напред назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



Приказка за царството на книжните души


На Бени посвещавам с любов

 

В някакво съвсем обикновено порядъчно семейство, със съвсем обикновени и порядъчни мама, татко и син, имаше съвсем обикновено порядъчно тържество. Дойдоха обичайните порядъчни гости, донесоха обичайните за случая подаръци, повеселиха се и се разотидоха.

На другия ден синът и неговата майка се посуетиха около подаръците, разпределяйки ги в шкафове и гардероби. А единствената книга бе изоставена някъде в библиотеката и забравена.

Тя се озърна, долови любопитните погледи на две луксозни издания отляво и се почувства неловко. Беше престояла за кратко в книжарницата, за да свикне на такива директни взаимоотношения. Глас отдясно я сепна:

- Здрасти! Ти май си нова, а?

- Да - отвърна Новата и погледна натам, - дойдох снощи.

Мило й се усмихваше джобно криминално романче, което й смигна съучастнически:

- Искаш ли да бъдем приятели? Ако си съгласна, по-късно ще ти разкрия кой е убиецът.

- И кой е той? - осведоми се от вежливост Новата.

- Ама ще бъдем ли приятели?

- Щом желаеш. Всъщност имам ли избор...

- Засега не - прекъсна я Крими. - Освен ако не те преместят на друга полица. Аз имам много приятели...

- Какво сте се развикали толкова рано - сърдито се обади една автобиография на известна актриса и се прозина. - Моята авторка е спяла по десет часа на денонощието. Това е изключително важно за женската красота и свежест. Никой не може да си почине от вас.

- Моят герой пък спи не повече от три часа, пие уиски вместо сок от цикория, кара кола като луд, пуши като комин и пак е хубав и млад - сряза я Крими и тихо добави към новата си приятелка: - Такава си е, не й обръщай внимание. Сутрин все някой й е виновен. Искаш ли да ти обясня какво е положението при нас?

- Как... положението? - учуди се Новата.

- Личи си, че си нова книга. А аз съм бил и в антикварната книжарница!

- Не само ти - промърмори книга в зелена подвързия от петия ред. - Аз прекарах там почти три години. Там ми излезе и този идиотски прякор.

- Какъв прякор? - запита Новата.

- Такъв, идиотски - прошепна Зелената, замълча за секунда и с вече твърд глас декларира: - Викат ми Проститутката.

- Защо? - възмути се Новата.

- Били ме опипвали всякакви. Аз какво можех да направя?!

- Но защо не го отречеш?

- Оня простак го разпространи. И го поддържа.

- Вярно е - намеси се овехтял учебник по заваряване. - Аз тия неща ги усещам отдалеч.

- Усещаш! Щото не исках да ти стана любовница. Затова! А двата шамара усещаш ли ги?

- Стига! Пак ли почнахте? Сто пъти досега съм ви казвал - кресна Наказателния кодекс и взе да каканиже: - Член сто петдесет и пет, алинея първа: Който склонява лице от женски пол към проституция или свожда към блудствени действия или към съвкупление, са наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба до...

- Ама аз не съм пачавра бе, бастун!

- Тогава член сто четиридесет и седем, алинея първа: Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва с лишаване от свобода до една година или с парична глоба, както и с обществено порицание.

- Едно латерната си знае, едно латерната си бае. Член еди кой си, алинея не знам коя си.

- Ние и в затвора пращаме.

- Най-често по погрешка. А колко се разхождат навън поради липса на доказателства? - Зелената се беше разгорещила. - Първо вас май трябва да ви тикнат там.

- А кой ще го направи?

- И аз това се питам всеки път, когато се обадиш.

- Вярвам ти, че не си проститутка - Новата искаше да прекрати кавгата; - и че никога не си била.

- Наистина ли? - Вълнението разтрепери гласа на Зелената. - Наистина ли?

- Наистина.

- И аз все й го казвам - рече Крими. - Зелената и Заварчика се познават от склада на антикварната. Стояли са един до други. И... нали разбираш?

- Но тя не може да го понася!

- Да де. Не му харесва изданието. Бил стар и опърпан. Откакто съм тук постоянно е така. А Кодексът винаги се бърка.

- Не обичам такива като него.

- Е, със закона на глава не се излиза.

- А ти откъде знаеш? - сети се изведнъж Новата.

- Нали съм стара кримка - многозначително подчерта той. - Сега ще ти покажа този-онзи. Ние, единичните, сме тук долу. По-нагоре са поредиците, Онази, шарената, е научна фантастика. Доста парчета са. До тях са митологиите.

- Много, бе! - ахна Новата.

- Оказа се, че съществували безброй стари и нови митологии. Отгоре са събрани съчинения. Да - сивите, черните, сините, белите, бежовите. Абе, всичките. От различни автори са, разбира се. Ами, четени... Някои томове може и да са разгръщани. Виждаш ли червените отгоре?

- Олеле! - смая се Новата. - Те заемат целия горен рафт!

- Да. И с никого не разговарят.

- Да не се смущават от нещо?

- Кой, те?!! Ти се шегуваш. Просто се мислят за велики. Много знаят, най-истинни са и няма смисъл да общуват с нас. Така смятат.

- А четат ли ги?

- Два пъти годишно им бършат праха.

- Симпатяги са. - Новата се загледа.

- Хубава кожа, златни надписи, никакви правописни грешки. Така и аз ще съм хубав.

- Казваш, че се надували и не говорят с никого?

- Говорят помежду си, рядко с Кодекса и с един друг тиквеник. Остави ги сега. Най-много приятели имам тук, сред отделните. Оная там, с пъстрата корица, е книга за популярна естрадна музика. По цял ден си тананика, весело момиче. Тя е скарана с песнопойката от третия ред, кафявата. Била пеела фалшиво блудкави песнички. Все за това се дърлят. Оня сборник, белият с черните букви, неспирно разказва вицове. Нали е сборник вицове и анекдоти?! Влюбен е в антологията на четвърти ред.

- Коя антология?

- Любовна лирика. Замечтана е като инфанта. Никога не се е усмихнала на неговите щуротии. И той понякога тъжи. Голямата черна книга на втори ред в края - това е Библията или Светото писание. Това е баба ни.

- И моята ли? - не повярва Новата.

- И твоята.

- И на всички?

- Да бе, да.

- Какви времена настанаха! Да не си познаваш роднините.

- И аз не знаех. А Червените отгоре изобщо отричат да имат нещо общо с нея и с нас.

- Те наистина били нетърпими.

- Аз нали ти казах. Баба никога не ни се кара. Само ни поучава. Благо, смирено. Страшно я обичам.

- А другите?

- И те. Веднъж си говорихме за това с един мой братовчед в тоалетната.

- Арестуваха ли ви? - изплаши се Новата.

- Абе де да знам. Пукнах от скука. Тоалетната хартия нали е няма, по нея не се отпечатват буквички. Седях там близо два месеца. А братовчедът три, но той е по-шишкав. Не мога да разбера какво е удоволствието да се чете в клозета.

- Там ли ви четоха?!!

- Там. Имаше и списание с кръстословици.

- Неприятно, тясно и миризливо - разтревожи се Новата. - Дали и мен това ме чака?

- Знам ли. В момента липсват трима от нашите и една мелодрама, за която чух, че е в спалнята. Прахосмукачката ми каза.

- Прахо... кое?

- Прахосмукачката. Дъщерята на подочистачката и внучка на метлата.

- Разбирам.

- Време ти беше.

- Не се габаркай!

- Майтап бе, Гергино! След около седмица вече ще си наясно кой е от нашата банда и кой не ти понася.

- Почвам да мисля, че е същински късмет запознанството ми с теб. А защо си толкова окъсан? С тази мека корица...

- За нас, криминалетата, малко се грижат. Ние сме като бърза закуска. А най-много ни купуват. И гледай парадокс - Червените отгоре никой не ги чете, а са накипрени, нагласени... Постоиш ли при нас, ще свикнеш да не се впечатляваш лесно.

Криминалето и Новата продължиха да си бъбрят по съседски и тя научаваше все повече неща за живота в домашната библиотека. Запозна се с още книги, които я поздравяваха с "добре дошла", любувайки се на гланцираната й подвързия. Един светски роман галантно поднасяше комплименти. Обеща да разкаже за приема у графиня Н. от втората си глава. Малко томче й подари сонет от най-великия драматург на света. Не му запомни името.

Оказа се, че има две сестри в библиотеката - предишни произведения на нейния баща. Те я приеха радушно, изразявайки съжаление за невъзможността да живеят заедно. А тъмносин том находчиво забеляза, че така по-лесно ще се омъжат.

- Три сестри в една къща - три стари моми - заключи той и млъкна.

- Пази каламбурите си за подходящи случаи - смъмри го по-възрастната сестра. - Забелязала съм някои, които се шегуват по най-непристоен начин. - Тя вече застаряваше, годинките й личаха и това я безпокоеше. - Пък и кое му е привлекателното на брака? Мъкнеш на гърба си един мухльо, родиш деца, работиш колкото да не заспиш, плащат ти колкото да не умреш от глад. Кошмар! И жилища няма.

- Чух, че по магазините са пуснали вносни библиотечки. Страхотни холни гарнитури! Ама били много скъпи и само за...

Книгата "Уютът във вашия дом" не довърши и врътна очи нагоре. Всички погледи, отправени натам, се сблъскаха с червените корици.

- Аха - обади се старата история на света, - пак само за тях. Защо ли се чудя? Всъщност така е било винаги - който най-малко заслужава, той ме и пише. Трагичното е, че всичко се върши зад гърба, на гърба и в името на народа.

- Ало, ало, да не обобщаваме - възрази юбилеен меморандум с политически програми. - Трябва да се мисли най-вече за народа.

- Като се лапат големите кокали - имитирайки патоса му продължи Историята. - Слушай, малкия. Аз съм писана преди много години и съм обобщавана. Тогава нищо не зависеше от цвета на подвързията ти. А сега какво? Кажи ми какъв е той, за да ти кажа какъв си.

- Червен е, има си хас! - изпъчи се важно меморандумът.

- Е, ясно - рече Историята и прихна.

Всички книги се разсмяха. Кискаха се и многотомните поредици, и научната фантастика, и митовете. Криминалетата се тресяха от смях ведно със стихосбирките и отделните романи. Разсмя се дори Антологията любовна лирика, а Сборникът вицове и анекдоти цъфна от щастие. Остана поразен от прелестната й усмивка. И както се захласваше, беше раздрусан от резки, груби команди:

- Тихо! Равниииис! Мирнооооо! Цивилни с цивилни! - изрева някакъв военен устав. - Разпуснахте се нещо. Аз обаче ще ви вразумя. До довечера ще има лицеви опори на плаца. Ще видите вие как се смее на червена подвързия.

- Ей, мазен! Млъквай, да не те заритам заедно с фуражката ти! - Учебник по културизъм беше свъсил вежди. - Той ще ми каже какво да правя! Какъв си ти бе, брато?! Взимай си шапката с парите и не закачай хората, да не ми цунеш юмрука! Още Бисмарк е казал, че държава с много мундири е слаба държава. И накъдето погледнеш, все забрани. Всеки има право на вкус и глас и си е лично негова работа как ще живее. Вярно ли е?

Книгите солидарно потвърдиха възмущението си. Подеха всякакви спорове и препирни. Червените отгоре, Кодексът и Уставът се спогледаха озадачени. Отгоре дадоха знак да се изчака.

В същото време Криминалето се обърна към Новата:

- Нали разбра с кой друг разговарят Избраните отгоре?

- Да. Какъв е тоя тлъст тип?

- Военен. Неговият мозък е колкото аспиринче, обаче взема много пари.

- Стига с тези пари! - Новата потръпна. - Където отидеш, все тях ти искат. Все пари. Какво всъщност са парите?

- Ами банкноти и монети... Чакай, ти нали идваш от книжарницата?

- Да не искаш да идвам от кварталното читалище.

- Тогава теб са те купили с пари.

- Едни такива цветни книжки и метални колелца ли?

- Ъхъ.

- Много са грозни. Ужасни са.

- Е, чак пък ужасни. Сега те са на власт. Който има пари, има всичко.

- Аз имам една едра банкнота - възкликна един роман.

- Аз пък струвам една едра банкнота - заяви дебела научна книга.

- Де да имаше защо да струваш толкова! - ехидно подметна тънко книжле.

- Всички сме скъпи - обобщи кокетен албум с жълта подвързия. - Пита се защо?

- Защото се издават такива като нея - книжлето пак посочи високомерната научна книга. - Мила, на колко странички възлизате?

- Шестстотин тридесет и три - тежко и делово отговори академичната леля.

- А тиражчето?

- Петнадесет хиляди.

- Сега става ли ви ясно положението? Отделно от това се издава всякакъв литературен боклук. По този начин и аз, нищо и никакво книжле, вече струвам розова банкнотка. Спомням си, когато бях в книжарницата, веднъж дойдоха двама студенти. Разбрах, че са такива, защото ме разлистваха, четоха, обсъждаха и накрая не ме купиха. Нямаха пари. Тогава единият предложи нещо доста поучително: Щом едно заглавие не се изчерпи за определено време, самия автор да си купи целия тираж. Тогава да видим дали ще се пишат недоразумения като тази стрина. Извинете нахалството, госпожо, а колко странички е библиографията ви?

- Двадесет и осем - съкрушено изпуфтя тя.

- Това е то. Авторът не пише, а преписва. Преписват дипломни работи, аспирантури, дисертации, професури, отделни "научни" монографии. Рецензират се помежду си, награждават се помежду си, славословят се и се тупат по гърбовете.

- Вие ли твърдите, че притежавате едра банкнота? - Кодексът ненадейно си спомни нещо.

- Аз - романът го погледна.

- И откъде?

- В семейството, в което живеех преди, така си бележеха страниците. С банкноти. И тази я забравиха у мен.

- Ха сега де! Какво излезе? Едни едва свързват двата края, другите си отбелязват страниците с банкноти. Или според популярния виц - половината нагъват кисело зеле, другата половина похапват пиле, общо - пиле със зеле - сумира книжлето.

Книгите отново се разшумяха. Чуваха се смехове, кикот, караници, отделни разговори. Някои позатихнаха, а книгата за естрада си пееше. Сборникът ръсеше анекдоти, на които най-много се кискаха двете луксозни издания до Новата. Така неусетно отмина първия ден.

 

През следващите седмици Новата свикна почти с всички, с постоянните им дрязги и претенции. Понякога си мислеше, че никой не признава другите, уважава само себе си и счита останалите за периодични издания. Не беше лесно, щом приемаш чуждия живот като лична обида. Постепенно навлезе в атмосферата на този огромен дом, откъдето не беше в състояние да избяга.

Събудиха се рано, пак от нечие скарване. Крими прошепна:

- Денят ще бъде очарователен. Карат се от сутринта.

- И защо се карат? - Новата се прозя и ококори очи.

- Сега ще ги чуем.

До тях достигна висок тенор:

- Аз пък ти казвам, че съм най-четен!

- Но това е телефонния указател. - Крими беше изненадан.

- Не е ли заядлив? - попита Новата.

- Интересно с кого се кара? - Криминалето не отговори и се ослуша.

- Не става дума, драги, кой е най-разгръщан, а най-четен. Моля те, отличавай тези неща - плътен алт наруши тишината. - Мен всеки ден ме разгръща момчето. И ме чете с желание.

- Енциклопедията е - рече криминалето.

- Разбрах. Онзи ден си приказвахме с нея.

- А мен ме четат по три пъти на ден - не мирясваше Указателят.

- По няколко цифрички - жлъчно уточни Енциклопедията.

- Няма значение какво. Четат ли ме? Четат ме. Точка!

- Два Справочника се сдърпали чии страници са по-наплюнчени - усмихна се Сборникът с вицове.

- Всеки си има предпочитания - обади се Крими. - Мен например ме прочете синът.

Останалите криминалета и те потвърдиха. Някои уверяваха, че и бащата ги е чел. Романите и стихосбирките държаха, че са лежали върху нощното шкафче на съпругата. Философските трудове си припомниха, как са били разлиствани някога от възрастния господин. Надяваха се скоро да бъдат потърсени от младия. Един от тях дори замърмори:

- Тъй като знам, че мога да им се насладя когато пожелая, доволен съм от тяхното притежание. Никога не тръгвам на път без книги, нито по време на война, нито в мирно време. Ала често минават дни и месеци, без да ги разтворя. Ще дойде време да прочета това, казвам си, или утре, или когато ми се поиска... Открил съм, че книгите са най-необходимите провизии, които човек трябва да вземе със себе си в житейския си път1.

- Този дядка съвсем е изкуфял - Автобиографията на актрисата го наблюдаваше с нескрита ирония.

- А ти си остаряла преди да бъдеш написана - жегна я едно от луксозните издания. - Поне го чуй! Говори мъдро.

- Моята библиотека е моето царство и в него аз се опитвам да властвам като абсолютен господар - завърши беловласия философ и пак задряма.

- Заспа ли? - надникна Автобиографията. - И аз ще дремна малко.

- Десет часа задължителен сън - саркастично подхвърли Луксозната. - Сънчо освежава, Сънчо ободрява, Сънчо здраве дава. Ама мозък не дава.

Умра ли, кой ще слуша сред тревите

Протяжната цигулка на щурците?

И кой ще вдъхне пламък в леден ствол?

И кой дъга ще опне в свода гол?

И кой разплакани скали ще гали,

и кой бедра - поляни засияли?

И кой ще шепне нежно на коси,

чиито блясъци нощта гаси?

Погълне ли ме вечната забрава,

кой страх на лешоядите ще всява?

И кой ще вдигне храм от ругатни

на моите надежди в съсипни?

И стиснал зъби, онемял до смърт,

Кой любовта ще пренесе отвъд?2

Антологията тихо разказа тези стихове.

- Кой ги е написал? - попита Луксозната.

- Един поет. Не се е вълнувал от години, от пари, от червени, зелени и други десени. Той е бил обхванат от бурно чувство, съумял е да го изрази, да го въплъти, да го направи разбираемо и за другите. Това е негова истина.

- Че и аз си имам истина - възрази една сива книга.

- И аз.

- И аз.

Стана ясно, че всички книги, книжки и книжленца си имат своя истина. Сетне естествено се скараха чия история е най-истинска. Вдигна се дивашка врява. Този път никой не отстъпваше и непонятно защо, най-много викаха географския атлас и някакво ръководство по масаж. Тогава неочаквано се намесиха Червените:

- Ние носим най-голямата истина. Няма друга истина освен нашата. И по-добре намалете крясъците.

Краткото безмълвие беше взривено от въпроси и негодувание, което се насочи срещу тях.

- Къде е Гинес? Ей, Гинес, ти имаш ли световен рекорд за най-голяма истина? Нещо обем, тежест, времетраене, а? А за вечните истини имаш ли?

Английската граматика преведе въпросите, Гинес гърлено се разсмя и заговори. Книгите напрегнато чакаха. Гинес довърши изречението и пак обели безупречните си зъби. А граматиката поясни, че той е авторитетно издание и не се занимава със самодейци.

Врявата тътнеше, моментално прераствайки в какафония. Никой никого не изслушваше, всеки се дереше за сто магарета. Невъзможно беше да се разбере спорят ли, карат ли се или просто се надвикват помежду си.

Препирнята продължи доста време. Военният устав не издържа и отново се намеси:

- Тихо! Тишина казах! Въпросът смърди като трудовашка партенка и предлагам да гласуваме. Който е за Избраните отгоре, моля да гласува. Аз съм "за".

- Какво молиш бе, ти направо си заповядваш!

Чуха се дюдюкания, подмятания, някой оглушително изсвири. Кодексът, меморандумът и още няколко книги гласуваха. Останалите ги подиграваха, а криминалето пошушна на Новата:

- Винаги съм се чудил какво търси този между нас. В него има нещо елементарно, не мислиш ли?

- Мисля.

Тя се беше стреснала. Културизмът ръмжеше и приличаше на звяр. Военният преброи общо двадесетина гласа.

- Да считаме ли, че повечето сте "против"? - процеди през зъби той.

- Считайте! - категорично заяви Зелената.

- Ще берете ядове с вашето твърдоглавие.

- Аз на тебе съм ти обещал няколко гюлета между рогата - повиши глас Културизмът. - Ще станеш само на стъпки и лепенки, брато. Ще ти направя главата китайския посланик. Нямаме нужда от вас. Но щом сме започнали нещо, нека го довършим. За кого ще гласуваме сега?

- Що пък да не гласувате за мен? - предложи се солиден учебник по психиатрия.

- Щото, Юлий Цезаре, си приличаш на пациентите! И нощем бълнуваш някой си Едип. И за някакъв виенски мъдрец ли беше, какво беше там - подвикна Зелената.

- Той е Господ на психиатрията - засегнато избоботи докторът.

- Е, ти за щастие не си! - скастри го Зелената. - Но аз зная за кого ще гласувам. Най-истинна е баба ни Библия.

Книгите внезапно млъкнаха. Всички крадешком се спогледаха и наведоха глави. Червените отгоре пък навириха носове.

- Тази смотана дъртачка с траурна физиономия не може да бъде абсолютната истина - креснаха те. - Това е юридически абсурд. Това е терор, анархия! Това е контрареволюция! Внимавай накъде си тръгнал, народе! Май много бързо ти се ще от сволоч да се превърнеш в пийпъл!

Баба Библия въздъхна издълбоко и тъжно. Нейната тъмна роба матово блестеше, а златният кръст на гърдите й искреше като слънчево око.

- Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците. Вие сте светлината на света. И не се грижете за утре, защото утрешния ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му. Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори. Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители. По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей?3

Книгите попиваха всяка дума на бабата с благоговение и свенливо страхопочитание. Колко дребни, колко жалки изглеждаха интригите и сюжетите на техния живот пред вековната святост на тази дълголетница. Всички те хранеха тъй дълбока обич към нея, своята прародителка, че това съкровено чувство мигом стопли целулозните сърца и хартиените им души. Мълчаха, засрамени с няколко безсмъртни изречения, от които беше започнал един босоног вървеж по вълните. Към вечността.

На следващия ден всичко продължи постарому. Препираха се кой от кого е преписван, кой кому е крал идеите, кой кого е имитирал и плагиатствал. То се знаеше - по-добре заглавие в края на текста, отколкото ремарка в курсив на пета страница. Приличаха на обезумели борсови агенти.

От словесните откоси болеше, но не се умираше. А пред оранжевата смърт трепереха всички. Цветът на пламъка ги вцепеняваше. Огънчетата от свещите ги караха да вият от страх. Тогава забравяха кои са, всички тракаха със зъби от ужас. Оранжевата смърт смразяваше мастилената кръв и разширяваше шрифтовите им зеници. Тя ги влудяваше.

И нещастието се случи. Бащата четеше развлекателно вестниче и с удоволствие пушеше лула ароматен тютюн. Сетне задряма, изпускайки вестника на пода. Лулата падна върху него, а неугасналите въгленчета извикаха пожара.

Вестникът пламна веднага с предателската готовност на еднодневките. Килимът също задимя и пламъците бързо плъзнаха към библиотеката.

Книгите запищяха за помощ. Които бяха на религиозна тематика коленичиха и започнаха да се молят. Вместо спасение обаче се приближаваше оранжевата смърт.

Отчаяха се. Катастрофата беше неизбежна, горещата паст на бедствието щеше да погълне и радостите, и глупостите, и имота, и живота им. Всичко отиваше на вятъра, а те стояха като препарирани.

Някой запя. Сред общия вопъл и стон се проточи дрезгав момичешки глас, който разля над разбунената библиотека звуците на песента. Книгата за танцова музика ревеше "Многая лета", останалите неохотно запригласяха. Това бе най-фалшивото й пеене, ала никой не придиряше, понеже едва ли щеше да има време за бис. Даже песнопойката й се усмихна през пушеците и подхвана рефрена. Нестройният хор извиси молитвата до самите небеса. Само Червените отгоре нафукано припяваха "Интернационала", но, нали не знаеха текста, излизаше нещо като нананананана... бандера роса... нананананана... триумфера...

Семейството припряно се мъчеше да потуши пожара. Синът съобрази и отваряйки прозореца, безразборно изхвърляше книгите в двора на къщата. Майка му помагаше.

Светът се разтури. Подредената библиотека за няколко минути се превърна в купчина непотребна хартия за амбалаж.

И все пак някои се спасиха. Много книги паднаха невредими в тревата и подир зловещия ад на рухналия си дом дишаха с лекота прохладния въздух и се радваха на птиците.

Имаше само едно неудобство. В суматохата онези, които най-силно се ненавиждаха и мразеха, паднаха съвсем близо един до друг. Енциклопедията се стовари върху телефонния указател и откри, че той притежава изкусителни сини очи. Кавалерът в него пък преглътна ругатните, щом усети как по снагата му се разстила топлината от тялото й. Не беше никак неприятно.

Маститата научна книга и ехидното книжле разискваха някои аспекти на гражданското общество, а песнопойката и книгата за попмузика се бяха прегърнали като пияни казаци и пееха хайдушки песни. Попмузиката все я избиваше на шотландски балади.

Антологията на любовната лирика напразно се оглаждаше за Сборника с вицове. Не можеше да го види и вече мислеше, че е загинал вътре. Сълзи забулиха нейните чудни очи.

Някой се развика, че са го открили в далечния край на купчината. Друг потвърди и се захили, защото, докато летял през прозореца, непоправимият зевзек постоянно повтарял: "Дотук добре. Дотук добре..." Хубавицата просия от радост.

- Долу лапите, казах! Чуваш ли бе, дърт мераклия такъв?!

На Зелената пак не й провървя. Тя се приземи право в обятията на Заварчика и той използва случая да я ощипе. Крясъците й огласяха смеещото се множество:

- И си стар, и миришеш на пот, и... Престани да ме лигавиш, бе! Ама похотлив пръч... Ще ми скъсаш сутиена! Край, скъса го! Знаеш ли колко струва?

Новата и Крими се припичаха на слънце, а до тях един от Червените пъшкаше под баба Библия. Резкият му фалцет ехтеше наоколо:

- Ще ме смачкаш, дебелано! Размърдай се, станах на цигарена хартийка от тебе. Сплесках се като плакат на косматия пророк!4

- От тебе и това не става - рече баба Библия, разтривайки натъртения си задник. - Не знаеш ли ти бре, тъпако тъп, че когато всичко отиде по дявола, историята започва отново от вярата?!! Не знаеше ли?

 


1 Монтен, "Опити"

2 Стихотворението "Кой любовта ще пренесе" принадлежи на унгарския поет Ласло Наги (1925-1978). Превод - Григор Ленков. 

3 Евангелие от Матея 5:6,13,14,6:34;7:7,15,16

4 Някой да не е разбрал, че имам предвид тъкмо Карл Маркс? - б.а

 


напред горе назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух