напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



06


10 януари (неделя)

 

"И докъде е стигнал днес човекът? До границите на собствената си невъзможност!

Новото време роди нови реалности - свръхзадоволеност, безконечна самота, интелектуална мизерия. Моделът на меките коси и блестящите зъби превзе света. Лицата от американските сериали изглеждат порцеланови и не могат да бъдат различени. Американците стават досущ китайци - еднакви и по-скоро озъбени, отколкото усмихнати. Кажи си - ре - не!

Нахлуването на разни психологически "знания" в морето информация максимално разделя индивидите и отравя отношенията им. Вместо такт и разбирателство булевардната психология сее отчуждение и дребнава подозрителност. А всъщност КЪДЕТО ЗАПОЧВА ОБЩЕСТВОТО, ТАМ ЗАПОЧВА И ЛУДОСТТА. Тяхното развитие е взаимно и паралелно.

Време на имитатори, моделът и звездата биват заимствани и възпроизвеждани безкрай, разпространяват се схематичност и непълноценност. Богът, изтръгнат от човека преди много векове, носи най-различни и вече излишни имена. Той трябва да бъде натикан обратно, ала трагичната невъзможност води до смехотворна атрибутивна религиозност. Негри пеят госпъл и спиричуъл, белите кръстосват крака и притварят очи в търсене на някаква газирана калифорнийска нирвана, жълтите откриват Аллах и великия ми камилар.

Формулираният от психоанализата принцип на удоволствието се задоволява изобилно, разширява се и се отглежда. Потребностите се увеличават стремително, те се контролират и също се тиражират. Днешното време възпитава и подготвя утрешната истерия. Технологията и продуктът затрупват света с полуфабрикати.

Разширяват се демократичните режими, което убива и унифицира държавността, прави я нестабилна и лесно управляема от анонимната финансова власт. Демократичните идеи стават дъвка за начинаещи оратори, защото не вълнуват някого. Отдавна е лъснала скалъпеността им. Партията отживява времето си, понеже модерната политика е изчерпана.

Новата цивилизация е орална - дъвчеща, смучеща, целуваща, пиеща, поглъщаща. Храненето и сексът преминават в технология, те се механизират. По този начин човекът ще бъде отчужден и от своето тяло, което е машина не от вчера...

И какво остава в крайна сметка от дивия номад, препускащ на любимия си кон сред степта, развяващ свободата и волността, носещ Бога в и около себе си?

Не остава НИЩО! Последно преброяване: човекът няма Бог, земята е мъртва и отровена. Оръжието може да бъде ползвано само за пръсване на собствения череп. Домът е непоносима воняща бърлога. Мисленето стига, колкото да идеш до магазина на ъгъла или да не сгрешиш автобуса. Другите са държани настрана от услужливото психологическо понятие "комплексираност". Работата никога не свършва, а парите никога не стигат. Действителността се яде или се чука. Животът е губене на време. Светът е блед и фрагментарен, той се руши.

Когато човекът се погледне в огледалото, не вижда абсолютно нищо. Не само това, стъклото се огъва навън от създадения на мястото му вакуум. ЧОВЕКЪТ ГО НЯМА!

Жалкият себеподобен, немощен и угнетен, конструира нови машини, които окончателно го отделят от лоното на естеството. Хвърлят го в произведен свят, в реалност организирана и измислена от хора за хора. Този нов, стерилен и изфабрикуван свят наричам еврейски.

ТОВА БЕБЕ МЕ ДРАЗНИ!"

 

* * *

 

Дните се влачеха, уморени досадници. Правех продължителни разходки, движех се в съвсем непознати квартали. Разглеждах малкото останали стари къщи, тук-там откривах орнамент или част от украса, които ми харесваха. Не обръщах внимание на останалите, не ме вълнуваха. Преминавах покрай тях като призрак. И двете страни изглеждахме доволни от положението.

Понякога ходех на кино. Навсякъде се въртяха американски адреналинови филми, където, ако не се стреляха, се съвокупяваха безразборно или тичаха сащисани от поредния космически пришълец. Излизах преди средата на прожекцията и поемах дълбоко дъх.

Седях по бистрата, можех с часове да съзерцавам кошче или телеграфен стълб. Чувствах, че по личния ми житейски часовник идва минутата, когато трябваше да взема много важно и съдбоносно решение. Смелостта за тази стъпка обаче все още не ми достигаше. Писанията в дневника ме убеждаваха в нейната наложителност. Стигнах кръстопът - не беше важно накъде ще тръгна, не биваше да се връщам назад. Оттам се хилеха изродени муцуни и лъжливи лъскави реклами.

Въобще не можех да чета. Оставях томчето след първите три страници, литературата ми изглеждаше нагласена и зле превъплътена. Покрай мен се случваха толкова осезаемо реални безумия, споменът за които правеше всякакви романчета схематични и позорно тъпи. Знанията и картините, извличани от тях, не помагаха за създаването на нищо позитивно, засилваха още повече отдалечеността на света от мислите ми. По тези причини в последно време не бях чел нищо съществено, изгубих удоволствието от общуването с книгите и те събираха прах по полици и кашони.

Краси продължаваше да ме отбягва. Говорихме си, в института пак работехме заедно, но нещо се промени. Той стоеше настрана, не ме търсеше както по-рано. Не знаех от чие име отправя мълчаливите си обвинения - от свое собствено, като участник в мелето, или от името на "порядъчен гражданин", какъвто май му се щеше да стане. Не желаех да обсъждам, след дежурствата се качвах сам в автобуса и се прибирах на тавана.

Единственото смислено нещо, с което се занимавах, беше претворяването на мраморната плоча. Привършвах, оставаха ми върховете на крилата и черния фон. Опасявах се от края, не знаех какво да сторя, ако нищо не се променеше в моя еднообразен живот. Преди се заблуждавах, че красотата му ме вълнува и ме кара да се прекланям, а се налагаше да призная, че само той беше неизменен в разпадащите се отношения около мен. Приятелите полека се отдръпваха, родителите ми много желаеха да ме видят тяхно копие и утешение, оттам аз отдавна се бях отдръпнал. Самотата болеше като рана и тежеше като дълг. Пред взора ми белееше летящият мраморен младеж, дошъл от древността и, за негово щастие, останал там завинаги. Как ли щеше да се чувства днес тук? Изкривявах устни в тъжна гримаса.

 

16 януари (събота)

 

"Животът е сънят на една сянка". Любимата ми елегантна фраза от Калдерон.

В шестте думи са заключени мимолетността на битието, нетрайността на спомените и абсурдът на примирението. Животът или се чувства, или не.

Творецът не принадлежи на света. Той няма родина, няма близки, няма име. Стои извън законите и морала. Не може да ги разбере и не ги спазва. За него не съществуват време, пространство, история, традиция, държава, религия и т.н. Пред тях и всичко скрито отзад той повдига рамене с по детски разтворени наивни очи. Художникът не разбира от пари и история на изкуството, те са безпредметни.

Творецът търси съвършенството на порива. Той е полуидиот - полубог. Превръща се в очарователното копеле на човечеството, в лъчезарен безродник. Живее там, където другите загиват, в божествените селения на собствения си неукротим дух. Стои там, защото това са просторът и оръжието му. Той е САМОДОСТАТЪЧЕН!

Всяка творба е прераждане, каляване на страстта в пламъците на порива. Инквизицията гори еретиците, а демиургът се пали сам, за да изтлее и се прероди в нова творба. Творението е екзорцизъм над самия себе си, прогонване на любимия демон - демонът на откровението. Той излита от същността на твореца, гърчи се и реве неудържимо, вихрено се мята, докато се скрие в новата творба и стане нейна същност. Чак тогава художникът може да изпита блаженството на изначалното задоволство и да подири смъртоносните обятия на враждебния свят. До новото творение.

Творецът носи две задължителни сили - искреност и страст. Съобразява се единствено с тях, търси най-добрата сплав от двете. Липсата на първото го превръща в пироман, отсъствието на второто води до жизнерадостен цинизъм и вежлива порнография.

Демиургът владее душевния си вулкан, обуздава пламъците и лавата в недрата си. Огънят на творчеството му пречиства, не пали. Носещите порива усещат в новосъздаденото прелестното дихание на красотата, а не серния дъх на унищожението. Ето защо често неукрепналия и некалн дух вижда в едно творение изплюта отрова, кукувича прежда, змийско мляко. С творчество се занимават най-смелите, а го разбират най-достойните. За останалите то е многорък зловещ Шива. Мнозина са званите, малцина са призваните.

Художникът издига рожбата си в свой Бог, благоговее пред нея и й се възхищава. В допира с красотата той и тя добиват своята същност, в която остават завинаги, независимо от съдбата си. Същността - красивите искреност и страст, страстните красота и искреност и искрените страст и красота - навеки витае около носителите си. Това са нейният дом и нейният храм.

Демиургът се опитва да извлече от собствените си представи и свещени пространства образа на безсмъртието, ала не му се отдава. Той се терзае, разкъсва се между разрушаемостта на формата и мощта на съдържанието, които поривът иска да слее в нетленно съвършенство.

Това никога не се получава. Художникът рисува заедно с творбата и собствения си живот, довършва реалността, която винаги му се струва недостатъчна. В последна сметка той живее като в безкрайна скулптурна композиция. Стреми се да осмисли разкривените форми и перспективи, да открие вечното в тях и да го задържи, но накрая пак се потопява в мъчителните си съкровения. Всичко направено изглежда неизразително, откъслечно, празно. Не успява да улови същественото, да му придаде сила и плътност.

Ето защо творецът не се интересува от по-сетнешната съдба на работите си. Той дори бяга от тях, не иска да ги вижда, срамува се пред своя Бог от неуспеха. Нерядко сам ги унищожава.

Светът отмъщава на демиурга за свободата и безвремието му. Постоянно му напомня провалите, превръща неговите творби в чудовищен паноптикум, връзва на краката му букаите на авторството. Светът и цивилизацията гонят твореца като екзотичен дивеч, използват го за опитен екземпляр при експериментите с най-новите си достижения. Художникът се крие, лута се из безрадостната действителност, а грозният прогрес и извратеният хуманизъм го преследват като отвратителни божества в царството на сенките. Те ръфат тялото му, откъсват димяща жива плът, топлата кръв напоява отровената земя и от рубинените капки поникват чудно хубави пъстри цветя. Демиургът се влачи, желязната топка на авторството го спира, той се препъва, пада и отново става. Тялото му е изранено, дрехите висят в дрипи, тук-там се виждат белите кости. Прогресът и хуманизмът връхлитат като лешояди, а светът и цивилизацията се кискат гнусно в парфюмираната си ложа. Схватката изглежда предрешена.

Но не! Атакуващото безумие е забравило, че той също може да бъде Бог, макар и само за миг. Творецът хваща веригата на авторството, завърта огромното кълбо над главата си и го запраща срещу нападателите. Топката лети, завързаното тяло я следва, а прогресът и хуманизмът, ударени и зашеметени, за момент изгубват плячката си. Светът и цивилизацията потриват ръце, те тъкмо това са очаквали. Ослушват се как финалните акорди на тъжната опера ще преминат в ужасяващ реквием.

Потресаващите съвременни божества долитат до кратера, изкопан от твореца и неговите окови, но откриват на дъното единствено топката, повита в жалките му дрипи. ТОЙ Е ИЗЧЕЗНАЛ! Светът и цивилизацията се надигат и в изумлението си се задавят от поредния хамбургер.

Тогава, от висотата на небесните селения, се разнася веселият глас на художника, реещ безсмъртния си порив в чертозите на слънцето. Прогресът и хуманизмът се сбиват помежду си, защото тези висини са непосилни за тяхната свръхзвукова наглост. Светът и цивилизацията изгризват от яд тапицерията на ложата и изписват със спрей на стената: "Изкуството е мъртво! Да живее изкуството!" Финалните акорди на тъжната опера преливат в прекрасна божествена симфония.

Демиургът е минал пред света като комета, изоставил е на неблагодарното човечество парцалите си, които то ще превърне в реликви и най-сетне е набрал кураж да се прероди в своите сияйни сънища и блянове. Тук той отново е станал красив, жизнен и свободен. Последната творба е бил краят на живота му, защото ТВОРЧЕСТВОТО Е СЯНКАТА НА ЕДИН СЪН!

ТОВА МЕ ДРАЗНИ!"

 

* * *

 

След три дни завърших рисунката и същата вечер се сбих още веднъж. Този път не бях виновен.

Движех се безцелно из заснежените улици, спирах пред блестящите витрини, гледах манекените. Стана ми студено и влязох в някакво кафене да се стопля. Не желаех алкохол.

Минаваше полунощ. Пушех, седнал на бара, и чаках барманът да ми поднесе чашата кафе. Видях влизащия мъж в огледалата - около четиридесетгодишен, невисок, оплешивяващ. Беше много пиян.

Бавно разбърквах захарта и мълчах. Мъжът се приближи и попита момчето отзад къде е Пешо. Младежът отвърна, че не знае, а новодошлият се ядоса. Блъсна с юмрук по плота, част от съдържанието на чашата ми се разля. Погледнах го, той изсумтя да не се блещя. Кипнах, но го изчаках да излезе.

Платих и също излязох. Пияният пушеше на входа на някакъв безистен. Минах покрай него, продължих, той извика зад гърба ми. Дойде до мен и сред задушливи ракиени изпарения запита защо съм го гледал толкова странно. Знаел ли съм аз кой бил той?

Огледах се, наоколо беше безлюдно. Блъснах го в безистена, за да му покажа кой съм аз.

Успя да ме удари в брадата и до дясното ухо. Това бе цялото му геройство. Оставих го зад смърдящите кофи за боклук. Едва се сдържах да не разбия главата му в плочите, неговата смърт не ми беше интересна.

Прибрах се, "Фениксът" лежеше на масата. Поех картона и се вгледах.

- Лесно ти е на тебе! Седиш си в мрамора и ми се пъчиш като хубавец. Ела тука, тогава да те видя! Не си нищо повече от един каменен фукльо!

Хвърлих го. Рисунката се преобърна, върху покривката на леглото белееше само парче дебела хартия. Съжалих за продължителните си усилия и отново го взех.

Все пак оставаше чудесен и невъзмутим! Последният месец рисуване мина неусетно, черният фон още повече засили уникалността на изображението. Както и предполагах, фигурата изпъкна и великолепната й завършеност идеално се разполагаше на листа.

Така изглеждаше моят мраморен мъж-птица. Творението вече живееше свой собствен живот, то се отдели от първообраза си, без да му се противопоставя. Изглеждаше по-близко, по-действително. Радвах се, авторът бях аз. Заедно с рисуването там остана част от мен, от енергията и съществото ми. Това никой не можеше да ми отнеме.

Творението бе готово, очаквах НЕЩОТО да се случи. За повече от две години бях превърнал рисуването на древната плоча в ежедневен ритуал, в едночасово заклинание над безсилието и липсата на смисъл. Полагането на малките точици стана свързващ елемент на разнищения ми живот. То държеше в относителен покой крещящите противоречия на безличното битие и лъчезарните мечтания. Сега покоят щеше да бъде разрушен, не разбирах накъде ще ме понесе жаждата за живот на пламтящата ми натура. Криех се зад творението, измислях си хиляди основания за приспиване на гузната съвест, която изискваше братство и помирение със себеподобните си. Но къде можех да открия тези себеподобни? Съвестта ме мъчеше заради отдалечеността си от общоприетото. Ако постъпвах като всички и живеех "живота на стандарта", тогава нямаше да ми дава мира за инертността. Краят отряза всички пътища за отстъпление, повече не можех да шикалкавя със себе си. Трябваше да понеса отговорността на различията си, а не да ги прехвърлям на някаква черно-бяла фигура, рисувана с химикалка.

Вгледах се в лицето на "Фениксът от Тегея". Спомних си какво твърдеше онова момиче, как се казваше? Елизабет... да, така беше. Ето, пред мен светлееше мраморен лик, изваян от умели ръце и неподвластен на времето. Той бе чужд и безпредметен в съвремието, живееше във вечността. Моето лице нямаше нищо общо с подобна каменна безметежност. Изглеждаше уморено, злобно и мрачно. По бледата кожа се забелязваха първите бръчки. Погледът ми бе като излъскана стомана. Той се противопоставяше и отблъскваше всичко, в него нямаше дълбочина. Това помнех от последното бръснене преди три дни. Видението на Бети беше далеч от физиономията ми. Мраморът е материя за богове, не за несретници.

Връщах се от института като разглобен. Снеговете и заледените пътища пълнеха коридорите с пострадали, пред травматологията имах цял паркинг с колички. Изкълчванията и счупванията бяха безчет. Дванадесет часа обикалях непрекъснато.

Двете кървави катастрофи накрая ми дойдоха много. Закарахме и един труп, момичето беше само на двадесет години. Лежеше утихнала, тънка струйка кръв криволичеше по едната й скула. Косата бе още мокра, а лицето застинало и незаинтересовано от случващото се наоколо.

Буцата в гърлото ми пречеше да дишам. Санитарят в моргата на Академията я прие с доста вулгарна усмивка. Защо не забих някоя от куките в гадното му гърло? Мразех тези извратени касапи, приличаха на огромни бели жаби. Ровеха в плътта на жертвите си, сякаш се хранеха с нея.

Имах нужда от алкохол, за да преглътна буцата. Стигнах до "Ватерлоо" и спрях озадачен. Беше заключено. Голямата пряспа сняг на входа ми подсказа, че е така поне от седмица. Зачудих се какво да правя и се огледах.

Възрастен мъж се прибираше в кооперацията над заведението. Уплаши се, защото стоях в тъмното и пушех. Попитах го дали знае нещо за катинара на вратата. Той изломоти, че собствениците фалирали и го затворили. Нямало да бъде кафене, съкооператорите не били съгласни. Тръгнах напосоки в търсене на друг бар.

Липсваше ми "Ватерлоо", липсваше ми и компанията, която отдавна не бях виждал заедно. Скулпторчето изчезна, Нели направо потъна в земята. Краси ме отбягваше, сякаш сеех смъртоносна зараза. Губех всичките си любими или поносими хора, губех изтънелия смисъл, губех всичко...

Влязох в първата попадвала пред очите ми кръчма и поръчах двойно бренди.

 

29 януари (петък)

 

"Не понасям повече лъжите и фалша. Това не е свят, в който се чувствам у дома си. Тук съм като звяр в клетка - винаги мога да разкъсам онзи, който ми хвърля месото, но и постоянно съм на прицел. Подвластен съм на чужди домогвания.

Някой ми говори за свобода. Що за свобода е това? Не мога да отида, където искам! Не мога да обичам, когото искам! Не мога да живея, както искам! Необходими са пари, много пари. Любов в брой, приятелство в брой, свобода в брой! Това ли е?

Трябва да оправдавам живота си с работа, с труд. Да стана професионалист в собственото си видиотяване. Що за изкривени представи - да създам семейство и деца и да им обяснявам, че няма пари за шоколадче, когато на друго място просто ги изхвърлят, понеже не са успели да ги продадат?! Да ме атакуват хиляди цифри на ден, които удостоверяват, че едно американче от мига на раждането си започва да потребява шест пъти повече от останалите и в същото време да гледам как също американска кинозвезда разхожда силиконовите цици и боядисаната си физиономия сред гладуващи деца в Африка, а от тях са останали само огромни черни очи?! Това ли е?

Да научавам как правят от човека купчина железа и пластмасови джунджурии, понеже медицината била в служба на прогреса? Масовата култура да ме пропива с убеждението, че биологичното начало е определящо в психическото развитие и че престъпникът се ражда?! Иначе трябва да се признае, че държавата и обществото го оформят, но къде отиват тогава двеста години модерна демокрация?! Кървавите филми, порното, евтиният алкохол и достъпните наркотици ще продължават да заливат света, защото човечеството трябва да бъде изтребвано, при това ефикасно. То трябва да изчезне заради кефа на шепа свръхбогати фанатизирани дъртаци. Това ли е?

Да ми заменят великолепието на изгрева с гигантска видеостена, където ще виждам в детайли изригванията на слънцето, но не ще усещам топлината му?! Да се превърна в тип американски бройлер - витаминизиран, невротизиран, отегчен до смърт, обезкосмен, обезмирисен, обезумен, обезличен, комуто пишат книги как да върви по улицата, защото е забравил да ходи?! Такова животно няма!

Да завися от началници, кичещи се с трудов стаж, докарал глупостта им до бездните на мистичното?! Да търпя малоумните им съвети, плод на професионална компетентност, заменяща отшумяващата потентност?! Да им се подчинявам, когато ни делят двадесет години, толкова сантиметри и по лицата им има място само за един удар?! Това ли е?

Аз съм човек от Изтока - имам волски нерви, гръбнак на катър и издържливост на бездомно псе, НО ИСКАМ ДА ЗНАМ ЗАЩО! Дайте ми смисъла на неистовото усилие, обяснете ми целта за обезобразяването на природата и преднамереното мутиране на човека. И не дерете гърла за "науката" и "всеобщото благо", когато струват милиарди долари! Лъжете ме по-умно, за да бъда благодарен за вашата префинена демагогия!

Паралелният свят ми е чужд, разбирам го, но не го оправдавам! Тази проституираща цивилизация е обидна за мен! Нуждая се от още нещо, за да укротя духа си - ИСКАМ БОГ!!! Бог, гениалното хрумване на човечеството. Перпетуум медикатус, това вечно лекарство за метастазите на абсурда. Искам го!!!

Ако не го открия, ще го измисля! Ако се окаже пряко силите ми, ще се махна!

ДРАЗНИ МЕ!"

 

Колко много изгаряща емоция! Тетрадката свърши, последните няколко реда надрасках на задната корица. Това беше заключителната част от дневника, нямах намерение да го продължавам. Изтезаваше ме, имах чувството, че режа всяка дума с нож по кожата си, че го пиша със своята собствена кръв. Край, свърши се!

Сграбчих гипсовата фигурка и я запратих в стената. Тя се разби на стотици парченца, които шумно паднаха около радиатора. Отдъхнах си и запалих цигара.

Следващите дни и седмици минаха в очакване НЕЩОТО да се случи. Нехаех, работех в института, разхождах се, понякога пиех. Вечер гледах телевизия. Чаках с присъщото си упорство и инат.

Говорех рядко, думите скъпях. Живеех в някаква оптимистична самота. Никой не идваше на тавана и аз не търсех никого. НЕЩОТО касаеше само мен.

Неизвестно защо, но бях решил, че ТО ще бъде хубаво, че ще ми хареса. Сигурно имах нужда от нещо любимо, което да обичам и за което да копнея. Тръпнех в очакване и тази тръпка се увеличаваше с всеки изминал ден, затвърждавайки убеждението ми, че пришествието на НЕЩОТО ще се случи.

Исках да се влюбя. И това признах пред себе си. Някъде дълбоко в мен още тлееше любовта, която сега отново заявяваше правата си. Вглеждах се в лицата на момичетата, дирех онази, носеща може би жива вода за моето сърце. Навъсеният ми поглед не съзираше избраницата, но духът не тъгуваше - НЕЩОТО, НЕЩОТО беше най-важно!

Надеждата ме крепеше и ми помагаше. Само един мечтател може да облече мислите си в плът и кръв, да очаква някак да му въздействат. Не ме интересуваше, вярвах в своите внушения. Въпросът бе колко ще издържа така.

Тайнствеността продължи около месец.

 

* * *

 

Този ден изглеждаше отвратително. От сутринта небето бе захлупило земята. Беше кално и хлъзгаво, имаше влажна лепкава мъгла, толкова гъста, че кондензираните капчици приличаха на дъжд и се стичаха по дрехите. Хората и автомобилите се движеха като сенки в белия задушлив океан.

От събуждането главата ме болеше ужасно. Случваше се много рядко, а и предишния ден не бях пил нищо. Въпреки двата аналгина и солидното кафе мигрената не премина. Всякакво раздвижване ме дразнеше, отидох на нощното дежурство направо разярен.

Предстоеше ми най-тежкият пост - входа. Това бе прокълнатото място на отделението. Болните се приемаха и се придружаваха до кабинетите, нито минутка свободно време. А в подобни дни имаше и големи катастрофи.

Не ми се ходеше на работа, интуицията крещеше. Болката стягаше главата ми в менгеме, чак ми се гадеше. Времето бе противно, нямах настроение за нищо, въобще не ми се излизаше. Чувствах се особено.

Дежурството започна нормално, в злощастен порядък пристигаха язви, счупени кости, ударени глави, отравяния, сърдечни кризи. Беше напрегнато, но работехме бързо и експедитивно. Някои от колегите не бяха заети и ми помагаха.

Първо докараха стареца, беше около девет и половина. Излязохме навън и отворихме задната врата на колата. Той лежеше по гръб, цялото му лице бе лилаво и наранено.

Трябваше веднага да го извадим. Колегата ми го пое под мишниците, аз заобиколих и рязко дръпнах нагоре крачолите на панталона. Краката на дядото се огънаха обратно, като на марионетка. Бяха счупени на пет-шест места.

Спогледахме се. Има неща, които и стогодишна закалка не може да притъпи. Прехвърлихме го, другият санитар тичешком подкара носилката към шоковата зала. Влезе вътре и сигналът звънна. Екипите се събраха.

Запалих цигара, ръцете ми трепереха. Всъщност треперех целият. По челото ми изби студена пот. Не можех да си намеря място. Във въздуха витаеше нещо потресаващо и не ми даваше мира. Престилката ми стана тясна. Главата ми щеше да се пръсне, бях на границата на полудата.

Следователят изскочи от стаята си и попита за стареца. Едва му отговорих, езикът изпълваше целите ми уста. Той набързо обясни.

Била двойна катастрофа. Първо пиян шофьор на камион блъснал дядото с каручката, която се движела без светлини. Като разбрал какво е направил, се уплашил и побягнал. Изоставил камиона на завоя.

Половин час по-късно в него с висока скорост се врязала кола, където пътувало семейство с двете си деца, момиченце на тринадесет и момченце на осем години. Бащата загинал на място, майката се отървала само с един счупен крак. Децата обаче били зле. Да съм ги очаквал всеки момент.

Вече знаех. Във въздуха миришеше на смърт, на много смърт. Щурах се насам-натам, защото не исках това унищожение. То бе жестоко и незаслужено.

Колегата ми се върна от шоковата зала и каза, че дядото е починал. Погледнах часовника, беше десет без пет. Започваше се.

Защо точно децата? Защо не умреше следователят или колегата ми? Защо не аз? Защо тези още крехки телца да изгубят живеца?

Всичко ми пречеше. Исках да избягам. Исках да разбия главата си във варовиковите плочи. Мятах се като уловено животно. Чувствах в себе си сили и стръв да убия хиляди други, но тази смърт не желаех, всичко в мен се бунтуваше против нея. Не можех да се успокоя, непрекъснато крачех пред входа. Мъглата влизаше в гърлото ми, в очите, в ноздрите, душеше ме. Обхвана ме страшният бяс на безсилието.

Изритах ламариненото кошче, дрънченето му заглъхна чак до трамвайните релси. Отново настана тишина, стоях сам сред мъглата на входа и се чудех как да предотвратя нещо, което не желаех, но което ме връхлиташе и ме въвличаше в нечия чужда трагедия, превръщаше се в моя собствена.

Чух клаксона много далеч. Не беше линейка, а частен автомобил. Летеше по булеварда и огласяше смълчания град. Не исках да съм на мястото на шофьора.

Изведнъж ме обзе странно вцепенение. Тялото ми натежа, краката омекнаха, едва ме държаха. Боляща празнота изпълни главата. Стоях като закован, не можех да мръдна. Единствено сърцето ми биеше в гърлото. Това продължи десетина секунди.

Съзрях фаровете в мъглата и се окопитих. Огледах се и видях, че не съм изкарал колички. Втурнах се вътре.

Колата пристигна с моето повторно излизане. Децата седяха отзад. Въздъхнах и отворих вратата. По-близо седеше момиченцето, момчето беше отвътре. Целите бяха в кръв и кал. Видях само два чифта светли умоляващи очи. Шофьорът подпря чело на волана, дишаше трудно. Беше мой ред.

За миг притворих очи, исках да се събера в себе си. Опитвах се да преглътна просещия детски взор и собствената си обърканост. Емоциите не помагаха.

Грабнах момиченцето, внимателно го положих на количката и се втурнах по коридора. Хората се отдръпваха към стените. Влетях в шоковата зала, екипите бяха там и наобиколиха пострадалата. На излизане им викнах, че има още едно дете.

От входа ме деляха тридесетина метра. Затичах като обезумял. За част от секундата помислих дали не е по-добре направо да го пренеса, но се отказах. Оставаха десетина метра. По-бързо, по дяволите!

Детето се бе отпуснало на облегалката. Очите му бяха склопени. Наведох се и го поех. Гледаше унесено, открехна устни, ала не успя да каже нищо.

- Смело, приятелю! Малко остана, стисни зъби! Вече няма страшно - прошепнах аз.

Сложих го на количката и хукнах обратно. За тези тридесет метра остарях с тридесет години...

Говорех несвързано на детето, като оглупял баща му обещавах какво ли не - колело, сладолед, лунапарк - само да не умира, да издържи още малко, съвсем мъничко. Буцата стегна гърлото, сълзите напираха в очите ми.

То не ме чуваше. Лежеше отпуснато и тихо простенваше. Когато влязохме в сградата, на силната светлина открих, че много прилича на мен като малък. Същият овал на лицето, същата коса, същото телце. Беше като мое малко братче, каквото никога не бях имал. Затова се носех вихрено по коридора, бутайки количката, говорех безспирно, ала думите бяха отправени към мен самия. Държах себе си в границите на нормалното, момченцето се бореше за живота си.

- Още малко, братле. Стигнахме! Тук си, цял си, лошото мина! Докторите сега ще помогнат. Всичко свърши. Кураж, малкия!

Вкарах бързо количката в залата, изравних с тяхната и с едно движение прехвърлих детето. Изкарах двете колички навън, зарязах ги в коридора и тръшнах вратата.

В залата се създаде суматоха, всички бързаха. Никой не говореше, чуваше се само металическия звук от инструменти и късането на дрехи.

Приближих се до момченцето, помагах на сестрата да го съблече. Краси и две други сестри работеха около момичето. Старецът бе отделен настрана, покрит изцяло.

Треперех от напрежение, не можех да контролирам ръцете си. Шепнех каквото ми дойде наум. Сестрата ме погледна учудено и попита:

- Познаваш ли го?

- Трябва ли?...

Исках това хлапе да живее! Чувствах в себе си енергия да се взривя и да му дам от моите искри, от моята лава. Исках да му дам кръвта си, каквото пожелае. Подарявах му света, живота си, само да оцелее!

- Дишай, малкия! Няма да се даваш, чуваш ли ме?

Детето дишаше учестено. Бях разрязал ризката му и го повдигнах, за да издърпам плата отдолу. Сестрата стоеше с гръб и приготвяше някаква инжекция.

Внезапно то пое въздух на пресекулки. Аз помислих, че се задушава и го отпуснах назад. Почувствах как телцето потрепери. Настръхнах. Не, недей!

Момченцето тихо въздъхна и се отпусна в ръцете ми. Държах го, стреснат и неразбиращ. Плахо го раздрусах, то не помръдна. Сестрата се обърна с готовата спринцовка. Погледнах я безпомощно. Тя се намръщи и с два пръста опипа сънната артерия. Сетне рече:

- А, то май свърши...

Нещо в мен избухна. Поставих полека телцето и се изправих пред нея. Тази гад нямаше място на земята, исках смъртта й!

Ръцете ми тежаха като чукове. Вдигнах лявата и я халосах в гърдите. Тя изплака и се сгърчи на пода.

Далеч някой крещеше, коридорите кънтяха от ревовете му:

- Нееее... Не, братле! Не ти! Защо тииии?...

Светът потъмня и пропадна. Изгубих съзнание.

В първите минути, след като се събудих, не можах да разбера къде съм. Не можех и да мръдна. Нещо здраво ме държеше за леглото. Главата ми клюмаше, в устата имах вкус на блато и жабуняк.

Постепенно осъзнах, че това отгоре е таванът на института, а аз лежа на една от количките. Бях вързан и фиксиран. За пияниците ползвахме три колана, по мен имаше най-малко пет.

Повдигнах глава, колкото успях, и погледнах часовника. Шест и десет. Всички наоколо още спяха. Явно нощта беше минала без инциденти.

И тогава си спомних - момченцето, отпуснатото му телце, тъпото лице на сестрата. Спомних си и нещастника, който дереше гърло в коридора ведно с глъчката в шоковата зала, блъсканицата, счупените съдове и епруветки, обърнатите стойки на системите.

- Краси?! Краси, обади се!

Приятелят ми се раздвижи някъде отзад, не го виждах. Дойде и ме погледна, бе сънен и разчорлен.

- Защо съм вързан?

- Успокои ли се? Снощи беше побеснял. Ти наистина си опасен, Викторе! Защо не отидеш на психиатър?

Той ме освободи, надигнах се и седнах.

- Нищо ми няма...

- Първо удари сестрата, после разби лицето на единия от хирурзите, обърна стойките, в залата стана живо чудо. Ревеше като заклан. - Аз мълчах и гледах в мозайката. Краси продължи: - Биха ти успокоително. Шефът на екипа искаше да те праща в лудницата. Ние не позволихме. Сестрата пък щяла да те дава под съд. Снощи половин час говориха със старшата. Тя каза да я чакаш пред канцеларията.

- Не мога. Отивам си.

Започнах да разкопчавам престилката. По нея имаше кафяви петна. Краси бръкна в джоба си и извади нещо оттам. Разтвори длан, видях сребърното кръстче от Иво.

- Снощи го скъса - обясни той. - Викаше, че Исус бил най-обикновен страхливец и двадесет века се правел на гимнастик на кръста. И тем подобни.

Съблякох престилката и я метнах на количката. Потупах го по рамото.

- Подарявам ти го. Не ми трябва.

Десетина думи ми костваха толкова усилия! Споменът за отминалата нощ мачкаше разсъдъка ми подобно на преса. Краката ми бяха като гипсирани, едва се движех. Исках просто да се махна, тук миришеше на смърт. Смърт, в която участвах и аз.

Краси извика след мен:

- Какво да кажа на Величкова?

Разперих ръце и завих към стълбището за съблекалните. Погледнах дланите си, по тях имаше засъхнала кръв.

В продължение на седем дни не се хранех, не се миех, не правех нищо. Пиех по малко вода и седях с поглед, забит в стената. Не можех да спя, не можех да пуша, повръщах. Седях на пода в таванската стая, мълчах и гледах в една точка. Исках да се пречистя, да махна смъртта от себе си, да я пропъдя. Духът и съвестта ми жадуваха чистота и покой. Ако можех, щях да скрия досегашния си живот в някой ковчег, да го заключа и да изхвърля ключа.

Тишината ме спаси. В стаята ми царуваше мъртво беззвучие, чувах собствените си мисли. Случайното скърцане на дъските предизвикваше гръмотевици. Седем дни и седем нощи не отроних нито звук. Движех се слабо, бях парализиран. Единственото, което направих след прибирането от института последната сутрин беше, че три пъти внимателно измих кръвта на детето от ръцете си.

Аз убих това момченце! Ако бях побързал, ако не го бях повдигнал тогава, ако го бях сложил по-иначе на количката, ако... Стотици "ако" се блъскаха в главата ми като нажежени електрони и за секунда спираха, показвайки условното си съдържание на намразващия се разум. Не можех да спра потока, стоях и чаках да изчерпя цялото море от вина, в което ме потапяше собственото ми същество.

То беше само на осем години. Деляха ни точно двадесет лета, които сега загинаха, безплодни и излишни. Можеха ли тези години да се стопят, аз отново да съм на осем и малкото трупче на количката просто да изчезне? Защо върху мен се стоварваше бремето за нещо случило се, в което по начало не исках да участвам? Тогава с някакъв животински усет чувствах приближаването на гибелта. Защо не избягах? От кого да помоля успокоение и забрава, та аз нямах никого, абсолютно никого?! Кого да потърся?

Ръцете ми пазеха спомена за обема на малкото тяло, за формата, за топлината му. В тях още имаше смърт, тя се криеше между пръстите, под ноктите. Беше около мен. Усещах я и не помръдвах, не исках да попие в покрусения ми дух.

Чувствах се убиец. Мислех за себе си като за мерзавец, злодей, негодник. Ако бях сигурен, че това щеше да помогне, бих отрязал ръцете си. Вината ме потресе и пречупи, тя затисна последните зрънца надежда и ги превърна в прах на вятъра. Не можех да се понасям, проклинах деня, в който се бях родил. Търсената напоследък смърт ме сполетя с помощта на онова, което никога повече нямаше да нарека "богиня Случайност". То ме подхлъзна и ме изправи лице в лице с унищожението. Не бях подготвен за последиците от тази среща. Те ме запокитиха в кошмар ужасяващ и безкраен...

Смъртта е интимно събитие. Тя е събитие за двама, като обяснение в любов. Присъствието на други я принизява до банално всекидневие. Смъртта е съкровен акт, тя е тайнство, по-голямо от живота. Носи загадка, неразрешима за живите. У тях остават съжалението и обвиненията, те обитават земната страна на чародейството.

Злият гений срещна мен и умиращото дете в студената сляпа точка на случая, събра ни за това сакрално действие. Животът на момченцето изтече между пръстите ми, последният свещен дъх се разнесе в спарената атмосфера на залата. Аз пропуснах всичко - не можах да му помогна, не успях да го изпратя. Детето, чието име не научих, моят малък двойник, си отиде тихомълком и без излишни церемонии. Седях на тавана и мислех съществува ли нещо, което оттук-нататък можеше да ми се стори поне малко ценно.

Виках духа на детето, исках да дойде и да ми прости. Отметнатата му глава, невиждащите очи и поолуотворените устни бяха постоянно пред мен. Хиляди пъти отново и отново преживявах преминаването на живото тяло в бездиханна плът, един въпрос ми се показа в безброй лица. Къде изчезна живецът, в какви непредставими светове се разпръсна свещеният дъх? Никой не ме посети, никой не ми отговори. Стоях сам в бездната на разкъсващата себененавист, оглушавах от тишината. Очите ми бяха залепени между две шарки на тапета, ала погледът дълбаеше и ровеше в душата като на някаква спиритическа аутопсия, разглеждах горестната си пропаст през увеличителното стъкло на самообвинението. Не разбирах какво ме крепи - жаждата за самопознание, стремежът към първичната волност или особен болезнен мазохизъм. А може би трите бяха едно и също?...

Отчаяно зовях и моя митичен покровител, когото не познавах, но чието присъствие толкова пъти ме бе предпазвало от поглеждане в процепите на действителното, защото на дъното се хилеше разпенената морда на безумието. Титаничната му мощ укрепваше ръката ми и в трудни моменти ограждаше лабилния разум с неразбиваема стена от блянове. Той бдеше над мен. Не злоупотребявах с неговата сила, понякога го очаквах, но никога не го бях викал. Сам идваше точно навреме.

Сега го нямаше. Изтощеният му дух се оглеждаше навред, стенеше под бремето на болката и призоваваше всесилния непознат да се намеси и да разсее кошмара. Желаех пак да се почувствам дете на времето и брат на безкрая, натегнатите ми нерви молеха за мир и безметежност. На дъното на бездната, след стремглавото падане, при което нещата и отношенията се сляха в мъчителна непонятност, открих единствено собственото си стъписано лице. Там се таеше призрачният ми лик, очите на осемгодишната наивност учудено наблюдаваха мълчаливите терзания на близо тридесетгодишния мъж.

В тези дни и нощи проумях илюзиите, измамността на надеждите и прокобите на тъгата. Светът се превръщаше в приют за неудачници. Животът се оказа билетче от томбола без покритие, реалността горчеше. Светините се валяха, стъпкани в калта, а със съдбата се разпореждаха пияни идиоти, като шофьорът на камиона. Чувствителността плашеше, а вярата стряскаше. Истинските стойности бяха скрити и на тяхно място се кипреха евтини имитации, да речем "патриотизъм" или "идейна съпричастност". Животът и смъртта изчисляваха средностатистически факт. Празнотата им не впечатляваше, фалшът не трогваше. Хората оцеляваха, слепи и глухи.

Всичките ми писания от дневника ненадейно оживяха, изправиха се срещу ми и повече от сто и петдесет часа ме пронизваха със своите искрящи очи. Стори ми се, че нося целия свят на плещите си. Това беше непосилно. Въпреки цялата енергия и воля, изгарящи и разпъващи непокорната ми натура, аз бях най-обикновен млад мъж, чийто основен недостатък се наричаше "отчаяно безгранично жизнелюбие". Смъртта смрази кръвта и метна отгоре ми черната си сянка. Нейното присъствие и дихание напираха и аз най-после признах, че нямам място в този маскарад. Изглеждах като пъстра кръпка на официален костюм, като крещящ шут на бала на глухонемите. Впивах окървавените си ръце в ледените ръбове на действителността, ала гибелта преряза пръстите ми. Пропаднах безвъзвратно. Оставих се на нечие случайно и безпринципно благоволение. Единствено значимо бе наличието му, а отсъствието не го правеше по-забележително.

Трябваше да се махна, да си отида. В последните двадесет години не бях постигнал нищо. Опитвах се да примиря мъртвилото на цивилизацията с огнения си живец, но това бе невъзможно. Аз бях излишен!

Момченцето умря веднъж. За седем дни аз угаснах няколко пъти...

На осмата утрин времето тръгна отново и силите ме напуснаха. Чувствах се смазан и разнищен. Нищо повече не можеше да ме подкрепи или ободри, рухнах. Главата ми падна на гърдите и горещите сълзи оросиха смачканата риза.

Изправих се с върховно усилие, не се задържах и се строполих. С мъка се затътрих до близкия магазин, там купих един хляб и бутилка червено вино. Бавно се качих на тавана. Изядох хляба, изпих виното и заспах. Сетне открих, че съм спал две денонощия. Бях съсипан и свършен!

 

* * *

 

Капачката пак се чукна в пепелника. Върнах я с пръст, чукване с по-различен тон, този път в бутилката. Димът от цигарата ми диплеше раздрани воали край голата крушка. Отпих от коняка, дръпнах дълбоко от фаса и нанизах тлъсто димно кръгче на гърлото но шишето. Сигурно го правех за хиляден път.

Чук - в пепелника, чук - в стъклото. Показалецът ми равномерно търкаляше оребрената капачка. Извърнах глава към прозореца. Слънцето си отиваше, завито в космати облаци. Заслужено си отдъхваше от цялата човешка низост. Махай се и ти, гадно жълто колело! Върви на майната си!

Вдигнах бутилката срещу светлината на стихващия ден. Слънцето се хързулна по зеленото стъкло и залезе в коняка. Проблясна още миг, досущ обеца, и се затири в небитието. Да се маха!

Станах и наплисках лицето си на умивалника. Бялото на очите ми бе добило цвят на стар захабен порцелан. Самите ириси още сивееха, досадни като чиновническа униформа. Лицето ми изглеждаше сломено и отегчено от вида си. Каква мутра!

Когато купувах първата бутилка, продавачката се опита да поиграе на весела душа и попита гости ли чакам. Изсумтях нещо неразбираемо, което тя взе за псувня, напудри се и се отдалечи. Коя ли жена притежава чувство за хумор? Някои имитират, но в същински безизходните ситуации гракват меркантилните им душици. Да си го зачукват дълбоко! Нали, како Мадона?

Нова глътка пареше в гърлото ми. Някога задържах част от течността в устата си, за да се насладя на вкуса и аромата. Тази химия направо я изливах за масирания клиничен щурм на черния дроб.

Противно е човек да знае от какво ще умре. Това е все едно от определен момент нататък да слушаш една и съща мелодия, пък била тя съвършена. Някакъв слушал четиридесет години само "Лунната соната", сетне чул славейче и гушнал босилека. Така му се пада. Големи идиотщини. Аз май откачам...

Я да видим какво е съобщението в следващата бутилчица. Този път продавачката беше студена и делова. Истинска жена, такава, каквато си се представяше. Същинска кула от слонски кокал, солидна и недостъпна. Кой ли ще те пожелае, сладурче, с тази празна пазва? Върви и ти по дяволите!

Свободно пасящите граждани приготвяха вечерята или разхождаха дрисливите си най-добри приятели, или тракаха табла, или тракаха жената, или майката си тракаха. Животът, начин на употреба, злоупотреба или ширпотреба.

Не можех да стоя трезвен, мисленето ме убиваше. Пиех системно, от сутринта. Имах две-три любими заведения, където размивах видимото в големи количества алкохол, докато изчезнеше. За вкъщи купувах по няколко бутилки. Използвах всичко, което някак скриваше околните от погледа ми.

Постепенно започнах да виждам не хората, а техните силуети. Дърветата приличаха на овъглени ръце, черни и раздърпани. Сградите напомняха мръсни проядени зъби. Когато вечер се прибирах по вкочанените улици, не чувствах нито студа, нито бензиновата смрад. Градът изглеждаше огромно запуснато гробище и закъснелите силуети ме заобикаляха отдалеч.

Окончателно изгубих представа за време и пространство. Няколко пъти не можах да се прибера, седях в някой вход до радиатора, докато успея да се изправя и да тръгна. Хранех се щом се сетя, но, ако бях в състояние, сутрин вземах душ. Всичко се смесваше в мътен и размазан хаос, тъкмо това исках. Не желаех да виждам, да чувам, да чувствам, да дишам. Отказах се да ползвам чаши. Изпусках ги. Когато се събуждах, наоколо виждах само празни бутилки, фасове и прах.

Спрях да ходя по баровете, пиех в стаята си. Излизах, колкото да купя нещо. Поглъщах алкохола с ожесточение, настървено пушех цигара от цигара. Изпадах в тъпо вцепенение, едва се завличах до леглото и заспивах. На сутринта намирах, че в шишето са останали три пръста. Изпивах ги бързо. И започвах отначало...

Отнасях се към тялото си неприязнено, исках да го унищожа, да свърши, да го няма. Давех го, гърдите ме боляха от толкова пушене, ръцете ми все по-силно трепереха. Не можех да си спомня лицата на близки хора, ориентирах се единствено по светлината. Виждах шишето и люлеещата се длан, държаща цигарата. По-далечните предмети ми из- глеждаха празни, фантомни и ненужни. Не ме интересуваха.

Унищожих всякаква чувствителност. Случваше се да падам по улиците, не изпитвах болка. Загасих няколко фаса в ръката си. Нищо. Възприятията бяха изкривени до неузнаваемост, в главата ми сякаш някой разбъркваше бои.

Денонощията не касаеха отчаяния ми запой. Усещах само тежестта в черепа и хладното изливане на течността в гърлото. И това беше много. Желаех да се изпари и то. Постепенно мъртвият спомен се сви, после се изгуби.

Събуди ме нечие раздрусване. Силна ръка разклащаше рамото ми. Обърнах се насила. Почувствах странен остър дъх, уловимо различие. Над мен стоеше надвесен някой.

Опитвах се да го видя. Предметите бавно застанаха по местата си, светлите и тъмните петна спряха да блуждаят, май че виждах даже контури. Ами да, бях трезвен. Трескаво затърсих бутилката около кревата.

Ръката стисна моята и я отдалечи от шишето. Какво иска този?! Надигнах се и присвих очи да го видя. След малко го разпознах.

Беше Краси. Увери се, че съм в границите на поносимото, седна на стола и запали цигара. Лицето му светлееше, бледо и далечно.

- Защо го правиш?

Гласът му ми се стори оглушителен. Не знаех откога не бях разговарял с никого. Тишината на тавана бе гробовна, поглъщаща, затова въпросът прогърмя като тътен. Главата ми кънтеше. Запуших ушите си с ръце.

Осъзнах какво ме пита и се помъчих да отговоря:

- Защото - изричах думите трудно - така искам.

- Откога е това?

- Нямам понятие...

Той се озърна, преценявайки по мръсотията. Изпусна тютюневия дим и погледна навън. Разбрах откъде идваше острият дъх. Свеж въздух. Краси беше отворил прозореца да се проветри.

- Искам да ти кажа... Не се обвинявай за смъртта на детето. То беше цялото натрошено, и да беше оцеляло... Зная как се чувстваш, но ти не си виновен. Момченцето беше обречено! - Надигна се и тръгна към вратата. Там се обърна: - Като се оправиш, те чакам да се обадиш. Аз съм в библиотеката, започнах дипломната раабота.

Отвори вратата и излезе.

Опитвах се да мисля. Той говореше за смърт на дете. Знаех, че някой е умрял, ала какво общо имах аз с това? Ето бутилката, с която другарувах, но вече не знаех защо. Просто пиех и толкова.

Бавно намалявах алкохола, не издържах. Тялото ми не се подчиняваше, запазваше енергията и силата си, които стояха неизползвани. Ракията или коняка ме опияняваха, притъпяваха страданието ми, но пред тялото бяха безсилни. То се оказа непобедимо.

Върнах се към нормалния делник, вечер обикновено седях на бара в някое заведение. Нуждаех се от минимум три-четири питиета. Сега вече исках да забравя запоя.

Почистих тавана и изхвърлих сивото палто. Цялото бе прогорено от цигари, дрипаво и кално. Разделих се с него с малко тъга, то сякаш ме прегръщаше през цялата зима.

Обадих се на Пуфи. Тя се изненада, не бях телефонирал близо два месеца. За кой ли път чух познатата фраза: "Нищо особено, едно и също". Така си беше - все едно и също.

Вечерта, както винаги, влязох в забутан одимен бар. Разгледах, хареса ми и седнах срещу помпозните етикети.

Барманът се ухили, имаше розова тарикатска физиономия.

- Какво желаете - уиски, водка, джин, коняк, бира?

- Първо коняка, сетне всички останали. И цигари.

Той тихо подсвирна и се зае с поръчката. Запуших. Барманът постави пред мен питието и цигарите и изчезна.

Пиех водката, когато някаква жена се приближи и седна на съседното високо столче. Не й обърнах внимание, но чувствах, че ме поглежда често. Забавлявах се с кичозната украса на бара и мълчах.

Жената подхвърляше по нещо на бармана, той лигаво й отговаряше. Очевидно се познаваха. Водката ми свърши. Беше заместена от джин.

Пийнах и направих лека гримаса. Стори ми се, че пия одеколон. Жената забеляза и ме заговори:

- Не обичате ли джин?

- Обичам това, което не мразя - отвърнах рязко. - А вече ненавиждам почти всичко.

Тя притихна. Запалих нова цигара. Часовникът вляво показваше девет и половина. Колко много време за убиване имах!

- Защо сте сингъл? Млад хубав мъж, а пиете сам, при това нещо, което не харесвате...

Думите й съдържаха тонове подтекст.

Погледнах я. Имаше твърде съразмерно лице и закръглена фигура, която вероятно дрехите правеха още съблазнителна, ала за застаряващите плейбои. Стараеше се да смъкне десетина години от вече пречещите й четиридесет и няколко. Мила усмивка и очи на кучка. Отлично познавах този втренчен блеснал поглед.

Прическата беше добре подбрана, отиваше на лицето й. Лъхаше на скъп парфюм, скъпи цигари и скъпа самота. Аз бях плячката за нощта. Тя ме сваляше.

Последните години създадоха и този разред от бизнесдамите. Дните им минаваха напрегнато и нервно, а нощите се превръщаха във вакханалии. Опитваха се да прекарат през организмите си максимално удоволствие и опиянение. Скачаха върху всичко, което им изглеждаше подходящо за целта. Техните лакоми влагалища можеха да налапат и Айфеловата кула.

- Разговарям с първенеца на класа, нали?

Зададох въпроса по-скоро от скука.

- Да, защо?

Смях накъса края на думите.

- Защото много питате. Допада ли ти да ме ухажваш фронтално, по мъжки?

Внезапният скок на "ти" я отпусна. После поклати глава:

- Не си глупав. Да, така е. Харесваш ми.

Погледнах я отново. Едрите й резци хищно искряха. Бръчките около очите ги правеха насмешливи и лукави.

- И защо реши, че тялото ми е най-добрият цяр за твоята безпризорна нимфомания?

Пак се разсмя. Барманът стреснато се обърна и също изцвили.

- Дотук ти пиша само шестици! Винаги ли се държиш безпардонно с дамите?

- Влизам в тон. За разлика от теб не бях отличник и може би затова пия сам и то джин, който всъщност е блудкав.

Учудвах се на своята словоохотливост. Изминаха седмици, които не помнех, в които не бях изричал и пет думи. Сега разговарях с жена, държаща да ме просне в леглото си и това не ме дразнеше. Седях озадачен.

Дамата постави дланта си върху моята, беше гореща и мокра.

- В теб има нещо диво и неудържимо. Различен си от останалите.

- Така е. Смятам да се напия диво и неудържимо. Може да гледаш, ако ти се ще. Гратис.

Тя стисна ръката ми и предложи:

- Ще го продължим другаде. Става ли?

В очите й вече светеше само нагон, усмивката се натроши в обикновено озъбване.

- И защо реши, че непременно ще дойда?

- Чувствам го. Пък и не би ме разочаровал, нали?

Ама как ми пукаше за нейните чарове!...

Позволих й да плати и моите питиета. Излязохме, барманът ни изпроводи с многокаратова усмивка.

Жената се насочи към някаква дълга кола, която изпиука. Отключи, влезе вътре и отвори вратата с думите:

- Хайде, варварино. Ще видиш какъв купон ще си направим!

Говорихме малко. Била шеф на фирма, собствен бизнес и всичко останало. Пушех, облегнат назад и я слушах как се фукаше. Беше ми все тая и се информирах:

- Защо са ти парите, като имаш плитки очи и прибираш разни случайни типове от баровете? С какво ти помага това?

Тя смени скоростта, помълча и отговори:

- Не мога по друг начин. Ако знаеш колко говеда са ми минали през главата...

- Значи утре на всеки срещнат ще викам: "Гепи, баджо!". Така ли е?

- Прекаляваш!

Апартаментът се оказа обширен и обзаведен с вкус. Похвалих интериора, това й достави видимо удоволствие. Въпреки директността си тя бе по-скоро сърдечна, отколкото противна. А може и да преувеличавах.

Зае се с някаква студена вечеря, аз влязох в банята. Хладният душ ме освежи и разхлаби. Най-важното беше, че имах желание да я чукам. Не можех да си спомня откога не бях чувствал близко женско присъствие и любезно любовните жестове отсреща ме възбуждаха.

Вечеряхме и нарядко си подхвърляхме пиперливи шеги, които в други ситуации надали щяхме да подминем безнаказано. Не ми се щеше повече да я наранявам. Тя знаеше, че е мръсница и се чувстваше такава, а изтънченото напомняне не ме правеше по-остроумен. Пиехме шампанско, иронизирайки кривите носове на телевизионните говорителки. След като и тя излезе от банята открих, че дрехите наистина й стояха идеално. Бюстът бе много отпуснат, кожата изглеждаше чиста, но увиснала. Плътта й беше като тесто, мека и лепкава на пипане.

Както предполагах, намеците за здравия секс бяха силно преувеличени. Тя се оказа от онези дърти лелки, които лежаха като истукани, разтворили крака, и мучаха уж сладострастно. Такива предизвикваха у мен ожесточение и желание да ги изтърбуша. Нямаха никаква фантазия, чакаха мъжът да рипа отгоре им. Това беше върхът на щастието.

Реших да й го покажа отблизо. Убедих се, че съм попаднал точно на такава сбъркана любовчийка и по-нататък въобще не се съобразявах с нея. От любовно ложе спалнята се разтегна в тепих. Правех каквото си искам, не се впечатлявах от писъците или доволното й ръмжене. Тя искаше именно това - да бъде мачкана, малтретирана и насилвана. Харесваше й.

Свърших и грубо я тръшнах на леглото.

Тя отново отиде в банята, подир секунда чух звуците от водните струи. Лежах, облегнат на възглавницата. Чувствах се силен и студен, кифлата оттатък беше без значение.

Жената се върна зачервена и доволна. Седна до мен, халатът се разтвори. Прокара ръката си от гърдите до коленете ми и пресипнала измърка:

- Как е жребчето? Събира ли душица за новото обяздване?! И сега по-нежно, моля те!

Не отговорих. Тя се изправи и смъкна халата. Коприната безшумно се свлече на килима. Повдигна единия си крак и го опря на бедрото ми. Застина в позата на неотразима победителка. Изживяваше мнимия триумф на илюзорния си сексапогей. Знаеше, че не й вярвам, но изглеждаше благодарна за мълчанието ми.

Гледах я хладно и безразлично. Гърдите висяха като разпънати чорапи, утробата зееше в разпрана вертикална усмивка.

Ненадейно коремът набъбна, стана огромен, пълен с нещо злокобно. Взирах се, ужасн и настръхнал. Утробата започна да се разширява все повече и повече, някаква топла течност шуртеше по тялото ми.

Не можех да мръдна, бях потресен. Процепът в плътта стигна чудовищни размери и внезапно оттам се подаде нещо. Отворих уста, ала не успях да издам нито звук. След няколко мига от търбуха на жената излезе и се хлъзна по мен трупът на мъртвото момченце, цялото в кръв и кал. Бездиханното, гнойно и синьо, лежеше в скута ми. По кожата ми се стичаха пръски кръв и нечистотии.

Повдигаше ми се. Наведох се встрани, трупът тупна на леглото и се разпадна на съставните си части. Повърнах.

- Пияна свиня такава!

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух