напред назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



07


Кошмарът с нова стръв съсече дните ми. Нищо не беше забравено, трагедията от онази нощ пак властваше в съзнанието ми. Пиех, плачех, виех - мъртвото дете безмълвно ме преследваше. То искаше в отплата моя живот.

Никъде не можех да се скрия. Колкото и да се наливах, мозъкът ми функционираше безпощадно. Трябваше да приема сблъсъка. Борех се със самия себе си, не знаех даже дали дишам. Страхувах се, че утре ще се събудя и ще видя слънчевата светлина. Молех се да потъна в забравата...

Често мислех за самоубийство. Това изглеждаше единствен изход от ребуса, който съдбата ми постави в толкова свирепа игра. Всичко - светът, безпътицата, животът, ненавистта - ме тикаше към края на пропастта. Долу белееха ръбатите остри камъни на слабостта и малодушието. Стотици пъти исках да приключа веднъж завинаги, но в мен съществуваше някакво кораво непоклатимо ядро, което не се съобразяваше с каквито и да било обстоятелства и подробности, не се подчиняваше никому, владееше самт себе си. Оставаше неизменно и твърдо.

Гледах хипнотизиран оръжието на стоящия пред мен полицай. Момчето бе младо, патрулната кола го чакаше отвън. Тъпо се взирах в кафявата бакелитова дръжка. Познавах металната играчка, в армията разнасях такъв пистолет като черна орис. Беше доста несъвършен, но поне стреляше. А аз го гледах, пресмятах как мога с два ритника да сваля полицая и да си пръсна черепа. Струваше ми се тъй просто...

Момчето плати и излезе, продавачката се обърна към мен. Въздъхнах и посочих ракията.

Какво изисквах от сломения Виктор, който безпаметно се мяташе в клещите на разкъсващата вина и изгарящата жажда за капчица вяра? Той бе свършен, премина през пъкъла на собствената си омраза, изчерпа океан от безсмислие и бездушие. Луташе се, още сляп и неразбиращ, мъкнещ на гръб товара на несъвместимостта с околните, който отново и отново възпаляваше язвата от смъртта на детето и тровеше кръвта му. Той беше останал САМО ВОЛЯ! Всичко друго рухна и се предаде. Волята държеше в железни шепи бляновете и съкровенията му и разгонваше попълзновенията на съвременността, протягаща към тях вендузите на похотливите си пипала.

Понякога мислех за себе си в трето лице. Наблюдавах залезите през неравните стъкла на бутилките и чаках угасването на слънцето. По-лесно преживявах нощите. В мрака не виждах нищо, търпях единствено мислите, които като че се уморяваха от своите сурови лица. Времето се превърна в приятел, часовете се нижеха, бавно затрупвайки гроба на мъчителния ми живот. След седмици на отчаяние и безсилие чувствах дързост за последните решителни крачки...

Много отдавна трябваше да се вгледам в старицата. Това можеше да ми спести нечовешките терзания, когато изпих горчилката до дъно и там открих покрусата и грозния срам. След безкрайната нощ на тъгата дойде тържеството на моите истински дни. Нищо повече не можеше да ме спре. Абсолютно нищо!

Десетки пъти бях виждал прегърбената бабичка, която живееше наблизо. Просто подминавах бавното й кретане и бързах към пошлото си ежедневие. В този ден всемогъща сила ме спря и впери взора ми в дребното съсухрено човече. Връщах се пиян, но разсъждавах трезво и логично.

Беше неописуема. Пролетта нахлуваше неудържимо, а бабчето носеше протъркан допотопен шлифер, който из-глеждаше празен. Под него се подаваха дебели бозави чорапи, целите в дупки, и терлици. Отгоре бе намъкнала вехти ожулени обувки, чийто първоначален цвят беше невъзможно да се определи. Един шал пъстрееше под шлифера, втори бе овързала около главата и ушите си.

Очите й сълзяха, лицето беше бледо и от бръчките напомняше захвърлена набързо кърпа. Редките бели коси диплеха комично разчорлени букли, смачкани от стегнатия шал. Беззъбите й уста зееха полуотворени, езикът облизваше увисналите безкръвни устни. От нея лъхаше на безна-деждно изтлели дни, на евтин одеколон и дантелени спомени.

Движеще се едва-едва. Вървеше полека, сгушена в шлифера и пъхнала ръце в разръфаните джобове. Пристъпваше като на причудлива брачна церемония - крачка с левия крак, прибираше десния. Сетне крачка с десния, прибираше левия. Двеста метра преминаваше за около половин час.

Но тя се движеше! Старицата живееше, вървяща по своя път! Кой знае къде беше тръгнала, ала мина покрай мен, без да ме забележи, макар че стоях съвсем близо. Аз въобще не я интересувах. Бабчето следваше посоката си, без значение от време и място. Бях я виждал всякога - дъжд, сняг, студ - бавно да напредва по пътеката. Не се отклоняваше и не бързаше, просто тътреше нозе и накрая стигаше. Това наоколо не я касаеше, тя изглеждаше без възраст и без име, дошла отнякъде и вървяща нанякъде. Пътят познаваше единствено тя.

В този момент РАЗБРАХ И ПРОЗРЯХ ВСИЧКО!!! Отговорите са били в и край мен, но чак здравата плесница на старческата настойчивост разтърси заблуденото ми същество и най-сетне видях света, сияещ и прекрасен, очакващ завръщането ми при себе си. Виждах и пътя си, губещ се в любимата ми свещена планина.

Оставих двете шишета ракия на тротоара и примижах срещу слънцето. То весело грееше между клоните. Вдигнах ръце, изревах с всичка сила и хукнах към тавана. Разлетяха се уплашени птици, а старицата невъзмутимо продължи надолу по улицата.

Каква лирична простота! Другото не съществуваше. ЕДИНСТВЕНАТА ЦЕННОСТ БЯХ АЗ САМИЯТ, ИСТИНАТА БЯХ АЗ, ПОСОКАТА БЯХ АЗ, ПЪТЯТ БЕШЕ САМО МОЙ! Пропилях океани енергия и сили, за да съчетая някак паралелния свят и собствената си хармония, ала аз започвах там, където този свят се разпадаше. Удържах се в него, защото подхранвах някаква любов. Тя се оказа осакатена, вулгаризирана, ялова. ОТКРИХ ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ - ЛЮБОВТА КЪМ САМИЯ СЕБЕ СИ! ЕДИНСТВЕНО САМ СТАВАХ ПЪЛНОЦЕНЕН И САМОСТОЕН! Принуждавах се да вярвам в разни древни божества, понеже не обичах Марииния син - това бе за кратко. Съществуваше изключителна ВЕЧНА вяра - вярата в себе си! Другото й име познавах отдавна. ВОЛЯ!

Животът става най-ценен, когато изгуби абсолютно всякакъв смисъл. Тогава безокият разбира, че смисълът е в него самия. В тръпката, в усета, в живеца. Миражите са привнесени и наслоени от патината на времето. Чак достигнал брега на реалността, видях голата неподправеност и цъфтящата й жизнерадост. Трябваше да се върна. Очакваха ме.

Можех да се оправдая по подлия християнски обичай: "Господ бди над чедата си и любимците прибира при себе си най-млади". Не, така проповядваше гнусната демагогия на извратената добродетелност.

Детето почина като жертва на нелепа случайност, в каквато се бяха изродили днешните дни. Уби го пиянската мерзост, кланът на негодниците. Съдбата му прегриза пъпната си връв и се напъха в ръцете ми. Аз понесох вината за нейното несбъдване и преглътнах целия позор, който сам хвърлих върху си.

Малчуганът умря, за да живея аз. Съществото му се всели в мен, длъжен бях да оцелея и заради него. Ведно с кръвта в ръцете ми попи и част от свещеният му дух. Онази с косата получи каквото искаше, аз й обръщах гръб. Тя не заслужаваше нищо повече от як юмрук в зъбите. Момченцето ми подари собствения си живот, неговият дух подкрепяше моя, енергията му буйстваше в тялото ми. То живееше чрез и в мен. Ние бяхме неразделни.

Останалото - ежедневие, връзки, конкретност, предмети, идеали - вече нямаше значение. Съсиреното битие отпадна като кора на затворена рана. Тези неща изчезнаха далеч във втория пласт на мирозданието ми. Сега виждах единствено третия. Господстваше безсмъртният принцип, обемащ всичко - ЖИВОТЪТ.

Легнах си рано и за пръв път от толкова време спах дълбоко и спокойно. Сутринта се събудих с усмивка, слънцето ме гъделичкаше през прозореца.

Трябваше да направя нещо за "Фениксът от Тегея". Дойде моментът да изпълня и това.

Над кревата ми висеше увеличена цветна снимка на моето двегодишно детство. За новогодишния празник бях облечен в палячовски костюм и качен на стол, а грижовните майчини ръце бяха размазали по бузите ми малко червило. Гледах в обектива, невръстен и смутен. Вляво Дядо Мраз, с вид на донски казак и съветски часовник под предателски дръпнатия ръкав, ми подаваше огромна кутия с пъстра опаковка. На заден план - богато украсена елха и част от завеса.

С течение на времето снимката пожълтя и се намачка. Рамката вече държеше труднодоловимите очертания на човечето с острата шапка и фалшивия вълшебен старец с брада от памук. Изобщо не помнех какво съм открил в кутията.

Внимателно изрязах паспарту от бял картон, свалих фотографията и на нейно място в рамката се озова рисунката на мраморния младеж. Измих стъклото, почистих всичко, сглобих ги отново и най-после сложих творението си на стената.

Изглеждаше великолепно. Любувах му се с възхищение и си мислех, че това оставаше единствената ценност, която бях постигнал - рисунка с черна химикалка. Моята лична икона, моят изповядан образ. Летящите мечти на някогашната ми срамежливост. Собственото ми тълкувание на божествения лик. Всекидневното общение с красотата. "Фениксът" беше МОЕТО творение. Другите нямаха и толкова.

Взех снимката и заедно с нея прибрах детството си в куфарчето. Нещо безвъзвратно си отиде...

Отказах се от пушенето. На масата стояха пакет цигари и постоянно бяха пред очите ми. Не посегнах. Последните бутилки ракия така останаха през онзи ден на тротоара. Не желаех повече да умъртвявам тялото си. Напротив, нуждаех се от много сила и жар.

Започнах да спортувам. Сутрин отивах в парка и тичах до припадък. Краката и ръцете не ме слушаха, въздухът сякаш режеше дробовете. Сърцето ми биеше като тревожна камбана. Потта се стичаше и лютеше в очите, жадно облизвах изсъхналите си устни. Бършех с ръкав челото и тичах, тичах, тичах...

Като че се раждах отново. Чувствах трептенето на всяко мускулче, костите услужливо участваха в усилието и държаха сухожилията. По кожата преминаваше забравено усещане, някакъв архаичен екстаз от движението и умората. Ставите пукаха, тялото се чистеше от отровите и възвръщаше предишната си пъргавина и ловкост.

Спях като младенец. Първите метри сутрин бягах още в просъница. Пролетта и хладните изгреви ме въодушевяваха, гражданите разхождаха кучета, аз преследвах поривите си. Мускулите ми укрепнаха и се стегнаха, дишах като новородено, дълбоко и с желание. Възраждах вкуса си към живота, ставах неудържим. Исках абсолютното...

Спортувах, сякаш ми предстоеше олимпиада. Ходех в една зала за вдигане на тежести, борех се със стоманата стръвно и хищно. Идеше ми да захапя метала. Момчетата наоколо ме гледаха с недоумение. Бях под властта на неукротима стихия. Тялото ми се наливаше и набъбваше, вечер наблюдавах играта на възбудените си мускули. На следващия ден с удвоен хъс спринтирах по алеите и надигах щангите. Всичко ми се подчиняваше и се смиряваше. Сега господарят бях аз!

Плувах унесено, цепех водите на басейна и автоматично се обръщах при стените. Виждах в петната по дъното подводни чудовища и шеговито бягах от тях. Гмурках се и изплувах нагоре като делфин, не можех да се наситя на жизнеността. Подвикването за изтичане на двата часа ме сепваше и излизах недоволен. Сетне нападах първото срещнато бистро. Няколко кифлички с мляко изчезваха в неутолимата ми паст.

Продавачката в близкия магазин не можеше да ме познае. Почти два месеца не бях купувал алкохол, обикновено исках шоколад или дъвка.

Същото се случи и когато чух следния разговор:

- И вие ли?

Обърнах се и погледнах. Отзад стоеше млада жена, съседка. Знаех, че нейните години са по-малко от моите, обаче времето бе отмъстило по лицето и тялото й. След раждането не беше възстановила фигурата си, в момента изглеждаше миризлива разрошена мърла. Носеше захабено долнище от анцуг, зелена тениска с три петна на рамото и гърдите и гумени чехли. Косата стърчеше, набързо хваната с телена шнола. Ноктите криеха остатъци от лак, гримът от снощи също не бе почистен. За такава не бих се оженил и срещу половин царство.

Въпросът не се отнасяше до мен. Магазинчето предлагаше обмен на видеокасети и пред стелажа с описите се бе изправила друга млада съседка, също омъжена. Тя пък беше облечена в един от досадните пеньоари на ромбове в бивше оранжево, а на краката се мъдреха развлечени сини къси чорапи. И тук следваха гумени чехли. Косите й бяха подстригани ниско, като на затворничка.

Заглавията от видеотеката звучаха лаконично и разоръжаващо, оранжевият пеньоар избра две на око и се извъртя. Лицето на жената бе покрито с яркочервени петна. Тя извади някакви пари и отговори:

- И ние. Правим салата, мъжът ми сипва ракията, сядаме и гледаме. Тези всичките сме ги гледали. Най-много ми хареса "Диво мушкато". Там играеше оня сладур, със сините очи... Как се казваше?

- А, дето играеше и в "Девет дни и половина" и "Вторичен инстинкт". Той ли?

- Да бе, да. Как се казваше? Роджър...

Платих и излязох незабавно. Вътре убийствено миришеше на вакуум.

 

* * *

 

През останалото време се разтъпквах из града. Той отново се превръщаше в огромно открито кафене. Познавах гледките, те запазваха шаренията и крещящата си претенциозност. Чувствах се като турист в собствената си родина, като посетител в музея на света. Духът ми почиваше в блажен покой и безгрижие. Нямах какво да деля с околните.

Хората ме гледаха със страхопочитание. Мизерията роди нечувана престъпност, спортистите организираха банди рекетьори, биячи и всякакви други. Моето тяло стана много мощно и здраво, влизането ми в пицерия или нещо подобно повишаваше нервността на работещите вътре.

Средата, която напусках - европейски цени и африкански заплати. Американски филми и съветски паметници; безвкусицата намигаше на меркантилната прослава. Помежду им се свиваха боязън, безпомощност и нищета. Те ми бяха чужди. Не можех да им съчувствам и да ги разбирам. Достатъчно време загубих да принизявам живота си с този на останалите.

Срещнах Диляна съвсем случайно. Вървях по многолюдния булевард, когато до мен изскърцаха спирачки. Вратата на никелираната залъгалка бързо се отвори, а отвътре изхвръкна бившата ми голяма любов.

Стоях с ръце на кръста и мълчаливо я наблюдавах. Тя се поколеба за миг и ме прегърна. Притисна ме с неподозирана сила. Останах безучастен.

- Вики! Викенце! Не знаеш колко отдавна исках да те видя! - Разцелува ме. - Ще се побъркам!

- Избърши червилото от лицето ми.

Прокара длан по устните ми, разглеждаше ме и продължаваше да дърдори:

- Какво си направил? Станал си като бик. Още ли си на тавана? Косата ти е порастнала. Хиляди пъти се канех да дойда горе, но не знаех как ще ме посрещнеш...

С усилие се освободих от прегръдката й, леко я от- блъснах. Беше облякла от модерните прилепнали клинове на цветя, жълта тениска със зайчето на "Плейбой" и също жълти обувки. Звънтяха няколко наниза златни украшения. Гримът бе толкова много, че бенката до лявото око въобще не личеше. Изглеждаше такава, каквато си и беше - наложница. Стори ми се напълняла. Свежото младо момиче, което някога спеше до сърцето ми, се бе преобразило в тежка матрона с натрапчив сексапил. Уголемената гръд предизвикателно полюшваше лекото трико. Видът й внушаваше само едно - желание за потни страсти.

Не преставаше да бръщолеви. От колата се показа някаква тлъста мутра и избоботи:

- Закъсняваме за обяда, бейби. Знаеш, че е важно!

Дебелакът имаше поне петдесет години и трикратно повече килограми. Сигурно смърдеше като разплут тюлен.

- Това е Алекс. Алекс - Виктор, разправяла съм ти...

- Виждам, че си намерила мъжа на своите мечти - казах аз. - Трябва да вървя.

Понечих да си тръгна, но тя препречи пътя ми и възбудено зашепна:

- Вики, още те обичам! Ако искаш, ей сега тръгвам с тебе. Ще го оставя, и без това постоянно се караме...

- Това беше много отдавна... бейби. И не е било истина. Сънувала си. Ти не познаваш никакъв Виктор. Сторило ти се е, че го обичаш. Просто не се е случило.

- Ти беше първият мъж в живота ми, идиот такъв! Винаги ще те обичам! Мразя ги тези с парите, те са гадни копелета и селяни! Те не са истински...

Бавно се отдалечавах надолу. Крясъците на Диляна не заглъхнаха още доста време. Сетне вероятно дебелакът я качи в колата и заминаха на важния обяд. Купих си сладолед и продължих разходката.

Нищичко в мен не трепна! Тя ми беше безразлична като уличен знак или откъртено паве. Радвах се на безчувствеността си, усещах как цялата изразходвана емоция в най-трепетната ми любовна връзка по фантастичен начин отново бушуваше в полетата на страстта. Възстановявах всичко изгубено и пропиляно.

Мечтите ми се завръщаха от несвоевременните си странствания. Като изнурени пилигрими пристигаха от Гърция, Италия или Ирландия. Събирах се отвсякъде, където бях оставил спомен или частица от себе си. Добивах първична монолитност и неделимост. Мислех, че съм забравил това качество завинаги, възраждането му ме довеждаше до възторг. Чувствах се лек като дихание, могъщ като демон и див по сърце.

Намерих Краси в библиотеката. Не вярваше на очите си. Гледаше ме, сякаш съм възкръснал. Проговори чак когато попитах:

- Написа ли дипломната работа?

Седяхме в близкото кафене.

- Какво си намислил, Бате? Знам те добре, нещо става. Камбоджа или някъде другаде? Ти току-тъй няма да спортуваш като за световно. Сега накъде?

- Много говориш, Краси. И двамата сме се променили. Забелязах, че и въобще не сме се познавали, а? Никъде не отивам. Разкажи ми за дипломната работа.

Не го убедих. И не го чувствах както преди. До мен стоеше някакъв млад мъж, а очите му бяха по-скоро печални. Преди винаги се изправяхме рамо до рамо, но така и не успяхме да сближим стремленията си. Оставахме твърде различни.

Краси тъгуваше. Завършването тегне на всеки студент, а той обвърза живота си с Университета. Аз изкарах следването отгоре-отгоре и четях само моите любими автори. Може би затова съхраних острите си сетива.

Батето четеше всичко наред, то ощети речника и канализира мисълта му. Той можеше да цитира и тълкува, но не и да твори. Достигна максимума на академичното образование. Помислих си какво щастие е, че критиците не пишат добрите романи. Ето защо го подпитвах за дипломната работа.

- Направих пълен анализ на един роман от новата руска литература. Сто и двадесет страници. Научната ми ръководителка нищо не разбра. Написах й увод от две страници и половина. Нищо! Накрая нахвърлях резюме на увода. Пак нищичко не схвана. Скапах се...

- Не се учудвам. Стягай се за защитата.

- Ама тя не може да подготви рецензията! Като си спомня колко труд и безсъница ми костваше...

- Ще сгреша ли, ако си помисля, че се опитваш на всяка цена да докажеш някому нещо?

Той ме погледна и не отговори.

- Още я обичаш, нали?

Звук не издаде. Поседяхме малко и се разделихме. Той се върна в читалнята, аз се упътих към залата с уредите.

Скъсах още една връзка, от което не ме заболя. Тя беше изчерпана. Чувствах се все по-уверен и сигурен. Наистина, това беше пътят. Капка по капка еликсирът на личното ми тайнство изпълваше крехката стъкленица на душата. Оставаше още мъничко.

Парите свършиха, но знаех как да намеря. Това не ме притесняваше.

Лятото нахлу, знойно и сухо. Аз най-често плувах в басейна или се препичах на слънце. Водите галеха и разхлаждаха кожата ми, която постепенно потъмняваше. За пръв път от години почернях добре от слънцето. Плувах на воля, играех си с щангите и гонех вятъра по пътеките в парка. Тенът ми доближаваше приятния шоколадов цвят, а тялото доби великолепни очертания и релефност. Подигравах се на "Фениксът", че съм по-привлекателен от двама ни.

Случи се в началото на юли. Върнах се от сутрешния крос и влязох направо в банята. Изкъпах се и прокарах длани по страните си. Беше време за бръснене.

Изправих се пред старото олющено огледало. Косата ми бе още по-дълга, мокрите кичури се спускаха на масури по гърба. Отметнах я назад.

От тена очите ми просветнаха - тюркоазни, лъчезарни и бездънни. Погледът беше уталожен и невъзмутим. Нямаше и следа от плахост или агресия. Излъчваше единствено неизчерпаема сила. Бръчките се задълбочаваха. Лицето ми изглеждаше леко отпуснато, ведро и властно. Младежката руменина отстъпваше на зрялата мъжественост. Тук-там открих бели коси.

Харесвах гледката. Никога не се бях обичал толкова, просто се боготворях. Дарявах само на себе си чувства и мечти, които си прибирах от действителността наоколо. Наслаждавах се на възхитително и заслужено самолюбие.

Подготвих приборите за бръснене. Разбих пяната, вдигнах четчицата да нанеса сапуна и тогава го видях. Застинах от трепет и изненада.

Ликът ми, отразен в огледалото, беше мраморен! Бледобежов мрамор с бели и кафяви жилки и петънца, невероятно красив и покоряващ. Очите се разполагаха в идеална форма и извивка, които заместваха липсващите ириси. Те бяха зрящи в едно друго, безсмъртно измерение. Овалът, скулите, носът и устните магнетично сияеха, изваяни съвършено. Волевата брадичка бе гордо повдигната.

Продължи едва няколко секунди. Оставих бръсненето, седнах и се замислих.

Елизабет не лъжеше. Мраморното лице беше факт и чистотата на момичето му бе позволила да го види. То действително грееше, неземно хубаво и удивително. Аз също се влюбих в него.

Мислех и съобразявах, трябваше да има още нещо.

Сетих се! Скочих и затърсих книгата. Разхвърлях прашните томове по масата и кревата. Не бях чел нищо от месеци.

Открих я, бързо запрелиствах страниците. Трябваше ми двеста и пета, там моите очи съзряха вечността.

Рязко отгърнах листа, взорът ми можеше да подпали хартията.

Така си и мислех. На мястото, където толкова време лежеше снимката на "Фениксът от Тегея" видях някаква съвсем прозаична статуйка. Предчувствието не ме подведе. Мраморната плоча с летящия младеж бе изчезнала! Карето информация също се отнасяше до другата безлична фигура.

Това беше просто невъзможно! Не можеше така да се изпари. Та аз прекарах с него оскъдните си истински часове. Той ме пазеше и успокояваше, бдеше над мен. "Фениксът" беше всичко - родител, приятел, брат. Той беше... беше...БЕШЕ МОЙ, САМО МОЙ БОГ! Толкова много го обичах! Кой ми го отне?!

Вгледах се съкрушен в двеста и пета страница и запратих книгата на пода. Очите ми сами се насочиха към рисунката на стената.

Творението обаче беше тук. Останах някъде там, между милиардите черни и сиви точици. Аз слях в тази творба мит и реалност, тя не можеше да изчезне. Поврага книги и снимки! Пред мен лежеше безпределната огнена стихия, преродена от пепелта на историята.

Свалих рамката, съдържаща онова, което познавах отлично - напрегнатото лице и стегнатото от усилието тяло. Взрях се в архангелските крила.

- Разбрах, Тегейски! Крайно време е да се махаме оттук. Нали, братле? Да оставим глупаците да преживят.

Творението не отговори.

На излизане намерих в пощенската кутия поздравителна телеграма от Пуфи. Дори това бях забравил. На този ден Виктор навърши двадесет и осем години.

Започнах да следя клиентите в една от централните книжарници. Продавачката ме забеляза и обеща да ми помогне, след като й обясних за какво се отнася. Всеки ден, преди или след тренировка, прекарвах час-два при нея. Надявах се бързо да попадна на необходимия човек.

Книжарката се оказа мила и непринудена, времето минаваше неусетно. Клиентите обикаляха щандовете, оглеждаха кориците с бомбастични заглавия и излизаха. Рядко се купуваше нещо, цените бяха твърде високи.

Един предиобяд ми провървя. Бях отишъл за кафе и връщайки се в книжарницата чух фразата:

- Искам томове, метър и петдесет, в светлосиньо. Може и на руски.

Госпожата беше разперила ръце пред сащисаната продавачка, измервайки желанието си. Веднага разбрах, че това е моят шанс.

Жената зад касата се окопити и любезно отвърна:

- В момента не мога да ви бъда полезна, но господинът - тя ме посочи - ще ви направи доста изгодно предложение. Това е уникална възможност.

Госпожата се обърна към мен. Имаше вид на богата и се надявах да я заинтригувам. Облеклото й не ме впечатли, ала така ухаеше на някакво френско благовоние, сякаш се е наквасила с него. Заплашваше ме парфюмен нокаут, неволно направих крачка назад. Продавачката също сбърчи нос.

Запознахме се и направо пристъпих на въпроса:

- Предлагам за продан личната си библиотека. Близо хиляда тома подбрана литература. Ще останете доволна, книгите са грижливо поддържани и съвсем запазени.

- Между тях има ли светлосини?

- Има. Ще отиват на тапицерията в хола.

- По-скоро на завесите - присви очи тя. - Колко искате за библиотеката?

Отговорих. Веждите й описаха византийски дъги, затова допълних:

- Ако започнете да ги купувате поотделно, ще ви излезе двойно по-скъпо, повярвайте ми.

- Трябва да помисля.

Тя затършува в чантата си. Книжарката хвърли поглед към нас.

- Заминавам. Не ме подозирайте, книгите не са крадени. Събирал съм ги една по една и още ги обичам. Но вече не са ми необходими. В тях не пише нищо ново.

Госпожата извади визитна картичка, подаде ми я и добави експедитивно:

- Да направим така - изгответе списък на заглавията, а аз ще се посъветвам с мъжа ми. Обадете се, когато всичко е наред.

- Ще ви звънна след три-четири дни. Съпругът ви ще бъде доволен.

- Той чете само банковите си сметки. Вкъщи аз разбирам от стойностна литература.

- Пролича си...

Продавачката се засмя беззвучно.

След няколко дни поговорихме по телефона. Госпожата прочете списъка, сетне на тавана придирчиво разгледа книгите.

Светлосините й се сториха достатъчно, защото на третата ни среща държах в ръцете си десет пачки съвсем новички банкноти.

Отвлякох продавачката от книжарницата. Първо я заведох на плаж, после във виенската сладкарница. По-късно влязох в един от най-престижните ресторанти, свърталище на бизнесмени и парвенюта. Младата дама срещу ми пърхаше в нескривана гордост и надменно отговаряше на келнерите.

Вечерта изтърпях и оглушаването в лъскавата дискотека, а когато тя очакваше да завършим приключението по познатата програма, подадох на таксиджията едно от шармантните възрожденски портретчета и му поръчах "да закара дамата, където пожелае тя!" С което изчерпах благодарностите.

 

* * *

 

Най-трудно издирих Нели. В търсенето включих стари колеги и състуденти, които не бях виждал от години. В последна сметка се добрах до някакъв телефонен номер. През един много жарък и прашен ден любимата ми приятелка влезе в бистрото, от чийто таван големи вентилатори мързеливо раздвижваха въздуха.

Познахме се, но с известно усилие. С помощта на сръчен фризьор косата й от черна и права бе станала руса, накъдрена на вълнички. Беше отслабнала и атлетична. Вероятно винаги бе искала да изглежда така, приемаше възторжените погледи от съседните маси като напълно заслужени и имаше право. Приближаваше в цялото си величие.

Започна отдалеч, преди още да поздрави:

- Вики, ще се женя! Този път го хванах за шията!

- Първо кажи: "Добър ден, Вики!" - предложих иронично.

Тя се настани отсреща и рече усмихната:

- Добър ден, Вики!

- Сетне целуни силно вярното си другарче и чак тогава му обясни кого съсипа така!

Надигнахме се и се разцелувахме сочно и звучно, като деца.

- Много готино гадже си станал бе, верни ми другарю! Като малкото братче на Аполон си. Какво - здрав дух в здраво тяло, а?!

- Нещо такова...

Забелязах, че и тя не извади цигарите.

- Виждам и в теб приятни промени.

- Всеки ден съм в спортните зали. То не било толкова кофти. Отказах и пушенето. Гъркът иска да съм най-хубавата. Кажи, че съм най-хубавата!

- Супер си. Как го нави да се ожените?

Нели отпи от чашата със сок, гледайки ме замислено. Сетне каза колебливо:

- Ама ние с тебе не сме се виждали от сто години. Този грък не е онзи. Този е друг и е малко възрастен.

- Колко?

- Да речем... шестдесет ииии... четири...

- Добре се нанасят на твоите двадесет и три. Затова ли майка ти ми кресна по телефона, че няма дъщеря?

- Майка ми да си гледа жлъчката! Костас е червив с пари и тича подире ми като кученце. Ще се женим през октомври.

- А следването?

- Зарязах го.

Тя седеше в някакво гузно очакване, ала аз посочвах на сервитьорката един от видовете сладолед. Момичето ме разбра и донесе двете изящни високи чаши. Показах с очи мелбата на Нели, но тя продължаваше да ме гледа напрегнато. Опитах сладоледа, вкусът ми хареса.

- Нищо ли няма да кажеш?

Търсеше нещо в погледа ми.

- За кое?

- За сватбата. Доколкото те знам, вече да си наприказвал, че съм уличница,боклук, продажница и разни други такива. А ти мълчиш и лапаш сладолед.

- И без мен изреди какво си, значи си го знаеш. Честно казано, не ме е еня. Ама никак.

- Няма ли поне да пожелаеш в твой стил: "Честита радост! Днес - сватба, утре - погребение!"

- Ти си го пожелай.

- Дивак с дивак!

- Курва с курва!

Няколко мига седяхме настръхнали и едновременно избухнахме в смях. Нели разбърка мелбата и хапна резенче ананас.

Говорихме за незначителни неща. Накрая я попитах:

- Нали една твоя приятелка ходи с някакъв заместник-министър или нещо от сорта?

- Да. Пустата Даниела, да й се ненадяваш! Успя да го разведе! Остави жена си и децата и хукна с нея. Защо питаш?

- Трябва да се срещна с тоя мъж. Може да ми направи неоценима услуга.

Нели извади бележник с дебела кожена подвързия и ми продиктува четири телефонни номера, два домашни и два служебни.

- Той е симпатяга. Ако може, ще ти помогне. Потърси го тези дни, защото в края на август заминават на почивка в Испания.

- Още утре ще го намеря.

Разговорът неусетно се пренесе върху общите познати.

- Няма да повярваш кого срещнах в Рим! - възкликна тя. - Иво Скулпторчето! Беше там с група реставратори, работят в една църква. Изпрати много поздрави на всички. Е, то беше през април, но още държи.

- Благодаря. Чудех се къде изчезна. Скоро се сетих за него.

- А знаеш ли какво стана с Краси?

- Не. Виждах го отдавна.

- Защити дипломната работа с шестица, ще я публикуват в годишника на факултета. Най-вероятно ще остане асистент.

- Заслужава си го. Ти откъде си така добре информирана?

- От Ирина. - Приятелката ми помълча и добави: - Вие с него май се разделихте?

- Други сме.

Поседяхме още малко и тръгнахме. Нели бързаше за курс по каланетика. Вдигнах я леко на ръце, тя се извиваше и шеговито ме пляскаше с длани. Укротих я и пошепнах:

- Кажи ми честно - това ли искаше наистина?! Това ли беше съкровеното ти желание?

Намръщи се. Пуснах я на плочите, оправи ризката си и промълви:

- Почти... Все пак четиридесетте години разлика можеше и да ги няма. Знаеш ли, винаги съм смятала, че си адски загадъчен дзвер. Ще ми липсваш, хеви! Искам да те виждам поне веднъж в годината.

Разроши ме и привлече лицето ми. Целувката пареше.

- Може да се срещнем отново - предположих аз.

Тя недоверчиво поклати глава. Погледахме се прегърнати и приятелката ми се изгуби в множеството.

На другия ден разговарях по телефона със заемащия висок пост шавлив съпруг, а след още три се срещнахме.

Въведе ме секретарка с делови качества - дълги бедра, широка гръд и стъклени очи. Зад бюрото се изправи близо четиридесетгодишен мъж, здрав, стегнат и видимо обезпокоен от разпространяващото се оплешивяване и повдигащото сакото коремче. От пръв поглед личеше, че е авантюрист.

Прие ме радушно и сериозно ме изслуша. Както и предполагах, уреждането ми не изискваше кой знае какво усилие. Обясних защо търся помощта му, а той се изсмя:

- Прав си, прав си... Сега е по-зле и от едно време. Днес и метач да станеш, пак се изискват връзки. Не се притеснявай! До две седмици ще те уредим. Сега се сещам, че скоро мина подходяща информация.

Побъбрихме и аз се надигнах. На излизане той попита:

- Защо ти е? Младо жизнено момче си, можеш да имаш всичко. Сигурно любовна история, а? А?!! Ние, мъжете, сме много чувствителни.

- Мога да говоря само за себе си.

- Така е. - Потупа ме по рамото. - Остави необходимите данни на Роси - очевидно имаше предвид високоорганизирания задник оттатък - и ми се обади подир две седмици! Довиждане!

Междувременно продадох телевизорчето, касетофона с касетите и болшинството от дрехите. Освободих се от всичко, което успях. Препичах се на слънце, плувах и нехаех. "Фениксът" изгаряше от нетърпение.

В уречения ден отново влязох в кабинета под безизразния поглед на Роси. Новият познат се спусна срещу ми и въодушевено рече:

- Велик късмет, Викторе, точно това, което искаше!!! Ще ти хареса. Но - той ме погледна настойчиво - можеш и да се откажеш. Аз те съветвам пак да прецениш.

- Много съм ти благодарен за помощта! Обмислил съм го внимателно. Това е единственото ми желание.

- О'кей! - Стиснахме ръце. - Роси ще ти обясни останалото. Радвам се, че ти услужих.

- Още веднъж благодаря и... приятно прекарване в Испания!

- Тихо, да не чуе дяволът! Какъв свят, а? Още не си си помислил нещо и другите вече го знаят. Но ще си изкараме приказно! Довиждане!

Секретарката ми даде пълната информация и документите. Докато говореше, игрива дъвка разпъваше кукленското й личице във всички посоки.

Излязох от масивната представителна сграда, потърсих слънцето с очи и изревах. Край, нищо повече не ме задържаше в тази гнус!

Сутринта станах рано, облякох се за кроса и взех със себе си дневника, кибрит и пакет снимки.

Придърпах едно кошче и извадих снимките. Ето го осемгодишният Виктор - Тарзан, преследващ крокодила в плитчините на залива. Подсмихнах се. Появи се и снимката от нечий годеж, на която личахме майка ми, баща ми и аз. Тогава бях на единадесет. Последната ни обща фотография. Пуфи беше с тупирана коса, баща ми с дълги бакенбарди, а аз - със стърчащи уши.

Следваха снимки от пионерски лагери, където се развяваха червени връзки и биеха барабани. Снимки от пиянски купони и екскурзии със съученици. Снимки от абитуриентския бал с костюма в бананов цвят, който никога не харесах. Снимки от службата в армията; тогава носех рехави мустачки и всички се кълняха,че са нарисувани. Снимки от весели студентски бригади и рождени дни. Запалих клечка кибрит и една по една ги изгорих.

Останаха няколко. Групова снимка от рождения ми ден. На преден план Нели, Ирина, Скулпторчето и неговата приятелка. Нели държеше тортата. Зад тях стояха други гости. Противно на очакванията аз не се пъчех отпред, а с Краси отзад раздавахме зайчетата с по два пръста. Ето и снимката, на която двамата с Батето стояхме пред паметника на "Цар Освободител" и показвахме полагаемото се на парламента - среден пръст. Намерих и снимката, която инцидентно си направихме с Диляна на улицата. Тя ме яхаше на конче, размахвахме ръце и крещяхме срещу обектива, плашейки бедния бъдещ зрител. За последната фотография не знаех как е попаднала у мен. Там Краси и Ирина танцуваха прегърнати на някакво събиране.

Бяха изминали едва три години, а имах усещането, че са се изтъркаляли векове. Сякаш никога не бях обичал и общувал с тези хора, толкова чужди и далечни ги чувствах. Запалих втора клечка и изгубените лета отлетяха безвъзвратно. Накрая изгорих зелената тетрадка с дневника и изхвърлих кибрита. Бавно поех по алеите за последното им пробягване. На влажната скамейка изоставих обецата, гривните и пръстена с черепа.

По-късно купих един грамаден сак, нови дънки, дебел пуловер, анцуг, чифт здрави маратонки и много удобни туристически обувки.

Изпратих парите с пощенски запис. Това ми осигуряваше напълно достатъчен тридневен аванс. Записът щеше да пристигне в провинцията в събота или неделя.

Отначало служителката в пощата не желаеше да приеме такава крупна сума. Чак когато й заявих, че не виждам основание да разказвам в подробности биографията си, за да си свърши работата, тя млъкна и взе пачките. Пред пощата си отдъхнах напълно.

Това бяха парите за двете коли, които баща ми твърдеше, че съм изхарчил, докато учех в техникума и Университета. Той повтаряше: "Аз ще работя, ти ще учиш". Подобни фрази, изглежда, изцяло го удовлетворяваха, защото за двадесет и осем години нито веднъж не ми каза, че ме обича. Е, аз, разбира се, също не му го казах, но той започна пръв. Върнах му двете коли и прибрах разписката за собствената си свобода.

Решително разкъсах последните си връзки с миналото. Те не изтъкаваха златния нерв на моя живот, а лепкавата мрежа на самоизмамите. Заедно с тлеещите хартии на натрапената ми лична история наоколо се появяваха предвестниците на новата хармония. Вече бях единен, неделим и цял. Спасих онова, което можеше да бъде спасено. Не дължах никому дори едно щракване с пръсти.

 


напред горе назад Обратно към: [Фениксът][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1998 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух