напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



05


16 декември (сряда)

 

"Комунизмът и фашизмът намират хранителна среда за гноясалите си телеса тъкмо в християнството. Двете тоталитарни системи израстват в един общ инкубатор на идеи, където главният експеримент е насочен към създаването на "съвършеното", "светлото", "вечно справедливото общество" и неговия мутирал хомункулус. Съвсем основателно Жозеф дьо Местр твърди в "Размисли за Франция": "Всеки истински философ трябва да избере между две хипотези - било да си изгради нова религия, било да обнови християнството чрез някакъв необикновен способ".

И на арената изскача пак той - дегизираният и неузнаваем протестантизъм. Има нещо чудовищно, нещо потресаващо в циментираната убеденост на тези хора в собствената им правота, нещо нечовешко в патоса и размаха, с които се разпореждат с природата. Протестантът не вижда красивата гора, а наредените дървени трупи, красивите камари дъски, носещи му задоволителен доход. Суровините се усвояват не по необходимост, природата е въвлечена в един колосален цикъл, на чийто край стоят не нова гора или нова скалиста котловина, а купища спечелени пари, онези прословути Пари прим от Марксовата схема, което значи "печалба плюс пустош". Пари прим отново се влагат в предприятие, още красиви мъртви дървета поемат към дъскорезниците и още гранитни павета строяват хладните си тела под каляските на алчността. Действително протестантът работи, работи като вол, като скот, неговото отношение към труда е почти сакрално и откровено непонятно на традиционно християнския свят, ала скоростта на индустриализацията му изпреварва психологическото време, което е автентично мерило за разцвета и зрелостта на една цивилизация. Той прилича на саморасляк, на акселерат с отеснели дрешки, селяшки обноски и младежки пъпки. Избуяващата му енергия намира странната си строителна обективация в американските небостъргачи, светкавичната електрификация и опасването на планетата в стоманения корсет на железопътните линии, по които прогресът запухтява ВСЕ НАПРЕД, към бъдещето, само натам. Протестантът е като нестинар, от чийто всеки следващ скок още повече се разгаря жаравата, върху която стъпват нетърпеливите му нозе. Но да се върна на комунизма.

Примерът на Христос няма нищо общо с така нареченото социално християнство. Ала Европа и светът притежават деветнадесет века незаконородена история, блудството с идеите винаги е било част от златоносните синекури. Фактът е другаде. Появяват се хора, завършили колежите за месии и университетите за пророци, които си позволяват да конструират бъдещето, да изнасилват времето и да тласкат настоящето в изгодната им посока. А посоката аз наричам отчуждение! Ето защо последващите тоталитарни идеологии и практики се опитват да затворят историята, да я затапят, независимо как се именува тапата - хилядолетен райх или светло бъдеще.

Някъде там - в ехидността на всепроникващото йезуитство, в лоното на теологическата алхимия, бълникаща в колбите си догматични утайки за човешкото щастие, в разните езотерични учения и масонски ложи, пръкнали се около Френската революция като плъхове в касапница и подхранващи ненаситната паст на гилотината с революционните си прокламации, декрети и възвания, във всякаквите социалистически кръжоци, партии и течения, се заражда призракът, който подпалва Европа. Идея прекрасна, хуманна и бленувана и тъкмо затова неприложима. Неясната й сянка се разлива над бушуващия континент, за да напои с кръвта на жертвите усмирителната си риза, която ще развее за свое знаме. Това е същият християнски сън за райските селения, същите омайни еврейски видения за божието царство, което ще бъде построено вече тук, на земята. Отново се възражда идеалът на първите християнски общини от времето на Христос Прим, идеалът съвършен есхатологичен мит и идеалът почти плът. Човечеството няма възможност да си отдъхне от трънения венец около детински безгрижните си мечти. Странно, "Капиталът" е написан от един евреин-садукей, както го нарича Унамуно, по лондонските кръчми, ползвайки примери от живота на силезийските тъкачи. А комунизмът се окопава на север, в Русия, сред хора, които Маркс открито счита за варвари и вулгарно лумпенизирани типове. Защо?

Историята на комунизма показва, че той се загнездва най-успешно в типично християнски култури. Изключенията като Китай, Виетнам и Камбоджа се дължат на северната мечка, ешелонирала империята на петолъчките. А Пол Пот, камбоджанският палач, беше образцов студент от Сорбоната.

Комунизмът развива силни политически партии само в православни и католически държави. Единственото изключение със засилено протестантско присъствие е Германия и оттам изпълзява бронираният хитлеризъм. И след войната комунизмът паразитира в страните на Източния блок, в Югоизточна Азия, слабо в Африка и успешно в цяла католическа Латинска Америка. Страните от Арабия и Магреба, халифатите на Саддам и Кадафи, не са изключение, а ислямският фланг на монотеистичния култ, който чудесно благоприятства авторитарната държава. В нито една протестантска държава няма и не може да има мощно комунистическо влияние. Светът е обладан от идеите за модерна демокрация, но нейното налагане върви успоредно със степените на икономическа свобода. Ако Америка бъде лишена от предприемаческата инициатива на средната класа, тя твърде бързо би се фашизирала и то точно в такава степен, в каквато страните от Източна Европа изпитват носталгия по комунизма си. Те не притежават икономически хоризонт, за да потърсят своя нов политически хоризонт.

Що се отнася до такива като Фукояма, които екзекутираха историята и обявиха либералния капитализъм за финален етап на нашия еон, ще трябва да проумеят, че този стадий не ще продължи повече от влиянието на Христос Трети. Предполагам, че ще се появи и Христос Четвърти - ненавиждащ баща си, презиращ дядо си, непознаващ прадядото и въобще неподозиращ съществуването на другите свои роднини. А след него ще видим.

Ако кажеш някому, че комунизмът е уродът на християнството ще те сметне за невменяем, защото той яростно преследваше църквата и богомолците. Ала това беше едиповият комплекс на една политическа доктрина, възпроизвела своята йерархия и узаконила господството си именно с прийомите на клерикалната върхушка. Естествено, комунизмът наложи една мащабна стагнация (Комунизмът е ексклузивен - т.е. притежава изключително право, не може да съществува едновременно с друга идеология. - б.а.), той отрови и провали живота на милиони човешки същества, впрягайки ги в ярема на безсмислен колективен труд, писан обикновено с главна буква.

Гонеше някаква фата моргана, от което преторианската му гвардия излезе обогатена и капитализирана, пропагандирайки резолюциите си с школски дефиниции и постулати. Който поразгледа нивата на компартиите, мрежите на тайните полиции и каноничните им документи ще разбере, че идеологическият изрод на двадесети век е огледално отражение на църковната експанзия, дори в срастването си с държавата. И, разбира се, се стреми да унищожи всички спомени и реминисценции от миналото, защото, знае се, той се вълнува от бъдещето, от изгодното му направление, от неизвестното. Оттам може да се очаква всичко. Дори и Годо.

"Готов съм да посветя живота си, за да попреча на установяването на република, която ще смъкне трицветното знаме пред червеното знаме, ще се стреми да печели на едро от държавата, ще събори статуята на Наполеон и ще издигне паметник на Марат, ще унищожи института, Политехническото училище и Почетния легион; ще прибави към славния девиз: Свобода, Равенство, Братство злокобната идея: или смърт, която ще банкрутира, ще разори богатите, без да обогати бедните, ще премахне кредита, който е богатство за всички, и труда, който е хляб за всеки, ще отмени собствеността и семейството, ще разнася набучени глави, ще изпълни затворите вследствие на подозрението и ще ги опразни вследствие на изтребването, ще запали Европа, ще опепели цивилизацията, ще превърне Франция в родина на мрака, ще умъртви свободата, ще задуши изкуствата, ще обезглави мисълта, ще отрече бога".

Тези думи принадлежат на Виктор Юго. Освен прокобата те съдържат една удивителна догадка. Още преди сто и седемдесет години той предрича какво ще се случи и набелязва единствения верен път за сриването на комунизма - да бъде ПРИЕТ ЗА ЛИЧЕН ВРАГ. Тази стратегия няма алтернатива, ако всеки не убие в себе си аления роб.

Думите на Юго пронизват като светкавица историята и характеризират времето, което ме роди и което вече ми пречи. Аз не съм на мястото си в този свят! Тук ме няма!"

 

* * *

 

Ставах все по-мълчалив. Нели се сърдеше, че рядко се появявам във "Ватерлоо" и направо поръчвам някакъв алкохол. Пиех бързо, пушех много. Погледът ми зорко търсеше нещо смислено и истинско. Топлеха ме единствено очичките на децата, които срещах по улиците. Бяха още чисти, лъчезарни и искрени.

Запознах се с едно момиче, нищо не излезе. Искаше ми се да помълчим за малко заедно, тя взе да разказва за бившия си приятел. Подарих й шоколад и я зарязах. Повече не я видях.

Усещах в себе си зреенето на някаква неумолимост. Предизвикваше ли ме някой, нямаше да мога да спра. Губех границата между чуждия живот и желанието си да го отнема. Всъщност тя изчезна.

Аз наистина исках да убия човек! И което беше още по-важно, това въобще не ме притесняваше. Напротив, като че ли търсех подобна развръзка. Щеше ми се нечий живот да изтече през пръстите ми. Гледах как всяка минута хиляди около мен се самоубиват, желаех да сведа процеса до няколко мига. Исках като извършител и единствен свидетел на убийството да усетя всички преживявания на този акт. И ако в кратък момент от агонията забележех в очите на жертвата поне искрица благодарност щях да разбера, че не съм сгрешил. Хората вървяха към унищожението си бавно и страхливо, защото им липсваха кураж и смелост. Имаше ли значение кой ще ускори социалната евтаназия - страховит телевизионен сериал или масов убиец? И двете бяха плод на изкривена функция. Обществената структура функционираше извратено и раждаше заслужени мутации, които показваха собствената й обреченост.

Чудесно разбирах положението си, мислите ми подреждаха стоманените закони на разбунтувания инстинкт. Никога преди не се бях чувствал по-сигурен и спокоен. Все по-рядко ежедневието успяваше да ме провокира. ВЕЧЕ ЗНАЕХ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ЗАЧЕРКНА ИЛИ СВЕТА, ИЛИ СЕБЕ СИ. Дневникът ми помагаше да приема, че в мен няма капчица налудничавост, ненормалните бяха другаде. Аз просто ставах обществено опасен. Превръщах се в единак - зъл, кръвожаден, но защитаващ своя живот. Овчарите изтребваха такива вълци превантивно, за да запазят млечните стада. Още проучвах стадото...

Всеки има леля в столицата и Краси не правеше изключение. Родственицата беше възрастна жена, нуждаеше се от помощ за пренасянето на някакъв шкаф. В уреченото време звъннахме на вратата.

Никой не отвори. Почакахме доста, отвътре отговаряше само тишина.

- Сигурно е забравила и е излязла - рече Батето. - Бабешки работи. Ще поседнем ли долу в кафето?

Погледнах през прозореца на стълбищната площадка. Нечия предприемчива ръка бе построила между блоковете модерно бетонно заведение с много неон, стъкло и безвкусица. Изглеждаше компактно и неособено скъпо.

Попитах го:

- Колко е часът?

Навън беше още светло.

- Минава четири. Ще почакаме ли?

- Крайно време е за един коняк.

Влязохме в барчето, оказа се тясно и задушно. Имаше пет маси и двадесетина места, повечето заети. Болшинството от младежите вероятно бяха от училищата наоколо. На една маса седяха шестима души, четири момчета и две момичета. Стари познайници, с анцузите и златните дрънкулки.

При влизането ни всички погледи се приковаха в нас и няколко секунди ни изучаваха. Посетителите задоволиха своето любопитство, а ние взехме питиетата си от бара и се сместихме при две ученички и техен приятел. Говореха за контролното по геометрия и "оная усойница Радоева". На съседната маса компанията на шестимата празнуваше гръмогласно.

Запуших и огледах барчето. Нищо особено. Стандартните плакати на сладоледи, шоколад и "Кока-Кола". Разпространените напоследък изкуствени цветя. Подът беше облицован с плочки. По масите лежаха стъкла. Стандартни пепелници, столове и чаши. Стандартно кафене за стандартна печалба.

Аз мълчах. Влизаха и излизаха младежи, от съседната маса се викаше, там пиеха шампанско. Батето се включи в разговора на момичетата, с които деляхме масата. Навън започваше да се здрачава.

Краси премести стола си, изпъвайки крака встрани. Същевременно един от онези с анцузите отиваше към бара. Той се препъна в крака на Батето, политна напред, направи две колебливи крачки и седна в кошчето. Момичетата от компанията им се изкискаха като войнишки курви. Погледнах натам, а Краси промърмори:

- Извинявай, приятел, не те видях.

Онзи се върна и се изправи пред масата ни. В очите му се бълникаше поне бутилка вино. Беше пийнал и заядлив. Момичетата се умълчаха.

- Можеше да внимаваш повече!

Гласът гъгнеше, приятелите му също млъкнаха и ни загледаха. Тонколоната над бара пулсираше в бърз дискоритъм.

Краси се надигна, беше десетина сантиметра по-висок от предизвикващия го.

- Нали ти се извиних - рече той миролюбиво.

Момичето зад бара забеляза какво става и намали музиката.

- Не е достатъчно. - Анцузите все още гледаха весело към нас. - Пък и откъде се взеха метълисти в квартала?

- А може би трябва да ти падна на колене, а? - процеди през зъби Батето.

С огромно нетърпение очаквах точно тези думи. Не ги бях чувал повече от година. Знаех какво ще последва. Скочих рязко, от съседната маса се стреснаха. Всички седяха с тревожни предчувствия. Веднага излязох навън.

Първо вързах косата си. След малко се изправих и погледнах към Витоша. Исках сила и мощ от някоя планина, за да смачкам тези хора. Желаех смъртта им. Те трябваше да изчезнат, да бъдат изпепелени, дематериализирани. За мен бяха излишни, наглостта им вървеше към наказанието си.

На фона на тъмнеещото небе едва различих очертанията на планината. Това не беше моята каменна геомайка! Взирах се в нищожно, изкорубено и опушено хълмче. В него нямаше масивност, липсваше стаената стихия и заключената демонична власт. Отсреща се издигаше камара мъртъв камънак.

И тогава ТОЙ дойде отново. Усетих присъствието му по полъха, погалил челото ми. Незнайният ми митичен покровител бе при мен, ала не за да ме предпази от мъчителния спомен за Диляна, която все още отчаяно обичах, а да стегне тялото ми за чуждата гибел. Вдигнах ръце и притворих очи.

Внезапно от хилядолетията нахлуха тътен и кръв, течаща в праха, цвилене на обезумели коне, звън на метал, предсмъртни стонове и бойните викове на победителите. Наоколо се водеше люта битка, невъобразимата сеч вземаше все повече жертви. Чувствах, дишах, усещах витаещата смърт. Виждах вилнеещия Арес, размахващ поразяващото си копие над сражаващите се. Отвратителният кикот на Енио и Деймос смразяваше сърцето ми.

Гледах битката през тесните отвори на шлема, аз БЯХ ТАМ И УЧАСТВАХ в боя. Във въздуха се носеше мирис на сол и кръв, облаци прах закриваха слънцето. Грохотът оглушаваше мъжете. Биеха се като диви зверове.

Тялото ми стана тежко, твърдо и безчувствено. Кожата и косите ми настръхнаха, дланите се изпотиха. Очите ми плуваха в горещи сълзи. Устата пресъхнаха, езикът беше като ремък. Главата ми се изпразни. Сърцето ожесточено блъскаше гърдите. Не виждах почти нищо. Бях готов!

Влязох вътре, Краси още говореше с противника си. Приближих се.

- Почваме ли ги?

Батето сякаш не ме чу, но един от компанията дойде и подхвърли:

- Аз мога да те купя, готин.

И извади топче банкноти, стегнати с ластик.

- Аз мога да те убия!

Гласът ми звучеше неестествено чужд и далечен. Не можех да го позная.

Онзи каза насмешливо:

- Ние сме четирима...

- С МЕН Е МОЯТ БОГ, глупако! С него сме БЕЗБРОЙ!

Още преди да завърша изречението замахнах с все сила и стоварих юмрука си в лицето на младия мъж. Той залитна с разперени ръце, блъскайки се силно в стената. После се свлече надолу. Парите се разпръснаха по пода.

Почувствах как част от напрежението ми изчезна. Облекчен и зарадван от моментното успокоение, предвкусвах сладостта от следващите удари. Изревах и сритах свитото тяло в ъгъла. Ботушът ми потъна в плътта на жертвата.

Обърнах се наляво и последното, което видях бе Краси, хвърлящ противника си върху една от масите. Вдигна се ужасен шум.

Нещо ме фрасна в челото. Ударът беше силен, плътен, но болката остана тъпа. Освирепях и ослепях. Размахвах юмруци навред, чупех всичко, което успеех. Ревях с цяло гърло, мъчех се да причиня максимално разрушение и унищожение. Глутницата виеше в кръвта ми, първичният инстинкт жадуваше само смърт и погром. Удрях каквото хвана. Оглушаваха ме момичешките писъци, трясъкът от счупени стъкла и прекатурени мебели.

Изведнъж някой ме сграбчи за ръката и ме помъкна навън. Влачеше ме доста мощно. Подпря ме на стената и извика в лицето ми:

- Бате! Викторе, полудя ли? Щеше да ги убиеш. Не си на себе си, свести се! Защо си пребледнял толкова?

Осъзнах се в ръцете на Краси, който ме разтърсваше като чучело. Повдигнах глава и се огледах.

Цялото барче беше изпотрошено. Вътре се търкаляха онези с анцузите. Двама се надигаха, представляваха неповторима картинка. Лицата им червенееха, разбити и окървавени. Такива вече ми харесваха. Момичетата бяха изчезнали.

Краси пак ме дръпна:

- Да се махаме! Ела да минем през института. Ударили са те в главата.

Хукнахме в мрака. Притичахме до спирката и скочихме в потеглящия автобус. Седнахме и се заразглеждахме.

Ръцете ни бяха издрани, кървави. Краси се беше порязал, ала раничката кървеше слабо. Наболяваше го и дясната скула, подутина липсваше. Ударът е бил лек.

Болеше ме челото. Той каза, че има само драскотина, високо над лявото око. Дясната ми китка тръпнеше, бях ударил нещо накриво. Други поражения не забелязахме.

- Защо трябваше да го риташ? И защо удари барманката, какво ти направи момичето?

Мълчах. Свалих ластика, тръснах косата си и я оправих с ръце. Автобусът се движеше из някакви непознати квартали.

- Чуваш ли какво те питам? Ако те бях оставил щеше да ги убиеш. Добре ли си напоследък?

Очите му излъчваха упрек и уплаха.

- Никога не съм се чувствал по-добре! Нищо не помня от сбиването. Съжалявам, че съм ударил барманката, но може и да си го е заслужавала.

- Как така нищо не помниш?

- Ей така!

- И това, че халоса единия със стола и може би му счупи ръката?

- Нищичко не помня.

- Съзнаваш ли изобщо, че можеше да убиеш тези хора?! Сега щяха да бъдат мъртви, да ги НЯМА!

- Точно това исках! И ме е яд, че не стана.

- Ти наистина си полудял! Говориш като чудовище, Викторе!

- Значи съм станал човечен. Радвам се! Не е ли най-човешко да опазваш собствената си хармония с всички средства. Кое е разрешено и кое забранено решавам аз, ясно ли е?!!

Той ме гледаше смръщен. Помълча малко и забеляза:

- Много си се променил, Викторе. Вече не те разбирам и това ме плаши.

Не ми се говореше. Пътуващите в автобуса се бяха увеличили, някои ни поглеждаха. Край стъклото прелиташе обикновен градски пейзаж, характерен за новогодишните празници.

Влязохме в института през задния вход и съобразихме, че четиримата също ще дойдат. Краси се стараеше да избегнем повторното стълкновение, аз нямах нищо против. Трябваше да не попадаме и на следователя, който събираше информация от пострадалите за евентуално следствие. Нямах намерение да давам показания.

Надникнахме в токсикологията. Дежурна беше младата лекарка, назначена отскоро, в екип със сестра, умееща да мълчи. Пациенти липсваха и те си приготвяха кафе.

Не успяхме да ги заблудим, веднага разбраха, че сме се били. Кожата по кокалчетата на юмруците ни беше обелена и смъдеше неприятно.

Обадихме се в неврохирургията и помолихме едната сестра да дойде, уж за обслужване на някакъв паднал пияница. След минута в кабинета се появи любимата ми жена в бяло. Спря на междинната врата и рече:

- А, вие не бяхте ли дежурни снощи? Какво правите тука?

Повдигнахме ръце, без да проговаряме. Тя внезапно разбра и зацъка с език, оставяйки съдчето с разтворите, марлите и лепилата. Загледа ни с присвити очи и направо попита:

- Вие ли наредихте така онези четиримата?

- Ние паднахме по стълбите - Краси избърза с отговора, опасявайки се да не кажа нещо. Аз мълчах и той продължи: - Виж главата на Виктор. Удари си челото.

Сестрата почисти раничките и ги намаза. Извади три стъкълца от порязаното, намаза го и му сложи левкопласт. Отметна косата ми, погледна челото и рече закачливо:

- Паднали сте по много специална стъклена стълба! - Ръцете й бяха топли и меки. - С какво те удариха?

- Не знам.

- С пепелник или нещо подобно. Добре, че ти е дебела главата. Ударът не е могъл да разцепи кожата, а само я е одраскал. Боли ли те?

Не отговорих. Краси оглеждаше скулата си в огледалото. Младата лекарка и другата сестра шушукаха в кабинета.

- Ако вие сте пребили онези оттатък... - Сестрата отново повдигна лицето ми. Гледах я хладно. - Много е жестоко, Викторе. И четиримата имат за шев, ръката на високия е счупена на две места. Един е зле с бъбреците. Някой бясно го е ритал.

Погледнах към Батето, той ме наблюдаваше в огледалото. Раздвижих рамене с безразличие.

- Изпросили са си го. Такава им била съдбата.

Сестрата ме огледа за последно и пое съдчето с материалите. Влезе в съседната стая, размени две думи с другите и си тръгна.

Краси бавно се обърна, гледаше ме съсредоточено. Аз се поклащах на столчето. Търсех пакета с цигарите.

- Откога взе да раздаваш съдба на хората? - каза натъртено той.

Всичко това започна да ме изнервя и отвърнах ядосано:

- В противен случай те щяха да ни я раздадат. Или не мислиш така?

 

* * *

 

Говорих по телефона с Пуфи. Попита ме дали ще им гостувам за Нова Година. Отказах. Излъгах я, че ще бъда с приятели. Тях пък щях да излъжа, че заминавам за провинцията. Не ми беше до тържества. Осведомих се как е световният шампион по влагане на самоцелен труд в извънработно време.

Майка ми веднага схвана и възкликна:

- Кой, баща ти ли? Добре е, не му стига ракията. Притеснява се, при тях пак са почнали съкращения...

- Ти как си?

- На крака съм. Едно и също. Поработвам по малко, търча на вилата. Сиво ежедневие.

Поговорихме и затворих. Поредният разговор предстоеше в следващата година, от която не очаквах нищо. Животът ми течеше и само толкова. Поради липса на нещо по-подходящо превръщах себе си в негово средоточие.

Разхождах се безцелно с часове. Времето беше лошо, мразът вкоравяваше лицата. Хората бързаха да се приберат. Случваше се по десетина минути да не срещам жива душа, а се движех в центъра.

Купих си дълго широко палто, дебело и удобно. Представляваше нещо средно между шинел и одеало. Увивах се в него и като сиво привидение обикалях празните улици. Вятърът брулеше лицето, снежинките вледеняваха очите ми. Пушех и вървях напосоки.

Не помнех по-унила новогодишна атмосфера. Гражданите с половин уста си пожелаваха весели празници, натруфените думи не успяваха да заблудят нито близките, нито тях самите. Специалните базари пустееха, търговците се оплакваха от мизерния оборот. Никой не можеше да усети и да се зарадва на приповдигнато настроение. Клиентите се запасяваха с храна и напитки, приготвяха ги, подреждаха трапезата и сядаха пред телевизора. Подобна идилия виждах от рождение, но сега ми се струваше особено странна и ненужна. Хората повдигаха рамене: "Нова година ли?! Ден като всеки друг".

Крилата на "Фениксът", а и самата рисунка бяха почти готови. Чувствах се изтощен от толкова дълго и тайно рисуване, обаче исках да видя дали тълкувам интуицията си вярно.

Много пъти мислех да го покажа на Краси. Така и не го сторих. С Батето доста се различавахме, въпреки че бяхме досущ братя. Той се оказа по-еснафски настроен, в него се улавяше патриархалното възпитание. С удоволствие би прекарал живота си сред мила женичка и няколко дечурлига. Пълната чиния и мекото легло щяха да му бъдат достатъчни, ако можеше да се занимава с нещо, носещо му задоволителен доход. От него би излязъл първокласен университетски преподавател - умен, ерудиран, внушителен, вдъхващ доверие, ала с подкастрени мечти. Краси бе прекалено питомен и въпросите след сбиването ми подсказаха, че се боеше. Не да размаже някого, а от изводите, до които би стигнал, отпускайки мисълта и духа си на воля. Сам каза, че не ме разбира и вярвах, че е така. Той оставаше в границите на общоприетото и желателното, защото не знаеше какво го очаква отвъд.

Аз вече знаех - СВОБОДА! Моята свобода мъждукаше в края на дневника. Ровех в мислите и прозренията си, вадех на показ атрофиралите органи на съвременното социално животно. Прорезите, отворени от скалпелите на искреността, разкриваха съсиреците и туморите на отчуждението. Подготвях се от изсушеното сърце на жертвата да изнамеря еликсира на собствената си пълноценност. Като древноримски харуспекс гадаех по вътрешностите на изродената маймуна, наречена човек, пътя към изгубената си същност.

Можем съвсем да избягаме от себе си, завръщането обаче винаги ни сочат другите.

След побоя Краси странеше от мен. Преди празниците имахме две дежурства, постоянно си намираше работа и после си замина. Дори не ми пожела да се прекарам приятно.

Виждах как едно приятелство си отива. Всъщност какво означаваше в днешно време да бъдеш приятел някому? Първото изглежда ясно. Не закачаш приятелката му, тя е табу. Второто също бе известно, в случаи като онзи в барчето не се отделяш от него. И това правех. Той се сърдеше от нечия гледна точка, но след боя аз малко се успокоих. И сетне какво? Съвместната работа не е приятелство, тя е партньорство. Ходене на кино или юнашко пиене по кръчмите? Високопарни спорове за изкуство?

За мен приятелството беше свещено. Смятах, че добрите приятели и подир двадесет години си остават в неизменни отношения. Ако след многолетно отдалечаване отново се чувстват както преди, значи всичко е било истинско. Ако не е така, нещо си е отишло безвъзвратно. Най-добре да се напият за сбогом и да се разделят. Може би за нас двамата идваше времето за отдалечаване? Докривя ми.

Помислих за тези неща, когато за последен път разговарях с Ирина. Срещах я често и подминавах без угризения. В началото се опитваше да ме засича, ала разбра, че е безполезно и престана.

Десетина дни преди сбиването препречи пътя ми в коридора. Понечих да я отстраня, тя решително хвана ръката ми и настоя:

- Кажи на Краси поне да ме поздравява!

- Кажи му го ти! Може пък да не желае здравето ти.

- Аз още го обичам.

- Не вярвам, а и не ме интересува. Това си е ваша грижа.

- Но ти си най-добрият му приятел, постоянно сте заедно. Поговори му!

- Аз бях с него, когато една малодушна кучка унищожи детето и му заби ножа. Да познаваш подобна персона?

Тя ме пусна и погледна през прозореца. Навън топящият се сняг образуваше кални локви. В двора имаше трима-четирима души.

- Не можех да постъпя иначе. - Извади цигара и я запали. Пое дълбоко дима и довърши - Майка ми щеше да ме убие!

- Да беше те убила. Сега щеше да е в панделата, щяхме да ходим на свиждане и да й хвърляме кюфтета с прашката.

- Защо ми се подиграваш? - изхлипа тя. - Мислиш ли, че аз не исках това дете?

- Като си искала, да си го задържала. Гади ми се вече от хора, които се страхуват да защитят живота си. Вие даже се опасявате да дишате без разрешение. Затова ще те омъжат за някой селяндур мангизлия, ще ти се уригва на лук в лицето и в края на краищата ще заприличаш на мамчето си.

- Не мога да я гледам!

- Намери си квартира, министерска заплата получаваш.

- Не мога, ще ме върнат. Ти не ги познаваш.

- Но пък опознавам себе си. Сега тръгвам и също не очаквай да те поздравявам. Не го желая и няма да го правя!

Отделих й твърде много време и думи. Направих няколко крачки. Ирина извика зад гърба ми:

- И ти ще останеш сам. Тогава ще видиш какво е...

Обърнах се и я погледнах. Тя стоеше в очакване.

- Аз съм сам, откакто се помня. Но успявам да използвам това като оръжие. Любимите хора ме правят слаб и уязвим. - Махнах с ръка.- Едва ли ще ме разбереш...

За Нова Година купих малко храна, бутилка бренди и две вино. Намерих на улицата откършено елово клонче. Погледах го замислено и го взех. Закачих го над кревата си.

Хапнах набързо, по телевизията излъчваха някаква програма. Минаваше за хумористична, не ми беше смешно. Вицовете звучаха изтъркано и плоско, типичен каруцарски фолклор. Изключих телевизора.

През две парчета радиостанциите честитяха празниците и обясняваха какъв купон бил при тях в студиото. Потърсих нещо по-интересно, не намерих и заредих касетофона. Поне познавах музиката от записите си и я харесвах. Тежките метални звуци ме отпуснаха.

Пушех с наслада и пийвах от червеното вино. Гледах през прозореца мрачното тъмносиво небе и размишлявах.

Още колко можех да издържа така? Жаждата ми да убия някого произтичаше не толкова от болезнена мизантропия, колкото от нежеланието на другите да спрат и да се огледат. Ако, макар и за секунда, можех да дам някому взор, за да види собствената си случайна реалност, да прозре нищожността на живота и глупостта на стремежите си, щях да бъда отчасти доволен.

Но това беше невъзможно. Хората се впускаха в гонене на разни парични миражи, плуваха в хитро скроения и нов за нас еврейски свят, работеха до припадък, за да забравят СТРАХА. Страхът, ужасът от битието сковаваше лицата и правеше телата по-гъвкави и работливи. Страхът за собствения живот, опасението от изолацията, непоносимостта на самотата - това стандартизираше и унифицираше. Парите, тяхното количество ставаха единствено мерило за успех. Всички се надпреварваха за повече пари и с всеки ден губеха естествения си облик, тълпяха се в разни средища, за да покажат съпричастност към общото стремление.

Наложиха се десетина модела на обличане и поведение, чиято неизменност все по-често виждах по улиците. Обикновено зад тях вече нямаше НИЩО. Околните се превръщаха в конфекция, в серийност, в тиражирана еднаквост. Дрехите и заучените им фрази бяха опаковки на вакуум, отдолу зееше празнота. Времето възпроизвеждаше необходимите му в бъдеще скорост и истерия. Ураганът на модерния свят се завърташе неумолимо, като накрая щеше да прерасне в стихийна фуга от хора, пари и стоящите по средата предмети. Това щеше да изтръгне живеца на сътворението - крайната цел на истерията.

И масовостта на гротескния маратон наблюдавах само от две-три години. Какво ли ме очакваше по-нататък? И къде, по дяволите, можех да се дяна?! Ненавиждах другите, защото прекрасно ги разбирах, ала констатацията не ми помагаше. Не ме свърташе на едно място, делникът преминаваше незабелязано, дни като днешния напомняха за нещо, наречено "календар". Особената вътрешна енергия, която понякога буквално ме разкъсваше, търсеше удовлетворение. Ожесточавах се, че всички говореха като старшата ни сестра, уж защитаваха някаква куха нравственост, а при удобен случай биха смазали някого с мнимите си агнешки копитца. Изправих се пред необичайно противоречие - за спасяването на чуждия живот в института бих направил чудеса и същия този живот безстрастно бих отнел по-късно на улицата. Убийството на пациенти оставаше приоритет на лекарите, затова ги презирах. Аз исках здраво, пулсиращо човешко същество, което да разбере, че умира и да бъде благодарно.

Често съжалявах за Камбоджа. Може би там щях да успея в овладяването на инстинктите си, които изглеждаха чудовищни на фона на добре приспиваната и култивирана среда. В тях нямаше нищо угнетяващо, избуяваха чистите природни сили, които в момента притъпявах за кратко с алкохол и никотин. Но утре те пак щяха да претендират за вниманието ми.

Съществото ми се нуждаеше от свобода и простор. ИСКАХ ДА РАЗРУШАВАМ, ЗАЩОТО ИСКАХ ДА ТВОРЯ. Желаех да създавам нови генерации, нови светове, нови измерения. Дирех собствения си порив към красотата, зовях, бленувах я. Не можех да си представя цял живот да работя в монотонен ритъм, а виждах демиургичното задоволство по лицето си от сънищата. ТВОРЧЕСТВОТО БЕШЕ МОЯТА СТИХИЯ. Копнежът по него разпъваше съзнанието и заплашваше да го помътни. Не се задоволявах с тъй наречените "произведения на изкуството". Те изглеждаха нищожни късчета от безкрайната божествена мозайка. Аз исках да я наредя цялата, да изпитам дързостта на първичния създател. Светът се нуждаеше от ново сътворение, той отдавна се бе изчерпал с активната помощ на човечеството. Изисквах от себе си божествени функции, защото нямах намерение да прося разрешение от останалите. Носех правдата си и се борех за нея, а пътят минаваше през труповете на движещите се мъртъвци, които срещах. Полуфабрикатността и шизофренията ми бяха чужди, улавях страха, не разбирах постоянното му възпроизводство. Стоях над думите и нещата, може би това определяше мълчаливостта ми напоследък.

Животът ми се бе превърнал в непрестанно примиряване на огнения порив и сблъсък за неговото опазване. Губех се в безпътица, не знаех откъде да започна. НЯМАХ БОГ! Точно така, най-сетне го осъзнах! МОЯТ БОГ ЛИПСВАШЕ, НЕ ГО ВИЖДАХ!!! Единствената ми връзка с възвишеното беше "Фениксът от Тегея", но зарядът би го изпепелил. Той жадуваше още, налагаше идеално съвършенство, повеляваше творчество, неуморно и вечно. Защото беше истинският живот. Другото не си струваше...

Помислих си, че ако предчувствието ме подведе и след завършването на творението не се случи нищо, ще го изгоря. И или ще нарисувам мраморната плоча отново, или ще се самоубия.

Новогодишните салюти ме стреснаха. Пепелникът бе пълен, отворих прозореца и изхвърлих угарките. Въздухът нахлу, студен и свеж. По стар навик целунах два пръста и ги допрях до челото и дясната си буза. Обикновено така се поздравявах.

Отсреща празнуващите си пожелаваха все едно и също - здраве, щастие и благополучие. Далеч се чуваха гърмежи и пиянски крясъци:

- Само "Левски" и сръбска музика! Еееей, само "Левски" и...

Подишах още малко чист въздух и се прибрах. В бутилката имаше останало вино, вдигнах я и го изпих. Почудих се какво да правя, не ми се спеше. Помислих и извадих рисунката и книгата. Отворих друга бутилка.

 

1 януари (петък)

 

"В средата на миналия век светът и човекът за пръв път признават взаимната си непоносимост. Отслабената църковна власт и интензифицирането на цивилизацията прави възможна появата на екзистенциализма. След като християнството вече не е в състояние да заклеймява самоубийството като най-тежък грях, човекът може да избере участието си в или напускането на опротивелия му свят. Оставаш да живееш и с твоя помощ или бездействие светът отглежда необходимата му глобална лудница, или доброволно зачеркваш живота, с което негласно заявяваш липсата на собствен смисъл и лична целесъобразност.

Християнската цивилизация е изчерпана и нейното интелектуално ядро уж търси нови предели за своите тежнения. Потвърждават го културни феномени като научната фантастика. Но същият интелектуален елит носи огромни отговорности, той все още се взира в окуляра на светските си интереси, загърбвайки духовното предизвикателство от евентуалната гибел на неговия идеен водач.

Ежедневният живот, масовото съзнание навсякъде по света си приличат. Те битуват по по-непосредствен начин от сухите академични модели, там основни понятия като справедливост, чест, достойнство, дълг, морал имат свои семпли мелодраматични еквиваленти, свои картонени шаблони и профанизирани карикатури. Животът на средния човек прилича на сапунена опера, той го строи по своя мярка, организира го по свои разбирания и го ругае по свой начин. Там фактически е безразлично дали някой ще носи кръст на гърдите, тюрбан на главата или нирвана в душата си. Ценностите на този живот могат да бъдат задавани ежечасно, медиите имат неограничената власт да го сторят във всякакъв мащаб и във всяка угода. Но това тихо и безропотно съществуване, тази глътка ефимерно щастие между аванса и заплатата, това несретно вживяване в съдбата на бутафорни герои от километрични телевизионни сериали, тази тесногръда, консервативна и унила практика, наречена "живот", се нуждае от стабилните стожери на същинския си неподправен образ и идеал. Защото хората на супермаркета, на полиетилена, панелните блокове и раздрънканите автомобилни брички, търсачите на житейското Елдорадо, ала без особени очаквания, с опошлени илюзии и без специални предпочитания, притежават много по-пълноценни, истински и релефни прототипи, чиято поява е в ръцете и умовете на интелигенцията. Тя е тази, която определя границите между елементарната екзистенция и величието на едно човешко същество, между долнопробния виц и изтънчения хумор, между зверската ярост на тълпата и законния гняв на бунтовника, между "горе" и "долу", без да се големее от правото си на поглед и преценка на разликите. Интелигенцията дава картина на света, на нейната съвест лежат както платната на импресионизма, така и надписите по стените на градските клозети, тя е виновна, ако някой превръща обществото във вълчарник и пак тя блее редом с останалите, когато друг гледа на нейния народ като на стадо. Извисеният й сън би трябвало да се насели с кошмари, ако доктринерски патос съсипва вярата в почтеността на обикновените хора, ако разюздан бяс сее злодумство и омраза, ако двама случайни спътници се гледат с подозрение и ако някой счита, че има дни, в които не си струва да се събуждаш. Интелектуалният елит не може да печели пари, той изрича присъди, не може да богатее, когато разобличава за чия кауза тече кръвта в нестихващите войни по планетата. Той държи в ръцете си перо и бич и само неговата съвест, неговият Бог, ще решава с коя да замахне. Тук няма скрупули и дребнави пресмятания - или биеш, или галиш, но не лъжеш. Масовото съзнание, ежедневният живот се надява на един-единствен застъпник, който има право да му покаже огледалото, да му вдъхне упование или да му пречупи врата. А тази последна надежда, този рицар с тенекиени доспехи играе, и не от вчера, ролята на Юда.

Християнските интелектуалци са осъзнати мерзавци, възпроизвеждащи ценности и художествени смисли, девалвирали отдавна и изчерпали творческото си внушение. Те отново и отново се опитват да натрапват клишета като покаяние, смирение, богобоязън или целомъдрена свенливост. Хрисимото добро побеждава коварното зло, Пепеляшка се омъжва за принца, щото е много свястна, грозното пате се преобразява в прекрасен лебед. Това са детинщини, инфантилни идиотщини, но има ли книга или филм без тях? Истината е, че съвременните интелектуалци се страхуват от безхаберието си. Никой вече не си представя света без християнството и исляма, техните творци се чувстват твърде уютно в абаносовите си кули, откъдето изпращат своите послания като гълъбчета на мира. Ала подобна амнезия, тази идейна и религиозна катаракта още повече скъсява дистанцията между кокалестия юмрук на правдата и префърцунените гримаси на измамата. Теориите им откровено рамкират алиби за съвременната политика, която не е универсално битие или символ, тя е продукт на модерните времена. И тяхната политофилия неминуемо минава за сметка на собствения им народ, защото те се чувстват задължени да говорят не от свое, а от негово име, да ползват авторитета, но да не споделят деградацията му. Интелектуалците умуват и поучават, те следват Христос, Учителя, услужливо забравяйки, че "неговото царство не е от тоя свят". Държат народа си като щит, опровержение и икономически донор, ала винаги са готови да го заложат за експериментирането с някоя нова идея. Ето кое е отвратителното и сатанински зловещото - едно общество, поредица поколения да станат опитен материал и полигон за някаква социална утопия и тяхното жертване да мине в графата "общи разходи". За философията на позитивизма може да е приемливо една идея да разруши даденото общество, наместо да бъде задушена в зародиш, но подобно мислене поставя желаното пред достижимото, фикцията пред реалността и параноята пред адекватната рефлекция. Интелектуалците нямат доблестта да разнищят християнството, те не успяват да преодолеят и политическата си левосектанщина. Кой посочи очевидната несъстоятелност на комунизма, кой надигна глас против репресиите и геноцида, срещу насилието над човешката природа? Кой прозря радикалната дехуманизация на червените режими и садистичната им убеденост в "правото" дело?!! Комунизмът не получи истинската си оценка нито през тридесетте, нито по време на студената война, нито след 1989 г. Напротив, през шестдесетте Европа и Америка се кичат със сърпове и чукове, носят тениски със сифилистичната физиономия на Ленин и превръщат баретата и лика на Че Гевара в революционен идиом. Твърде бързо социалистите на Запад овладяват младежките бунтове на 68-ма и хипидвиженията, за да наложат политическите си декларации. И сега явното великодушие на западните интелектуални, финансови и властнически елити да се забрави, да се прости на палачите изхожда от същите мухлясали християнски скрижали, където човек за човека е брат, даже и при категорично доказване на противното. Сълзите на оптимистичния мазохизъм капят по труповете на жертвите на терора, отмивайки желанието за мъст и възмездие. Самите репресирани хора, самите потърпевши сякаш намериха в себе си кураж за върховно себенадмогване, а тези, в чийто разум трябваше да се зароди дисекцията на тоталитарния хищник, великодушно се отказаха от своя дълг в името на някакво християнско опрощение. Така най-успешно се деморализира историята и всяка следваща война, иначе едно гениално изобретение на човешкия стремеж за промяна, ще бъде по-жестока и варварска в геометрична прогресия. Вече няма локални сражения за вътрешна консумация, всяка война е световна. Християнските добродетели не могат да бъдат мерило за нищо друго, освен за самите себе си, тяхното насилствено налагане трупа бреме от агресия, чието стихийно отприщване ще доведе предварително закодираното желание за Апокалипсис.

А в съвременната политико-топографска област Мазоланд, в държавите на източноевропейските глупци и наивници постепенно ще се засили убеждението, че комунизмът е бил една добра, но зле осъществена идея, че сибирските концлагери са били детската болест на абортирания неотразим идеал. И че неговото сбъдване все някога ще настъпи. Ей това ще доведат хора като Солженицин, те не могат да си представят света без втренчения поглед на иконите и православното расо на матушка Рус. Това е и християнският хороскоп на Русия, тя постоянно ще се въззема от руините, ще се възражда от погромите и пепелищата, защото са заложени в културната й идентификация. Докато е християнска Русия ще дава милиони жертви, ще се обезкървява и съсипва в омагьосаната отсечка от Голгота до Второто пришествие. Нека любознателният се запознае с някоя снимка на Ахматова от 1964 г. Подпухналият мустакат добитък с торбички от водка под очите не е Ана Андреевна. В него няма капчица лирика, а много литри алкохолно вдъхновение.

Християнството и рецидивите му приличат на площад с множество излизащи от него улици, а цивилизацията му е като морско свинче, щуращо се от сокака "Православие" към улица "Католицизъм", от улица "Католицизъм" към булеварда "Протестантизъм" или "Булевардът на залеза". В този площад се влиза само от "Виа Долороса"*, в чието начало е поставен надпис: "Само за пешеходци! Тук се носят кръстове".

И както декомунизацията беше спестена от грижа за човека и снизхождението води до тъга по ритниците на сталинисткия ботуш, така през 1948 г. 57% от възрастните германци отговарят с "Да" и едва 28% с "Не" на въпроса: "Смятате ли, че национал-социализмът беше добра, но зле осъществена идея?" Съвременният политико-философски екстремизъм е еднопосочен, неотменен и канализиран. При евентуалното осъществяване на Платоновата държава щеше да се получи не по-малко авторитарен и херметично стегнат социален покров, достатъчно е да се прочете текстът. Когато текстът, думата - не словото - захвърли белезниците на граматиката и се втурне в конкретността, той се опитва да усвои нещата като паралелна клонирана същност, в една подробна канибалска симбиоза, докато ги подчини на собственото си устройство, на абзаца, на буквата. И оттам започва да задава същности и имена, съчинява параграфи и алинеи, изобретява реалии и закони за техния живот. Тъкмо това се получава след века на Просвещението, а християнската протоплазма е матерната субстанция за синтезирането на модерния Франкенщайн.

Хуманизмът вече е снабден с носорожки копита и магарешко вироглавство, мачкайки противните умопостроения и възпламенявайки ескизите на отдавна неудобната му естествена човечност. Той се стреми да замени съвременника си и единствения център на своите усилия с компютърна анимация, списък на съставящите го химични елементи, динамограми на движенията, анализ на сънищата и вероятностни модели на поведението му. Хуманизмът страни от тези сухожилия, мускули и кости, от кръвта, жлъчката и лимфата на това твърде преходно, органично и противоречиво същество, наречено човек, от очите и душата му. Той се бои да преодолее заблудите и упреците за евентуалното си демодиране, ако не съветва и напътства в ролята на мъдър ментор, без който историята би осиротяла. Хуманизмът всячески се дистанцира от неизменно човешкото, той веднага надява розовите очила на бъдещето или тъмния лорнет на миналото, настоящето му убягва и отсъства от неговите коментари. Битието е разчленено, разпънато на "преди" и "след". "Сега" се заобикаля внимателно, психологическото време отново омеква и изтича като в рисунка на Дали. Настоящето не е актуално, то е мъртвородено, задушено в утробата на духовна корист и нечистоплътност. А щом някой лансира "утре" и "вчера" за сметка на "днес", значи изпраща телеграми от борда на своя ковчег. Но този ковчег не е спасителният кораб на клетия Ной, а погребалният сандък на един вече лакейски маниеризъм, чиято финална поза е последната форма на всичко - смъртта.

ТОВА ГИПСОВО БЕБЕ МЕ ДРАЗНИ!"

 

Първото нещо, попадащо пред очите ми след написването на новите страници, беше малкият виолетов подарък на Нели, който сега не можех да гледам. Опуленото бебе върху фолианта ме вбесяваше.

 

* * *

 

Подир седмица Скулпторчето взе последните накити и на другия ден донесе парите. Поканих Иво във "Ватерлоо", дължах му го. Разполагаше с време и се упътихме натам.

Имаше малко посетители, седнахме на нашата маса. Той пожела нещо по-леко и поръчахме бяло вино. Пиехме, пушехме и мълчахме.

Някакво момиче, седящо в съседство, често поглеждаше към нас. Не я познавах. Иво също забеляза, попита ме, аз повдигнах рамене. Тя продължи да ни наблюдава.

- Виждал ли си Нели? - обадих се аз, той си пиеше.

- Не съм. Поне от месец.

- И аз. Може да са в Гърция.

- Може.

Момичето отсреща хвърли поглед към нас.

- Братле, отдавна се каня да те питам... Защо правиш само кръстове? Толкова ли не можеш да измислиш нещо друго?

- То е като хипноза - каза той. - Всеки път имам усещането, че докосвам нещо свято. Много особено чувство, да създаваш светини. Господ ще ми прости кощунството.

- Но това все пак е символ на една смърт. Не умираш ли по малко и ти?

- По-скоро постоянно се раждам, защото Исус умря, за да живеем ние. Дължа му тези разпятия.

- И докога така? Не можеш цял живот да майсториш кръстове. Ще ти омръзне.

- Там е работата... Не ми омръзва. Влагам цялата си страст и всяко разпятие става ново и различно.

- Глупости! - възразих сред облак тютюнев дим. - Всички са еднакви.

- На теб така ти се струва. Има разлика. Сам ще разбера кога трябва да спра, няма определен срок.

Харесваше ми смирената убедителност в думите му. Той беше търсеща натура, ала, за разлика от моята експлозивност, изглеждаше по-спокоен и целенасочен. Черните му очи светеха с пламъка на убедената вяра. Гледах брадичката, смолистата коса, слабата, но жилава фигура и си помислих, че от години бяхме заедно, а знаем толкова малко един за друг. Всъщност така бе с цялата разпаднала се компания. Събирахме се на статистически принцип - не да се опознаем, а да не пием насаме.

След около половин час Скулпторчето си тръгна. Беше осем и нещо, нямах спешни ангажименти и останах. Поднових поръчката. Междувременно посетителите се бяха увеличили.

Момичето продължаваше да ме поглежда. Не приличаше на малолетна мръсница, каквито напоследък пълнеха заведенията. Беше обикновена девойка на шестнадесет-седемнадесет години и взе да ме озадачава с постоянното си наблюдение в моята посока. Учудвах се, защото бях мрачен и съзерцателен, а това по-скоро отблъскваше момичетата. Не желаех да привличам, намирах ги алчни и жалки продажници. Избягвах генералните обобщения, друго обаче просто не виждах.

Тя остави приятелите си и дойде при мен. Изправи се и нерешително попита:

- Може ли да седна за малко?

- Сядай. Аз съм Виктор.

- Известно ми е. Казвам се Елизабет. Викай ми Бети.

- Откъде знаеш името ми? Познаваме ли се?

- Да, бяхме заедно преди сбиването в нашия квартал.

Веднага си спомних. Това бе една от ученичките с контролното по геометрия. Действително познавах кестенявата коса, ясните сини очи и приятната усмивка. Тя даже носеше същото яке.

- Как са четиримата юнаци... ъ... Бети?

- Ще се оправят. Само оня, дето го удари със стола, ще търпи шините два месеца. Счупването било сложно. Другите са нормално, раните заздравяват.

- Приятелят ми твърди, че съм фраснал барманката.

- Не, ти блъсна единия от полилеите над бара и той я удари по главата, но беше пластмасов. Тя остана клекнала от страх. Нищо й няма.

- Бива. А ти откъде знаеш? Нали избягахте?

Момичето дяволито се усмихна и рече победоносно:

- Гледах през прозореца! След като ти удари първия, приятелката ми ме издърпа навън, но аз останах и видях цялото сбиване. - Очите й блестяха. - Онези копелета си го заслужават. Никой в квартала не ги обича, много от нашите се изкефиха максимално, че ги пребихте.

Дръпнах от цигарата и изпуснах дима на кръгчета.

- Не се чувствам кой знае какъв герой. Краси още по-малко. Просто вашите бабаити си го изпросиха. А ако не са го очаквали, толкова по-зле. Грешката беше тяхна.

- Купили са бейзболни бухалки и са се зарекли да ви намерят и да ви пречукат.

- Има неща, Бети, срещу които бухалките не вървят...

Изведнъж момичето ме погледна много сериозно. Изненадах се и ми се стори, че съзирам в погледа й някакво опасение или страхопочитание. Очаквах да чуя какво ще каже.

- Всъщност аз затова исках да ти кажа нещо... - Помълча малко и боязливо добави: - Ти беше много зловещ!

- Не разбирам.

- Ами... ти нали излезе, докато приятелят ти се разправяше с оня, дето се спъна?

- Така беше.

- Сетне се върна, косата ти беше вързана - тя посочи към мен, - кактосега. И удари оня с парите...

- Точно така стана. И какво?

Тя пое въздух като при кошмарен спомен и продължи пресипнала:

- Когато отново влезе в барчето, лицето ти беше страшно изменено, ТО НЕ БЕШЕ ТВОЕТО!

- Глупости! - промърморих.

- Млъкни и ме изслушай! - изкрещя Бети, а от масите наоколо се заобръщаха учудено. Тя импулсивно стисна ръката ми и след въпросителния поглед, който й отправих я пусна и разтреперена зашепна: - Цялата нощ не можах да мигна, това лице постоянно беше пред очите ми. Беше почти твоето, но като вкаменено, като... мраморно. Имаше бледобежов цвят. Мога да се закълна, че видях белите и кафявите жилки на мрамора. Беше красиво и плашещо. Гледах те като омагьосана. Докато кажа на приятелката ми да те види, ти удари оня и тя ме задърпа навън. Вярваш ли ми?

Не знаех какво да отговоря, звучеше толкова невероятно. Мълчах и размишлявах. Бети седеше в очакване, а възбуденият й взор търсеше очите ми. Не можех да си представя какво и как е станало. Наистина нищо не помнех от боя, с изключение на първия удар, но момичето настояваше за нещо немислимо. Пък и защо трябваше да се обяснявам?

- Не вярвам, не е възможно. Сторило ти се е.

- Не ми се е сторило, аз те видях от разстояние един метър. Искаш ли да ти кажа и най-страшното? ТИ НЯМАШЕ ОЧИ! Очите ти бяха като на статуя, липсваха зениците и ирисите. Цялото лице беше като от статуя, мраморно лице от бледобежов камък с бели и кафяви нишки. Очите бяха идеално оформени, но СЛЕПИ. Гледах те и не можех да помръдна. Беше великолепно, но толкова неочаквано... Мислех, че ще полудея. Сега вярваш ли ми? И имаш ли някакво обяснение?

- Ако можех да го обясня, нямаше да си мъча мозъка в момента. Добих смътна представа, но не го проумявам. С какво ме удариха тогава?

- С пепелник. И ударът беше много точен, а сега виждам, че е останал едва забележим белег. Това как си го обясняваш?

- Откъде да знам? Нещо се е случило.

Отпих няколко глътки вино. Историята, разказана от Бети, ми звучеше нелепо. Мраморно лице?!! Ха-ха! Що за измишльотини! Тази дали не ми се подиграваше?

Вторачих се сурово в момичето, следях и най-малкото й движение. Надявах се да уловя някаква несигурност.

Тя гледаше по-убедено от мен, не трепна дори за част от секундата. Горящите й очи не мигнаха нито веднъж. Преживяването я беше разтърсило. Нямаше вид на кокетка или разлигавена глезла. Повярвах в искреността й, беше невинна и безпомощна. Очевидно не можеше да си намери място, търсеше отговор на притегателен въпрос, от който обаче се разстройваше.

Не знаех защо слушам девойката. Тя изглеждаше чистосърдечна и пряма, но какво ме интересуваха нейните халюцинации? Моите отвлечени светове ми бяха достатъчни.

- Не зная какво да ти отговоря, Бети. Сигурно съществува логично обяснение, но сега не мога да предложа нищо по-така. Да ти сипя ли вино?

- Искам отново да видя това лице... Обикнах го! Знаеш ли, че постоянно мисля за него?! Ще се побъркам!

- Но ти сама каза, че те е ужасило. Защо пак искаш да го срещнеш?

- Защото ме привлече. Беше толкова чисто, светло и лъчезарно, макар и сляпо. Ти сега си намръщен, умислен, а то беше спокойно и ведро, дяволски красиво и съвършено. Не ми се сърди, в момента нямаш нищо общо с него.

Разговорът ме отегчаваше. Елизабет бе симпатично момиче и какво от това? Видяла нещо, то си оставаше нейно и точка. Аз имах други проблеми.

Приятелите й се обадиха, че тръгват. Тя също се надигна, подавайки ми листче с няколко цифри.

- Звънни ми, моля те! Искам пак да си поговорим. Чао! Обади ми се, сега съм във ваканция.

Дръпна ципа на якето. Омота около главата си дълъг пухкав шал и заприлича на момиченце. Махна ми за последно и изтича да настигне другите. В малката заличка останах сам.

Въпреки усилията си продължавах да мисля за разказаното от нея. Несъмнено през последните месеци с мен ставаше нещо, ала промяната бушуваше някъде дълбоко, навън излизаха само раздразнителност и безпътица. Чувствах се чужд на тази среда и в мен зрееше решението да я напусна. Нямах понятие къде ще ме отведе желанието за по-реален живот. Тук постоянно умирах, а енергията на младото ми тяло се бунтуваше, нуждаеше се от простор и победи. Наоколо нямаше нищо ценно и истинско. А това девойче бълнуваше. Колко много изприказвани излишни думи! Стори ми се, че съм държал реч.

Погледнах листчето с телефонния номер, взех кибрита и го запалих. За няколко секунди хартийката се сгърчи и превърна в крехка черна пепел. Връзката с Елизабет и нейното химерично мраморно лице без очи изчезна във въздуха.

Платих, облякох палтото и поех по пустите улици. Силният вятър търкаляше покрай мен смачкани вестници, празни кутии от бира и зашеметени снежинки.

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух