмно дърво. Пръските кръв, свлекли надолу червените си драперии, засъхваха по нежната кожа. Малкото трупче се отпускаше все повече, грубите гвоздеи разкъсваха прикованите ръчички и крачета. Клюмналата главица напомняше прекършено цвете.

Разстреляното детство изтля между два порива на вятъра. Мъртвото дете е застинало обвинение към живите старци.

 

Световните лидери нямаха повече нужда от комунизма, видяха му сметката. Те си бяха осигурили превъзходство за векове напред и сега можеха благосклонно да ни отпускат на час по лъжичка. Ала пустите ненаситни уста славянски ревяха за още. И Западът, вече много по-неохотно, плащаше. Европейската идентичност, която трябваше да придобием струваше пари, много пари. Огромните суми стреснаха даже иначе добре отглежданите бузи на банкерите. Десетилетия наред те тлъстееха и процъфтяваха на гърба на сибирските лагери и на такива като баща ми.

Всъщност сметките бяха акуратни и прецизни. Планът "Маршал" за съживяването на западните икономики след 1945-та инвестира в тях 100 милиарда долара и за броени години ги вдигна на крака. След 1989-та рухващите комунистически режими на Източна Европа ограбиха около 150 милиарда долара и отново ги вляха в икономиките на Запада и Далечния Изток, омитайки държавните хазни, заемите от международните институции и апетитните парчета от собствените колабирали индустрии.

Някой се опитваше да натрапи идеята, че модните десени на тоталитаризма били само червеното и кафявото. Тоталният контрол и тоталната политика се излъчваха и от британски синьото, и от червено-бялото райе, гарнирано с бели звездички на син фон, и от бялото с оранжево кръгче в средата. Кооперирането на парите и властта е старо поне колкото пирамидите, независимо кой се усмихва прелъстително от неравните овали на монетите или от пъстрите банкноти. Германия купи половината от държавата си за четиристотин тона марки и двеста тона пфениги.

След разпадането на съюза Русия се превръщаше в случаен сбор от полуфеодални райони. Не ставаше ясно дали президентът представлява най-малката злина или единствената възможност да не отиде всичко по дяволите. Европейците развяваха синия байрак със златните звезди, но пак в Европа всеки ден мряха хора нямащи нищо общо с Ньойския договор. Американците горяха в предизборна треска, от две тъмносиви топки трябваше да предпочетат по-розовата. Южна Америка танцуваше на гладен стомах самба и ламбада, стремеше се окончателно да довърши амазонската джунгла и снабдяваше със свежа плът Булонския лес и конкурсите за световни красавици. И в белия край на черна Африка се готвеха избори. Белите се успокояваха, добре въоръжени, а черните се надяваха, много и добре озлобени. Светът очакваше резултат от абсурдната шахматна партия.

Някой говореше за нов световен ред. Интересно кой щеше да го определя и къде щяха да подредят нас, бедните роднини от Изтока. За пръв път от десетилетия дипломацията се мъчеше да мисли и да си върши работата.

Босна и Херцеговина се давеше в собствените си кърви, на Македония й пареше под краката и всички българи, гърци и албанци седяха на тръни. Турция уж подавяше напрежението, но не успяваше да се справи навсякъде, защото пък арменците здраво натискаха азерите, а Западът насърчаваше кюрдите.

Най-трогателно изглеждаше Фидел - гордееше се, че е преживял шестима американски президенти и не му е окапала брадата. Сънародниците му по правителствена програма лапаха картофи, караха велосипеди и бяха най-здравата нация на планетата!

Национализмът добиваше епидемични размери. Историята, общо взето, се разчепкваше до маймуните. От всякакви карти изплуваха Велика Рус, Велика Сърбия, Велика Румъния, Велика България, Велика Турция. Велика Германия веднъж вече дебютира и резултатът отчете петдесет милиона гроба. Гърците претендираха, че са елини и дърпаха Македония за многолъчната звезда на Александър, и той Велики. Великобритания отдавна бе решила проблема и включила национализма в официалното държавно название, ала щеше да бере още ядове с Ирландия. Галите не навираха в очите на всеки прословутия си петел, обаче лукаво предприемаха масиран културен колониализъм на Изток, тъй като в обратната посока не вървеше. Американците бяха удавили и тях в сурогати от всякакъв вид.

По-стабилните държави ревнуваха и се бореха за континентален обединител. Италианците залагаха на неприлично богатото си културно наследство, но от тях лъхаше някаква креслива селска парвенющина и панаирджийско самохвалство, които дразнеха. Франция разчиташе на географското си положение и своето влияние в Централна Европа. Германците вече не воюваха за, а направо купуваха позиции. Испанците бяха във възход, след като Франко ги научи да работят за себе си. Те не се засрамиха, възстановиха кралството си и обираха каймака от световния туристически бизнес. Британците и останалите северни монархии винаги държаха силни оньори, не се тревожеха за своето място в Обединена Европа.

Светът около нас се биеше и мразеше, любеше се и градеше, сриваше граденото и напъваше мишци да се надмогне, а тук укрепваха мафиотски дружинки и бандитски тръстове. Националното чувство избуяваше, но "срещу" - срещу турци, цигани и сърби. Никога "за". Страшният български лъв, племенният тотем, ненадейно попаднал на цирковата арена, се сви до размерите на малко сляпо котенце и вместо да ревне гороломно и се метне през огнения обръч, пискливо мяукаше и се въртеше безпомощно.

Историческото ни усещане напомняше своеобразна Пенелопа. Чакахме СТАБИЛНО МЪЖКОТО, смътно го долавяхме и не можехме да мръднем, докато то не дойде. Това, което страдащи от логорея политолози наричаха "патерналистично общество" търсеше владетеля си с почти седемвековен стоицизъм. Религиозните славяни жадуваха Второто пришествие и вършеха всичко възможно, за да го предизвикат. Зовяха Го да дойде и да отсъди... Оказахме се народ на безкрайното преодоляване с цената на неизчерпа-емо търпение. Можехме да оцеляваме при всякакви обстоятелства, ала нищо повече. Другото оставаше непонятно.

Тангра бе отвърнал лице от земята ни, изтръгнат от душите и заменен с галилейския храненик, който така и си беше роден - с голяма уста и глухи уши.

 

* * *

 

27 ноември (петък)

 

"Христос Трети е последната известна брънка на религиозната еволюция, ала той е така далеч от прототипа си, че, според мен, представлява първият пункт от онова, което може да се нарече "постхристиянство". Идеята толкова се е преобразила, тя е изминала един инволюционен цикъл, оказвайки се почти в изходното положение, но с различен статут. Всички реформаторски движения и секти отстояват правото си на съществуване, но държат на своя християнски титул, макар че нямат нищо общо с него.

Христос Трети е невеж аскет, упорит и твърдоглав, особняк, праволинеен мирянин. Парадоксално, но факт - Реформацията набира сили в недрата на северните народи и не заради клерикалния диктат над цивилния живот, а тъкмо по обратната причина. Да, звучи невероятно, но първите протестанти изискват още по-строг контрол над нравите си, изповядват се публично, на площада, пред тях инквизицията е просто занятие за аматьори. Съвременното съзнание не може да си представи този монашески, сив, отдаден на убийствен монотонен труд живот, тази тотална груба рационалност, пресмятаща последното пени, спестяваща всяка крона и калкулираща допълнителния залък на наемните работници. Изглеждат чудовищни тесногръдието, канализираното мислене, хладната пресметливост на тези родители на капитализма. Светът на протестантите и на Христос Трети е педантично парцелиран, подреден, номериран и картотекиран, там изключения не се допускат. Христос Трети е поет на бакалския тефтер, маестро на счетоводството и виртуоз в печеленето на пари. Той изучава икономика, стопанска история, инженерни науки, става "специалист" и "професионалист", надява се от нисш служител да се издигне до съдружник в предприятието, този цезар на ръкавелите. Писарят Христос Трети е бъдещия милионер Христосфелер Трети, говедарят Христос Трети е бъдещият президент на САЩ Христос Трети. Той е селфмейдмен, целеустремен, борбен и агресивен. Където успее налага правоъгълния си манталитет и там две и две е само четири, Мери има най-ясните сини очи, а кейк се полага към чая единствено в неделя след църква, където отец Джонсън ще чете за египетското заточение на евреите и сетне ще изпеем няколко химна. Христос Трети е ръбат, стиснат, алчен и недодялан. Изхвърлен от храма, където виси само кръстният му реквизит, и зачислен на полето, защото който не работи, не бива да яде. Сигурен съм, че тази дръзновена поговорка е намерила своя същински дом при адвентистите, баптистите или квакерите, въпреки че неин автор е свети Павел във Второто послание до солуняните. По нашите ширини е известна във версията на свети Илич Ленин.

Протестантството мелиорира света, трупайки капитали и впрягайки енергията на своите членове в една ужасяваща гонитба. То развива индустрии и икономически отрасли, които дават началото на гигантски корпоративни обединения и династии от производители. Духът на капитализма се превръща в развилнял се сребролюбив джин.

Както всяка дисхармония, така и протестантството хипертрофира своя икономически организъм, изоставяйки на произвола художествената си емоционалност. Невиждано бедна сетивна култура, отблъскваща, грозна и скучна. Орсън Уелс беше стократно прав в "Човекът и неговата сянка": "Италия през Ренесанса - тирания, войни, преврати, убийства и безчестие. Но това време даде Джото, Рафаело, Леонардо и Микеланджело. В Швейцария от четиристотин години тържествува демокрацията. И какво имаме насреща - часовник с кукувичка!!!"

Христос Трети търпи кардинално префасониране. От времето, когато Мартин Лутер изгаря папската була и го заковава на вратите на Витембергската катедрала до годините, когато преподобният Мартин Лутер Кинг потърси справедливост за чернокожите в името на същия този Бог, той веднага мени лика си и протежира всяко лицемерие.

Първо плахо и потайно събира съмишленици, разгъвайки страниците на своето зле реставрирано обаяние. Сетне, през Вартоломеевата нощ, Христос Втори съвсем трезво го коли. Успява да стори това над две хиляди пъти, а в следващите седмици - тридесет хиляди пъти из цяла Франция. Заразите плъзват по Новия свят, като на юг Христос Втори е първо конкистадор, а после губернатор, а на север Христос Трети събира крупни маси протестанти в Нова Англия, за да цивилизова континента и да изтребва индианци, за което той не обича да си спомня и държи да го наричат "пионер" и "покорител на дивия Запад". Той причестява Маниту, Великият индиански Дух, който е стиснал томахавката и е тръгнал по пътеката на войната, с оловната нафора на "Уинчестър" и "Колт", след което го натиква в резервати, като бизон. По-късно ще накълца материка на щати под прав ъгъл, ще се подстриже, обръсне и заглади. И ще живее в сравнително бедна църква, но в богата енория. Докато смъртта ги раздели...

А съвременността? Спират ме по улиците нахилени американчета и с телешко умиление на картофоподобните си личица ме питат зная ли кой е Исус Христос. Е, да, но едно от нещастията на тази земя е, че от единадесет века той е тук и оттогава не плаща данъци. Хората плащат дан на утопиите му. Мисионерите искат да ме отърват от проблемите ми с готовите рецепти на техните промити мозъци, мен?!! Аз, който действително считам, че да спасяваш съвременността чрез християнство е все едно да препоръчваш нагревки на овъглен труп. ДА ОРГАНИЗИРАШ ЕДНА РЕЛИГИОЗНА ИДЕЯ ОКОЛО ВНУШЕНИЕТО ЗА ВЕЧНОТО ДОБРО И ЛЮБОВТА ОЗНАЧАВА ДА ИЗТОЩАВАШ ЧОВЕШКАТА СЪВЕСТ. ДА ИЗИСКВАШ БЛАГОЧЕСТИЕ ОТ ЕДНО СМЪРТНО СЪЩЕСТВО ПО ЗАДАДЕНИ ПРАВИЛА ОЗНАЧАВА ДА НЕ УВАЖАВАШ ИГРАТА СЪС СВРЪХ- ЕСТЕСТВОТО, ОТ КОЯТО ЗАВИСИ НЕГОВАТА ЗНАЧИМОСТ. ДА ЧАКАШ НЯКОЙ ДА ТЕ ИЗБАВИ ОТ СОБСТВЕНАТА ТИ НЕПЪЛНОЦЕННОСТ, БИЛ ТОЙ АНГЕЛ ИЛИ ДЕМОН, ОЗНАЧАВА ДА ПОДЦЕНЯВАШ СВОЯТА НЕПОВТОРИМА СКОРОСТ В ОТРАЖЕНИЕТО НА БИТИЕТО И СМЪРТТА.

Всъщност религиозната жад може да бъде тласната и в най-нелепи посоки, християнството е идеалната илюстрация за това. Хората могат да повярват във всичко, даже в блажен задгробен живот, омаловажавайки догробния. Ето кое е жалкото."

Аз ли не знаех какво става около мен?!! Та моят поглед дълбаеше толкова дълбоко, той осветяваше паяжините на много стари забравени лъжи, за да прозре готвените занапред заблуди, онова, което Жорж Санд наричаше "плевелите на бъдещето". Колко точна фраза! Някой престъпно паразитираше върху цветята на един самобитен назаретски дух, посявайки в неговата простовата градинка магнолиите на своята маниакалност. Няма друг религиозен светоглед като християнския, заради който да са загинали милиарди човешки същества и никой не знае колко още ще бъдат пожертвани.Светът търпи двадесет века християнска история, ала фактът нито значи, че това е единствената му алтернатива, нито че присъдата вече не е написана.

Не зная как би изглеждала Европа без цялата кръстоносна бутафория, но съм убеден, че тя би се справила чудесно и без евхаристия. Един глупав пример: Твърди се, че православната църква е изиграла решаваща роля за опазването на българската народност през петте века турско робство и това сигурно е вярно. Ако обаче на Балканите Аллах беше срещнал наместо Христос Втори Тангра, много е вероятно да се бе намерил кой да го сграбчи за брадата и да не му позволи изобщо да припари отсам Босфора. Това е метафизичната носталгия, която понякога изпитва всеки истински българин. Носталгията по Тангра, по Ордата, по свободата и безкрая. Защото мозъкът не помни, но кръвта помни. И в такива моменти той разбира колко малко славянско се таи в душата му. Сърцето блъска като конско копито, когато отнякъде се понесе народна песен. Тангра е тук, неговият дух е съхранен във фолклора, който за някои не е по-различен от грохота на аборигенски там-тами. Чужденците не могат да осмислят протяжните мелодии и накъсаната прелест на тази музика, това са песните на един Бог, а не опелото на една добронамерена мумия. В народната музика живее само Тангра, там Христос е неканен гост, няма работа там. Той може и да пази, но не води. А Тангра води, този лъчезарен слънчев и небесен култ. Тангра е посока, а не кошара. Тангра е устрем и зов.

Време е да си кажем истината в очите. През девети век последният хан и първи български княз предприема ГЕНОЦИД срещу племето си, изтребва ДО КРАК петдесет и две болярски семейства и ОБЕЗГЛАВЯВА Ордата. Мъчел се е да я задържи на едно място, да я разседлае и задоми, вечната скитница българска. Опитвайки се да убие Тангра, Борис кастрира мъжкия елемент на рода Кубратов. Дано при своя нов приятел Исус, между дебелите манастирски стени е проумял какво е сторил.

Прехваленият му син пък постоянно препикава цариградския крепостен вал и в мегаломанията си изтощава за столетия напред войнствеността ни. Защото подир превъзнасяния златен век на Симеон настъпват далеч по-семпли времена - сламено-кирпичени..."

 

Отидох във "Ватерлоо", Нели решаваше кръстословица. Отскоро на мястото на Жоро работеше някакво момиче. Поръчах и седнах при любимата си приятелка, която полюбопитства:

- Как са елитните санитари? Запали ми една цигара!

- Санитарите са уморени и скапани. - Подадох й димящата цигара и дръпнах от моята. - Краси идвал ли е?

- Идва само Скулпторчето. Довечера ще мине през твоя таван. Уредил ти е да продадеш триста чифта от обеците. Ще черпиш!

- Вярно ли е това? Трябва да работя доста време.

- Ще се разберете довечера. Краси чете в библиотеката. Каза, че няма да идва насам.

- Той пък само чете. Какво ще прави като изчете всички книги?

- Ами... ще започне да пише книги. - Тя се разсмя на хрумването си. - Кажи ми - древногръцки герой, убил Горгона Медуза и освободил Андромеда?! С шест букви.

- Персей.

- Става. Кажи ми - филипински марксист... умрял през тридесет и първа? С три букви.

- Добре, че е умрял. Кой ги измисли тия кръстословици, бе?! Остави я и да си говорим, а?! Не си ли спала? Имаш сенки под очите.

- Напоследък ми се струва, че не съм добре. Станала съм сприхава, избухлива, викам за нищо. Хората ме дразнят. Вчера на гърка му се разкрещях без повод. Много съм лоша и се плаша.

- А може би просто си по-естествена. Кой ти каза, че трябва да обичаш навалицата около себе си?

- Но това са близките ми, приятелите?!

- Е, и?

Попитах я уклончиво:

- Какво искаш - да ти кажа истината или да те излъжа?

- Истината, разбира се.

- Нели, ти си приятно, леконравно, младо и красиво създание, което се опитваше да живее без спирки. Продаваше задник на византийските мърши, буташе някак следването, купонясваше си здраво и...това е. Сега обаче си в криза, така ли?

- Така е. Още колко ще ме плюеш?

- Колкото трябва. Изведнъж усещаш, че си нещо повече от муцката, която виждаш в огледалото. Родителите дотягат, защото ти досаждат да се омъжиш и да мирясаш. Приятелките ти завиждат за гаджетата и лекотата, с която ги омайваш. Мъжете надничат в деколтето ти и те плескат отзад с едно, твърде прозрачно желание. От филологията не е ясно какво ще излезе... А ти искаш нещо различно, нали?

- Може би... Защо си така категоричен? Нещата не са толкова зле.

- Значи ще станат. Според мен обаче сакатлъкът е другаде. Ти съвсем не знаеш какво искаш. Прав ли съм?

Тя гледаше в масата, ръцете й си играеха с цигарената кутия. Пушех и изчаквах, надявах се да проговори.

- Просто не виждам смисъла... Ще завърша следването, цял живот ще превеждам или нещо подобно... Гъркът няма да се ожени за мен, вече ми го каза. Нашите пък не мога да ги понасям! За какви приятелки говорим, никога не съм имала истинска приятелка...

- Знаеш ли как да живееш за себе си?

- Зная. Да не завися от никого, сама да се оправям. Аз да си нося отговорностите. Но не мога, не съм научена.

- Искаш ли да свършиш с шибания и задръстен свят? Убеден съм, че дълбоко в себе си всяка жена, и най-отявлената феминистка, мечтае за разбран съпруг, пълна къща с деца и покривка от ажурна дантела за масата в трапезарията. Много е лесно, само бъди честна с другата Нели. Признай си съкровеното желание и го следвай.

- Ти следваш ли твоето?

- Мисля, че да. Искам да разбера защо толкова мразя този свят и ще си отида...

- Къде ще вървиш, бе?

- Откъдето съм дошъл. Ще отида там, където ме води съкровението ми.

- Май и двамата първо се нуждаем от един коняк. Става ли?

- Става. Чувала ли си легендата за феникса?

- Онзи египетски орел дето...пепелта там... - импровизираше Нели.

- Той, той. Древните египтяни вярвали, че живее петстотин години. Този срок им се е струвал сигурно цяла вечност. После грохналият феникс лягал в гнездото си, постлано с най-различни уханни треви, билки и благовония, и се самозапалвал. Новата птица се раждала от пепелта и сияела със своите златни, червени и оранжеви пера. Обаче...

- Ами ако не е имала гнездо? - прекъсна ме тя.

- Птиците не са като нас, скъпа, те винаги си имат гнездо. Аз обаче смятам, че египтяните са грешали, може би от наивност. Фениксът не се е възпламенявал от старост.

- А от какво?

- От безпомощност. Той се е самоубивал, щом се е чувствал в опасност или под угроза. И знаеш ли кое й е безценното на тази легенда?

- Не.

- Че огненото гардже винаги има какво да изпълни на бис, мила. А ние не. Ей това е номерът.

Сервитьорката донесе двете чаши с кестенява течност. Никой от тайфата не се появяваше. Напоследък идвах рядко, ала и другите разреждаха посещенията си. Компанията се разпадаше така, както се и създаде - вяло и насила. Най-често Нели седеше на масичката под прозореца.

Вдигнахме чашките и се чукнахме.

- За твое здраве, Нели!

- И за твое. Кажи ми, наистина ли изглеждам толкова окаяно?

- Нали те питах в началото какво искаш. Сега да те излъжа ли като по телевизията?

- Излъжи ме!

- Нели, ти си най-доброто и очарователно момиче, което съм срещал. Помагаш вкъщи, миеш чиниите, ходиш на пазар и сутрин си изпиваш млякото. Винаги би отстъпила на приятелката си хубавото момче от другия вход, понеже много я обичаш. Обичаш родителите си, съседите, обичаш целия слънчев и прекрасен свят. Обичаш животните и носиш в зоопарка пълни кошници с лакомства. Обичаш цветята, копаеш и поливаш градинката пред блока. Обичаш леките облаци, синьото небе, далечните планини, планетите, плюшените мечета, китовете, изкуствените спътници, шоколада, презервативите, телефона, дискотеките и четиритактовия двигател. Обичаш абортите и тези, които се борят против абортите. Обичаш...

- Стига! Млъкни за малко!

- Сгади ли ти се от толкова много любов? Такава е целта, приятелко! Трябва да те занимават постоянно хора, събития и факти, за да забравиш себе си. Трябва да се размие отношението на Нели към Нели - нито да се обичаш, нито да се мразиш. Като погледнеш в огледалото, не бива да виждаш нищо. Това е краят на играта. В момента човечеството е доведено до храносмилателна, отделителна и полова система - Отца, Сина и светия Дух. Светата троица на съвременността. Кофти ти е Богът.

- Главата ми ще гръмне. Замълчи, моля те! Кое ми е кофти?

- Няма значение.

През вратата нахлу студ. В малката заличка, където седяхме, влязоха момче и момиче. Дрехите им бяха мокри, навън валеше. Момичето носеше смачкана роза, явно младежът бе решил да го информира за чувствата си.

Намирах се точно срещу двойката до вратата и им хвърлях по един поглед. Изглеждаха съвсем обикновени, нито особено красиви, нито прекалено умни. Говореха си тихо, момчето запали цигара.

Вероятно бяха студенти. Смееха се и си шепнеха. Внимателно накланяха глави, шушукаха и се усмихваха. След поредното пошепване момичето се изчерви, страните и ушите му пламнаха. Тръсна глава, вързаната на опашка коса се залюля.

Гледах ги и си мислех, колко леко щеше да премине животът им. Щяха да се оженят, да си родят деца, да работят и да гледат телевизия, пиейки ракия или бира. Щяха да възпитат потомството си, да създадат от него свое повторение. Сетне щяха да остареят, да се радват на внуци и достолепни старини. Нямаше да се отделят от близките си, въобще нямаше да им мине през ума, че животът е сведен до компромис между собствената и чуждата нетърпимост. Щяха да си умрат в семейството, което им е било повече от достатъчно и да получат прилично погребение. Домашните щяха да запазят добри спомени за тях и да подредят снимките им в албумите. И толкова.

Осъзнах, че страшно им завиждам. Наблюдавах ги изкосо, опитвах се да дочуя нещо от разговора, завиждах им черно и злобно. Никога нямаше да успея да бъда като тях. Може би щеше да бъде най-добре, ако главата ми се разцепеше, подобно кокосов орех, и оттам се излееше всичко, създаващо дисконфорта ми и все по-отдалечаващо ме от непосредствения живот.

Превръщах се в усамотено мизантропно същество. Пишех дневника, рисувах по малко, вършех си работата. Понякога пиех. Рядко говорех толкова дълго, както сега с Нели. Забравих да се смея. Не можех да си спомня откога не ме беше заинтересувало някое момиче. И странно, любенето не ми липсваше. Говорех баналности на Нели, а се улавях, че както ги представям посредствени и безсмислени, тъгувам за невъзможността си да се потопя в тях. Желаех да се обезлича, да забравя индивидуалността си и да заживея безметежно и спокойно, докато почина от някоя модерна болест.

- Какво си ги зяпнал?

Гласът й ме сепна. Усетих, че съм се втренчил в младежите.

- Нищо. Мислех си какъв никога няма да стана. Виждаш ли ги тези двамата? Те са сто пъти по-добре от нас. Животът им ще мине гладко и еднообразно и това ще им харесва. Те са си съвсем нормални полуидиоти, а аз считам, че в сравнение с тях съм откачил напълно. Искаш ли още да те лъжа?

- Не, благодаря! Разбрах какво се опитваш да ми кажеш. Ще си бъда естествена и майната им на другите. Нали така?

- Точно така. Горе главата и гледай тъпо. Всичко е загубено. Действай смело и смахнато! Да живее България, майка му стара! Наздраве!

Нели се усмихна кисело и пое чашата.

Погледнах през прозореца. Навън дъждът бе преминал в сняг. Бялата пелена кротко се стелеше по земята.

Вечерта дойде Иво Скулпторчето и ми обясни сделката. Негов познат отварял магазин, искал обеци и всякакви бижута. Иво обещал от мое име триста чифта, след като прехвалил уменията ми. Съгласих се. Това означаваше няколко седмици стахановски напън и нелоша пачка. Можех да си купя нови дънки, книги и други неща.

Разтършувахме се по кашоните, където държах багажа. Намерихме осемдесетина чифта, той ги нареди на масата. Сети се и подозрително попита:

- Носиш ли кръстчето? - Бръкнах под тениската и му показах среброто. Очите му светнаха. - В момента правя един специален кръст. От месинг, ювелирна изработка. Ще стане великолепен!

Наскоро си бях дал сметка, че Скулпторчето ваеше единствено разпятия. Няколко пъти бях ходил в мазето, което наричаше ателие и ми направи впечатление, че наоколо висят или стоят наредени само кръстове. Изработваше ги с някакво меко, безобидно упорство. Ползваше най-различни материали, ала накрая изпод ръцете му излизаше все едно и също. Най-значителното постижение беше, когато в голям кръст със стойка Иво изобрази себе си вместо Спасителя. Сетне дълго изпитваше угризения.

Той оглеждаше накитите, след малко рече колебливо:

- Вики, имаш много добри форми и модели. Да, някои са невероятно сполучливи. Тези ги виждам за първи път. Рисуваш ли понякога? Ей така, за кеф?

Внезапно ми се прииска да извадя творението, да му говоря за "Фениксът от Тегея" и да разкажа всичко, което дневникът правеше конкретно правдиво и което заплашваше да ме погуби. Събирах в себе си красота и много искреност, бушуващи несподелени и ферментиращи като младо вино. За секунда бях готов да посегна към куфарчето. Там лежаха писанията и рисунката ми.

- Наистина са много хубави. Нали ще направиш още двеста чифта? Трябва да се занимаваш с изкуство, Вики. Имаш око и усет за творчество.

- Знаеш ли какво означава това на психоаналитичен език? Време ми е да се плодя, да оплождам. Трябва да се оженя, Иво. Станал съм за семе. И понеже нямам намерение да се съешавам, сублимирам в разни овални форми, напомнящи женски тела. Забеляза ли как с три изречения ти обясних цяла теория на изкуството?

- Е, ти ги разбираш тия мурафети...

- Ако беше толкова просто, животът щеше да е лесен като песен. А той е прецакан и скучен.

- Взимам ги, след два-три дни ще донеса парите. А ти сядай и майстори останалите.

Той събра обеците в един плик и скоро си тръгна. Аз полегнах за малко, докато стане време да отида в института.

 

* * *

 

Затворих се вкъщи, за да направя обещаните накити. Скулпторчето ми донесе парите, бяха добре дошли. Част от тях превърнах в бяло вино, което изпихме с него и Краси сред вдълбочени художествени спорове и непрогледен тютюнев дим. Накрая за малко да се скараме. Нели не дойде.

В института нещата стояха постарому - спасявахме живот, не нечии чувства. Не обръщах внимание на обвиненията. По-добре разплакани и живи, отколкото мъртви и спокойни. Величкова периодично ме викаше "на разговори", очевидно надминавах дори непукизма на медиците. Твърдях, че моето не е коравосърдечие, а честност. Тя обаче настояваше за спазването на изветрялата славянска любвеобилност, която ме подлудяваше. Въобще не я слушах.

Не обичах болните, уважавах ги. А здравите мразех заради червенобузата им арогантност. След десет вечерта институтът ставаше изтрезвително отделение и шивашки цех за разбити спиртосани физиономии. Полицаите се оправдаваха с някакъв смъртен случай и прибираха пияните, когато можеха да вървят сами, а това обикновено беше възможно чак сутринта. Нощем коридорите кънтяха от крясъците на вързаните за количките алкохолици. Веднъж предложих да ги връзваме за пейките, което на сутринта ми спечели нова среща със старшата сестра.

Умът й не го побирал - как млад и интелигентен човек постъпва по този начин. Отговорих, че тъкмо такъв би го сторил. Що за изкривени представи! Здрави, прави, възрастни мъже да ми се лигавят и повръщат като шестокласници?! Губеха човешки облик, размиваха се в петна глупост и дразнещо пиянско високомерие. Казах й - не на пейките, ако можех, щях да ги вържа отвън на снега, цяла нощ, голи!

И някаква си Хипократова клетва задължаваше лекарите да се занимават с тази паплач. Те ръмжаха, но работеха. Вече в нищо не ги обвинявах, ала запазих неприязненото си отношение. Някои си оставаха чисти месари.

Не понасях и разни досадници, пострадали в сбивания и свади. Често един от тях идваше с окървавено лице, а край него вървяха трима-четирима с войнствени муцуни.

Веднъж не пожелах да пусна в кабинета цялата тумба, нямаха какво да правят вътре. Онези се озъбиха, носеха неизменните анцузи, пръстените и златните ланци. Колегите ми също се надигнаха.

- Трябва да влезем, отворко!

Застанах на вратата.

- Оттук само ще излезете. Ако искате, може да изчакате вън.

- Страшен ли си, какъв си? - изрепчи се вторият.

- На работа съм.

В това време откъм малката операционна се разнесе рев. Сестрата излезе, молейки за санитар. Един от нашите отиде да помогне. Сигурно шиеха раната и битият буйстваше.

Тримата се засилиха натам, ала вратата се затръшна под носа им. Пак се обърнаха към мен.

- Какво става?

- Колят го!

Те ме изгледаха озадачено.

- Шият го, разбира се.

- Ей, ако му се случи нещо, после ще се разправяме!

Първият въсеше вежди заплашително.

Колегите ми се разсейваха наоколо, но следяха разговора. Краси приближи и попита ядосано:

- А къде бяхте, когато го пребиха? Сега сте големи юнаци, тогава къде бляхте? Нали ви е приятел?

Той отърва от пребиване поне десетина души, защото аз тръгвах напред, без да мисля. Долавях обаче, че и неговите нерви бяха изопнати до краен предел. По очите му познавах, малко оставаше да избухне. Величкова ни заплашваше с уволнение, беше ми все тая. На още едно място поработих и още веднъж разбрах какъв не мога да бъда.

 


1Съкращение от латинския текст на фразата "Исус Назаретски, цар на юдеите"

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух