напред назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



Прологът


Само да го открия, да го намеря. Трябва да го открия, имам нужда от него. Необходим ми е. Сега.

Смъртта лази подире ми. Някой ме разсича със сатър, езикът ми е парче кора, ослепявам. Лутам се из улиците на мъдрия град, падам в локвите.

Пласьорът е изчезнал.

Той има това, което ми е нужно. Само още една доза, още глътка живот. Не можеш да ми я откажеш, смрадливецо нещастен! Ела и ми я дай, напудрено копеле! Дай ми дозата!

Мъдрият град мълчи. Мълчи, защото е мъдър. Но улиците му са мръсни, пълни с кал и нечистотии. Мъдрият град е един мълчалив, нечистоплътен тип, татуиран с хулигански графити.

Влача се край стената, надничам в безистените. Мазникът го няма, никъде не съзирам лимузината му.

Силите ми се стопяват връз асфалта. Не мога да продължа, загивам. Свличам се до стоманените решетки на метрото, в главата ми греят стотици слънца. В гърлото ми тътнат стотици сърца. В душата ми плачат стотици деца.

- Ей!

Някой ме разтърсва грубо. Градска полиция, предполагам, копоят на мъдрите.

Отварям очи. Фаровете ме гилотинират.

- Ей, жив ли си? Как ти беше името?

- Дай ми я, дай ми я! Дай ми дозата. Бързо!

- Пари имаш ли?

- Имам, имам пари. Продадох всичко... ето пари, дай я.

- Тази пратка е много силна, може да те довърши.

- Ще ме довърши миризмата ти, парвеню. Давай дозата!

- Ще те убие, силно е. Губя те като клиент, ти си безнадежден.

Животното издевателски поклаща стоката пред взора ми. Протягам ръка да я сграбча, но той я отдалечава. Сграбчвам въздуха. Мразя го.

- Ти наистина искаш да свършиш, нали? Искаш за последно да си припомниш и да пукнеш, това е целта ти. Обаче защо? Какво толкова означават за теб всичките тези несретници, за какво са ти? Неведнъж ти предлагах да ги зарежеш. Не ме послуша. И сега ще се очистиш с тази нова отрова. Не разбирам. Наистина не разбирам.

Нямам желание за приказки. За нищо нямам желание.

- Нали от такива като мен ти изгради империята си. От погнусата и презрението си към нас. Нали експлоатираш нашата зависимост...Толкова е просто...Позволихме ти да ни употребиш. Не прося от теб нито уважение, нито съчувствие, само ми дай стоката и се разкарай! Какво ще се случи с мен си е моя работа. Ето парите! Имам и още, ако трябват.

Той приближава към мен тънкия пакет. Дланта му е бронирана с множество пръстени. Прибира мангизите, без да ги брои.

- Сбогом, наркоманче! Ти си мъртвец, приятел, това ще те очисти. То не прощава.

Разкъсвам найлона и бързам, пръстите ми танцуват от възбуда. Червените букви блясват в мрака, наркотикът се е просмукъл помежду им. Приготвям всичко, луната ме наблюдава с отвращение. Звездите скучаят.

Затаявам дъх и едновременно инжектирам очите си. Иглите се впиват в зениците ми, вия от ужас. Главата ми се разцепва, нажежена болка ме изпълва целия. Нищо, нищо друго, само дълбока, жестока болка. Отровата прониква навсякъде в мен. После идва забравата и потъвам...

Изплувах край сала, много от крушенците бяха мъртви. Останалите, шепа безумци, се носеха по океанската шир като песен на призрак. Ръфаха телата на умрелите, лочеха от урината си. Слънцето ги разлагаше безмилостно. Това остана от легендарната фрегата "Медуза", срещнала своя погром край мавританския бряг.

Теодор рисуваше. Отхвърли повечето от вариантите, купуваше трупове и отрязани крайници, за да скицира мускулите, схванати в конвулсии, спореше с Дьолакроа и го склони да му позира за една от фигурите. Довърши огромното платно, пет на седем метра, наречено произволно "Сцена от корабокрушение", което директорът на кралските музеи откупи и нареди да забравят на тавана в Лувъра. Жерико побесня и си прибра рулото. По-сетне то щеше да стане известно в цял свят като "Салът на "Медуза". Теодор умря едва тридесет и четири годишен.

Спомнях си, събирах се в себе си, откъдето отдавна се бях отвърнал. Онзи мерзавец беше прав, това щеше да ме съсипе докрай.

Отломъци корист прелитаха през мен, не понечих да ги задържа. Та аз дори носех друго име, виждах отдавна угаснали лица, отдавна помръкнали очи.

Приближи и премина кльощавото момиче, което драскаше върху банкнотите. Не ме погледна, вървеше към наказанието си на железопътната линия. До паркинга забелязах Кристиан и Лия, тъмните очила им пречеха да ме видят. Всъщност те не искаха да виждат никого.

Старият писател, този изкуфял глупак, се опитваше да се спаси от обятията на своето минало, което внезапно се бе изправило пред него сухо и неумолимо, в ролята на строг съдник и екзекутор. Лукавият хитрец се стремеше да забави часа на възмездието, да отклони палеца на съдбата, който вече натискаше гърлото му. Сега бе моментът да осъзнае, че въпреки страстите и суетите, въпреки хилядите уловки на мига, изплели булото на живота, тогава, ах, ТОГАВА, отново оставаш сам, заобиколен от благослова и проклятията на собствената си фантазия. Творенията вече са те обладали, търсейки свободата си в твоето небитие. И те са толкова истински и живи, колкото ти се превръщаш в митология.

Владееше ме ледено безвремие. Изпънах разглобеното си тяло и подпрях глава на студените решетки. Спомените прииждаха на талази, обливаха размекнатата ми воля. Вече от нищо не се страхувах.

Каква сладка лудост ни обзе, когато Емо закла петела! Тя продължи до края на следващото лято и люлееше в транс всички ни, уви, разпръснати по света и скитащи се немили-недраги. Тогава за миг се почувствахме НИЕ, то обаче се лекува успешно.

Появи се и младежът от последния разказ, небрежен и чаровен, различен, метнал през рамо сак и прашна младост. Любувах му се отстрани, шегувах се с него, съчувствах му. Накрая се смилих, унищожавайки последните страници. Простих му бъдещето. Той не усети намесата ми.

Бях преситен и щастлив, не ме вълнуваше какво ще се случва занапред, отровата ме превзе. Писмото до неблагодарницата само ме разведри, макар и писано през сълзи. Аз не исках повече тъга, нуждаех се от веселие. От една страховита, смъртоносна веселост.

Изправих се и тръгнах. Мъдрият град ме изпрати с мрачен шепот, хълмовете зад луминисцентния му гръб чернееха. Пътят ми лъкатушеше през безлюдните поля край китайско-турската граница.

Въздъхнах и продължих.

 


напред горе назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1999 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух