напред назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



За подправка виновните се наказват съгласно закона


Паячето бързо побягна от гонещите го пръсти на момичето. Пъргавите му крачета чевръсто се катереха по свилената нишка, която само преди миг толкова умело бяха изпрели. Насекомото се сви в далечния ъгъл на стаята, спуснало пред себе си измамно защитната мрежа на паяжината. Момичето го погледа разсеяно и се обърна на другата страна. Пружината изскърца.

Навън громолеше изнервения ритъм на делничния следобед. Някаква боклукчийска кола шумно поглъщаше отпадъците на квартала, виковете на пийналите цигани разкъсваха миризмата на гнило и изгоряла нафта. Двете хлапета пред съседната къща бяха изоставили играта си, за да наблюдават как огромното количество смет изчезва в ненаситния ламаринен търбух на колата. Циганите нарочно търкаляха кофите с все сила по тротоара и те кънтяха с глухо топуркащо дрънчене.

Момичето се показа на прозореца, а в този момент един от боклукчиите се сдоби с изцапана фуражка без кокарда, тупна я в ръкава си и се украси. Вехтата шапка със счупена козирка комично контрастираше с лекьосаната му оранжева куртка, но циганите се разкрещяха: "Ле, Напульон, ле! Ку та види Айшето ше вика: Ай, ченгене, куту Напульон си също да! Ше та прай да умиргаш, Хасане". "Императорът" нафукано се перчеше около празните варели и забеляза момичето на втория етаж. Той се ухили, оголвайки два реда развалени зъби, маслиновите му очи блестяха. Изкълчи се в подобие на непохватен реверанс, което още повече разпали другарите му. Тя отстъпи от прозореца и пак се тръшна леглото. Сетне реши нещо, стана, облече се и излезе.

Боклукчиите бяха отишли надолу, двете хлапета ровеха пръстта в съседния двор. Минувачите крачеха съсредоточено, нейната плавна, отнесена походка напомняше заблудено птиче перце, пърхащо около зъбните колела на гигантски механизъм. Седна на една пейка в парка и се загледа в отминаващите дни.

Те по нищо не се различаваха. Животът й кротко изтичаше между папките в общината, където работеше, по коридорите и канцелариите, утаили мирис на прах, тютюнев дим, тоалетни и клюки за машинописките. Боеше се от свободните дни и отпуските; те я лишаваха от удобното оправдание на безцелния труд, запокитвайки я сред бездна от време, а тя не умееше да плува. Не искаше да се рее на повърхността. Не съм шамандура, сърдито откровеничеше тя.

Чувстваше се безплътна и ненужна. Спомняше си киселия дъх на онази пачавра майка си, която виеше в лицето й: "Ще станеш същата неудачница като баща ти, за нищо няма да те бива. Човек ще го мързи дори да те напсува". И я удряше, а малкото момиченце се пъхваше до олющения хладилник и плачеше. Срутването в мината не прости на баща й, тъй както по-късно сигурно нямаше да му прости силикозата. Тя го знаеше. И той го е знаел, връщайки се да помогне на своите приятели. Скалните грамади бяха направили от тях кървава каша. Кална кървава каша. Виждаше само усмивката му - колеблива, чистосърдечна и почти невинна. Майка й изгори всички негови снимки и се пропи. Мъкнеше се с шофьорите от автобусите, а те се отнасяха с детето като с парцал. Имаше един, който май че я съжаляваше. Здраво пердашеше майка й. Майката биеше момиченцето, шофьорът налагаше майката. Така си живееха.

Десислава порастна сред въргалящи се шишета от мастика, недоизпраните потници на шофьорите и постоянните скандали. Макар да беше слабовато и свито девойче, от нея се излъчваше възхитителната простота на природната интелигентност. Тя имаше живи кафеникави очи, по своему красиви и умни. Личицето й бе дребно, с изпъкнали скули и широка уста, откриваща ситни зъби. Устните й бяха прекалено чувствени за мършавия профил, а носът твърде дълъг и тънък. Но въпреки всичко тази странна комбинация от линии и завъртулки притежаваше свое собствено очарование. Деси носеше светлокестенявите си коси подстригани много късо и отдалеч приличаше на момче. Облеклото й беше обикновено, тя не се блазнеше от луксозните дрънкулки. Не й харесаха. Обличаше се като парижки скитник, ала дрехите винаги бяха поддържани, макар и евтини.

Едро охранено куче дойде до пейката, душейки я подозрително. Тя протегна ръка да го погали, кучето я следеше. От близкия храсталак излезе господарят му и свирна. Кучето наостри уши и затича по посока на сигнала, а Деси остана с протегната ръка, без да е докоснала копринената козина на животното.

Едва издържа да получи паспорта, отчитащ документалното наличие в света на администрацията, и избяга от градчето. Майка й вече приличаше на спиртосан зародиш, тази алкохолизирана отрепка. Деси помнеше с погнуса редките кичури къносана коса, опадалите зъби и мътния поглед. Накрая даже не можеше да я гледа, без да й се повдига. Заряза я без пощада и никога не се упрекна за това решение. Не можеше да бъде нейната майка. Просто не можеше. Тази беше кирлива самозвана мърла. Вероятно я бе родила съвсем друга жена.

Сетне животът й тръгна някак ужасяващо равномерно. Завърши гимназията без напрежение, ала и без особени амбиции. Работеше насам-натам, далечната братовчедка на нейния баща не успя да превъзмогне манталитета си на провинциална вдовица. Не бе лоша жена, но какво от това? Вярно е, че ходатайства за службата в общината и после не й го натякваше, такава си беше. Присъстваше. Присъства шестдесет и осем години, за да замени стария креват с месинговите топки за вечно присъствие под два кубика пръст и един ръбат стандартен паметник. Деси сълза не пророни за нея, обаче усети празнотата. А наследниците веднага я поканиха да напусне. Иначе казано, след седмица я изритаха с ожуления куфар, картината с еленчето и Михаил.

Никой не знаеше за Михаил, дори Деси го позна чак когато го забеляза около себе си. По-късно си спомни, че го бе сънувала още като момиченце. Той беше голям, силен и добър, защото си беше неин. И много я обичаше, тя бе убедена в това. Пък и нали имаше усмивката на баща й?...

Изпита неговото влияние, когато наемаше стаичката до гарата. Хазаинът се оказа стар ерген с физиономия на чакал - полуглупава и съвсем подла. В очите му нещо лъсна щом разбра, че работи в общината, и се превърна в страхопочитание пред по-възрастния брат. Той не живеел в този град, но се интересувал как е Деси, навестявал я често и й носел страхотни подаръци.

- Как се казва брат ти?

- Михаил.

- Аха... Колко години ви е разликата?

- Четири... Не, три. Той сега е на двадесет и шест. Онзи ден във вестника пишеше, че на празника на виното един младеж се преборил с мечка. Той беше!

- Брат ти ли? - хазаинът се задави. - Браво! В кой вестник?

- Във...ъ... в ежедневниците пишеше.

А там се съобщаваше, че последната мечка в района била застреляна от белгийски зъболекар - турист, който платил за удоволствието седем хиляди дойч марки. Истински пари, дебело подчертаваше таблоидът.

Пред касата имаше опашка от няколко души и Деси се отби в бюфета. Сухите пасти пак бяха като тухли. Тя остави недоядения сладкиш и се върна в коридора. До вратата чакаха същите хора. Редицата надничаше в ръцете на вече получилите заплатите си и ревниво оглеждаше обема на шепите хартия.

- Компенсации дават ли?

- За второто тримесечие.

- Колко, колко?

- Според инфлацията.

- Значи нищо не дават.

Деси се подписа и се усмихна на касиерката, която й побутна трите зеленикави банкноти и дузина по-дребни. Понечи да ги прибере в джоба си, но гласът зад дъската я сепна:

- Провери си ги, Деси!

- Надали си ми дала повече, лельо Верче.

- Ти виж сама.

Момичето извади парите, прехвърли ги през пръстите си и рече:

- Толкова са. Имам хиляда и петстотин аванс. Чао.

Навън я дебнеше въпросът за компенсациите.

- За второто тримесечие.

- Значи нищо не дават.

Надвечер Деси дълго скита по скъпите магазини в центъра. Тя не се дразнеше от полузаспалите гримаси на куклите зад щандовете или от пуешкото им високомерие. Изпробваше обувки с цена оборота на цяла банка, вдъхваше упойващи парфюми, разглеждаше шикозните чантички от крокодилска кожа. Изобщо забравяше къде е, дланите й шетаха сред уникатите на бижутерските витрини или компетентно опипваха материите на вечерните тоалети. Очите на продавачките аленееха от омраза, досущ амбразури, а това я забавляваше. Те й завиждаха за Михаил, който я водеше под ръка. Накрая си купи само пет разкошни хризантеми и изяде най-сладкия шоколадов кеф, наричан от пошли хора торта.

Всъщност хризантемите ги купи Михаил.

Сервитьорът забеляза жеста и се приближи. Имаше вид на човек, който никога не пропуска да си измие зъбите, толкова беше гланциран. Деси погледна касовата бележка в чашката и извади едната хилядарка от портмонето си.

- Четиридесет и четири?

Мъжът кимна.

- Така ли се казваш? - пошегува се тя.

- Не - проговори бездушно той, - името ми е Щерев.

Звучеше й не по-малко квадратно.

- Добре. Щерев. Но можеш да си го смениш с Четиридесет и четири. Практично е, нали?

- Не вярвам.

Отсреща Михаил се превиваше от смях.

Сервитьорът приготви рестото и строи банкнотите на масичката като салфетки.

- Върховен си, Четиридесет и щерев, само тук ще папам тортичка!

Мъжът вдигна рамене и се оттегли. Поне й спести унижението от съчувствения поглед, с който по традиция изпращат психарите. А може и да беше отгатнал Михаил.

Тя отвори портмонето да прибере парите си и тогава нещо привлече вниманието й. Третата хилядарка бе по-различна. Деси не разбра какво не е наред, но измъкна банкнотата, огледа я и изтръпна.

Нечия ръка беше написала с разкрачен първолашки почерк:

 

Защо нарисувахте Левски като псе бе вашта мамка продажна

 

Буквите бяха груби, разкривени и неравни. Вместо с въпросителен знак изречението завършваше с драсканица.

Тя не можеше да повярва, въртеше обгербваната хартийка в ръцете си и размишляваше. Накрая погледът й попадна върху печалния лик на Дякона, не издържа и прихна. Той действително беше докаран като фризиран пес с жълтеникави очи. Всеки момент щеше възмутено да излая.

Деси проумя. Лицето й стана сериозно и тя направо попита Михаил: "Ти ли го направи?" Той поклати глава отрицателно, ала тихичко хихикаше. "Ти си, разбойнико!" Михаил отново твърдеше, че няма нищо общо с безобразието. "Ти си, ти си, друг не би го измислил. Но аз съм съгласна, че той не заслужава такъв портрет. Изтипосали са го като пекинез".

През следващите дни Деси се развеселяваше с конспирацията на нелегалния престъпник. Михаил, волю-неволю, си призна. Той твърдеше, че всеки има право да изразява мнение както си ще, дори върху държавните пари. Точно така, солидаризираше се Деси. Винаги може да се разбие равнодушието. В гърдите й зрееше някакъв бунт, нещо като неадресиран протест. Има още свежест под това море от сиви каменни лица, окуражаваше се тя. Или няма? Наблюдаваше хората около себе си, ала те не допускаха никого зад своите недружелюбни фасади. Очите им бяха плътно залостени, а стиснатите уста - затъкнати и неми.

Деси подаде стотачката със затаен дъх, беше нетърпелива и възбудена. Ръката й леко трепереше. През нощта дълго бе мислила и накрая написа само:

 

Дори овцете блеят, когато ги колят.

 

Звучеше й като парола за началото на съдбовно важно събитие, но тя не знаеше какво. Продавачът й поднесе сандвича, взе парите и върна рестото. Въобще не погледна съобщението. Деси се почувства излъгана и предадена.

ччОбаче не се отчая. Вторият път беше по-съсредоточена. Приготвената банкнота от двеста лева бе надлежно разгъната с надписа нагоре. И въпреки че патриархът позираше полуанфас, церемониално достолепен в одеждите на творческото си величие, Деси не му спести плесницата:

 

Родната литература крее под игото на "Под игото"!
И твойте песни все ще се четат...

 

Автор на сентенцията беше очилатият учител от гимназията. Деси не понасяше недодялаността и язвителността му. Виждаха й се доста префърцунени и прекалено драматични, ала май се озова на неговото място, защото книжарката й подаде увитата книга, прочете думите върху лика на Вазов и даже не вдигна очи. Деси се забави няколко секунди, погледа я умолително и си тръгна. Книжарката вече обслужваше друг клиент.

Вечерта се скара с Михаил.

"Всъщност ти какво очакваш, малката? - недоумяваше той. - Да ти закачат медал ли? Или да ти признаят гражданската доблест на заря-проверка? Единственото, което можеш да си спечелиш, е някой и друг месец решетки за обида на държавата ли, знам ли за какво. Все ще го измъдрят. Виж, в това са недостижими, защото ТЕ са всемогъщи".

"Ти не разбираш - противеше се Деси. - Страх ги е, затова са се парализирали. И майка ми от това се пропи. От страх. Обезумели са като катерици на горящо дърво. Полудяват бавно и методично".

"И ти ли ще ги лекуваш? С провокативни думички по парите им?! Ох, боже! Те са злобни и алчни, защото са бедни от векове. Издигнали са самосъжалението в национален спорт. А забогатеят ли, пак ще се държат като андрешковци. Зарежи ги!"

"Ти си гаден, мразя те! Ами че аз живея с тях, къде да се дяна?"

"Ти пък си безкористната самарянка, така ли? Просто не се занимавай с тях повече, отколкото струват. И сте квит. Живей за себе си, малката".

"То си е моя работа за кого ще живея - изхлипа тя. - Няма ти да ми казваш какво да правя. И не искам да те виждам. Остави ме!"

 

Третият път Деси се развихри. Христо Г. Данов ненадейно се оказа най-разюзданото хипи на републиката. Тя му нарисува дълги вълнисти коси, чорлава брада, очила "ленънки" и димяща цигара. Сетренцето му се префасонира в дънково яке, а на ухото висна масивна обеца с кръстче. Печатарят вляво по принуда засвири на синтезатори, вторият грабна китарата. От главата на хипито Чизъс Джи Данофф излизаха мехурчета като в комикс и в най-голямото пишеше:

 

Отдел за борба със сръбската музика

 

Никой не го удостои с внимание. Деси дори го посочи на продавача от пазара, той изсумтя: "Има ги всякакви", провери водния знак и пусна парите в чекмеджето. Момичето взе плика с ябълките и се отдалечи.

Михаил й липсваше. Тя съжали веднага, след като му наговори солените приказки, ала и той не беше от най-милите. Защо й натякваше разни неща, които тя така усърдно се стремеше да забрави. Изчезна внезапно, без да се обади. Изпълни желанието ми, упрекна се тя.

Топлата вода в бойлера бе на свършване и Деси побърза със сапуна. Зад вратата долови стържещия звук, който вече познаваше. Хазаинът пак я зяпаше през ключалката. Защо ли го прави, чудеше се тя, аз не приличам на загладените мацки от филмите. Ето, като момче съм. Виждала съм го и него гол, но не клеча всеки ден пред банята.

- След малко излизам - извика високо.

В антрето зашляпаха чехли.

През нощта сънува Михаил. Тя стоеше на железопътната линия и вцепенена се взираше във връхлитащия влак. Големият прожектор на локомотива я ослепяваше, ревящият стоманен циклоп всеки момент щеше да я прегази. Тогава от някъде се появи Михаил, красив като ангел. Беше в черна искряща броня, а в ръцете си държеше пламтящ огнен меч. Той вдигна меча високо над главата си и чудовището спря, кръвожадните му колела изсвистяха по релсите. После Михаил пое в мощните си ръце Деси, която беше примряла от уплаха, и тръгна напред. Изведнъж рикаещият звяр се втурна срещу им...

Деси изпищя и се събуди. Покрай гарата преминаваше товарна композиция, монотонното потракване на траверсите раздрусваше утринния хлад. Омазнените цистерни се губеха в мъглата.

Тя седна в леглото и намръщено се огледа. Червеното будилниче показваше седем без петнадесет, време беше да става. Очакваше я още един ден между папките и кантонерките. Деси цъкна с език и отметна одеалото.

Продължи да се инати с надписите по банкнотите. Минаха месеци и дотолкова свикна с тях, че не можеше да подаде някакви пари, без да се е "изказала" върху им. Самите графити също ставаха все по-смели и саркастични. Драскаше в безпорядък: "Когато розите танцуваха, тогава тръните празнуваха", "На този свят не всичко е възможно, рекъл хипопотамът и събул ролковите кънки", "Хаджи Димитър не беше педераст! подпис: огорчена самодива", "Заменям извънградска виличка за лъжичка", "Един човек спореше за разликите между закона на джунглата и правилата на тълпата. Балистичните експерти пък спореха откъде е дошъл куршумът в черепа му", "Лошото започва, когато фараонът пожелае да кара водни ски. Да му мислят гребците!", "Ненавиждам творци в дворци и поети с пистолети!", "Стрелките на някакъв часовник упорито се движели наопаки. Слънцето поощрило таланта и изгряло от запад. Тогава първи пропели кокошките", "Който нож вади, най-добре се смее", "Бяло, зелено, червено, червено, червено, червено, червено... червено, червено, червено...червено...", "Свинята си е прасе от малка", "Да живее международното положение", "Духовното вегетарианство е като да храниш тигър с бял боб", "Купувам такова..." и още десетки подобни фрази. Съчиняваше си стихчета, рисуваше лехи от цветя, принцеси и стотици слънца. Банкнотите сияеха от толкова много лъчи.

Сивото море не помръдваше. Тя отново и отново изпращаше изреченията си като писма на корабокрушенец, като съобщения в бутилка, които мъртвите течения завличаха и тутакси удавяха в своите водовъртежи. По повърхността на морето не се забелязваше никакво вълнение. Лицата им бяха подобни на павета, на базалтови кубове. Зазидано ледено море. Павиран, зле одушевен безкрай. За тази пустош надежда нямаше...

Един ден, все пак, отговор пристигна. Деси не се свърташе от радост, едва изчака края на работния ден и изхвърча от общината, стиснала в юмрук десетолевката с телефонния номер. Нейната анонимна партизанска поща функционираше, струваше й се прекрасно, превъзходно, велико!!!

Откри работещ автомат, пусна монетата и запъхтяна набра цифрите. След втория сигнал отсреща отговориха:

- Слушай какво, курвичке лигава, ще оставиш мъжа ми на мира, иначе ще ти разкатая фамилията. Ясно ли е?

- Ало, станала е грешка, аз не...

- Грешката беше, че те турнахме за секретарка, селянко смрадлива. Какво си въобрази ма, дупко непоръбена, че ще цицаш от бензиностанцията ми ли?!! Аз тебе в кучи гъз ще те завра, така да знаеш...

Деси изтърва слушалката и се разплака.

Зад ъгъла тъжно я наблюдаваше Михаил.

Отказа се. Крясъците от телефонното обаждане я нараниха толкова жестоко, че не излезе през целия следващ ден. Не отиде на работа. Заключи се в стаята си и плака с часове. Михаил седеше на края на леглото и гузно мълчеше.

 

 

Паячето побягна от гонещите го пръсти на момичето. Пъргавите му крачета се катереха по свилената нишка, която само преди миг толкова умело бяха изпрели. Насекомото се сви в ъгъла, спуснало пред себе си измамно защитната мрежа на паяжината. Деси го погледа и се обърна на другата страна. Пружината изскърца.

Момичето бавно стана, взе портмонето и седна на масата. Въртеше между пръстите си нова банкнота от двадесет лева и зелена химикалка. Десислава изглеждаше вглъбена и тайнствено тържествена. Десислава севастократорицата, ктиторицата...

Момичето изписа банкнотата старателно, без да бърза. Сетне се облече, прибирайки парите в джоба си. Постоя пред картината с еленчето, съзерцавайки намачкания темперен свят. Ресниците й бяха влажни. Повдигна се на пръсти, целуна еленчето и излезе.

Вечерният дъжд беше спрял, в края на уличката се процеждаше мъждива светлина. Стъпките на Деси отекнаха по мокрия тротоар.

Из булеварда се щураха грамадни железни бръмбари. Тя повървя напосоки и от един павилион си купи малко шоколадче, подавайки двадесетолевката. Продължи напред, дъвчейки какаовото блокче. Беше вкусно.

Стигна до релсите, от тях я делеше само мантинелата. Тесният бордюр се виеше между асфалтовото платно и зоната на гарата. Тъничкият й силует едва докосваше плочките.

Зачу се свирката на пристигащ влак, прожекторът му разсичаше студените сгради зад завоя. Деси прескочи оградата и тръгна по чакъла. Ревящото чудовище се приближаваше с пълна скорост. Циклопът я хипнотизира със своето бяло електрическо око.

Тя се закова на място, коленете й се подкосиха. Влакът беше съвсем близо.

Тогава усети, че някой я повдигна на ръце."Ето те най-после! Къде се изгуби?! Толкова те чаках!" Михаил я притисна към себе си, черните му доспехи хвърляха отблясъци във всички цветове на дъгата. Беше красив като ангел. Тя затвори очи и въздъхна.

Градът се потресе от случката. Служителите в общината коментираха през цялата седмица, колежките на Деси от канцеларията бяха покрусени.

Кметът се ядоса. Полицията набързо претупа следствието, всичко сочеше самоубийство. Машинистът на влака непрекъснато повтаряше, че включил сирената още от завоя, но момичето не реагирало. Нямал време да спре, разстоянието било твърде кратко.

На градоначалника не му трябваше такъв инцидент, и то тъкмо преди изборите. И без него му пареше под краката. Как пък можа да се случи точно с негова служителка! Не откриха близки, никой не се заинтересува от трупа. Ами труп, тя беше станала на кална кървава каша.

- Руми, извикай новото момче от финансовия. Как се казваше?

- Кисьов - отговори секретарката.

- Кисьов. Извикай го при мен веднага!

След минута се почука и Руми въведе специалиста. Тя го представи и затвори вратата.

От нещо такова се нуждаеше кметът. Той доволно потри ръце и ги разпери широко.

- Заповядайте, Кисьов, седнете тук. Направо на въпроса, колега. Необходима ми е помощта ви.

- Ще направя каквото мога - сдържано отвърна младият мъж.

- Сигурно сте научили за злополуката с нашето...хм...с нашата колежка преди пет дни. Неприятно, нали? Много потискащо, наистина. Ето какво съм решил. Полицията не издири никакви близки на Десислава...ъъъ...забравих фамилията, ще я прочетете в смъртния акт. Родителите са покойници. Трогателна история, сега и дъщерята... Извинете, аз действително скърбя за това нещастно създание. Хазаинът и той, завалията, взел-дал. И приятелки няма. Та реших ние, общината, да поемем разноските по погребението! Знаете как е - скромно, експедитивно, официално. Разбира се, венец с надпис "Най-искрени съболезнования", думи за сбогом от колектива и лично от мое име...

- Простете, че ви прекъсвам - прокашля се неловко Кисьов, - значи ли това, че аз трябва да се нагърбя с цялата организация?

- Не, не, моето момче - кметът се изправи и дружески приседна на безкрайното си бюро, - ние плащаме музиката, така да се каже. Нали разбираш какво имам предвид? Семеен ли си, Кисьов?

- Още не, господин кмете.

- Екстра! Предполагам, че имаш подходящо черно костюмче. Ще се свържем с някоя погребална агенция, те ще се погрижат. Ти само ще контролираш. Венец, крепове, трийсетина некролога, да информираме обществеността. Отдолу дискретно да се отбележи: "От колегите и приятелите". Хората ще се сетят. Отгоре - да не е умряла от "скръбна вест",че все от туй умират. И най-важното - ще настояваш за свестен ковчег, да не я изтърсят в някоя от онези чамови щайги! Малко повече разходи, но не бива да губим приличие, за бога! Ти си опечален, били сте в интимни отношения с Десислава... ще видиш фамилията...

- Аз дори не си спомням как изглеждаше - призна служителят.

- Беше съвсем безцветна, ако трябва да бъдем честни. Имаше стойка на новобранец, едно такова кльощаво и скулесто момиче. Аз пък не помня къде работеше, както и да е. Разбрахме се, значи! Разчитам на тебе, моето момче, ти си моят пълномощен представител. Ти си направо на моя пост. Ти си аз, бе! Един ден...знае ли се...може пък да седнеш в това кресло. Правиш ми неоценима услуга, искам всичко да бъде тип-топ, перфектно изпипано. Пусни някоя и друга шушка между колегите, нека дойде, който иска. Аз нищо не знам, това е инициатива на колектива, нали така?

- А пари?

- О, моето момче, това вече е по вашата част, на отдела. Аз съм мозъкът на общината, давам идеите, вие сте джобовете, вие пазите сухото. Кажи на твоя началник за какво се отнася, той е главният местен калем-хаирсъзин. Дърт тарикат е той, ще измисли нещо. Хайде върви, сигурно и ти си зает. Разчитам на тебе, няма да ме излагаш! Ха така! Забравих да те питам за името.

- Михаил. Михаил Кисьов.

- Добре, Мишо, дерзай!

Кметът изблъска смутения младеж през вратата и поръча на секретарката:

- Виж колко погребални агенции и бюра има в града. Да си дадат цените, че кой ги знае какви са мошеници. Аз да не съм Националната банка! Хайде де!

Мишо вървеше по коридора като лунатик. Влезе в кабинета на шефа си, автоматично повтаряйки заповедта на кмета. Млъкна и загледа през прозореца. Чувстваше се виновен, той въобще не помнеше загиналата, макар че бяха прекарали в една и съща сграда почти девет месеца. Колкото да се напрягаше, нейният образ убягваше от мислите му.

- Еврика! - извика началникът.

Гласът го стресна и той потръпна заморничаво.

- Какво?

- Сетих се откъде ще вземем пари. Добре, че погледнах календара.

- Как ще обезпечим?

- Ами с нейната последна заплатка! - възкликна лъчезарно шефът.

- Не е ли...Господи...

- Не е, млади момко, не е. Дори бих казал, че е справедливо. Нещо като самооблагането някога. Ти не помниш. Или като ергенския данък. Колко левчета ми потънаха... Така ще направим - нейната последна заплата ще покрие разноските по собственото й погребение. Дължим й го някак си...

- Не мога да повярвам! - избухна Мишо.

Началникът го фиксира, присвивайки очи.

- Вас в института на какво ви учиха? - осведоми се той.

- На икономика, да правим пари.

- А обратната страна на далаверата са икономиите, млади момко. Спестяваме средства на данъкоплатците, не е малко. Пък и половината икономика си е чист хайдутлук, от мен да го знаеш.

Мишо щеше да повърне, гадеше му се само от дъха на такова отвратително същество. Бих го убил, мярна се в главата му.

- Що за хора сте вие! Не мога да повярвам, че това се случва с мен!

- Реалисти, младежо, реалисти. Едни много трезви и каталясали реалисти. Ето документите, иди до касата да ти ги осребрят. Искай пари в брой, иначе много ще те разкарват. Два дни ще стигнат ли?

Мишо излезе и затръшна вратата. Онзи продължаваше да нарежда:

- И фактурата! Вземи фактура! Да не я забравиш! Дрисльо...

 

В приемната на погребалната агенция влезе висок млад мъж, облечен в леко пардесю. Бледото му лице изглеждаше още по-светло на фона на тъмния костюм. Беше посърнал и рязък.

Мъжът се представи и обясни защо е дошъл. Дебелата жена зад бюрото кимна отегчено, тя бе известена за идването му. Предложи рекламни дипляни, които той не погледна. Продиктува какво желае за погребението на своята колежка и се умълча. Приличаше на арестант.

- Това всичко ли е?

Той помръдна вежди.

- Надгробно слово от десет минути?

- Не.

- Свещеник и опело?

- Да, моля.

- Плюс триста лева.

Мъжът се съгласи.

- Парцелът за двадесет години или за вечни времена?

- Все ми е едно - промълви той подир кратък размисъл.

- Значи за вечни времена.

- Обяснете ми какво е за вечни времена?!

- Ами това е... - жената сбърчи чело и изпухтя от досада - много дълъг срок.

- Представяте ли си го?

- Не ми се плаща да фантазирам. Друго ще желаете ли?

Единственото желание на Мишо беше да се махне оттам час по-скоро. В приемната лъхаше на смърт. Тя се излъчваше и от този субект срещу него.

Жената пресметна цените и му показа крайната цифра. Той извади плик от портфейла си, оставяйки я да отброи сумата. Беше омърлушен и вял.

Тя преброи парите и започна отначало. Мишо гледаше в обувките си. Стягаха му.

- Това пък какво е?

Дебеланата отдели една от двадесетолевките и се втренчи в думи, изписани със зелено мастило. Сетне подигравателно зачете:

Бях толкова красива -

сълза от гълъб във небето синьо.

Лазурът гали рамото ми диво;

о, ангел прелестен, прости му...

Мишо се бе заслушал, мелодията на стиховете меко отекна в душата му. Нещо дълбоко затиснато у него се освободи и тихо се сля с нежната горест на нечия лебедова песен. Никога не се беше чувствал по такъв начин, сякаш друг човек се всели в него заедно с наивните рими на един безпризорен блян.

- Гледай го бе, гледай къде намерило да си драще стихчетата бе! Ръчичките му да счупиш на такова! Простаци сме това българите, господине, абсолютни простаци! Нямаше ли тетрадчица или тефтерче, че намери на държавните пари да пише?!! Счупвам му ръчичките и окото ми не мига!

- Дайте ми банкнотата!

- Ама...

- Дайте ми тези проклети двайсет лева, по дяволите!!!

Мишо се пресегна през бюрото, издърпа банкнотата и изкочи навън. Очите му святкаха от гняв и отчаяние.

В този ден общината загуби един обещаващ млад финансист.

 


напред горе назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1999 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух