напред назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



Летен разказ край морето


Раздрънканото автобусче спря на отеснелия площад в курортния градец. Спаружените бъдещи летовници заизскачаха отвътре, гълтайки дълбоко соления влажен въздух и разменяйки възклицания за свежестта му и нещичко за йодираната атмосфера. В този момент върху парещите павета се озоваха чифт младеещи маратонки, а там се потяха краката на една персона, която ще ни занимава оттук-нататък.

Запознайте се с нашия главен герой. Да, това е той. Не, не онзи със скъпите очила и златните верижки. Да, момчето със синия сак, бледосивите бермуди и черните очи, поместени в овално матово лице с неотразими трапчинки. Лицето на свой ред бе обрамчено от смолисти къдрици, които му придаваха някакво детинско изражение, но на твърде палаво дете.

За да бъда точен и лоялен докрай спрямо уважаемия читател ще спомена, че нашият човек действително не беше от най-хрисимите и мимоходом ще го обрисувам. Той бе строен, добре сложен и с изненадващо изискани обноски, белег за душевно благородство и вродена изтънченост. Откриването им повишаваше в значителна степен респекта към него в очите на онези, с които общуваше. Младежът беше небрежен към облеклото, ала стриктен в хигиената си. Не придиряше за храната, но държеше на ситостта. Би нощувал навсякъде, обаче събраните пари стигаха за един сносен креват и той нямаше да пропусне про-хладното лоно на чаршафите. Обичаше собствената си компания, ала не би се разсърдил на случая, ако го срещнеше с интересни люде. Всичко това бе съчетано с балансиран и все пак барутлив темперамент, не толкова крайна експресия, твърд характер (предвидливо потулен вкъщи) и желание за една приятна и жизнерадостна почивка. И бих му я пожелал с готовност, ако този непрокопсаник не носеше най-безсрамния недостатък, смъкващ тутакси обаянието му в праха.

Този жалък нехранимайко беше решил да става писател! Да, достопочтени смеещ се читателю, той беше решил да става писател и то не какъв да е, а световноизвестен писател. Хвалипръцкото си внушаваше, че няма нищо по-лесно от това да драснеш десетина романа, пет-шест драми, няколко сборника разкази и есета и в ръцете ти неминуемо ще се появи бленуваната покана за реч пред Шведската кралска академия. А това означава Нобелова награда, красиви жени, солиден чек, красиви жени, фестивали, красиви жени, сценарии за филми, красиви жени, лекции в университета, красиви жени, красиви жени, красиви жени... Вездесъщият повелител на перото полягаше в разкоша на омайните си сънища, предвкусвайки апогея на своята литературна кариера, ала очевидно нехаеше за къртовския труд в рудниците на таланта, където се озорваш по хамалски, за да изкопаеш зрънцето скъпоценен метал за гениалната сплав на шедьовъра. Фантазията рисуваше толкова достъпни всички престижни почести и висоти, че оценката му за реалността тихо се рееше на пъстрите криле на имагинерното и необезпокоявана шестваше из простора на мечтите. Можеше ли да му се сърди някой, след като бе така искрен дори в нескромността си?!

Корифеят на елегантната фраза вече крачеше из тесните живописни улички на градчето, чиято романтичност отдавна се криеше само в настроението на летуващите. Черноморието неотклонно завърташе рулетката на стабилния туристически бизнес, което изключваше продължителния живот на всякаква самодейност. И нали организацията убива импровизацията, а осигуреността е заклет враг на мажорния кеф, почивката протичаше в прозяващо се спазване на часовете "от - до". Втълпяващи понятия като "храноден" и "човекопоток" изчисляваха както брутната печалба, така и съвкупната прозаичност.

Та като заговорих за проза, дебютиращият прозаик бързо се ориентира и нае малка светла стаичка с изглед към пристанището, а вторият прозорец направо надничаше в друга стая на отсрещната страна на уличката. Оттам приветливо помахваше тюлено перденце.

Цените не стъписаха героя ни. Той хареса бъбривата хазайка, справяща се еднакво успешно с българския и гръцкия, предплати първата седмица от престоя си и веднага се заключи в банята. Душът изсмука умората от пътуването, младежът се преоблече, среса още неизсъхналите си коси и излезе на разходка. Но що за разходка беше това?

Тъй като читателят е наясно колко сръчно и ефективно пакостя на моя герой, то аз още веднъж ще му подложа динена кора, охотно издавайки неговите тайни помисли. Който е виждал ловно куче в акция е забелязал с какво нетърпение гончето се превръща във вкаменен инстинкт при подушване на плячката. Кучето застива в стойка, изопнато като тетива и готово на мига да хукне в преследване на запаслия се дивеч. По същия начин и литераторът с непроверен билет за Касталия задуши по кръчми и кафенета, за да се поздрави с по-угоен лов.

А плячка не липсваше. Сезонът беше в разгара си, ресторантчетата и задимените барчета бяха препълнени. Прекрасни създания с бронзови тела и походка на газели вървяха на тумби в свита от още красавици или зализани глуповати кавалери, които нашият познайник горделиво презираше и гледаше от високомера на своите двадесет и няколко години. Набедени калифорнийки с отрепетирани пози разрошваха платиненоруси гриви и обтягаха бедра по седалките на мощните мотоциклети. Добре, че държаха няколкото пласта червило плътно затворени, иначе щяха да просълзят слушателя с интелектуалните си попадения. Младежът преминаваше покрай такива групи без дори бегъл поглед, не се впечатляваше и от техните заглеждания. В интерес на истината ще вметна, че пристигането на чаровното момче също беше отчетено където трябва. Ако въздъхналите хубавици знаеха каква хладна надменност ги очаква, те биха спестили усилието на пухкавите си розови устица. Кой можеше да се досети, че балканският наследник на Достоевски е снизходил да посети курорта и се разтъпква по калдъръма инкогнито?!

Младежът някак припряно обиколи по-големите заведения, надникна тук-там и вече обнадежден седна в едно крайбрежно кафене. Обстановката му се понрави, терасите се разполагаха в стъпаловидна трилистна детелина направо върху отсечените скали. Джинфис е конспиративният прякор на божествената амброзия, а сервитьорката обещаваше загадки, очакващи своя Али Баба. Домашният Хемингуей дръпна дълга напоителна глътка от сламката, изпъна се удобно на стола, отметна глава назад и примижа срещу почервенялата тъга на залеза. Всичко се нареждаше по ноти.

Нашият герой щеше да пише разказ. Разхълцаните бъдни поколения щяха да четат и преживяват знойните страсти на влюбените сред плавните ласки на морето, да се шегуват с фин хумор, заимстван от автора и да заблазяват повествователните му способности.

Белетристът с отложено величие реши заедно с ваканцията да нахвърля едно разказче, греещо и фриволно, история за топъл пясък, шептящи вълни и сгорещена любов. От разказа не беше написана нито дума, ала заглавието бе налице - "Летен разказ край морето". Господарят на словото се нуждаеше от герои и понеже, образно казано, ръцете го сърбяха да грабне писалката, той предприе своя задъхан рейд измежду почиващите със задачата на часа да открие необходимите типажи. Видяното надмина очакванията му и той мислено размеряваше изчерпателната хармония на нижещите се абзаци. А ние - Вие, уважаеми читателю, и аз, призрачната сянка зад текста - шпионираме самонадеяната младост, подло въвличайки я в нашите козни. Защото младежът може още да нямаше герои, но ние вече имаме.

 

 

Песъчинките между зъбите, детските крясъци и уханието на море и крем против изгаряне ни навеждат на идеята, че сме на плажа. Действително, младежът спа със здравия тонизиращ сън на чистата съвест и съзнанието за лична полезна целесъобразност, събуди се рано и се заприготвя. Хазайката метеше двора и отговори за "добро утро" с две октави над допустимото, а рибарските лодки се прибираха със сутрешния улов. От пълното безветрие закътаният залив напомняше бездънно тъмно огледало, по което се разливаше стопеното слънчево злато. Завръщащите се лодки оставяха по повърхността на огледалото безкрайни дипли като кристални ветрила. От военната база се дочуваха кратки команди и матросите щъкаха по палубите, подобно черни мравки в странен стоманен мравуняк.

Под звуците на ангелски фанфари нашият Александър Македонски започна поредния поход в своята творческа Индия. Плажът бе гъсто населен, но той избра подходящо място, постла една оранжева хавлия, отиваща на банския му, разсъблече гъвкавото си тяло и се пльосна по корем. Сетне огледа критично околните, те му отвърнаха със същото, извади целомъдрените тетрадка и химикалка и зачака. Някъде на хоризонта трябваше да се появят Той и Тя, хванати за ръка, пеещи любовни химни и дирещи в разно-цветната тълпа увековечителя на своите жарки копнения.

А самото плажно общество, както винаги, беше шумно и безцеремонно в забавлението си. Отляво някой с фелдфебелски тон викаше:

- Пика, пика, още една пика! Сега купа! Що ги избягахте, а?! - След което саркастично обяви: --И две пешки метър! Ха-хааа!

От страната на морето ушите на нашия герой бяха проглушени от тирадите на някакъв самобитен и гласовит татко. Той явно имаше обичай да представя диалозите с четиригодишния си син като пиески. В този момент хлапето беше посипало с пясък медения си геврек, а и цялото му лице беше опесъчено. Бащата се сепна от грима "пустинна буря" и изрева с детониращи децибели:

- Иване, измий си муцуната!

Детето веднага изтича и нацапа във вълните, които отмиха песъчинките, ала направиха от геврека лепкава тестена топка. Малкият продължи прилежно да го цамбурка и бащата закрещя:

- Не мий геврека бе, лицето си изплакни бе! Ох, майчице! Не мий геврека! Гледай какви ги върши синът ти!

Репликата накара благоверната му да се размърда. Тя се печеше в стила на пристойното нуди и беше подложила поомекнала гръд на слънчевите лъчи. Сега се надигна, заслони с длан очите си като стар морски вълк, видя Иван с геврека и проточи дрезгаво сопрано:

- Ваньо, ела тука, маме! Ела, ела! Махни геврека! Хвърли го ти казах, бе!

Съжаляващото хлапе се раздели с тестото, но изведнъж се завтече, гушна мамето през врата и й заобяснява нещо с красноречието на невръстните архимедовци. Жената погледна съпруга си и попита съболезнователно:

- Знаеш ли кой е изчуркал морето?

- Кой?

- Ей сега Иван ще ти обясни! Ваньо, кажи на татко кой изчурка морето!

И таткото с вкисната физиономия заслуша спонтанната дисертация, ала вниманието му припкаше подир младите сирени в оскъдни текстилни парченца. Благоверната отново полегна за постигането на шоколадов тен.

Внукът на Омир скучаеше. Оглеждаше се зорко, но все не попадаше на необходимото. Младежите по плажната ивица буквално се прескачаха, а строгото крайбрежно дарование недоволстваше.

Заряза писането и влезе да се изкъпе. Морето бе учудващо чисто и прозрачно, вълните и небесата синееха много надалеч, мамейки плувците със сапфирните си бездни. Нашият герой напредваше смело, водата около него образуваше миниатюрни въртопи и искряща пяна, гъделичкащи кожата и възраждащи синкретични усещания.

Той обичаше водата от дете. Стичането на струите по тялото му даваше особено чувство за овладяна дълбочина, за устрем и бурна радост от насъбрана сила. Като малък галеше морето, целуваше го и сетне го биеше. Гмуркайки се във вълните потопяваше лудия си възторг от зелената пустиня, която се затваряше и го пазеше от простаците под чадърите, хора с тъпи сетива и мазни души. Какво разбираха те от поезия?...

От първия плажен ден нищо не излезе. Майсторът на късия разказ си остана майстор на дългото зяпане. Вечерта отново седна в терасовидното кафене, а сервитьорката усмихната донесе неземната напитка.

На съседната маса седеше някакво невзрачно нещо, забучило нос в неочаквано дебела книга. Девойчето бе обуло балонест панталон в избелял каки, омачкан и неглиже. Грубите войнишки "агресорки" по никакъв начин не се връзваха със свободно кръстосаните крака, вероятно стенещи в тези кожени окови. А нагоре... О, това беше изключителна дреха! Развлечен летен пуловер, авангарден бозав чувал, размъкнат трофей след бой с бостанско плашило, плетена броня от настръхнала прежда и бодлива торба за самоотвержени йоги едновременно. Човек започваше да се пита какво се спотайва под този невероятен чул - отхранена кобилка или кранта? Но след като съобразеше, че единственото украшение на дрехата бяха двата ръкава, все пак два, нагънати и висящи подобно гуша на игуана, неволният зрител на конопената роба изгубваше интерес към субекта отдолу, ако не бе косата.

Девойката (или каквото беше там) притежаваше удивителен водопад от тъмноруси до съвсем светли коси, спускащи се на гъсти кичури около кафеникавата дрипа. Ала тази простичка прическа и по-скоро нейната липса въобще не позволяваше да се зърне нещо от лицето, за да се разбере дали странният пърформанс на шокиращи одежди изразява модерния напоследък ръбат имидж или природата злъчно се беше подиграла не само с отсъствието на всякакъв вкус. Ето защо нашият герой забеляза на близката маса изредените атрибути, писа червена точка на момичето за общата почит към джинфиса и не се запита за съдържанието на тома в неговите слабички ръце.

Вторият ден премина също тъй безметежно и вяло. Ученикът на Мопасан се напъваше да скицира във въображението си поне бледи контури на основните лица и характери. Плажът отново ехтеше от белотна офанзива и бащата-драматург, а погледът на младежа все се плъзгаше и поспираше по възвишенията на дамските бюстове. Еманципацията маршируваше едни гърди напред спрямо боксуващите морални авантажи и по пясъка дефилираха разголени преструвани, съблазнително поклащащи заоблените си полушария. Героят ни се сети за класификациите на свой приятел, кандидат за главен републикански цицолог и цицоман, и един Господ знае откъде се нароиха в главата му именно моделите на мъжкото обожание. "Боски кокоски" и "ненки арменки", ей там поглъщаха ултравиолет "брулени хълмове", току пред него преминаха чифт "лисичи муцунки", мамето на Иван доближаваше "кубетата на Санта Мария", а в една групичка волейболистки се полюшваха две умопомрачителни "глави на близнаци". Тези ги бива, каза си младежът, сега схващам защо най-реномираната марка сутиени се нарича "Триумф". И стоящата вдясно стопанка на "мечтите на чалмите" също никак не е зле. Само че на мен не ми вършат работа. Аз ли не гледам където трябва, разсъждаваше той, те ли не стават, не знам, но нещо не е в ред. Определено не е в ред.

И не беше. От толкова много блещене заповедникът на глаголите съвсем занемари режима за слънчева профилактика, изгаряйки като цаца в горещо олио. Когато разбра какво се е случило беше вече късно и той бе стегнат в собствената си епидермална усмирителна риза. Кожата му стана десетина номера по-тясна. Можеше да участва в някой уестърн сред сиуксите и команчите.

Хазайката съжали нелепия му вид, но не предложи популярната терапия от българско кисело мляко с гръцко баене, а се подхилваше:

- Като раце-осмокраце си, като раце! Сте спис на закацалката, момценце, сте спис на закацалката!

Бърборенето й напомняше детски небивалици с доминантни "с" и "ц".

Какъв ти сън, тлеещият гений се въртеше в леглото като на шиш. Чаршафите не облекчаваха пещта на гърба му, а още повече разпалваха огньовете. Той проклинаше слънчевата жупел, която бе виновницата за неговите страдания. Надигна се и седна в завивките.

Полунощ преваляше, звездите пронизваха с диамантени кинжали черното кадифе на нощта, ала плачевното барбекю въобще не се трогна от астропейзажа. Той се смути и крадешком се озърна, защота гледката отсреща му подейства като магарешки ритник и сърцето му на зигзаг се качи в гърлото, пулсирайки с ускоряващите се тласъци на мъжките щения.

А там имаше... О, Господи, дай ни очи да го видим и ние така, както го виждаше пламтящият литературен Казанова. Там, в стаята отсреща, под носа му, зад дантеленото перденце, което сега беше забулващ шарф, стоеше една гола-голеничка жена. Тя притежаваше тънка деликатна снага, гъвкава и подвижна, идеални пропорции и кожа нежна като розов лист. Афродита на втория етаж попиваше с мека кърпа капките по тялото си от душа преди малко. Леката й грация почти внушаваше прохладата и удоволствието от банята.

Той не хареса очите на блондинката. Те бяха синьозелени, лъскави и кокетливи, но леденостудени. Чрез тях помислите й биха заковали събеседника за стената без възможност за избавление. Светлите й ириси мигом фиксираха нацелената пикантерия на самеца.

Карамба, изруга наум препеченият Казанова, само на мен може да се случи такава кретения! Опържолих се най-левашки, от смотания разказ ред не съм написал, оттатък се бърше екстра маце, пък аз не съм по синеоките. Уф, изпъшка той, ако се метна през прозореца на тоя неаполитански сокак и рипна като основателя на родния дълъг скок от белградската легия, и съм при нея. Тя има съвършеното, завършено и гладко тяло на лабораторна стъкленица, а еротичното й излъчване е колкото на хирургически скалпел. Мътните да ме вземат!

Бедният младеж продължи да се ядосва на своя късмет, съседката дооправи тоалета си и загаси лампата.

 

Естествено, на следващия ден нашият герой подмина плажа. Помота се из градчето, чиито по-централни улички бяха изпълнени с помпозната мегаломания на прохождащия бизнес. Разгледа сувенирите, картините и кичозните дреболии, находчиви търговци ги рекламираха с цветистите епитети на ориенталски пазар. Посети и двете изложби на художници - маринисти. Все втръснали сюжети - лодки, изтеглени на пясъка, бушуващи морета и катерещи се една връз друга къщи.

По съмнителната традиция всяко проявление на частното предприемачество да се титулова "Първо частно..." курортът бе окупиран от Първа частна милиция, с която нахлулата хипария бодро се сражаваше. Всъщност поотраслите издънки на истинските, вече застаряващи "деца на цветята" бяха най-сплотени в дезертирането си и седем-осем сопаджии разгонваха група от стотина младежи. Но месец по-рано джип на същата тази милиция беше имал неблагоразумието да препречва пътя на рокерските орди, опитвайки се да ги спре и отклони от района. Рокерията обаче извадила няколко рязани чифтета и дала дружен залп, без да намалява скоростта. Повече проблеми рицарите на железни коне по Черноморието нямаха...

Възпитаникът на Пруст се насочи към кафенето с намерение да запълни няколко страници. Сервитьорката прояви похвална инициатива. Докато нашият герой избираше мястото си под хитруващата сянка на чадъра, пред него изникна запотената чаша. Със свойствения за младостта оптимизъм и способността й бързо да тушира неприятностите той отвърна лъчезарно на усмивката на момичето, забрави неволите си и се юрна в гоненията на литературна слава.

Постепенно Той и Тя изплуваха от недоизбистрените му представи. Той - такъв и такъв; Тя - такава и такава... Запознаваха се на плажа... Вечерта излизаха заедно... Нощ, луна, звезди, море...Той говори, Тя се смее... Той я прегръща, Тя продължава да се смее... Той започва да я целува, Тя вече не се смее, а се дърпа... Следваше изясняване на отношенията... Не исках да те обидя, казваше Той... Не бях подготвена за това, не се сърди, отговаряше Тя. Дай ми малко време... Искам да бъда с теб. Толкова ми липсваше любовта. Влюбих се в устните ти, не ме убивай, хленчеше Той... Аз съм твоя, утешаваше го Тя, просто трябва да свикна. Имам много деспотичен баща...

Оживените им излияния в мрака не секваха, ала краят на тази нощ не настъпи. Младежът отне девствеността на тетрадката, скъса листите, смачка ги и след ловко хвърляне те се приземиха в кошчето. Героите му се обясняваха като в бразилски сериал, интригата никаква я нямаше, а характерите бяха шаблонни и инфантилни. Самоукият душевед махна на сервитьорката и тя сякаш в движение приготви новия коктейл. Младежът се усмихна кисело и на съседната маса съзря "нещото".

Тя отново беше тук. Седеше по същия начин, в същите клошарски дрехи, отгоре се изливаше сламената река на косата й. Не бе усетил кога е дошла, но тя си седеше, обемистият том пак се мъдреше в ръцете й. И помръдваше нарядко.

Любопитството взе да гложде младежа. Дори се обзаложи със себе си: непознатата е митично грозна и би съсипала всичко детско у него. Безформената текстилна купчина изключваше възможността за визуален контакт, а спуснатите й като сиромашка стряха коси обезкуражаваха ценителите на правилното лице. Нашият герой впрегна въображението си с догадките. Сигурно има гнойни пъпки колкото монета, издевателски предположи той, или пък е кривогледа. Ами да, кривогледа е, може ли нормален човек да облече такива парцали?! Дали пък не е едноока? Или има огромни рождени петна? Или има изгаряния и няколко пластични операции? Защо не идва на плажа? Тая е нещо шантава, реши той и отново се вдълбочи в творческите си терзания.

А докато магьосникът на прилагателните пред-приемаше нов несполучлив опит за начало, нека ние се промъкнем в тила на противника, да повдигнем русото покривало на "нещото" и да видим какво всъщност се намираше там.

Наблюдаваха го две великолепни очи. Издължените им бадемови очертания, копринените ресници и цветът на кафе можеха да спечелят любовта даже на най-клетия хомосексуалист, за да го върнат в правата вяра. Блясъкът им ги преобразяваше в искрящи скъпоценни камъни, които сега просветваха зад косите, ала тези чудни украшения оставаха недосегаеми за чуждия взор.

Тя го забеляза още първата вечер. Със свито сърце усети как лицето, очите, къдриците, цялата му осанка някак толкова просто и естествено я развълнуваха и то не с подвеждащата игривост на флирта. Почувства събуждането на особен трепет и копнеж, които винаги зеленеят отвъд мъртвата пустош на отминалата раздяла. Не искаше да си спомня за оставеното назад, през няколкото дни край брега се отпусна и небрежно разнасяше изумителния си костюм, позарастналата рана от лъжите и "Война и мир" или "Война и свят", както тя си го превеждаше. С прочитането на тази епопея всеки започва своето същинско образование.

Какво като беше отличничката и най-хубавото момиче в гимназията?! Какво като познаваше повечето от книгите в пребогатата домашна библиотека и за нея не представляваше трудност насочването на разговора от архитектурата на маите към френската литература на ХIХ век?! Какво като тръгваше към един човек открито и с разтворени обятия, а той не закъсняваше да я ужили с похотливостта, да я унизи с наглото си дебелоочие?! Какво като подхранваше свежестта на чувствата си, а "приятелите" се стремяха първо да я вкарат в леглото?! И защо да приема, че е виновна само тя, когато светът е пълен със свине?!

Желаеше да се разтовари, да не мисли за нищо. Взе набързо изпитите от сесията и поработи усилено около месец и половина. Криеше се в работата и от себе си, за да не изпада в самосъжаление и безсмислено циврене. Накрая получи парите и се запиля по морето. Не се обади на никого, родителите й въобще не знаеха къде е. Фактът не я притесняваше, те имаха за разтуха нескончаемите си спорове и заплахи за развод. Е, тя им помогна, осигурявайки повод за поредната разправия.

Съпротивляваше се на това ново влюбване. То идваше твърде рано, тя се питаше дали несъзнателно не ще овеси на шията на нацупения чаровник собствените си неблагополучия. Но не, младежът я заплени, беше все сам и като че ли никога непогален. И как накриво се усмихна на онази кокошка с таблата!... А какво толкова пише? Писа, мисли, писа, мисли, накрая откъсна листите, направи ги на топка и отбеляза три точки. Да му се ненагледаш!

Момичето си обеща да се съсредоточи в любовта на Наташа и Болконски, ала влечението й все вземаше връх и тя не сваляше очи от нашия герой.

 

Новият ден се сдоби с нов разказ. Тя влизаше в морето и започваше да се дави. Той скачаше във водата, цепеше вълните към виковете й за помощ, стигаше със скоростта на скутер много преди мързеливите спасители и се опитваше да я извади. В Черно море няма акули, но вкопчените им тела бяха нападнати от медузи. Стотици, хиляди, милиони медузи по силата на закон от низшеразредния колективизъм се лепяха по тях и се мъчеха да ги завлекат под водата. Той се бореше с мешестото чудовище, разкъсваше мътната лигава маса, обаче само след миг тя отново се прегрупираше и се хвърляше върху тях. И тогава Той...

Любимецът на музите и медузите остави химикалката и с хъс повтори екзекуцията на страниците. Какво пиша, лютеше се той, от летен любовен разказ аз дращя психарии за пълчища мекотели! Вместо слънце и секс на екс развихрям някакво апокалиптично художество а ла Хичкок! Не мога да си събера ума!

По плажа цареше ежедневната какофония. Отскоро главната атракция бяха двама цигани, момче и момиче, които идваха редовно, пременени в нови скъпи бански и всякакви труфила на цивилизацията, пиеха кутийки "Пепси" със сламка и дори си плащаха таксата за чадър. Това означаваше деградация на циганското племе, защото те се разхождаха важно-важно - той напред надуваше перки, тя ситнеше подире му като кошута с плоски стъпала - говореха си на "коте" и изобщо се справяха без грешка с облика на нови превъзпитани граждани. И макар демократичното плажно общество да ги прие за равни, то не губеше злоради надежди, че все някога ще си покажат циганията. Плажното общество не сбърка.

Ромите (както държаха да ги наричат) играеха табла, седнали на дюшека. Хвърляха зарчетата, местеха пуловете и мило си пригласяха: "Сега си ти, коте. А сега съм аз". Неочаквано циганинът сграбчи ръката на момичето и извика:

- Лъжиш, тойта мама сиганска!

Циганката обидено освободи дланта си, извисявайки глас:

- Стига бе, коте бе, ти сига ако ше ми съ съмняваш на мене?!!

Той обаче стана, хвана я за косите и я задърпа към морето. Там я бухна във водата, накваси я обилно и се върна назад, видимо успокоен.

Лежащите наоколо се изкискаха, задоволили скандалните си очаквания и пак заслушаха белотното стълкновение и етюдите на Иван и баща му.

Вечерта съседката отново се кършеше с ехидното простодушие на баба си Ева след ябълката и безброй мънички капчици по кожата. Полуслучайният воайор беше оставил своята лампа включена и тя го видя. Ала вместо да употреби разплодни мръснословия, тя му фръцна от няколко ъгъла предизвикателния си сексапил и около половин час търсеше нощничката с финтифлюшки, виейки стан като баядерка. Очите й алчно блестяха. Балетът на нагона довърши нашия герой, той съвсем не бе отговорен за действията си в тъмна доба.

В градчето се откриха празниците на изкуствата. Под този евфемизъм читателят ще си представи един файтон "изкуствени" типове плюс две дузини бозайници на ферментационни продукти, усвояващи за десетина дни индустриални количества алкохол и изчезващи също тъй изневиделица, както се и появяваха. Интелектуалците и артистичната бохема (която не беше нито артистична, нито бохема) бивакуваха по кръчмите, общуваха си на "ти" и малки имена, надвиквайки се помежду си, понеже това бе част от ритуала. То не бяха целувки, прегръдки и прехласвания, то не бяха чудесии, сякаш не пристигаха заедно от столицата. Последният хит на истерията се оказа минералната вода, поръчването й предизвикваше нервни кризи в бармани и келнерки. Е, разбира се, джобните им не стигаха за "Перие", ала и "Начъръл минерал уотър Горна Баниа спринг" мереше ръст при демонстрацията на екзотични предпочитания.

Разговорите протичаха приблизително така:

- Снощи слушахме Възкреси. Шармантно е това момче, направо е гениално!

- А ти видя ли нещата на Ружди?! И този път не е изневерил на себе си. Браво, браво!

Музиката на Възкреси беше разточителна смесица от фолклорни мотиви, джазирани дисхармонии и архаично звукоизвличане и от няколко години той практически издухваше от кавала си едно и също. Но като шлагер на самоцелната интелигенция бе все на гребена на вълната. А новите скулптури на Ружди представляваха нещо средно между безформени бронзови буци и задявки на пияни леяри, ала самият маестро твърдеше, че "от двадесет години прави име по света" и сетне се оплакваше, че собственият му министър-председател не го познавал. Къде се е чуло и видяло премиер да разбира от изкуство?! Напоследък Ружди фабрикуваше статуетки и премии за всякакви конкурси и фестивалчета, явно в неведение с поговорката "Появата на краля е събитие", което лесно девалвираше неговите и без друго дотягащи разплескани и подути фигури.

Публиката, за която трябваше да бъдат предназначени празниците, наблюдаваше панаира на суетата и снобарията, а там даже третостепенни телевизионни репортери се издигаха до звезди от първа величина. Летуващите надзираваха от дистанция преходните знаменитости и топличностите, за да могат по-късно уж случайно да изтърват компетентна забележка:

- Абе, този снощи в ресторанта не беше ли актьорът Едикойси?

- Май че той беше...

- Че той много остарял! На новогодишната програма изглеждаше момченце!

- Телевизията лъже, знаеш...

Или пък:

- Вчера срещнахме режисьора Теди Петербургов. Помниш ли, Ленче? - Ленчето помнеше. - Как се беше натаралянкал горкия! Беше цъфнал като хоремашки зюмбюл.

Оскар Уайлд от четиридесет и втори паралел се изнерви около това нищо и никакво разказче. Експериментираше с различни сюжетни линии и композиционни похвати, интригата варираше от трилъра с отмъщението на медузите до юнашко порно с много пясък на голо. Домъкна по Черноморието тропическа джунгла със зверове, змии и лиани, посади по бреговете палмови горички, а заливът услужливо се посви, метна пред входа си един коралов риф, незабавно изчисти водата и настла по дъното съвсем нов пясък и раковини. Приказната лагуна бе готова, природата (във вечната си безкористна подкрепа за арогантното изкуство) ангажира стадо млекопитаещи за задължителния делфински миманс, ала нашият герой още се тормозеше с героинята.

След като никое от момичетата не се вмести в неговите претенции младежът начена кръстоските. От една взе назаем изваяните й бедра, от друга задигна чупливата кестенява коса, трета се прости със сочната си гръд, четвъртата загуби своето носле, а петата онемя. Причудливата комбинаторика трая няколко дни, през които ненадминатият стилист синтезира множество женски портрети, но скалъпените сфинксове на красотата и чувствените глъбини рухваха мигом под разрушителната проверка на художественото безвремие. Залепването парче по парче не доведе до нищо.

Отделно от това нашият герой не бе наясно какво точно ще се случва в историята му. Той не беше в състояние да осмисли по-общо отношенията, характерите и ситуационните акценти, за да подхване нещата от тяхната най-добра страна - от началото. Във въображението му се носеха само звънък смях и епизоди със силно еротично съдържание. И какви други можеха да бъдат, щом в арената на неговия литературен подвиг всички примираха под упойващото въздействие на една оргазмена масова психоза, а това беше на път да го превърне от поет на среднощния любовен унес в поет на тестостерона. И бре, курорте!!!

Ето защо той с все по-жаден взор и набъбваща възбуда изследваше кръшните почернели русалки по плажа.

Неповторимият местен колорит се огласяше от млад фотограф с три грамадни надуваеми кукли, който тромаво ги носеше на гръб и току се провикваше:

- Цветното фото, моляааа! Цветните снимки с акулата Марийка и последния неутрепан делфин на Черно море, моляааа!

От западния край на ивицата друг глас подканяше:

- Едър печен, моляааа! Заповядайте на едрия печен, айдеее!

Хищните нимфетки се втурнаха като менади по посока на едрия печен, ала щом ставаше ясно, че се касае за най-обикновен и мижав слънчоглед, купуваха по едно пакетче на световни цени и гузно люпеха семките.

Нощта за бойно кръщение в суперменски каскади настъпи. Времето на невинни закачки със съседката в показване на телесните вълнообразия премина и удари часът на истината. Завоевателят реши да изостави равнодушието си към гледци като планински езера и да се потопи във венерините потайности на голата маха. Търпеливо изчакваше да се мерне зад перденцето мадоната на неговата предизвестена страст.

И така, уважаеми читателю, усърдно заплесвай своето любознателно потомство, за да проследим как се развиха нещата по-сетне. Ето, тя се появи с маниерите, подобаващи за глезена метреса на плешив бакалин. Видя задъхания младеж в сумрака и няколко пъти усука изкусителните си форми.

Той пощуря. Отвори второто крило на прозореца, прекръсти се с треперещи ръце, обърквайки знака и впускайки се в приключението като католик. На рамката си помисли: "Аз може да си счупя кратуната, но на тази руса лисица ще й развея байрака!" Метър и нещо го делеше от успеха и непроизволната еякулация, когато събитията приеха съвсем друг обрат и стърчащият му ентусиазъм мигновено спадна.

При лисицата се прокрадна един от плажните спасители. Напомпаният анаболен плейбой обви с ръце снагата на гаврещата се мръсница, която не откъсваше очи от готовия за скок млад лъв. После тя избухна в отвратителен подигравателен кикот. Свалячът забеляза висящото на черчевето чучело на излъгания мерак, закани му се с юмрук колкото паве и изгаси светлината.

 

 

Девойката в конопената роба наблюдаваше младежа, изглеждащ с всеки изминал ден по-мрачен и по-отчаян. Тя не можеше да разбере какво го измъчва и се питаше как да му помогне, без да заприлича на натрапница. Около тях лятото ненаситно задоволяваше безбройните си капризи, а те двамата изпъкваха като черни шахматни фигури сред изписани порцеланови човечета. Светът с готовност омаловажаваше трагедиите си, пилеейки шепи веселие и грях, но тяхното присъствие сякаш разваляше престореното единодушие на фиестата. Искаше й се да намери благовиден предлог да го заговори, да го опознае и обикне. Щеше й се да слязат от терасите на кафенето направо долу на скалите, където разпененият грохот на вълните упорито атакуваше гранитната твърд. Нещо й подсказваше, че неговото униние не е нищо повече от непризнат зов за взаимност, че къдриците му копнеят за момически пръсти и че тези пълни устни тръпнат да бъдат нацелувани. Любовта витаеше из въздуха, ненадейно кацваше на нечие рамо и девойката плахо се оглеждаше, за да зърне ефирните й посланици. Как би хванала младежа за ръка и би го повела след себе си, ако не беше страхът от неразбиране и нечисти подмятания. Колко точно усещаше юношеската срамежливост в иначе самоуверения на вид млад мъж и как не можеше да вникне в правилата за нейното разгадаване. Изпитваше и известни опасения, защото се бе убедила, че външността заблуждава, а никак не желаеше и този път да излезе права. Нарочно си представяше момчето в най-тъмни краски и после подозрително бързо се опровергаваше. Можеше да измисли, ако е необходимо, целия живот и цялата му лична история, за да му подари благодарно минало и заслужено бъдеще. Луташе се между избликналата сила на чувствата си и противното сухо корито на разума. Колко ненавиждаше хилядите стаени въпроси и милионите отговори на една любов! Приливите на нейните сънища разгръщаха белите леопардови петна на пяната, обливайки само трескавите ръце, две сраснали тела и две споделени съдби...

Нашият герой бе на път съвсем да вгорчи ваканцията си. Плажът започна да го дразни с монотонната дандания, страниците от тетрадката намаляваха по няколко, а усмивката на сервитьорката вече определено му се виждаше сладникава. Някъде дълбоко в него, подобно заровено гърне с жълтици, дремеше обичта, но кой ли би отхвърлил категоричната независимост в държанието си и би разпръснал в нечии леки нозе цветята на своите съкровения?! Най-малко пък той. Питаше се защо хората се разминават по улиците като роботи, регистрирайки присъствието на другите обекти с периферно зрение, отчитащо средностатистическото наличие на средностатистическата самота. Размишляваше какво би взривило тези маски на застиналата резервираност, защото, той беше сигурен, отдолу се кривеше разноликата мимика на всевечната жизнерадост. Хората сякаш живееха под някакви стерилни стъклени похлупаци, в които бяха препарирани. Някой приближаваше, допираше длани в техните дебели прозрачни крепости, ала гротескните маринетки от плът и кръв не благоволяваха да изпълнят забравения танц на първичната волност. Стояха си все така - полуобесени в ремъците на празни връзки, изкормени от остриетата на свирепа носталгия и удавени във формалина на изветрели условности. Луд бог жонглираше с техните немощни сетива и атрофирали вътрешности; срещаха се джуджета с по десет очи и нито една ръка, безмозъчни с по три сърца и храносмилатели с няколко стомаха и лица като подметки. Мумии на вечно повтарящото се "вчера" и кухи кукли на рядко очакваното "утре". Той бе убеден, че под еснафските си пристрастия, злоби и суети всички се изживяваха също толкова смутени и нищожни, както него самия. Творческият му плам гаснеше не защото изчерпи заряда си за броени дни, а защото той се стремеше да го натика в някакви закостенели стереотипи и пошли клишета, срещу които подсъзнателно се бунтуваше. Изведнъж разбра колко несъстоятелни бяха усилията му. С останалите десетина листа смачка кориците на тетрадката и те настигнаха посестримите си в кошчето. Отдъхна си, отпи от чашата и тогава му хрумна, че изкуството представлява неосъзнатият потрес от ироничните ужаси на цивилизацията - трансът на Пития, великият кошмар, - а литературата е преднамерено измамната хроника на тази безконечна драма - без победители и победени, с абдикирали царе сред империи в руини, мними падения и много, много жертви... Думите се врязаха в паметта му със свещените знаци на неизбежното помъдряване.

Защо се опитваше да измени на яростното си въстание, чиято сурова изповед бе "Птица в пепелта", неговият първи роман. Къде беше хукнал след блудкави видения, щом душата му го теглеше в покоя на философското съзерцание? Мислите му не можеха да бъдат нашарени с пастел, когато драпираха изящната линия на старинна гравюра. Той черпеше художествена дързост и препускаше своя Пегас, още жребче, по дивните степи на фикцията и поетичната химера. За него тук имаше място, ала нямаше вдъхновение. А ако жените възхищават един мъж, но не възторгват поета у него, проблемът не е в поета...

Отнасяше се с безразличие към парада на стегнати мускули при окаяницата отсреща. Спасителите изпосталяха и бе ред на "гларусите", разредът им още изпъстряше плажовете. Съжаляваше сляпата стръв, с която тя обладаваше нова и нова мъжка плът. Докъде би могла да стигне? Това не е моя работа, негодуваше той. За нейния апетит наблизо има цяла военноморска база!

След като си даде сметка за невъзможността на разказчето, го обзе временно облекчение, а творческото му дирене се поуталожи. Нервите му се отпуснаха и той се наслаждаваше на бездействието. Подир няколко дни отново щеше да се разтвори в душната градска мъгла за следващата година търсене на абсолюта. Часовете бяха безценни...

Задържаше се все по-често на терасите на кафенето, плажът му омръзна. Казваше си, че който лежи с гръб към водата не е дошъл да общува с морето, а да общува с някого край морето. Сервитьорката придоби характерната озъбена гримаса, схванала, че не може да се надява на нищо съществено. Той бавно отпиваше джина с подправки и не снемаше поглед от сребристобялото сияние на разбитите водни талази. Упражняваше някакво хипнотично въздействие върху него.

Понякога, следобед, на терасата оставаха само той и девойката в бозавия чувал. Прие я като достатъчното необходимо зло на своето крайбрежно отшелничество. Това, което научи за нея бе, че чете "Война и мир", ала сякаш от векове стои все на една и съща страница. Харесваше изливащите се руси коси, но нямаше никакво намерение да се сближава. Учудваше се как хората прекарват толкова мигове на ръка разстояние, без да разберат нищо един за друг. Сигурно някои преживяваха в подобна безтегловна тишина целия си съвместен живот. Ала защо да се притесняваме за заслужаващите орисията си? Тяхната космическа скука си е тяхна грижа. Той загърбваше странницата и подгъваше крака под масата.

А тя вече беше нетърпелива. На нудисткия плаж, където се отбиваше често, я преследваха само досадници и маниаци, които я изнервяха и проваляха удоволствието от баните. Случи се тя и още три момичета да замерят с камъни двама с фотоапарати. Сякаш тези говеда не можеха да отидат до вестникарската будка и да си купят "кожено" списание. Никой нямаше право да остане насаме със себе си, без светът да нахълта с калните си копита.

Тя чувстваше, че му е нужна. Разбра го отскоро и усещането я окрили. Беше познала узрялото си желание, с радост и готовност му принадлежеше. Стоеше около него като закрилница и незнайна мойра, бдяща над любимеца си. Тъгуваше, че той не я забелязва по начина, по който копнееше тя. Вероятно я отнасяше към мебелировката. Това я подтискаше, но не и обезсърчаваше. Вече бе проумяла - война и свят, война и мир...

Мълчанието... Мълчанието му я привличаше по особен начин и държеше настрана останалите момичета. Безмълвието е естествено състояние на вглъбения дух, а тя мечтаеше да попие в могъщото излъчване и да поброди из здрачните му дворци, без да нахалства с прекомерно любвеобилие. Дори само неговото присъствие я освобождаваше, тя бе готова на всякакви безумия, за да съхрани незаченатите им тайни. Страховете й се разсейваха, щом усещаше пулса му едва на метър от себе си. Би могла да се задоволи с ролята на влюбена до болка невъзможност, ала тя беше от хората вярващи в звездата си и нейните нетленни измерения. Съзнаваше слабостта на чувствената природа, но ликуваше от вулкана на новата си любов. Цялата пропиляна емоция по предишната й вулгаризирана връзка се превръщаше в прелестно море от приканваща даряването си нежност.

Тя се молеше да й позволи да го обича. Да се прояви същинската тя - вече налагащата волята си неутолима женственост, за която от мъките покълваха победи, а естествената хубост никога не изгубваше вълшебните накити на моминския свян. Защото няма паднала жена, има предадена жена, изоставена на прозвола на мъжката мерзост. Дотогава не се бе показвала боязлива, обаче чувството й я изпълваше с въодушевяваща смелост и решителност. Тя започваше да изгражда един нов фантастичен свят, необичаен и неповторим. Светът на тяхното единение, който украсяваше и подреждаше. Понякога оставаше озадачена какъв импулс може да вдъхне още необременената симпатия. Уважаваше и собствената си настойчивост, не разреши на попарилия я цинизъм да стопи окончателно крехките й нишки с нейното добро. Повече не й беше необходимо. Тя се чувстваше богата като кралица и храбра като дивак. Трябваше просто да заяви присъствието си на своя любим и да дочуе тиктакането на часовника. Времето, тяхното време, щеше да потече из селенията на трепетното целунато мълчание.

 

 

Сезонът беше към края си. Празниците на изкуствата завършиха със заключителен запой на държавна кьорсофра. Уличките неочаквано се изпразниха, а градчето осиротя. Търговците заприбираха стоките си, местните жители вече изглеждаха отегчени до смърт от туристите, мечтаеха час по-скоро да се отдадат на своята прословута леност и банкнотоброене. Плажовете обезлюдяха, пясъците и водата бяха задръстени от боклуци. Последните слънчеви зари още сгряваха неколцината закъсняващи курортисти и надеждите за по-успешна бъдеща година.

Дъждът рукна внезапно. Веднага след първите потоци вода се зачуха и гръмовете. Светкавиците пробляснаха ослепително, разсичайки посивялата морска шир. Вятърът се усили многократно, а вълните гневно заблъскаха скалните зъбери. Бурята се разрази за минута.

Посетителите на кафенето се разбягаха под чадърите. Скоро разбраха, че е безсмислено и притичаха зад сигурното убежище на основната сграда и витрините. Масите опустяха, хората се чудеха откъде връхлетя такъв потоп. Гръмотевиците ги стреснаха и уплашиха.

Той не помръдна. Дъждът шибаше вече мократа му тениска, а той вдигна чашата и изпи съдържанието й. Около него стихията вилнееше. Гигантска вълна заля долната тераса, преобръщайки всичко срещнато. Природата тържествуваше в грандиозното си забавление.

Той се изправи, вълните и талазите на дъжда се сливаха в размазан мокър вихър. Съблече фланелката си, меките удари на пръските ставаха все по-ожесточени. Дишаше тежка солена влага. Притвори очите си в някакво налудничаво блаженство. Приличаше на статуя под небесния водопад.

Буреносецът го привличаше неудържимо. Вятърът дереше морето и пищеше, а то помиташе цялата бутафорна идилия. Водата боботеше като страховит орган на оглушителните щормови регистри, в който нелепо се обаждаха грачещите вопли на чайките.

Той застана на ръба на терасата. Сега вече беше в самия център на вихрушката, около него целият свят фучеше и се разкъсваше в див бесен ритъм. Сърцето му биеше с колосалния громящ пулс на потопа.

- Събаряй - изкрещя той, - сривай гадните им свърталища в бездната и ги издави! Царувай без пощада, чуваш ли ме?! Без пощада ги унищожавай! Ти си великият хаос - гласът глъхнеше от тътена на бурята, - ти си великото нищо и великото всичко! Ти си началото и краят! Ти си! Теб никой не може да те покори. Разрушавай и бесней, имаш сила, имаш и право! Ти си! Затири ги вдън земя и ги забрави там завинаги! Царството е твое!!!

Останалите посетители тревожно следяха движенията му. През изсипващата се водна стена виждаха само едва доловим силует и чуваха откъслечни думи от виковете. Сервитьорката пребледня като платно. Някой предложи да го приберат насила. Тогава забелязаха и нещо друго.

Тя беше застанала зад него. Със започването на бурята бе смъкнала пуловера, настръхналата й кожа леко потръпваше от вълнение и възбуда. Гледаше как се е надвесил сред врящия водовъртеж и искаше да бъде с него. Само толкова...

Тя се приближи и го прегърна. Той разко се извърна и се взря в лицето й. От плющящите дъждовни капки тя примигваше като дете, косите й се стелеха чак до кръста. Той не я познаваше, това приласкаващо го момиче беше чуждо и... топло. Трескавият му поглед се хлъзна по влажната й красота, която водните струи къпеха и превръщаха в седефна светлина и фосфоресцираща зеленикава пяна. Тя се надигна и сключи ръцете си около шията му. Очите й горяха, тези кафени перли бяха най-прекрасното нещо, което бе виждал. Въпросът потъна в гърлото, а треперещите му пръсти докоснаха талията й. Тя силно се притисна до него.

Водата клокочеше измежду сплетените им нозе. В тях се замота някакъв парцал. Той ядосано ритна дрипата, но тя не се отдели. Той се наведе и тогава разбра, че беше бозавият чувал. "Нещото"... Господи, най-после! Ето я, това е била Тя!

Притихналите зрители зад витрините неловко се спогледаха, а двойка възрастни австрийци с неотживян вкус към умилението даже изръкопляска.

Ден по-късно наред с малкото заминаващи в раз-дрънканото автобусче се качиха чифт войнишки "агресорки" и младеещите маратонки. Шофьорът грубо тръшна вратата, заобиколи от другата страна и след секунда ръмжащото возило потегли. Градчето изчезна назад.

И тук е време да се разделим, уважаеми читателю, защото ти имаш свои посоки, а аз - призрачната сянка зад текста - съм длъжен да остана при героите си, били те на крачка от възвишеното или на педя от жалкото.

 


напред горе назад Обратно към: [Гостите][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© 1999 Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух