напред назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]



1


"Ако те обичам, теб какво те засяга?"

Йохан Волфганг Гьоте
"Вилхем Майстер - години на учение"

 

За празнуването на рождения ден бях предупреден няколко седмици по-рано. Изчаквах настъпването на определената дата с противоречиви чувства. Така се случваше винаги, когато трябваше да отида някъде, където присъствието ми не означаваше нищо, но пък отсъствието се забелязваше. А втората половина на октомври притежава за мен почти сакрална стойност. Петнадесети - роден Фридрих1. Осемнадесети - родена майка ми. Антихриста забравих, а родителката си почетох с гърбаво мъхнато кактусче. Добре де, тя има вече девет мъхнати кактусчета. Купих бутилка вино и потеглих за купона.

Беше някак тягостен ден. Той посегна към една от безбрежните вечери, в които самоубийството е най-невинното, което можеш да сториш за себе си. Знаете как е - бродиш без компас, без покрив и закон, зорко се взираш в километрите пустош под шапките на минувачите, където дори тъгата е неканен гост. Обхождаш с очи фасади и натруфени витрини. Гузни гирлянди светлина просят извинение заради фалшивата си помпозност. Греят милиони слънца и помръкват милиони зеници. Не се замисляш дали това е черна комедия или бяла трагедия, защото отдавна не осъзнаваш темповете на абсурда. На "ъпсурта". И вървиш…

Помещението на кръчмата се оказа квадратно, окадено и тясно. Групата свиреше, свряна в ъгъла срещу вратата, зееща като вход на бункер. По масата се въргаляха свещи,чаши, препълнени пепелници и разбира се, публиката. Онези поосланени тийнейджъри, опитващи се да минат за хипита, които упорстваха в претенциите си за интелектуално ниво над средното и художествен усет около гениалното и които в крайна сметка се вливаха в стройните редици на жизнерадостните пияндета. Ето ги, те танцуваха своя танц на свободата, мятайки панталони с грамадни крачоли и размъкнатите кожени сака. Чорлави и брадати момчета, рунтави девойки с мъниста в косите - привидно безгрижна паплач, припяваща рефрена на изконен юнайтед стейтски. Кълчеха ръце и крака и развяваха гриви със знака "Виктория", но нищожното, което можеха да победят, беше собственото си безсмислие. Не ги обичах и искрено се надявах, че антипатията е взаимна.

Докато им се любувах, парчето свърши. Приближих се и честитих на двамината рожденици. Прегърнах басиста, а вокалиста дръпнах за къдрите и той се захили. Оттук нататък имах право да изчезна без угризения и аз веднага се възползвах от него.

Моментално открих мястото си. Пред бара караулеха пет високи столчета, първото от тях грееше празно. Втурнах се натам. Отпускайки се в сянката, поръчах на пъпчивия барман двоен джин и нещо безакълно за симетрия. Исках просто да си пия тихо и напоително.

Скучаех. Народът се веселеше с показната шутовщина на артистичната бохема, а аз - видния печатар Спас Дърмов - си смучех одеколона и ми идеше да си откача ушите, за да се отърва от цялата тази гюрултия. Познати и приятели в навалицата имах достатъчно, но отдавна бях решил, че няма какво да очаквам от тях. Те от своя страна никак не изглеждаха амбицирани да ме опровергаят. Бях уморен, петъкът в печатницата мина напрегнато и имах желание да потъна в една вана с джин. Вече бях усвоил три питиета.

На четвъртото взорът ми се лепна по женските задници. Е, да, разликата между грозната и красивата жена е две водки, ала аз почти не употребявах от този пролетарски дезинфектант. А и ако очите говорят, то женските задници направо крещят. Който знае как да гледа, ще види кога нечии задник го ласкае, насърчава го или му се подиграва. Движенията на прасковата могат да ти се обяснят в любов или да ти разкажат виц, стига да искат. В тях се преплитат толкова възвишено дивна поезия и разюздана похот, че аз неусетно затърсих сред полюляващите се задни бузи поканата към моя милост. Момичетата покрай мен се носеха като самодиви в синкава горска омара.

Видях я. Тазът й описваше грациозните движения на мощна кобила, а косата се спускаше чак под кръста и галеше впитите дънкови панталони. Момичето имаше телосложение на плувкиня - внушителен ханш, широки плещи и месеста гръд, коварно стегната в плътно кафяво поло. Приближаваше с провлачената крачка на местния шериф, с нахакано и леко бабаитско изражение на иначе твърде плоското лице. Очите подканяха: "Хей, момчета, искате ли да поиграем на чичо доктор?!", ала задникът й вече примираше: "Задължителна програма, волна програма, ансамблово съчетание, уши, нос, гърлооооооооооо…" Трябваше да се поразмърдам, защото гърлото на гърлата върлуваше наоколо на Н-ти път.

- Оранжева е. Като морков е оранжева.

Чух фразата съвсем ясно, въпреки че барабанистът изсипваше картофи точно върху темето ми. Обърнах се.

Младежът ме гледаше със своите дружелюбни сини очи и вдигна бутилката бира.

- Наздраве! За варненката ти говорех. Оранжева е като морков.

- И кое й е оранжевото? - Усетих мразовитата заядливост в жилите си.

- Ами всичко. Тя просто си е оранжева и това е.

- А аз какъв съм? - запитах рязко, озъртайки се в глъчката на бункера.

- Ти ли? - Младежът отдели устни от шишето. - Ти си светлосин. Ти си кобалт.

- Що казваш, че е оранжева? Дънките й са изтъркани, а полото е кафяво. Кво й е оранжевото?

- Така я виждам - усмихна се той. - А ти си кобалт.

- Аз му викам циан, така се нарича мастилото. Заради тебе май я изпуснах.

Момичето обикаляше някакъв субект с неизяснена фауна.

- Тя не е за теб. Ти се нуждаеш от момиче кобалт.

Пак се усмихваше.

- Що не вземеш да ме осиновиш, а? Или поне да ме споменеш в завещанието си? - Варненката продължаваше да се кърши около онзи и това ме разядоса не на шега. - Да не си доцент по сексология?

- За едното чукане става, но любов между вас не може да има. Повярвай ми!

- Аз пък само за едното чукане си мисля, повярвай ми! Какъв е тоя орангутан, дето му се набира?

- Това е Салвадор. - Той сгърчи устни. - Минава за авангардист. Направи вече три изложби и е написал поне десет манифеста.

- Като го гледам, ще напише още толкова. А с рисуването как е?

- Слаба работа. Само стойки и чалъми. Фасони. Нали знаеш, че гилдията поддържа ателие в Париж?

- Май съм чувал. Не ми казвай, че е бил и там.

- Беше. За два месеца, заедно с жена си.

- Ах, той бил и женен! И като се върнаха, бяха забравили българския, нали?

- Откъде знаеш?

- Кътниците й знам аз на тая пасмина. - Момичето изведнъж ми стана безинтересно. - Казвам се Спас - продължих. - Кръстен съм на дядо ми.

- Аз съм Явор. Здравей, Спасе!

- Здрасти.

Наместих се на стола, той ме наблюдаваше.

- Не ти хареса това за гаджето, дето е като морков.

- Че не ми хареса, не ми хареса. Да се спасява. Само бира ли пиеш?

- Свърших парите. Стигнаха за три бири.

- Искаш ли да си ги разменим? Аз ще се догипсирам с твоята бира, а ти ще се омагьосаш с джина. Че вече ставам като маринована хвойнова шишарка.

- Дадено.

Разменихме коня за кокошката и запушихме.

- От Академията ли си? - попитах аз. - Не съм те виждал преди.

- Завърших преди година. А тук попаднах случайно. Доведе ме една приятелка и ме заряза. Сигурно се е свалила с някого. А ти?

- Аз идвам от работа. Обикновено не пия, но днес ми се е отворила една глътка… Нося си и вино.

- Познаваш ли тайфата?

- Почти всички. Познавам групата от силикатните форми, скулпторите, знам дизайнерите и дори обикновените педерасти. И нимфетките съм ги виждал. Ти рисуваш ли?

- Рядко. Напоследък нямам желание за нищо. Даже жените не ме вълнуват особено.

- Що ли съм изпитвал подобно усещане?!…

Разглеждах го. Явор беше на моите години, русоляв и някак присвит, като склещено натясно животно. Носеше модерните напоследък бакенбарди и испанска брадичка, сред която се разполагаше неговата скептично стисната уста. Гъстият перчем беше разделен по средата на път и той го отмяташе назад с подчертано суетен жест. Пръстите на дясната му ръка прошумоляваха през косите гальовно, ала и някак повелително. Беше облечен в риза на големи бели и кремави карета и вълнено сако, които, за мое удоволствие, изглеждаха прилични и чисти. До гуша ми беше дошло от киропомазани таланти. Кой ли и от къде вмени тези на окаяници, че колкото са по-мърляви и одрипавели, толкова са по-забележителни. Те просто бяха смрадливи и безхаберни.

- Ти като кой рисуваш - рекох преднамерено, - като Пикасо или Модилиани?

- Рисувам като Явор Славов - отвърна невъзмутимо той. - Познавам безчет цапачи, които се тръшкат, че рисуват като Пикасо или Сезан. И още толкова се мислят за Матис, Гоя или Дали.

- Дай да им станем мениджъри, ще натрупаме сума мангизи. Нали си чувал, че през живота си Коро е нарисувал три хиляди картини, пет хиляди от които са в Щатите. Десет Коровци да продадем и ще си ритаме гушите от кинти.

- Много ли те занимават парите? - запита той, вторачил поглед в пепелника.

- Всъщност не. Но искам да си издавам книгите. Само това искам. Не е бог знае какво, струва ми се.

- Пишеш ли?

- По малко. Проза.

- Значи си писател, а? Нещо публикувал ли си?

- Аз ти казах, че съм писател, а не публицист.

- А ти като кой пишеш - като Хемингуей, Камю или Достоевски?!

- Е, е, много грубо, много грубо! Пиша като Спас Дърмов. Името е неглиже, но ме вълнува стилът ми. Най-много се трепя върху него. Е, и върху сюжетите естествено.

- Трябва да си измислиш псевдоним - препоръча той. - Това име не става. Дърмов, дърми значи парцали, нали така? Не можеш да търсиш успех като Парцалев. Необходимо ти е нещо по-запомнящо се. Например Спенсър Дермът или Макдермът. По шотландски звучи. Или нещо по-Ел Ей, нещо като Спейс Дърман. По-тежкарско, по-солидно е, усещаш ли?

- Усещам, че джинчето те гепва и те цепва. Ще пийнем ли и винце?

Той си мърмореше с вече разцентрован поглед, а аз се сражавах с корковата тапа. Внезапно почувствах някакъв дискомфорт, нещо в обстановката се беше променило. Главата ми не кънтеше, а ушите ми отново бяха по местата си. За моя радост концертът бе свършил. Сега всички си пиеха като едни хрисими котета и само от време на време писклив смях избухваше над някоя от масите. Деликатният ми нос надуши и дим от специални папироси, продавани по марка-две парчето. То поне да беше сортова марихуана или коноп, а пласьорите ги зарибяваха с всякакви фъшкии. Веднъж се сдобих с цигара, натъпкана със сушен магданоз и чубрица. С тях не можеш да дрогираш и въшка.

- Открих го! - извика Явор и ме сграбчи за рамото. - Ще ти викам граф Дърмой! Лев Николаевич Дърмой. Много е подходящо, бе! Отворихте ли бутилката, господин графе?!!

- Поеми паса по диагонала и престани да плещиш щуротии! - Бутнах шишето в ръцете му. - Не е за мен. Звучи ми точно като граф Дракула. Пък и граф без наследствено владение е егати графът.

- И него ще измислим! - реши Явор, като изсмука третина от виното. - Женим те за оранжевата варненка и си тип-топ. Граф Дърмой Варненски.

- Яворе, Яворе, кой ме би по тиквата да ти давам джина?! Много бързо върза кънките бе, зографино. Що ми се струва…

Докато завърша омекналото изречение, което като дъвка се мотаеше по зъбите ми, Явор се прекатури от стола и падна под бара. От Синбад Виноплавателя станах и Синбад Носача.

 


1 На 15 октомври 1844 г. е роден немския философ Фридрих Ницше.

 


напред горе назад Обратно към: [Любовта на художника][Маргарит Абаджиев][СЛОВОТО]

 

© Маргарит Абаджиев. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух