напред назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



Ултра Уайт


- Началство, тури едно парафче тука. И тука.

Кристиан пое кочана с квитанциите, подписа и го върна с щедър бакшиш. Хамалите потриха парите в брадясалите си бузи. Подхилваха се.

- Да си го гледаш със здраве, господине. Голяма работа е.

Той хлопна вратата след тях и се заслуша в тежките им стъпки надолу. Сетне се върна в хола.

Телевизорът мълчеше, някак опасно вглъбен в програмираните си мисли. Сивото му лице изглеждаше отегчено и примирено. Чакаше заповедите на новия си господар.

Кристиан се отпусна на дивана, прехвърляйки в ръце пулта за дистанционно управление.

Значи на това прилича новото чудовище на японците. Черният електронен звяр не помръдваше, приклекнал между хромираните плоскости на масичката. Многоинчово, многохерцово изчадие с квадрофонично мъркане.

Кристиан включи дистанционното и драконът оживя.

Той сменяше каналите, а по екрана прелитаха новини, яхти, музикални клипове, реклами, тенис топки, игри, филми. Кристиан се забавляваше. После остави музикалния канал и се вгледа. Тунквана негърка стенеше за любов в позлатена вана. Епично пъшкане беше.

Видът на перлените планини от пяна го подсети и той изостави знойната красавица, за да се гмурне в горещите струи на душа. Негърката изскимтя още по-страстно.

Телевизорът не промени живота му, но беше приятно да усеща неговото присъствие. Станаха почти приятели. Бързо му омръзнаха пъстрите петна от предавания и шумотевица, сядаше пред монитора, за да заспи. Започваше да гледа филма, събуждаше се доста след полунощ и откриваше, че телевизорът гледа него. С насмешка, както допускаше.

Кристиан обожаваше рекламите. Техният лъскав свят го развличаше, струваше му се топъл, уютен, съвсем близък. Усвояваше препоръките дословно, веднага си купуваше най-новия продукт. Не го лъжеха, той наистина бе ненадминат и чудесен. Просто приказен. Прекрасен.

Мъжът се появи на екрана изведнъж, снежнобялата му риза искреше. Държеше в ръцете си чиния със спагети, доматен сос и подправки. Усмихваше се ехидно.

Кристиан се размърда, не познаваше рекламата. Сигурно е шампоан, обзаложи се той, ей сега мъжът ще размаже спагетите по косата и лицето си. Ей сега, Кристиан вече се смееше на тъповатото му изражение, гадаейки името на шампоана. Последния купи заради момичето с палмовото масло.

- Виждали ли сте някога риза, по-бяла от тази? Казвате, че е невъзможно?! Тогава да видим как сме постигнали тази невероятна белота. "Ултра уайт"!!! Новият прах за пране "Ултра уайт" съдържа уникална комбинация от избелващи вещества, която прониква дълбоко в тъканите на прането и премахва дори и най-старите петна. "Ултра уайт" - невероятна белота!

Господи, каква глупост, защо разваляха рекламата с този скапан прах за пране? Вместо да го зарадва, да си нахлупи перука от спагети, мъжът лепна чинията върху ризата си. Кръвта на доматите се разплиска по нея. Кристиан изпръхтя от разочарование и се стовари на дивана. Онзи отсреща баеше на някаква пералня, а сетне пак облече невероятната белота. И нещо говореше. Кристиан омаломощи чудовището.

Вечерите вече се разделяха на време преди рекламите и време след него. Кристиан неусетно започна да дебне онзи със спагетите, беше убеден, че е лоша шега, че ще обърне чинията на главата си. Онзи обаче повтаряше движенията автоматично, а очите му пламтяха с този непоносим дяволски блясък.

Ала Кристиан не униваше.

Шефът обикновено се появяваше в офиса късно, пиеше кафе, звънеше по телефона, лъжеше секретарката, че отдавна е подал документи за развод, но нали я знаеш бюрокрацията, забутали са ги някъде...Уговаряше я за вечерта и излизаше, а това бе стихията на Кристиан. Той скачаше и се втурваше към телевизора.

Онзи нарочно се перчеше на преден план, повтаряйки тутакси операцията с ризата. Кристиан ядно превключваше канала. Секретарката пък звънеше на някоя от разносните фирми, поръчваше най-скъпото меню. Това беше нейното малко отмъщение. Когато е добре организиран, бизнесът се върти сам. Така твърдеше шефът. Първата му любима фраза.

 

Дните се сливаха като кадри от клип. Кристиан и онзи с чинията се дебнеха от няколко месеца. Кристиан се впи в идеята-фикс, онзи трябваше, ТРЯБВАШЕ, трябваше да му се подчини. Онзи си играеше скеча. Като за хонорар от "Ултра уайт".

На кръстовището между четвърта и пета пресечка имаше светофар. Колкото и да се стараеше, Кристиан винаги стигаше на червено. Пристъпваше нервно като всички наоколо.

Внезапно от множеството се отдели едно тяло, което мигновено се стрелна пред връхлитащия автобус. Шофьорът панически изнасили спирачките, возилото поднесе, а смелчакът на три скока стигна отсрещния тротоар, разбута навалицата и изчезна. Светна зелено и всички забързаха.

Кристиан забрави случката преди още да влезе в офиса.

След броени дни тя се повтори. Този път бегачът прекоси булеварда в обратната посока и се стовари в Кристиан. Той се отдръпна, ала мъжът го хвана за раменете, опари го с горящите си очи и прошепна екзалтирано:

- По острието на бръснача, младежо! По острието на бръснача.

И хукна с всички сили към кръстовището на четвърта и трета пресечка. Кристиан го нарече Светкавицата.

Онзи го подлудяваше. Кристиан постоянно го причакваше, онзи излизаше, изпълняваше клоунския номер и се скриваше без овации. Нито веднъж не сгреши движенията, не обърка репликите.

Кристиан губеше почва под краката си. Започна да забравя, не се хранеше, солеше кафето. Ходеше небръснат, неугледен, калните му обувки завършваха потискащия вид на омачкания силует. Спеше на бюрото в офиса, след като цяла нощ беше седял в засада на онзи с чинията. Вдигаше възпалените си гурелясали очи, за да проследи секретарката, която разхождаше наоколо и се гушеше в новото си палто от екокожи. Поредното й малко отмъщение.

Скиташе из града, някъде запиля часовника си. Подари седмичната заплата на един опърпан просяк. Просякът го напсува и хлътна в близкия вход.

Гледаше облаците, гледаше дърветата. Гледаше слоновете в зоопарка. Сред тях надничаше онзи с чинията.

Гледаше телевизия. Онзи изнасяше концерти и участваше в автомобилни състезания. Цапаше ризата, переше я и не я даваше на ближния. И го пронизваше с жълтозелените си дяволски очи.

Кристиан се събуждаше изтръпнал и уплашен до смърт, плувнал в пот. Сънуваше как секретарката кисне палтото в доматен сос, разчеква устата-пералня на шефа, тъпче вътре кожите. Натиска очите-клавиши и всичко се завърта с шеметна бързина. Свиреше музика, някой пееше истерични рефрени.

Скачаше и тичаше в банята, където държеше главата си под потока ледена вода. Понякога дочакваше утрото, прегърнал клозетната чиния, тракащ зъби от ужас и студ.

Светлината го плашеше. Разсипа из апартамента съдържанието на няколко чекмеджета, за да открие всички свои тъмни очила.Носеше в себе си три чифта. С тях седеше в офиса. Така не виждаше секретарката. Тя отдавна не го забелязваше.

Минувачите пристъпваха на кръстовището. Светкавицата му помаха и Кристиан отвърна. Още преди да премигне Светкавицата се озова при него.

- Острието на бръснача, а! Ще ти изпълня и един бис!

Той се понесе обратно и засече няколко коли. Сърдитите клаксони зацвилиха по петите му. Скочи на тротоара, вдигайки триумфално ръце. Избяга през площадчето.

Светът се разцепи, зейнаха зловония, порутини, бездънни ями. Слънцето протече, двете луни порастнаха, огромни влакнести насекоми лазеха по черепа му, стените шептяха. Столът в кухнята го ухапа, четката за зъби му съскаше с раздвоен език. От плочките на облицовката го наблюдаваха оранжеви немигащи очи. Кристиан включваше всички лампи, но тогава идваше онзи с чинията. Той вече го преследваше навсякъде. Вестниците поместваха негови снимки, плакатите и мижитурската му физиономия се проточваха с километри, Кристиан чуваше гласа му по радиото. Отвори пощенската кутия и първото, което докосна, бе рекламната листовка. Той изкрещя и се свлече върху изтривалката.

Шефът се обезпокои. Кристиан не му бе създавал никакви проблеми, сега трябваше нещо да промени. Секретарката не беше в течение, пък и се радваше на малкото пръстенче с диамантче. По-скоро планински кристал. Но досущ приличаше на диамантче.

Той повика Кристиан и дълго говори за политиката на фирмата, за уплътнения пазар, за фондовите борси, за облигации и прочие. Подчерта компетентната му работа досега и вметна, че това временно неразположение бързо ще отшуми, а те отново ще бъдат онзи отличен екип, какъвто винаги са били. Завърши с апломб и погледна сътрудника си.

Кристиан беше вторачил изумения си поглед в неговата бяла риза. Или може би вратовръзката?

- Прав си, отвратителна е, и аз го знам. Може ли нормална жена да избере за собствения си съпруг вратовръзка със спагети? Аз мисля, че не може. Ти какво ще кажеш?! Ей това ми подари за годишнината. Вратовръзка със спагети! Миналата година беше с патенца! Нормално ли е според теб, а? Пък на вибратора си му вика Арни. Тя е за намордник, знам си аз.

И той излезе съкрушен. Кристиан трепереше и гледаше в мокета. Мокетът гледаше него.

 

Да седиш в киното с тъмни очила е едно, меко казано, неблагодарно занимание. Но Кристиан правеше тъкмо това. Всъщност той спеше. Тук успя да се скрие за час-два от онзи с дяволските очи. Сънят го събори и той клюмна върху съседната седалка.

Стресна го нечие боричкане. Не разбираше какво става, нищо не виждаше, някой изръмжа. Кристиан се ориентира по звука и с всички сили го блъсна. Вкопчените тела се прекатуриха в горния ред, последва писък и бягащи крачки по изхабения паркет.Светнаха с фенерче.

Кристиан разглеждаше очилата си, които паднаха в суматохата и той ги стъпка. Стъклата хрущяха под краката му. Вдигна рамене с безразличие.

Тънкият сноп светлина освети възбудено момичешко лице, той не я бе забелязал. Тя се изправи, стиснала дамска чантичка. Опитваше да изтупа опакото на палтото си.

Разпоредителката шареше с фенерче по лицата им. Кристиан тръгна към изхода, момичето го последва. Момичето с име на... на какво? Откъде да знам?! Тя се казваше Лия.

Вървяха по обляната в неон улица. Вървяха редом. Той отново бе с тъмни очила. Надничаше в колите. Тя не гледаше колите. Гледаше него.

Младежът не позволи на нападателя да отмъкне чантичката й. Не се поколеба да го удари. Да го изгони. Той беше смел. Лия му се възхищаваше.

- Вечерта е чудесна - каза тя.

Той не отговори.

- Може ли да повървя с теб?

Той поклати глава утвърдително.

- Знаеш ли, и аз ще направя така.

Тя извади от джоба си тъмни очила. Те кацнаха на носа й.

- Така сме като престъпници. Нощни пеперуди, греховни същества, нещо такова. Харесва ми.

Странно, от няколко часа онзи не се появяваше. Кристиан очакваше да изскочи зад всеки ъгъл, надзърташе в колите. Нямаше го. Някой беше разкъсал и плакатите му. Отдъхна си.

Той спря и погледна младата жена.

- Къде отиваш?

Тембърът на гласа му я накара да се усмихне.

- Където и ти.

- Живея в съседния квартал.

- Обичам чай. И курабии.

- След няколко преки. Чай нямам.

- Обичам и какао с курабии.

- На третия етаж. Какаото свърши.

- Тогава натурална вода. С мирис на хлор. Любимият ми мирис. И курабии.

- Хайде - рече той, отказвайки се да я разубеждава.

Любиха се през цялата нощ. Кристиан беше неудържим, а Лия - безмерно нежна. Зората ги помилва отмалели от курабийстване. Спяха като агънца през май.

Срещаха се често. Забавляваха се с дреболии, пътуваха до близките градчета, ходеха на излети. Допадаше им да бъдат съгласни във всичко.

- Апартаментът ти е почти празен - учудваше се Лия.

- Така той диша. Има нужда от пространство - обясняваше Кристиан.

- Правилно. А червените тапети? Какво означават, нещо специално ли?

- Обичам маковете. Милиони макове, милиарди макове. Това е градината ми.

- Удивително! - възкликваше тя. - И аз ще обичам макове. И теб ще обичам! Дай ми целувчица!

И те се търкулваха на килима.

Кристиан я представи на Светкавицата. Лия успя само да му махне, защото той се вряза в колоната автомобили и затича помежду им като шампион. Сетне пресече пред грамаден камион. Отърва се на косъм и от радост се покатери на близкия уличен стълб. После мигом изчезна.

- А в нашия офис работи едно момиче - заразправя Лия; - тя всеки ден обядва в американската закусвалня. Взема си чашата кола и я носи, за да я хвърли в кошчето на офиса. И ние да видим, че е обядвала там. През пролетта за малко не пукна от глад, докато ремонтираха закусвалнята. Две седмици нищичко не хапна. Стана суха като сврака.

- Аз не понасям закусвални.

- И аз. Обядвам със сандвичи, плодове, такива неща. Искаш ли какао?

- С много захар.

Лия ставаше и отиваше в трапезарията.

Тя му подари часовник. Джобен. Неговото метално тяло приятно тежеше в ръката, сребърното капаче се отваряше тържествено и церемониално. Верижката беше оплетена майсторски.

Кристиан свикна да го поглежда често. Сега един час се равняваше точно на шестдесет минути, една минута - точно на шестдесет секунди. Той беше доволен. Забеляза го дори секретарката.

Но най-доволен бе шефът и побърза да го похвали. Отпусна му тлъста премия.

- Най-ценното качество на парите, момко, е тяхното количество.

Това беше втората му любима фраза. Трета той нямаше.

 

- Готов ли си? - попита Лия. - Ще успееш ли да го задържиш? Не се вижда никъде, но може да се появи всеки миг. Внимавай!

Кристиан се озърташе навред, прехвърляйки в ръце пакета. Пешеходците на кръстовището ги побутваха заядливо.

- Ето го, ето го! - изкрещя Лия и се втурна към светофара. - Давай! Хванах го, държа го.

Тя висеше на палтото на Светкавицата, който я влачеше на буксир. Кристиан дотича.

- Купихме ги за теб. Подарък. Носи ги! - рече в скороговорка той и прехвърли през рамото му връвта на пакета.

- Острието на бръснача, драги. Забрави ли?

Светкавицата се извъртя рязко, отскубна се от Лия и надбяга червен спортен автомобил. Пакетът подскачаше на гърба му. Приличаше на хрътка с вързан на опашката тиган.

Кристиан помогна на Лия да се изправи.

- Жилав е, проклетникът! Сякаш са го яхнали сто бяса.

- Хиляда са според мен. Дано да ги носи. Подметките са гумени и удобни, тъкмо за него.

Вечерта го обсъждаха отново.

- Каква ли е възрастта му? - зачуди се Лия. - Не мога да определя. Може да е на тридесет и няколко, може да е и на шестдесет и няколко.

- Какво значение има? Аз се питам как е живял. И кога се е почувствал самотен бегач. Той е тъжен като фантом.

- Но те обича. Само на теб говори.

- Така е... Спомних си за бегача от Маратон... Нали знаеш историята - битката с персите, той носел към Атина вестта за победата. Тичал... Някакъв философ беше написал, че когато стигнал до града, от един час вече бил мъртъв. Плътта рухнала, боговете движели членовете му, те го поели в обятията си. Дали му нещо като аванс от участта на хероите, дарили го с глътка чужд живот. В него тичал Хермес, той бил и пратеник на Зевс, и водач на мъртвите, и фалшификатор, и възкресител, съживител. Тичал... Сигурно още тича. И в Светкавицата тича, клетникът... Една благословена измама, лъжа с главна буква. Понякога се питам дали смисълът не е именно в това - да се оставиш на устрема си, да се слееш с него, да надбягаш съдбата, даже и с един час. Остави, говоря глупости.

В храстите отсреща свиреше транзистор. Двама скитници си поделяха съдържанието на бутилка алкохол. Дългокосият пушеше огризка от пура. Край тях лежеше мършава котка, чиито клепнали уши стърчаха като антени.

Кристиан се изправи и дръпна завесата.

Животът, казват, не стига за нищо. Независимо от скептицизма, с който го очакваш, спотаил се в бащиния крачол, независимо от безплътната ирония, с която наблюдаваш собствената си гримирана мумия, опакована в щайгата, независимо как наричаш нещата и тези около теб, независимо от скоротечната досада, с която отпращаш дните, живецът ти изчезва през иглените уши на случайността. Ти се бунтуваш, гневиш се, заричаш се, че, ето, от понеделник, всичко тръгва по новому, ще променя това и онова, ще прогоня лешоядите, ще боядисам оградата, ще откажа цигарите, вече спортувам, говоря само истината, цялата истина, нищо освен нея, ставам благороден, ставам великодушен, ставам красив, ето че съм стабилен и отговорен, имам приятели, имам цели, мислите ми са възвишени, дълбоки, аналитични, подкрепям доброто, подкрепям идеалите на епохата, аз съм във времето, времето е в мен, съграждам света, ако се протегна бих могъл да забърша звездите, бих могъл...

Нищо не би могъл. Не чувстваш нищо, не мислиш нищо, нямаш нищо, в съществото ти кънти кухото дрънчене на консервна кутия, ням си. Ти си който и да е, най-добре никой, номер от десет цифри. Толкова дава държавата. Или номер от пет цифри. Толкова дава затворът. Или номер от две цифри. Толкова дава моргата.

Или ги комбинираш. Отнемаш някому десетте и му оставяш двете. Държавата ти приспада пет доживотно. Или сам си присвояваш двете, а държавата си чопли траура под ноктите. Или пък решаваш - каква осенена дързост! - да отървеш направо държавата и я удостояваш с две цифри. Ако успееш да избегнеш петте, пред теб остава една-единствена възможност - да се превърнеш във Върховен номератор.

Бродиш сред сенки, колекционираш духовности, преживяваш мистичен стриптийз, как беше... катарзийз, плуваш в блата от отегчение, въргаляш се в пясъци от презрително ласкателство и пъдиш конските мухи на скуката. Разсейваш се, блудствайки... Затънал си до шия в меланхолия и в апатия до Второто пришествие. За теб не съществува име, не те побира дори диагнозата. Пренебрежителната ти усмивка се пръсва на квантови частици, полът се изпарява с дъх на жасмин, едната ръчичка мие другата, окото самҐ гледа себе си. Излишъкът от теб те е напуснал, той никога не е бил истински твой. Азът хихика като хиена, лигльото с лигльо, не си в състояние даже да го фраснеш. Рееш се в златиста космогония, ветрогония, агония, вече можеш да се мислиш сам, някакъв звук громоли в струните на гърлото, в началото бе словото...

Един живот стига само за това. Да осъзнаеш, че за нищо не стига.

За Кристиан и Лия недостигащият продължаваше без особени сътресения. Те свикнаха с минималните си различия, превръщайки ги в повод за забавление. Отнасяха се към дните като избягали каторжници, разбиваха ги на хиляди наслади, своеволничеха, вече дишаха за утре. Бързаха, уплашени от собствената си еуфория. В тях някой тичаше...

Оставаше още крачка до пешеходната пътека, но аления ирис на светофара ги спря. Кристиан се усмихна вяло и прегърна Лия. Утрото беше мразовито.

Чакащите отсреща се раздвижиха. Те знаеха какво значи това. По булеварда се носеше един великолепно засилен пикап. Летеше като вихър.

- Ще бъде страхотно! - каза Лия.

Кристиан кимна.

Светкавицата стартира мълниеносно, нозете му почти не докосваха земята. Беше съсредоточен, по лицето му личаха напрежение и някакъв неистов екстаз. Бронята на машината облиза панталона му. Той сияеше, победоносно вдигнал показалец.

Никой не видя откъде изскочи микробусът, който вече изпреварваше пикапа. Движеше се още по-бързо, за да влезе в завоя пръв. Гумите му гълтаха асфалта.

Тялото беше влачено петдесет метра. Когато Кристиан и Лия стигнаха до насъбралите се зяпачи, те видяха само безформен мокър вързоп. Насред платното лежеше и едната обувка от техния подарък. Той ги беше обул.

Тръгнаха си покрусени.

Лия ядеше орехи и подсмърчаше. Когато беше разстроена тя винаги ядеше. Пръстите й неспокойно опипваха ядките.

Кристиан гледаше в тавана. Таванът спеше.

- Искаш ли?

Тя протягаше ръката си с чинията.

Той се обърна и изстина. Отсреща му се усмихваше онзи с дяволските очи. Ризата му искреше.

- Виждали ли сте някога риза по-бяла от тази? Казвате, че е невъзможно? Тогава да видим - как сме постигнали тази невероятна белота...

Кристиан побягна и се заключи в банята. Лия го отдаде на скръбта.

 

Хензел и Гретел вървяха боязливо в здрачната гора. Носеха тъмни очила и хвърляха зад себе си сребърни джобни часовници. Дърветата посягаха към тях с черни кокалести клони, а зверовете ги плашеха с фосфоресциращи зеници. Бухаше бухал, виеха вълци, мечки ревяха дълбоко в леса.

Те бяха избягали от американската закусвалня, където живееше злият магьосник със своите сто змии, сплетени на куп в грамадна чиния. Вървяха по пътеката, а луната отронваше по една седефна сълзичка за всеки сребърен часовник, изпуснат от ръцете им.

Така стигнаха до буйната река, чиито пенести талази обливаха стръмните брегове. Сред надвисналите над водата шубраци видяха дебел плуващ пън. Хензел помогна на Гретел да се качи върху него, целуна сестричката си и го оттласна от брега.

- Пази се, сестрице - извика той. - Аз ще убия злия вещер и ще разваля магията на неговия електронен дракон. Не се бой! Кажи на хората къде да ме търсят!

- Сбогом, Хензел - отвърна Гретел. - За нищо на света не сваляй очилата, защото старикът ще те хипнотизира с жълтозелените си очи и ще те превърне в камък. Накарай го да яде спагети, докато се пръсне.

 

- Каня те на театър. В събота. Извини ме за последната седмица, моля те!

Лия държеше слушалката с рамо и работеше на компютъра. Още не отговаряше.

- Чуваш ли ме? Виновен съм, че изчезнах. Нека се видим!

Гласът на Кристиан звучеше умоляващо.

- Отговори ми, чувствам се зле. Отговори ми!

Тя се предаде.

- Добре, в събота сме на театър. Надявам се все пак да не седиш в салона с очилата. Приличаш на кретен. Не ми е забавно, омръзна ми.

- Всичко ще бъде наред, обещавам! Ще те чакам...

- Само си приказваш - промълви тя, поставяйки слушалката.

Ала за съботната вечер се приготви старателно. Обиколи магазините и си избра прекрасна копринена блузка, ушита сякаш специално за нея. Хлъцна, когато се видя в огледалото. Приличаше на фея. Много се хареса.

Собственичката маркира цената. Лия се намръщи.

- Но това е пладнешки обир! - протестира тя. - Все пак е само една бяла копринена блузка, не купувам "Ролс-Ройс"!

- Да приемем, че купувате "Ролс-Ройс"-а на копринените блузки. - Собственичката сръчно прибра парите. - Красотата е скъпо удоволствие, мила госпожице. Тя е като любовта - не може да се купи, но трябва да се плати. Желая ви щастие!

- Аз пък не ви го желая - озъби се Лия. - Платете си го!

Тънките токчета кокетно почукваха паважа. Обувките не затрудняваха движенията, но за всеки случай тя постави левкопласт на петите. Само мазоли й липсваха. Какво наказание е новото облекло, по дяволите! Траеш като един бабишкер за хубост!

Кристиан я изненада. Не толкова с дъхавия букет цветя, който й поднесе, не и с изключително свежия и лъчезарен вид. Изглеждаше лек, гъвкав, адски очарователен. Не спираше да се шегува, разказваше вицове като пощурял, коремът я заболя от смях.

- А знаеш ли какво е заможен сомалиец?

- Не.

- Сомалиец с "Ролекс" на кръста!

- Не, стига...

Тя се поспря, за да поеме дъх, напиращите сълзи щяха да развалят грима й.

Разхождаха се. До началото на представлението имаше още доста време.

- Две мишки дояждали парче филмова лента. Едната казва на другата: "Абе, книгата ми хареса повече!".

Лия изпищя и се разкикоти отново. Кристиан доволно навири нос.

- Ти ще ме побъркаш! Нали те помолих... Не, не мога...

Тя пак избухна в смях.

- Искаш ли да вечеряме? Гладна ли си? - предложи той. - Зная наблизо едно много популярно ресторантче.

- Имаме ли поне час?

- Разбира се.

- Хайде тогава.

И те продължиха разходката, като поспираха на интервали, защото Кристиан изтърсваше поредния си шедьовър.

Настаниха се на маса за двама, сервитьорът бе любезен и внимателен. Донесе ваза за цветята. Какво ще предпочетат господинът и госпожицата? Може би пица? Спагети? Лазаня? Морски деликатеси? Или нещо по-изтънчено?

- Спагети! - извика Кристиан и махна с ръка като диригент. - Вие се славите с тях. С много подправки и повече плънка. Ще ги полеем с десертно винце от новата реколта.

Лия му се възхищаваше, той беше зашеметяващ. Тя протегна длан, галейки цветята. Сетне се отпусна назад и дискретно разгледа останалите посетители. Статисти, нищо особено.

Пред тях изведнъж се появиха двете чинии с ястието, придружени от виното. Настърганият отгоре кашкавал ухаеше изкусително. Салатата беше къдрава и свежа.

- Гладна съм като слон! Всичко ще излапам. Каквото не мога, ще го нахапя.

- Почакай, почакай! - възспря я Кристиан. - Нека погледаме храната. Не бързаме за никъде.

Очите му излъчваха мека, обезоръжаваща нега. Беше трогателен и мил.

Тя не разбра какво се случи. Когато дойде на себе си видя Кристиан, облян в доматен сос и гъби. Спагетите се стичаха по косата му. Стърготините кашкавал се бяха посипали по сакото.

- Какво правиш? Не, не, спри...

Топлите тестени червейчета полазиха главата й. Кетчупът капеше и по нейните гърди. Лия онемя.

Кристиан запрати чинията на пода и тръгна по другите маси. Обръщаше чиниите върху клиентите и се смееше. Смееше се неестествено. Нечовешки. Лудешки.

В дъното на салона се чуваше гласът на управителя, който крещеше в телефонната слушалка:

- Как така не можете да дойдете? Аз ли да го освидетелствам, а?... Той е за връзване бе, хора, ще потроши целия ресторант. Не искам полиция, искам линейка и то веднага!

До бордюра изпищяха спирачки. Вратите на линейката се отвориха и отвътре излязоха двама едри мъже, облечени в бели престилки. Лицата им бяха циментирани,а погледите - твърди. Мустакатият носеше нещо като торба от груб плат, украсена с кожени каиши. Догонваше го дребничката докторка по душевни смутове, емоционални дефекти и еротични небивалици.

Мъжете сграбчиха Кристиан, който буйстваше, и го напъхаха в торбата. Сетне мустакатият ловко стегна каишите зад гърба му, закопчавайки катарамите. Пациентът заприлича на колбас.

Лия се спусна към тях, ала докторката по душевните... и тъй нататък препречи пътя й.

- Той идва с нас!

Мъжете тикнаха колбаса в линейката и затвориха задната врата. Кристиан сплеска нос о стъклото и се захили. Лицето му се кривеше в разни малоумни гримаси. По главата му още висяха спагети. Лия зарида.

- Божичко, каква чудна блузка сте съсипали! Чак сега я видях - бръщолевеше докторката по душевните... и прочие. - Може ли да пипна? Колко фино, колко леко! Сигурно струва цяло състояние. Вече е късно... Чакайте, спомних си! Видяхте ли рекламата за новия препарат?! "Ултра уайт", май така беше... Пере без накисване и прониква дълбоко в тъканта. Горещо ви го препоръчвам! Изключително ефикасен! Мечта! Опитайте, ще видите колко бързо ще забравите всичко. Утре няма да го помните въобще. Довиждане!

 


напред горе назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1999 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух